Майкъл Маршал Смит
Избраниците (35)

35.

Нещо подсказа на Нина да мълчи. Да не издава никакъв звук. Вратата се отвори тихо. Болките в гърдите й бяха неописуеми, разпространяваха се и надолу, през цялото й тяло, разкъсваха корема й, преминаваха към дясната й ръка, в която стискаше пистолета.

Вратата се затвори. Чу се шум от стъпки, но никой не произнесе името й и тя разбра, че Боби е мъртъв. Не можеше да види другия край на помещението, без да се надигне и да извърти глава — движение, което едновременно щеше да й причини непоносима болка и да издаде присъствието й. Тя опита да потъне още по-дълбоко в голямото меко кресло. Стъпките продължиха, чуваше се и друг звук. Сякаш нещо се търкаляше. Сетне нещо бе оставено на пода и настъпи тишина.

— Знам, че си тук — каза някой.

Коремът на Нина се сви; едва се сдържа да не отговори. Замалко да отвърне: „Да, тук съм“, както бе правила като дете. Стисна пистолета с все сила.

— Нямаше да оставят Боби тук, ако не се налагаше да се грижи за някого — продължи гласът.

Стъпки. Предпазливи. Той не знаеше къде е тя. Скоро обаче щеше да я намери и да изпълни задачата си. Той винаги изпълняваше каквото му кажеха. Макар че външно изглеждаше силен, способен, решителен, той винаги се подчиняваше на някого. Беше въвлечен в тази игра от толкова време, че вече почти нищо нямаше значение за него. Бащата на Хопкинс му бе причинил това. Беше отнел спокойния му, разумен живот и го бе превърнал в някакъв хаос.

— Може би вече си мъртва, но не ми се вярва. Във всеки случай трябва да проверя.

Нина опита да се смъкне по-ниско, но болката бе твърде силна. А и всяко по-рязко движение щеше да я издаде.

— Боби е мъртъв — продължи мъжът; гласът му бе старчески, но уверен. — Скоро и другите ще го последват. Можем да те оставим жива, но трябва да довършим работата докрай и това е моя задача.

Мъжът отново тръгна, но този път тътреше бавно крака по пода, за да не разбере тя накъде се движи. Нина бе толкова уплашена, че по бузите й потекоха сълзи — неволна реакция отпреди много, много години.

Тя се подпря на лявата си ръка. Дръпна съвсем бавно краката си назад. Дясната й ръка трепереше.

— Нощта е подходяща да умреш — рече мъжът малко по-близо до нея. — Това не е краят. Това е ново начало. Всеки чист нов свят започва с взрив. — И се изсмя.

Тътренето престана.

Нина напрегна всичките си сили. Избута се от креслото. Падна върху стъклената масичка отпред. Разбра, че се е провалила, но сега поне виждаше сянката му от едната си страна.

Дейвидс кимна:

— А, ето те.

Тя вдигна ръка и стреля. Веднъж, два пъти, три пъти.

В отговор дойде само един гърмеж и куршумът не я улучи.

Тя зачака следващия. Стори й се цяла вечност. Не се чу друг изстрел. Тя сви коляно, надигна се, обърна се.

На два метра от нея лежеше труп. Сега, след като се бе преместила, идеята да се движи не й се струваше толкова невероятна, колкото и изгаряща да беше болката й.

Тя стъпи на крака и се потътри напред.

Падналият бе старец с посивяла коса. Още не беше мъртъв. Тя се наведе над него. Харолд Дейвидс я погледна.

— Ти няма да промениш нищо — изсъска и замлъкна завинаги.

Нина не му обърна внимание. Втренчи се в един предмет, оставен до гишето на рецепцията. Не можеше да го различи добре, затова направи няколко крачки към него.

Беше малък барабан. Свързан с кабел. Кабелът се свързваше с няколко превключвателя, вградени в основата на гишето, от които излизаха още жици, водещи навън през вратата.

Началото на нов свят.

Тя се облегна на гишето и се вгледа в устройството. Сигурно се задействаше от другаде.

