Майкъл Маршал Смит
Избраниците (18)

17.

Къщата се намираше високо над хълмовете на Малибу. Беше малка и необичайна, обзаведена като мотел. За да се отиде от една стая в друга, човек трябваше да излезе навън, да мине по покритата с навес алея и да влезе отново в сградата през друг вход. Намираше се на една скала над океана и до нея се стигаше по стръмна, мрачна алея. Не беше място, където човек може да се озове случайно. Въпреки местоположението й наемът бе нисък, защото основите й бяха нестабилни и всеки момент можеше да се срине. Просторният хол с кухня и огромен прозорец на едната стена, който бе най-хубавото помещение в цялата къща, имаше пукнатина по средата на бетонния под. В нея се побираше цял юмрук, а разликата в нивата от двете страни беше повече от пет сантиметра. Навън, в обърнатата към сушата част от двора, имаше малък басейн. Беше празен, защото тръбите се бяха стопили при един горски пожар години преди тя да се нанесе в къщата. Доста смелост бе нужна, за да спиш на такова място.

Нина прекара вечерта в дворчето зад сградата, опряла гръб в стената и вдигнала крака на табуретка. Обикновено от това място се разкриваше гледка към океана. Други постройки не се виждаха. Тази нощ обаче морето оставаше скрито, потънало в гъста мъгла, която сякаш започваше под самите крака на Нина. Това явление се получаваше често и тя се чудеше дали не го предпочита пред по-добрата видимост. Сега имаше чувството, че се намира на края на света, където всичко е възможно. Бе мислила да си сипе чаша вино, но после забрави. След като седна, нищо вече не можеше да я накара да стане и да отиде до хладилника.

Цял ден беше търсила Занд. Нямаше го нито в хотела, нито на Крайбрежния булевард, нито на другите места, където очакваше да го срещне. Малко преди смрачаване бе отишла при бившата му къща. Сега там живееха други хора. Тя се върна у дома. Сега не й оставаше друго, освен да седи. В хола зад нея имаше етажерки, пълни с книги и папки. Тя нямаше желание дори да ги погледне. Не искаше да говори с никого от Бюрото. Вече нямаше толкова добри връзки там. Праведника бе провалил кариерата й — но не поради неспособността да го заловят, а заради изтичането на информация пред полицай, който бе отстранен от случая. Един агент можеше да загуби работата си и за много по-незначително нарушение. Тя бе съумяла да запази своята, но сега нещата стояха съвсем различно. Навремето Монро винаги търсеше мнението и съвета й. Сега отношенията им бяха обтегнати.

Тя се чувстваше самотна, боеше се. Страховете й не бяха свързани със самотата. Тя бе свикнала, макар че душата й копнееше за нещо по-различно. Беше прекъснала връзката със Занд само по една причина. Колкото повече го заобичваше, толкова по-малко й се искаше да разбие семейния му живот, фактът, че той така и така се разби, й отне възможността да му го обясни. Може би не беше чак толкова невъзможно. Тя можеше да му каже тази информация. Някъде в тези думи обаче щеше да има една, която да я издаде. Да му издаде факта, че две седмици преди отвличането на Карън през съзнанието й бе прелетяла една жестока мисъл. Че ако това се случи, ако семейният му живот някога бъде разбит, част от вината ще падне и върху нея.

Междувременно през живота й бяха минали и други мъже, макар и не много; вероятно щеше да има и още. Намирането на мъже не беше проблем, поне такива, които нямаше желание да задържи. Отчаянието бе това, което я смазваше; нескончаемата върволица от ужасни събития. Ако природата ни е такава, явно нищо не може да се направи. Ако се вгледа в онова, което нашият вид причинява на себеподобните си и на другите живи същества, човек започва да се пита дали все пак не заслужаваме всичко, което ни сполетява, всички беди, които сами си навличаме.

Около девет и половина тя се изправи и влезе в къщата. Отвори хладилника, съдържащ само една преполовена бутилка вино, и се загледа в малкия телевизор на плота. Репортажите от убийствата в Англия продължаваха, но звукът бе изключен и тя не можеше да разбере какво говорят, показват, предполагат. Вероятно още мрачни подробности, още причини за човешка мъка.

Тя затвори хладилника, без да докосне бутилката, и остана за миг с лице, опряно о хладната повърхност на вратата.

