Майкъл Маршал Смит
Избраниците (7)

6.

С малко пари и няколко комплимента си осигурих видео в стаята. Хотелът или беше по-добър, отколкото го мислех, или скромното ми представление в бара бе убедило персонала, че няма да е зле да ми угаждат. Изчаках с нетърпение някакъв невероятно глупав младок да свърже кабелите, след това го изгоних.

Извадих касетата от джоба си и я огледах внимателно. Нямаше никакви надписи. По количеството на лентата изглеждаше, че записът е дълъг не повече от половин час.

Изчаках да ми донесат кафе в стаята. Исках да си осигуря колкото се може повече удобства. Накрая ми го донесоха, все още сравнително топло. Като по чудо не ми предложиха пържени картофи.

Пъхнах касетата във видеото.

* * *

Имаше четири секунди празна лента. След това се чу вой на вятър и на кадъра се показа някакво планинско пасбище. В далечината се виждаха заснежени върхове като за пощенска картичка, но картината се смени твърде бързо, за да ги разпозная. На полегатия заснежен склон имаше постройка, напомняща хотелче в ски курорт. Наоколо не се виждаха нито коли, нито хора. Явно беше извън сезона. Камерата се насочи към друга сграда на фона на тъмни сиви облаци в небето. Кадърът остана на нея няколко секунди; чуваше се звук като от плющящ на вятъра ръкав.

Следващата картина бе от вътрешността на къщата. Камерата гледаше към пода и остана така само няколко секунди. Аз върнах лентата и спрях на най-ясния кадър. Записът не беше от най-хубавите и образът играеше леко, но помещението приличаше на фоайето на планинско хотелче с висок таван. От едната страна се виждаше дълъг плот, вероятно рецепцията, но в момента там нямаше никого. На стената отзад имаше голяма картина, обикновен кич. От едната страна се виждаше камина от речни камъни. Малкият огън създаваше уютна атмосфера. Няколко кафяви кожени кресла бяха наредени около ниски масички, върху всяка от които имаше дървена статуетка, напомняща за коренните обитатели на Дивия запад: орел, мечка, индианец — станали вече рядкост по тези земи.

Пуснах отново записа. На следващия кадър някой като че се канеше да влезе в друго помещение. Върху стената на коридора падаше сянка, чуваха се стъпки по каменен под.

Последната картина бе пак отвън. От заснемането на първия кадър явно беше минало известно време. Вятърът бе отслабнал, а небето беше ясно и невероятно синьо. На записа отново се показа първата постройка; предположих, че предишните кадри бяха снимани именно в нея. В снега отпред имаше няколко души. Седем или осем; трудно се различаваха, защото стояха близо един до друг и носеха тъмни дрехи. Лицата им не се виждаха, а единственият звук идваше от вятъра. Само накрая този, който снимаше, каза нещо кратко. Изслушах го три пъти, но не успях да го разбера.

Сетне, когато един от мъжете понечи да се обърне към камерата, записът прекъсна.

* * *

Спрях лентата и се загледах в трептящия празен екран. Не бях очаквал такова нещо. От качеството на образа реших, че записът е правен с цифрова камера. В къщата нямаше такава. Касетката можеше да е снимана навсякъде в Скалистите планини, Айдахо, Юта или Колорадо, но най-логично бе да е в Монтана, някъде наблизо. Там са курортите за богаташи, с усамотени уютни вили, където елитът може да кара ски без опасност да се натъкне на турист със средни доходи. Някои имения се охраняват, други нямат нужда от такива мерки. Разумните хора веднага разбират, че това е забранена територия. На никого не би му хрумнало да краде в тези райони.

Родителите ми вероятно познаваха някого с луксозна зимна вила в околността. Може би дори баща ми му я беше продал. Е, и какво от това?

Пуснах отново касетата.

* * *

Бръмчене. Музика, викове, разговор на висок глас. Някакво лице, размазано и в много близък план, тресящо се от смях. Сетне на кадъра се видя препълнен бар. Плотът се простираше по дължината на помещението, пред заемащото цялата стена огледало бяха подредени бутилки. Покрай бара седяха мъже и жени, крещяха си едни на други, на барманите и към тавана. Всички пушеха, във въздуха се носеха облаци дим. Стените бяха облепени с плакати. Уредбата гърмеше толкова силно, че не можеше да се познае коя песен върви.