Тя знаеше, че няма да успее да се измъкне от „Палатите“ пеша. Съумя да стигне до паркинга, но там единият й крак се вдърви и тя падна тежко на асфалта.

Новата болка и студеният дъжд бяха достатъчни, за да я свестят. Тя запълзя към колата.

* * *

Уорд спря Занд да не влиза през главния вход. Полицаят не се вслушваше в почти никакво разумно предложение, но Уорд знаеше, че не бива да влизат в къщата оттам. Вече му беше попречил, когато поиска да се върне и да събере част от костите. Наложи се да му изкрещи в лицето името на Сара Бекър, да му напомни, че им остава да намерят още един човек. Нямаше значение дали е жива. Просто трябваше да я намерят. Уорд беше променил решението си. Сега искаше да влязат. Каквото и да се случи. Ако убиецът беше там, толкова по-добре, но пътят трябваше да се извърви докрай.

Той избута Занд покрай стената. Намериха друга врата. Беше заключена. Уорд съжали, че Боби не е с тях. Той щеше да я отвори безшумно. Уорд нямаше нужните умения. Затова даде предупредителен знак на Занд и я изрита.

Нахълтаха в къщата. Беше празна. Втурнаха се към предния вход, където би стоял някой, ако ги чакаше да влязат оттам. Там също беше празно. Имаше само едно голямо кресло с гръб към вратата и красиво бюро. Започнаха да обикалят стаите, като се прикриваха взаимно. Спряха в задния салон. Вътре бе тъмно, тихо и студено. Ала не съвсем тихо.

Отгоре се чуваше нещо. Тих звук. Наподобяващ приглушено, далечно думкане. Те се върнаха в коридора при стълбището.

Изтичаха горе. Четири спални с килими на пода. Празни. Баня. Празна. Кабинет. Празен. Звукът продължаваше да се чува. Върнаха се в първата спалня. Звукът се усили. Сега обаче изглеждаше, сякаш идва отдолу. Влязоха във втората спалня. Тук звукът бе по-тих, но пак се чуваше отдолу. Уорд се извъртя рязко, в очакване всеки момент някой да се появи от мрака, но осъзна, че никой не би им заложил такъв капан.

Занд изтича в първата спалня, коленичи.

— Звукът идва тук отдолу.

— На втория етаж сме — прошепна Уорд, но после си даде сметка, че другият мъж е прав.

Дръпнаха килима. В дъските имаше малък капак. Занд го вдигна, пръстите му се разкървавиха.

Отдолу се показа лицето на момиче. Бледо, слабо. Челото й бе пурпурночервено от удряне в дъските над главата й. Беше жива.

Сара примигна. Чувстваше се, сякаш някой е повдигнал главата й само колкото да изкара лицето й над повърхността, така че водата вече да не влиза в носа й. Раздвижи устни.

Занд се пресегна и я погали по лицето. Произнесе името й и тя кимна едва-едва. Очите й бяха червени и подпухнали. Занд се наведе отново. Тя опита да заговори и Уорд чу само хриплив шепот.

— Какво казва?

— Да ме пази Бог.

Занд се наведе и допря лице до нейното, сякаш искаше да й прелее от своята топлина. Момичето заплака.

Уорд хвана дъските до врата й и задърпа с всички сили. Отначало те не помръдваха.

— Заковал ги е. За Бога, помогни ми, Занд.

Дъските все пак поддадоха, една по една. Момичето опита да им помогне, но бе твърде немощно, а ако имаше достатъчно сили, щеше да го направи много отдавна.

Когато и последната дъска бе изкъртена, Занд се наведе и вдигна Сара. Преметна я на рамото си, но тогава тя видя лицето на Уорд и запищя.

* * *

Нина трябваше да се изправи. Знаеше, че трябва. От мястото си не можеше дори да достигне дръжката на вратата, камо ли да я отвори или да се качи в колата. Вече беше видяла, че жиците, развити от Дейвидс, идват от другата постройка, където би трябвало да лежи Боби. Досещаше се, че преминават през всички сгради на комплекса, че това е крайна мярка за защита, а може би и нещо повече.