Чу някакъв шум отвън и вдигна глава. След малко скърцането на чакъла под гумите на кола се усили. Тя прекоси бързо стаята, прескочи пукнатината и извади пистолета от чантата си.

Колата спря пред къщата и тя чу приглушен разговор. Сетне вратата на колата се затръшна и шумът от гумите се отдалечи. Чуха се стъпки, на вратата се потропа. С ръка зад гърба тя отвори.

Беше Занд. Изглеждаше задъхан и малко пиян.

— Къде, по дяволите, ходиш?

— Насам-натам. — Той влезе, спря, огледа се. — Харесва ми как си се обзавела.

— Не съм променяла нищо.

— Точно това имах предвид. Къщата изглежда съвсем същата.

— Не всяка жена е обсебена от маниакални идеи за префасониране на жилището си.

— Напротив, всички са такива. Ти сигурно дълбоко в себе си си мъж.

— По дяволите. Разкри ме. — Тя скръсти ръце. — Какво искаш?

— Само да ти кажа, че все пак съм убил истинския виновник.

* * *

Едва я изчака да излезе с бутилката и заговори:

— Проблемът бе, че не можехме да работим по случая като при нормално разследване. С обичайните процедури просто не постигахме нищо. Когато някой изчезне, първо намираш онези, които са го видели за последен път. Разговаряш с роднините, с приятелите и хората от неговата среда. Търсиш съвпадение. Бар, който е посещавал по-често. Зала за бодибилдинг, където е обичал да ходи. Приятели на приятелите на приятелите му. Връзки с други смъртни случаи. Нещо, което е довело до убийството му. При Праведника имаше няколко отвличания, но приликите бяха само повърхностни. Един и същи пол, една и съща възраст. Всички момичета бяха красиви. И какво от това? Светът е пълен с мъже, които си мечтаят за такава жена. Това е нормално желание, не извратеност. Само дългата коса. Единствено тя може да се посочи като задължително предпочитание на убиеца. Заедно с факта, че момичетата са все от семейства, за които парите не са голям проблем. Те не са били леки жени, не са били наркоманки. Това допълнително затруднява задачата му, защото такива момичета не се отвличат толкова лесно. Това не може да бъде следа.

Занд замълча. Нина зачака. Той не я гледаше. Дори като че ли не забелязваше присъствието й. Стоеше в самия край на двора. Силуетът му изглеждаше размазан. Той продължи, този път по-бавно:

— Един мъж търси нещо. Изпитва тревога, която може да се премахне само с определено действие. Той го е установил по принципа на пробата и грешката. Известно време се е сдържал. Държал се е добре. Не е вършил бели. Сдържал се е и на никого не е причинил нищо лошо. Никога повече няма да го извърши. Той не е слаб, няма нужда от това. Може би никога вече няма да го извърши. Може би ще успее да забрави всичко. Може би всичко е свършило.

Постепенно обаче… нещата тръгват зле. Той вече не се чувства добре. Не може да се съсредоточи. Установява, че вече не функционира нормално. Чувства се напрегнат. Започва да си представя разни неща. Мъчи го тревога и нещата се усложняват още повече, защото той знае какво я причинява. Знае само един начин да се отърве от нея. Извиква спомените от предишни случки, но те не му помагат. Не се сеща за много подробности. Те не намаляват тревогата му сега. Това са стари лаври. Миналогодишните приятни изживявания не могат да компенсират тазседмичното страдание. Той се нуждае от нещо ново, нещо, което още не е изживял. Дори сувенирите не му помагат. Те просто му напомнят, че може отново да го направи. Нуждае се от това изживяване и знае, че не може да живее повече без него. А пък така или иначе той вече го е направил и не може да очаква прошка. Душата му е покварена и той не може да изкупи греха си.

И така, почти случайно, той отново започва да търси. Може би опитва да се убеди, че ще се ограничи само с това. Че сега волята му е по-силна. Че този път само ще гледа, без да взима. Прави обаче първата крачка и изходът е предрешен. Той ще забрави колко ужасно се е почувствал предишния път, както споменът за махмурлука не те спира да се напиеш отново. Правил го е много пъти и може вече да не изпита същите угризения. Той ще отиде на някое познато място или на друго подобно. Вече има план. Това е опасно начинание, но има начини да избегне опасността. Точно тук можем да го засечем. Като открием местата, на които той се чувства в безопасност. Някои могат да ги нарекат ловен ареал. Други могат да ги разглеждат като обстановка, в която той се слива с околността и става невидим. На тези места той не е слаб, той черпи силата си от тях; там не е част от тълпата, а стои над нея. Това са скривалищата му, където жертвите сами идват при него. Той ги наблюдава известно време, сетне една нощ избраното момиче ще се обърне и ще види, че зад него има някой. И всичко ще се развие от само себе си, докато не дойде време за почистване, за разкаяние, за обещания пред Господ, че това няма да се повтаря повече.