Очевидно тези кадри бяха доста по-стари от предишните. Не само че записът изглеждаше като свален от 8-милиметрова филмова лента, а и дрехите на клиентите бяха в стила на седемдесетте години (освен ако не ставаше дума за някакво изключително добре организирано ретропарти). Ужасни цветове, ужасни дънки, ужасни прически. Всички бяха като по калъп. Помислих си: „Кои са тези извънземни? Какво искат? Да не са слепи?“

Картината заподскача, показвайки различни места в бара, което говореше, че операторът е бил или под влиянието на халюциногенни вещества, или наистина много пиян. По едно време камерата се наклони застрашително напред, сякаш снимащият замалко щеше да падне. Последва силно и проточено оригване, което премина в жестоко кашляне. През това време камерата снимаше мокрия от бира под. Сетне отново се вдигна и се заклати наляво-надясно. Намръщих се, чудех се дали баща ми снима. Няколко души помахаха към обектива, но никой не извика оператора по име.

Сетне картината се премести зад един ъгъл и показа продължение на главния салон, също пълно с хора. В средата имаше маса за билярд. Някакъв човек тъкмо се беше навел, за да удари топката. Бе едър, с голям нос и лицето му почти не се виждаше от брадата, мустаците и бакенбардите. Приличаше на мечка. Зад него стоеше дългокоса руса жена, която се подпираше на щеката, сякаш това бе единствената й опора. Опитваше с всички сили да се съсредоточи върху играта, но изглеждаше, сякаш всеки момент ще загуби съзнание. Партньорът й не беше в по-добро състояние и остана легнал на ръба на масата твърде дълго време. По-близо до камерата имаше друга двойка, също с щеки за билярд. Те стояха с гръб и се държаха за ръце. И двамата бяха с дълги кестеняви коси. Момичето носеше широка бяла блуза и дълга пурпурна пола със зелени шарки. Младежът бе по износени дънки с широки крачоли и вълнена жилетка.

Блондинката вдигна поглед от масата и забеляза камерата. Извика радостно и посочи енергично, но с известно колебание, сякаш избираше между три различни образа и все забравяше кой е сметнала за истинския. Играчът погледна камерата, завъртя очи и отново се съсредоточи върху щеката. Стоящите с гръб мъж и жена се обърнаха и аз осъзнах, че притесненията ми са били напразни.

Операторът със сигурност не беше баща ми, защото двойката до масата бяха родителите ми.

Докато гледах с отворена уста, баща ми се усмихна накриво и показа среден пръст пред камерата. Майка ми се изплези. Камерата рязко се извъртя към играча, който най-после бе ударил топката. Пропусна с километри.

Аз спрях записа, върнах го.

Родителите ми се обърнаха. Баща ми се ухили и показа среден пръст. Майка ми се изплези.

Отново спрях и върнах.

Майка ми не беше дебела, но с възрастта бе качила доста; движеше се като испански галеон. Жената на записа нямаше шейсет килограма и тялото й беше изключително хармонично. Дадох си сметка, че ако вляза в някой бар и я забележа в този вид с чужд мъж, със сигурност ще започне бой. Тя бе наистина красива жена. А и баща ми изглеждаше достоен за нея. Беше малко по-едър, отколкото си го спомнях, но се движеше с добре премерени движения. Приличаше на актьор. И двамата бяха в добра форма, здрави, стегнати. Истински, живи хора, двойка, водеща редовен полов живот. И най-вече бяха млади. Удивително млади.

Сцената продължи още пет минути. Не се случи нищо особено, освен че баща ми играеше билярд. А той наистина играеше добре. Когато мечокът пропусна, татко обърна гръб на камерата и се наведе над масата. Не си даде труд да я заобиколи, за да удари най-лесната топка. Просто избра една и стреля. Вкара я. Започна да се мести около масата с лекотата на човек, който е сигурен, че ще вкара. Следващият удар беше успешен, третият — също. Сякаш топките сами влизаха в дупките. Майка ми издаде окуражителен възглас и шляпна баща ми по задните части. Той изпълни сложен удар с рикошет, сетне вкара и черната топка, като й обърна гръб още преди да е влязла.