Тя отново отпусна глава на асфалта и затаи дъх от болка. Дясната й ръка, ръката, която й беше служила вярно през всичките тези години, сега стачкуваше. Сякаш бе част от нечие друго тяло, на някого, който й се противопоставяше, не искаше да изпълнява нарежданията й. Тя чувстваше пръстите си ту като безформена пихтия, ту като нажежени въглени. Това вероятно не беше добър знак.

Нина преглътна тежко, вдигна глава. Асфалтът под колата изглеждаше сух, поне по-сух от всичко останало наоколо. Можеше да пропълзи отдолу и да си почине малко. Тялото й подсказваше, че идеята е добра, много добра. Дори дясната й ръка сякаш се вдъхнови при тази мисъл.

Тя се опря на дясното си рамо и се избута с лявата ръка. Болката за миг прогони всички мисли от съзнанието й и тя изведнъж се озова на крака. Задърпа дръжката с лявата ръка, но не успя да отвори вратата. Опита с дясната… и за свое учудване успя.

Вратата се отвори.

Тя се стовари вътре. Опита да се добере до седалката. Не успя. Отново се изправи, хвана се за кормилото и стъпи с единия крак вътре. Пак падна, но този път поне на седалката.

Настани се повече или по-малко изправена и затвори вратата. Потърси ключовете.

Нямаше ги.

* * *

— Джон, чуй ме. Тя е болна. Не знае какво говори.

Занд отстъпи към стълбите, държеше пистолета насочен към другия мъж. Сара се криеше зад него, стискаше го с все сила през кръста, както от страх, така и за опора. Препъна се, едва не падна. Наложи му се да се обърне, да я задържи и да я притисне до себе си. Тя бе спряла да пищи, но само защото нямаше повече глас. Собствените й крясъци още звучаха в главата й.

Уорд се приближи бавно към тях. Държеше ръцете си вдигнати и говореше тихо и спокойно:

— Не съм я отвлякъл аз. По това време не съм бил в Санта Моника. Бях в Санта Барбара. Мога да го докажа, имам разписки от хотела.

— Те са на половин час път.

— Знам, Джон. Знам. Но ако лъжех, защо изобщо да ти казвам истината? Можех да ти кажа, че съм бил във Флорида. Джон, какво, по дяволите, си мислиш? Каква логика има да идвам с теб тук? Защо ми е да преследвам тези хора, ако съм един от тях?

Те стигнаха основата на стълбите. Все още поддържайки Сара, Занд отстъпи към главния салон на долния етаж. Този път щяха да излязат през главния вход.

— Човешките реакции са непредсказуеми — рече Занд. — Включително моите. Направи едно рязко движение — и ще ти пръсна черепа.

— Не съм я отвлякъл аз.

— Тя те позна. Твърди, че си бил в Санта Моника.

— Добре. Добре. Ето какво можем да направим. Аз ще остана тук. Ти ще я изведеш навън. После ще се върнеш и ще поговорим.

— Ще се върна, но няма да говорим.

Сара почувства, че пада, но мъжът отново я задържа. Пазибоже отстъпи. Стоеше в основата на стълбите. Той лъжеше. Искаше да си помислят, че ще ги остави на мира, а после щеше да ги нападне. Не му трябваше да ги преследва. Можеше да скочи през покрива чак до небето. Можеше да лети над домовете на хората, можеше да се хвърля върху тях или да убива от разстояние. Той не беше обикновен, не беше като останалите хора.

Тя опита да предупреди добрия, но това се оказа твърде трудна задача. Искаше да го накара да застреля Пазибоже веднага, но не успя да продума и той не го направи. Вместо това продължи да отстъпва с нея към изхода. Нямаше друг избор, освен да го последва. Краката не й се подчиняваха. Налагаше се да отиде там, накъдето я водеше.