— И ти го намери по този начин, така ли? — не се сдържа Нина.

— Не. Не открихме нищо, което да свързва всички момичета. Не успявахме да попаднем на следите му, защото не можехме да се досетим къде е видял жертвите си за пръв път. Течно затова, когато изчезна Карън, аз обиколих местата на отвличане. Само за тях знаехме със сигурност, че са свързани с убиеца. Само това ми оставате. Връзка няма. Няма начин да се намери такава. Освен… при последното ми посещение. Той се върна на мястото на едното отвличане, вероятно за да си припомни изживяването. Когато го видях на още едно от местата, разбрах, че това е той. Така го проследих и го разкрих.

— След това обаче — намеси се Нина, като избираше внимателно думите — разбра, че не е той.

— Напротив. Мъжът, когото убих, беше отвлякъл някои от момичетата.

— Искаш да кажеш, че този сега е имитатор, така ли?

— Не. Искам да кажа, че съм убил келнера, не онзи, който е поръчал бирата.

— Не разбирам.

— Мъжът, който изпраща пуловерите, е различен от онзи, който отвлича момичетата.

Нина го изгледа изпитателно:

— Праведника решава, че има нужда от момиче, и просто си дава поръчката? И после другият отива и ги отвлича? Като някакъв шибан доставчик на пица?

— Затова след Карън нямаше повече отвличания, макар че пуловерът се получи. Онзи, който ги е отвличал, беше мъртъв. Убиецът е още жив.

— Да, но серийните убийци не действат по този начин. Добре, има някои, които са работили по двойки. Линърд Лейк и Чарлс Нг., Джон и Ричард Дароу. Семейство Уест, в известно отношение. Но никога не е имало подобен случай.

— Досега — съгласи се той. — Светът обаче се променя, всичко става по-голямо, по-светло, по-добро. По-удобно. По поръчка.

— Защо тогава между момичетата няма връзка? Похитителят би трябвало да има стандартен метод на работа, както ти сам каза. Би трябвало да успеем да го открием.

— Ако всеки път е един и същи човек.

Нина примигна удивено:

— Искаш да кажеш, че има двама похитители?

— Може би и повече. Защо не?

— Защото… защото през последните две години Праведника е отвлякъл само едно момиче. Сара Бекър.

— Кой е казал, че е само той? — Занд вдигна бутилката и установи, че е празна. — Имаш ли още вино?

Влезе в къщата. Отвори хладилника и се втренчи потресено в празните рафтове.

— Джон, нямам нищо за пиене. Как така „кой е казал, че е само той“?

— Колко серийни убийци действат в Калифорния в момента?

— Поне седем, може би дори единайсет. Зависи какво определение ще дадеш…

— Именно. И това са само онези, които са ви известни. И то само в един щат. Да кажем сто и петдесет за цялата страна. И десет-петнайсет от тях сигурно могат да си позволят да дадат по двайсетина хиляди на жертва. Може би повече. Може би много повече. Това е цяла търговска мрежа. Голяма. С такъв бизнес план можеш да вземеш банков кредит, мамка му!

— Дори да си прав, как ще ни помогне това да намерим Сара Бекър?

— Няма да ни помогне — призна той и енергията му сякаш внезапно се изпари; той потърка чело. — Предполагам, че федералните още търсят улики, водещи към семейството.

Нина кимна.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да чакаме.

Гласът му прозвуча вяло и пораженчески. Той съзерцавате немия телевизор. Все още показваха кадри от масовото убийство в Англия.

— Следиш ли това?

— Старая се да не му обръщам внимание — отвърна Нина.

Двамата погледаха известно време. Нямаше почти нищо ново. Мотивите на извършителя все още не бяха известни. При претърсване на дома му бяха открити книги с антихуманно съдържание, пистолет, компютър с порно снимки и една много лоша картина на тъмни силуети на бял фон, като забулени в черно мъже на снега.

Всички тези находки бяха сметнати за маловажни.