Край на играта.

Той смигна на мечока, който отново завъртя очи. Явно бе свикнал баща ми да го бие на билярд. Не играеха за пръв път. Тези хора се познаваха добре.

След това нямаше нищо особено, само майка ми затанцува с русата жена. Сетне започна да кърши ръце в ритъм и да щрака с пръсти по начин, който може да се види само на клипове с професионални танцьорки. Никога обаче не бях виждал майка ми да го прави.

„Хайде, момиче! — помислих си. — Давай все така.“

Мечокът започна усърдно да подрежда топките. Баща ми се беше отпуснал на един стол и отпи няколко глътки бира. Майка ми (без да спира да танцува) му смигна и той й отвърна със същото. Тогава осъзнах, че те не са толкова пияни като всички останали. Прекарваха си добре, но на следващия ден нямаше да страдат от махмурлук и отрано щяха да се захванат с делата си. Баща ми сигурно още тогава бе работил в бизнеса с недвижими имоти, въпреки оръфаните дрехи. Няколкото допълнителни килограма му отиваха. Той беше широкоплещест и не изглеждаше дебел, а просто як. Ако надебелееше още, щеше да изглежда отпуснат, но сега имаше вид на човек, с когото не бива да се закачаш. Личеше си все пак, че е наддал наскоро и не се чувства особено комфортно така. От време на време се излъчваше, вероятно за да пропъжда натрапници от масата за билярд, но сигурно и за да прибере корема си. По-късно се беше пристрастил към джогинга и залите за фитнес и никога не бе изглеждал по този начин. На този запис обаче аз видях нещо, което ме накара да ахна от изненада. Беше съвсем обичайно и невинно, но на мен ми направи голямо впечатление.

Той запали цигара (нямах представа, че е пушил) и разсеяно повдигна фланелката си… за да покаже провиснало над колана си шкембенце. Върнах записа и отново го пуснах. Сетне пак, наведох се и се взрях в екрана. Жестът бе същият. Аз също имах такъв навик. През цялото време, откакто помнех баща си обаче, не го бях виждал да прави нещо толкова красноречиво и лично. Това бе жест на мъж, който се грижи за тялото си и се тревожи от някакъв недостатък в него. От всички изненади на този запис това небрежно движение ме удивляваше най-много.

Масата отново бе подредена за игра и баща ми стана, готов да даде на бялата топка урок, който тя да помни през целия си малък сферичен живот. Записът спря рязко, сякаш лентата е свършила.

Преди да успея да натисна паузата, той продължи с кадри от коренно различен момент.

Различно място. Къща. Хол. Тъмен, осветен само от свещи. Картината беше неясна. Чуваше се тиха музика, този път се познаваше, че е от филма „Коса“. На пода бяха наредени цяла армия винени бутилки, изпразнени в различна степен, имаше и няколко препълнени пепелника.

Майка ми се беше полуизлегнала на нисък диван, пееше с цяло гърло „Рано сутрин“. Мечокът бе положил глава в скута й и свиваше цигара с марихуана.

— Пусни пак за содомията — избуча. — Пусни я.

Камерата се измести леко встрани, за да покаже друг мъж, легнал по очи на пода. Русото момиче седеше зад него и палеше свещи в чинийки, наредени по гърба му. Той очевидно беше в това безпомощно състояние от доста време и аз предположих, че именно той бе снимал в бара. Младата жена се беше превила под странен ъгъл в кръста и явно успяваше да се задържи права единствено по силата на волята си. Сега се виждаше, че всъщност е по-възрастна, отколкото ми се беше сторила първия път. Бе превалила двайсетте, а може би дори отиваше към трийсет — малко старичка, за да участва в такава сцена. Дадох си сметка, че ако действието се развиваше през седемдесетте, родителите ми сигурно са били на нейната възраст.

Това означаваше, че аз вече съм бил роден.

— Пусни я — настоя мечокът и камерата се върна отново на него. — Пусни я.

— Не — отсече друг глас до самия микрофон.

Това потвърди предположението ми, че този път баща ми снима. Справяше се по-добре от проснатия на земята мъж.

— Слушали сме я милион пъти — добави той.

— Защото е готина — изръмжа мъжагата. — Защото е, такова, тъй де… о, мамка му.