* * *

Нина очакваше да не го намери. През цялото време, докато се влачеше през паркинга обратно към постройката, докато се тътреше между креслата и масичките във фоайето, тя си представяше как ще завари пода празен; Дейвидс щеше да е изчезнал. Нямаше значение. Така или иначе не можеше да запали колата без ключове. Бяха или у Боби, или у Дейвидс. Тя не знаеше къде е Боби. Трябваше да намери Дейвидс и да го претърси.

Той лежеше, където го беше оставила. Без да вярва на очите си, Нина затършува из джобовете му. По-лесно щеше да е, ако коленичи, но се опасяваше, че ако го стори, няма да успее да се изправи. Беше издържала по пътя от колата до сградата, но не знаеше колко сили има още. Бръкна под сакото му.

Той вдигна ръка и сграбчи нейната.

— Мери! — изхриптя.

Тя се втренчи с ужас в лицето му. Той я дръпна и тя падна.

Коляното й се удари в лицето му. Вратът му изпращя, но тя не го чу, защото главата й изкънтя в пода.

Опита се да изпълзи настрани по хлъзгавия под. Даде си сметка, че Дейвидс вече не я държи. Обърна се. Отново бръкна в джоба на сакото му. Той не помръдна.

Трябваше да намери ключовете. Ако ще това да е последното, което щеше да направи в живота си.

Откри ги в джоба на панталоните му. Имаше три комплекта. Взе ги всичките. Пропълзя до едно от креслата. Може би онова, в което бе лежала, въпреки че не беше сигурна. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност.

Вдъхновена от успеха си, тя успя да се изправи за по-малко от минута. Сетне прекоси фоайето, прекрачи мъртвия полицай и пак излезе на паркинга. Знаеше, че не й остава много — болката й бе по-притъпена. Заради загубата на кръв и шока. Тялото й отслабваше. Нуждаеше се от енергия, а я пилееше.

Качи се отново в колата, радостна, че не е затворила вратата. Настани се на седалката, която вече бе прогизнала от дъжда.

Един ключ от втората връзка влезе в стартера. Едва тогава Нина затвори вратата. Нямаше да се наложи да търси Боби.

Двигателят запали при първия опит и тя благослови „Форд“ и всички добри, прилежни производители на коли. Сега не беше като едно време. Тогава се налагаше сам да им вдъхваш живот и в резултат на това хората изпитваха истинска любов към автомобилите си и дори ги кръщаваха с нежни имена. В дъжд или в пек, сега колите винаги запалваха. Не се налагаше да ги викаш по име, за да заработят. Достатъчно бе да знаеш къде отиваш.

Тя опря чело на кормилото, само за секунда, и почувства, че ще изпадне в безсъзнание. Сепна се, превключи на задна и изтегли колата на десетина метра.

След това отново превключи, натисна педала за газта до пода и се насочи право към оградата.

* * *

Уорд удържа на думата си, макар че се страхуваше, чувстваше се объркан и не искаше да остава сам в къщата. Спря на долния етаж и заразглежда дебелия кабел покрай стената. Изведнъж чу гласа на Занд от предния салон:

— Мили Боже!

Момичето изпищя немощно. Чу се тих смях.

Уорд се втурна натам. В предното помещение имаше една-единствена лампа, която хвърляше бледа светлина. Момичето се беше свило в ъгъла и стенеше. Занд лежеше на пода, пистолетът му — на няколко метра от него. Изражението на полицая бе много странно.

До него стоеше въоръжен мъж. Държеше пистолета си насочен към главата на Занд.

— Остави го! — изкрещя Уорд и се прицели. — Отдръпни се!

— Или какво? — попита другият мъж, без дори да го удостои с поглед. — Какво ще направиш?

— Ще ти пръсна скапания череп!

— Така ли мислиш? — Другият мъж се обърна към него. — Здрасти, Уорд. Отдавна не сме се виждали.

Уорд видя собственото си лице.

Косата на другия мъж бе по-дълга и бе боядисана в червеникаво-русо. Имаше известна разлика в чертите, но те се дължаха на различията в характера. Иначе лицата им бяха напълно еднакви. И телосложението им беше идентично. Уорд примигна.

— Да — кимна безгрижно Праведника. — Значи… мислиш, че можеш да го направиш, така ли? Да убиеш единствения си жив кръвен родственик? — Пръстът му потрепна на спусъка. — Интересно дали това и фактът, че по този начин ще причиниш и смъртта на Джон, няма да повлияят на решението ти.

Той отново насочи вниманието си към Занд:

— Хареса ли „пощенската пратка“ навън? Нали ти обещах, че рано или късно ще ти я върна.

Той изрита полицая в лицето.

Главата на Занд се изметна толкова силно, та за миг Уорд си помисли, че вратът му се е счупил. Опита да натисне спусъка, но пръстите не го слушаха.

Занд изправи глава, присви очи от болка.

— Не ме интересува как наричаш себе си — рече хладно. — Никога не си ми бил интересен. Застреляй този негодник, Уорд.

Уорд отвори уста. Ръцете му не трепереха, но сякаш бяха от камък. Невъзможно бе да помръдне.

Праведника се ухили:

— Имаме много неща да обсъдим с теб. Знам обаче, че в момента не си на себе си, а между другото, трябва вече да тръгваме. В знак на добра воля ще пожаля живота на един от тези двамата. Ти ще избереш кой и ще убиеш лично другия. Много си изостанал с убийствата, момко, ще се наложи да наваксаш.

— федералните всеки момент ще дойдат — каза Уорд; гласът му звучеше неубедително дори за него самия.

— Не ми се вярва. Ако идваха, щяха да са вече тук.

— Защо го направи? Защо уби родителите ми?

— Те не ти бяха никакви родители, глупако. Те убиха баща ни и съсипаха живота ни. Ние трябваше да растем заедно, от самото начало. Помисли само какво можехме да постигнем досега. „Избраниците“ имат пари, братко; при нас обаче това е заложено в кръвта ни.

В ъгъла Сара седеше със затворени очи и притискаше ушите си с ръце.

Въпреки това чуваше гласа на мъжа. Омразния му, противен глас; гласа, който бе слушала толкова дълго, който й беше повтарял толкова много неща, та накрая си бе помислила, че именно той ще я умори, не гладът, че рано или късно той ще каже нещо, което ще накара главата й да се пръсне.

— Моят съвет е да убиеш Джон, Той вече няма за какво да живее. Така ще задържиш момичето. Тя е доста износена вече, но, хей… можем да се позабавляваме още с нея.

— Застреляй го, Уорд — изсъска Занд. — Просто го застреляй.

— Започваш да ме нервираш, Джон — изръмжа Праведника и отново го изрита. — Ти също, Уорд. Време е за отлитане. Аз свърших работата си в тази планина. Чакат ме на друго място.

Сара бе объркана. Мъжът, за когото си мислеше, че е баща й, се оказа непознат и сега лежеше на пода. Другият… тя не знаеше какъв е. Огледалният човек.

Пазибоже говореше на огледалния човек, който стоеше съвършено неподвижно.

— Хайде, човече, да свършваме. Пречукай този нещастник. Знам, че го искаш.

Пазибоже държеше пистолета си насочен към главата на мъжа на пода. Щеше да го убие и да отлети. Сам го бе казал. А ако мъжът на земята не беше баща й, значи баща й си бе вкъщи с майка й и сестра й. Домът им обаче имаше покрив. А щом имаше покрив, Пазибоже можеше да прелети през него и тогава не се знаеше какво щеше да им направи.

Сара свали ръце от ушите си. И без туй не спираха звука.

— Това е в кръвта ни — каза Праведника. — Знам, че си прочел Манифеста. Прочел си го и знаеш истината.

— Това са глупости — изсъска Занд.

Праведника го изрита безжалостно в главата.

— Уорд, променям предложението си — рече той и гласът му за пръв път потрепери леко — Ако искаш да убиваш някого, ще трябва да е момичето. С този човек ще се заема лично.