Камерата го показа в по-общ план, за да се види, че е изпуснал цигарата. Той изглеждаше покрусен.

— Мамка му! Сега трябва да почвам отначало. Мъча се с тази гадост цяла вечност. Мъча се да я свия, откакто съм се родил. Шибаният Томас Джеферсън я е започнал и ми я е оставил в наследство. Каза ми, че ако му я дам, ще ми подари къщата си. Аз му казах да си я завре отзад и че искам скапания джойнт. Цял живот го свивам. Като добър, верен поданик. А сега се скапа тотално.

— Тотално — повтори русата жена и се захили.

По такта на „Добро утро, звездна светлина“ майка ми се пресегна и взе цигарата от лапите на мечока. Хвана сръчно хартийката, подреди тютюна с показалец и посегна за марихуаната.

— Свий я, Флипър — изръмжа мъжагата, развеселен от този благоприятен ход на събитията. — Свий я, свий я.

Камерата показа цигарата в близък план, после отново се отдалечи. Джойнтът бе почти готов за пушене.

При тази гледка веждите ми направо хвръкнаха. Майка ми току–що бе свила цигара с марихуана!

— Пусни я — изскимтя мечокът. — Пусни за содомията. Хайде бе, Дон, Дони-Дон, пусни я бе, Дон, пусни я.

Майка ми продължаваше да пее.

Камерата се извъртя и баща ми излезе с нея от стаята. Пое по коридора. На пода лежаха купчина палта. Вляво имаше кухня, вдясно — стълбище. Това беше старата ни къща, в Хънтърс Рок. Обзавеждането бе съвсем различно от онова, което си спомнях, но разположението на стаите беше същото.

Баща ми прекоси коридора все така с камерата и се качи по стълбите. Изведнъж стана тъмно; отдолу се чуваше ревът на мечока:

— Содомия… фелацио… — без никакъв опит да се спазва мелодията.

Баща ми се качи на горния етаж, промърмори нещо. Тръгна отново и аз изведнъж се досетих къде отива. Отдолу вече не се чуваше нищо и аз долавях звука на дишането и стъпките му. Той отвори вратата на стаята ми.

Отначало беше тъмно, но постепенно успях да различа леглото до стената и себе си в него. Сигурно съм бил на около пет години. Виждаше се само част от главата ми и едната ми буза, малко от едното рамо в тъмна пижама. Стената бе в матовозелен цвят, килимът — зелен, каквито са били винаги.

Той остана така цели две минути, без да каже или да направи нещо. Просто държеше камерата и ме гледаше как спя.

Взирах се в телевизора със затаен дъх.

Звукът на записа се промени леко, сякаш на долния етаж е започнала друга песен. Сетне се чу тих шум, като стъпки по килима. Те спряха и аз разбрах, че сега и майка ми стои до татко. Кадърът се задържа върху детето в леглото, върху мен, още известно време. Сетне се премести леко наляво. Отначало си помислих, че си тръгват, но после осъзнах, че само извъртат камерата.

Обърнаха я на сто и осемдесет градуса.

Родителите ми гледаха право в обектива. Лицата им запълваха кадъра. Никой от двамата не изглеждаше пиян или замаян от наркотици. Имаха вид, сякаш се взират в мен от телевизора.

— Здравей, Уорд — каза нежно майка ми. — Чудя се на колко ли години си сега.

Тя погледна над камерата, вероятно към спящото дете.

— Чудя се на колко години си сега — повтори тя; гласът й звучеше малко тъжно.

Баща ми още гледаше в камерата. Беше може би пет или шест години по-млад от мен сега. Той също заговори, но без особена нежност:

— И се чудя какво е излязло от теб.

* * *

Образът изчезна. Някой дрънкаше пред вратата на стаята ми с количка.

Нямах сили да спра лентата. Не можех да помръдна.

* * *

Последната сцена също бе свалена от 8-милиметрова лента, но беше с още по-лошо качество. По екрана проблясваха неясни петна и точки. Така образите изглеждаха по-далечни.

Някой снимаше през стъклото на вагон. Отвън се виждаха размазани силуети на дървета. Чуваше се равномерно тракане на влак и някакъв шум, чийто произход не можех да определя.