Той насочи пистолета си право към лицето на Занд.

Сетне обаче вдигна рязко глава, сякаш бе чул нещо навън.

Сара скочи от ъгъла си, без да се замисля. Беше твърде немощна и краката й не я слушаха, но инерцията й бе достатъчна, за да се претърколи през краката на падналия мъж и да се блъсне в Пазибоже.

Той се олюля, замахна към главата на хилавото момиче, което опитваше да впие зъби във врата му.

Удари я между очите и тя падна назад, но при скока й Уорд се беше опомнил.

Той стреля по Праведника и пропусна, но в следващия момент Занд вече се бе вкопчил в убиеца и нямаше как да се прицели.

Двамата мъже се затъркаляха по пода, започнаха да си разменят удари и ритници. Уорд остана прицелен в тях, готов да стреля при първа възможност.

Сетне чу шум отвън, бръмчене на мотор. И свирене на клаксон. Боби.

Момичето лежеше на пода, по челото й течеше кръв. Той изтича при нея; знаеше, че Занд би го одобрил. Вдигна я и заотстъпва към входната врата.

Отвори я широко; заслепи го ярка светлина. Отначало не разбра какво става, но после осъзна, че това са фаровете на колата, която бе наел предния ден на летището. Издърпа момичето при себе си и се почуди какво е намислил Боби, но в същото време го благославяше. Сетне си даде сметка, че в колата има само един човек. Беше агентката от ФБР и изглеждаше полумъртва.

Той изтича при прозореца й.

— Къде е Боби?

— Скачай в колата. Това тя ли е?

— Да. Къде е Боби?

— Къде е Занд?

— Вътре. Няма ли да ми кажеш къде е Боби, дяволите го взели!

— Боби е мъртъв — изкрещя тя. — Дейвидс го уби. Съжалявам, Уорд, но извикай Джон и да тръгваме. Целият комплекс е наблъскан с експлозиви. Трябва да се махаме!

Жиците.

Из целия комплекс.

Уорд отвори задната врата на колата и набута момичето вътре колкото можеше по-внимателно. Остави вратата отворена и се втурна назад към къщата. Закрещя името на Занд.

В предния салон нямаше никой. Пистолетът на Занд не се виждаше на пода. Уорд се втурна в къщата с извадено оръжие, без да престава да крещи. Спомняше си достатъчно от случилото се преди две минути и изгаряше от срам. Той не се беше справил, не бе застрелял убиеца. Сега обаче можеше да го стори. Сигурен бе. Можеше да го направи.

Чу стъпки зад себе си и отново изтича в предния салон. Занд изскочи отнякъде и се хвърли към него. Уорд се опомни в последния момент и изкрещя:

— Аз съм, Джон, не е той, аз съм.

По лицето на Занд се стичаше кръв. Той спря с пистолет на сантиметри от главата на Уорд.

— Виж ми дрехите, Джон, виж скапаните дрехи!

След миг колебание Занд го изблъска и опита да притича покрай него. Уорд го хвана през врата.

— Нина е навън. Боби е мъртъв. Трябва да се махаме.

Занд го сръга с лакът в корема. Уорд отново го хвана, стисна здраво врата му.

— Целият комплекс е пълен с експлозиви, Джон! Ако не се махнем, ще ни вдигне във въздуха. Сара ще загине!

Занд спря да се съпротивлява за миг и Уорд го изблъска към изхода. Нина форсираше двигателя. Занд отново започна да се съпротивлява. За миг на Уорд му се стори, че вижда сянка на прага на една от стаите, но тя веднага изчезна.

Когато се озова навън, Занд явно осъзна, че на света има и други хора, не само онзи, когото искаше да убие. Уорд го блъсна в колата и се наведе да вземе нещо от земята.

Занд седна отзад, но не преставаше да крещи, да кълне и да удря с юмруци седалката пред себе си.

Уорд скочи отпред.

— Давай, Нина, давай!

Тя се поколеба за секунда, но сетне натисна педала за газта, сякаш опитваше да пробие пода. Колата отскочи рязко назад, после излезе на алеята. Нина като че не си даваше сметка, че стене от болка.

— Сложи й колана — извика Уорд на Занд, докато затягаше своя. Колата се носеше през „Палатите“, между пустите къщи със зловещите им съкровища. На Уорд му се струваше, че чува хрущенето на кости под гумите, но реши, че е само въображение; надяваше се Занд да не си го представя. Надяваше се също, че онова, което му се привидя, също е плод на въображението му — мъжки силует, застанал на едно възвишение край комплекса.

Караха прекалено бързо. Не беше възможно да го е видял.

Нина се насочи към дупката, която бе пробил в стената на влизане, и почти я улучи. Покрай тях се разлетяха дъски. Чу се и по-обезпокоителен звук — остро стържене от един от коловете по шасито. Колата обаче издържа. Замалко да изскочи от пътя след паркинга и Нина си помисли за миг, че всичко е било напразно, но успя да овладее волана и продължи надолу към главната порта и шосето. Изгуби за миг управлението след друг остър завой, където Дейвидс бе скрил автомобила си, но отново се справи успешно.

Преодоля серпентините надолу, сетне ускори по правата отсечка към горичката преди пътя. Не успя да вземе този завой, но взе пак уцели една пролука между дърветата и колата изскочи на тревата отвъд.

Малко преди шосето една от задните гуми се спука от остър камък. Нина опита да овладее управлението, но колата подскочи и се преобърна. Прелетя няколко метра, сетне с остър метален звук се плъзна на покрив по асфалта на главния път и падна от другата страна в река Галатин, плитка, буйна и студена.

Останаха неподвижно за момент, сетне осъзнаха, че са още живи. Тогава цялата вселена сякаш се взриви. Увиснал надолу с главата от седалката си, Уорд видя ярка светлина, като изгрева на ново слънце, озарило планинските върхове.

 

 

Хума, Луизиана

Мотелът е малък и няма рум сървис. Наел съм скромна стая в тесния коридор до малката рецепция. Телевизорът е стар и скапан. В басейна има вода, но никой няма желание да плува в него. Най-малкото аз.

Рано сутринта утре ще се преместя. Не помня името на града, където Боби ми е казвал, че живее майка му, и имам съвсем слаби спомени от описанието на родната му улица. Може би все пак ще я открия. Иска ми се да имам достатъчно сили да й разкажа за сина й. Какъв добър човек беше и как загина. Може би дори ще намеря гробището, където е погребан баща му, и ще разкажа и на него. Само това мога да направя за приятеля си.

* * *

Преди десет дни седях в една кола в Санта Моника и гледах как Занд и Нина завеждат момичето до една врата. Сара държеше и двамата за ръцете — лявата на Нина, защото дясната й беше превързана. Сара все още бе твърде бледа и слаба, но изглеждаше много по-добре, отколкото, когато я намерихме и я оставихме заедно с Нина в една болница в Юта. Дежурният лекар искаше да се обади на ченгетата. Изследванията показаха, че през цялото време Сара е пила само вода, обогатена с олово и други химикали, някои от които се използват за генна терапия. Каква е била целта, освен силно отравяне, той не искаше дори да предполага. Джон обаче вече знаеше — изследванията на другите жертви на Праведника свидетелстваха за подобни опити да създаде хора като него самия чрез травми на главата и сексуално насилие. Нина използва служебната си карта, за да потули случая. Лекарите искаха да задържат двете със Сара цяла седмица, но на следващата сутрин ние с Джон ги откраднахме. Да, те наистина се нуждаеха от лечение, но ако се застояха на едно място, рискът би бил твърде голям. Занд се обади на Майкъл Бекър, за да го предупреди, че се връщаме; сетне се качи в колата и потеглихме.

Прекосихме Юта, Невада и Калифорния, като двамата със Занд се редувахме на кормилото. Макар че спа през повечето време, аз опознах Сара. Беше много мила и ме увери, че съм съвсем различен човек; олекна ми. Вярвам, че ще се оправи и че следващия път, когато отиде сама на ресторант (вероятно не по-рано от 2045 година, ако зависи от баща й), ще си поръча не вегетарианска салата, а хамбургер — точно както й се яде.