В кадъра се показа лицето на майка ми. Изглеждаше още по-млада. Косата й бе по-къса. Гледаше през прозореца. Обърна се към камерата. Погледът й беше разсеян. Усмихна се леко. Операторът свали камерата.

Действието се пренесе рязко на някаква широка улица. Не можех да определя в кой град е; насочих вниманието си към колите и дрехите на няколкото минувачи. Автомобилите бяха елегантни, костюмите — не; жените носеха къси поли. Нямах представа за модата тогава, но предположих, че записът е правен в края на шейсетте. Имах чувството, че това е затишие пред буря.

Камерата се движеше със скоростта на пешеходец. От време на време отляво в кадъра се появяваше тилът на майка ми, сякаш баща мм вървеше малко вдясно зад нея. Очевидно той снимаше. Улицата не беше особено интересна. Отдясно се намираше супермаркет, отляво — площадче. По дърветата имаше листа, но изглеждаха като в края на лятото. Баща ми държеше камерата на едно ниво, без да я мести нито надолу, нито настрани. Двамата вървяха мълчаливо. След малко пресякоха друга улица и навлязоха в една странична пряка.

Завиха отново. Тази улица бе малко по-тясна и сякаш се изкачваше стръмно. Майка ми се виждаше от раменете нагоре. Накрая спря.

— Тук става ли? — попита и се обърна.

Носеше черни очила. Камерата потрепери, сякаш баща ми е отделил око от окуляра, за да се огледа.

— Малко по-натам — рече той.

Те продължиха може би още една минута. След това пак спряха. Камерата се завъртя, колкото да покаже някакво възвишение. От двете страни на улицата се издигаха сгради. Обстановката изглеждаше ужасно позната. На долните етажи на постройките се виждаха реклами на магазини и ресторанти, но прозорците отгоре бяха като на жилищни сгради. Пред магазините стояха хора с шапки; други влизаха или излизаха. Оживен квартал около обяд.

Майка ми погледна камерата и кимна. Тя определяше. Правеше го с неохота.

По-късен момент през деня. Гледката бе малко по-различна, но от същия хълм. Сега сенките бяха по-дълги. Следобедът преваляше, по улиците нямаше много хора. Майка ми стоеше с отпуснати край тялото ръце. Някъде отзад се чуваше странно гъргорене и аз си дадох сметка, че наподобява шума, който бях чул във влака.

Камерата помръдна леко, сякаш баща ми бе протегнал ръка да докосне нещо. После майка ми пристъпи малко напред. Баща ми издиша шумно.

Сетне, седнал пред телевизора, аз издадох същия звук.

Майка ми държеше за ръцете две малки деца. Изглеждаха на една възраст и бяха облечени по подобен начин, макар че едното бе със синя блузка, а другото — с жълта. Бяха на не повече от година, може би на осем месеца, и едва се държаха на крачетата си.

Камерата ги хвана в едър план. Косата на едното бе подстригана късо, на другото беше малко по-дълга. Лицата им бяха еднакви.

Камерата отново се отдалечи.

Майка ми пусна ръката на едното дете. Онова с по-дългата коса, с жълтата дрешка и с малка жълта чанта на гърба. Тя клекна до другото и рече:

— Кажи сбогом.

Детето със синята дрешка я погледна недоверчиво, неразбиращо.

— Кажи сбогом, Уорд.

Двете деца се погледнаха. Сетне онова с по-късата коса, което трябваше да съм аз, погледна несигурно майка си. Тя вдигна ръката му.

— Кажи сбогом.

Тя размаха ръката ми, сетне ме вдигна и се изправи. Другото дете я погледна. Усмихна се и вдигна ръце. Не можех да преценя дали е момче, или момиче.

Майка ми тръгна по улицата.

Вървеше равномерно, без да бърза, но и без да се обръща. Камерата остана насочена към другото дете, докато баща ми се отдалечаваше след нея.

Детето оставаше все по-далеч и по-далеч. Не заплака — поне докато изчезна от поглед.

Сетне камерата зави зад някакъв ъгъл и то изчезна.

* * *

Записът свърши. Нямаше повече. След минута видеото се изключи. Аз продължавах да гледам празния екран.

Напипах дистанционното, превъртях назад, натиснах СТОП.

Дълго гледах неподвижния образ на детето, останало на улицата.