Когато спряха пред вратата на Бекърови, Нина пусна ръката на Сара и позвъни. За момент ми заприличаха на някаква картина; сетне вратата се отвори и върху Сара се изля река от любов. Останах втренчен в предното стъкло, последните думи на момичето към мен все още звучаха в ушите ми.

Когато се обърнах отново, Нина вървеше към колата с наведена глава. Занд още разговаряше с Бекърови. Сара най-после го пусна и се притисна към родителите си. Майкъл Бекър разтърси ръката на Занд и му подаде нещо, но не видях какво.

Джон се отдръпна и щастливото семейство се прибра. Той постоя още малко пред затворената врата. Сетне слезе, качи се в колата и потегли. В момента е във Флорида, на гости на бившата си жена.

Когато видях реакцията му при вида на пуловера, ми се прииска да бях взел вместо него някоя от костите. Тогава нямах време да мисля трезво — просто реших, че може би ще иска да отнесе нещо от планината. Може би, ако бях взел кост, щеше да е по-добре, нещо, което наистина е било част от дъщеря му. Мисля обаче, че пуловерът ще им даде достатъчно утеха. Уговорихме се да се видим пак някой път. Разменихме си телефонните номера. Той явно не ми се сърди, че не успях да използвам пистолета си в „Палатите“.

Мисля, че тази среща ще почака. Преди това се надявам да се събере с Нина. Като ги видях на прага на онази къща, аз си дадох сметка за нещо, което се надявам да осъзнаят и те. Двамата са родени един за друг.

* * *

Докато скитам из страната, често се вглеждам напред. Не виждам пътя, а претичващи през съзнанието ми неясни образи. Понякога си мисля за „Избраниците“ и се чудя кое е истина и кое — не. Иска ми се да вярвам, че делата им са подтикнати от лудост. Че идеите в Човешкия манифест са само безумни брътвежи, целящи да обяснят разслоението, към което толкова се стремим. Замислям се обаче за първия роман на Даниел Дефо, „Дневник от чумавите години“, написан като равносметка за една епидемия, вилняла из цяла Европа, болест, за чието избухване можем да виним само начина си на живот — натъпкани в пренаселени градове. Освен това се сещам, че най-големите ни развлечения сега, киното и телевизията, са започнали разцвета си непосредствено след двете световни войни. Започвам да се чудя дали склонността ни да вярваме в измислици и да живеем във въображаеми светове не е възникнала от самото създаване на градовете, дали не е това обяснението за възникване на религиозните институции. Колкото по-пренаселена е средата ни за обитание, толкова по-зависими ставаме един от друг и толкова по-важни стават фантазиите ни — сякаш се надяваме с общи усилия да си върнем нещо загубено, да създадем едно човечество, което е просто… човечно. Сега Интернет е опасал с въжетата си земното кълбо и се стреми да ни сближи още повече. Питам се съвпадение ли е, че това става точно когато разгадахме генетичния си код и започваме да си играем с него. Колкото повече се сближаваме, толкова по-важно ни се струва да разберем какви сме всъщност. Наистина се надявам, че знаем какво правим с гените си и че когато започнем да махаме някои части от тях, защото ги смятаме за несъвършенства, за недостатъци, ще оставим онова, което ни прави човеци. Надявам се, че ще взимаме решенията си в името на бъдещето, не на миналото. И се надявам сега, когато осъзнах, че в живота ми липсва нещо, да продължа да го търся, макар само да подозирам, че съществува. В противен случай ще се превърнем в сенки, в плашила, забучени сред пусти ниви, където дори гаргите не искат да кацнат; сковани от зимата, в очакване на едно безкрайно лято. Като се има предвид колко сме далеч от някогашната си естествена среда, цяло чудо е, че се справяме толкова добре. Ние мечтаем, за да запазим разума си и да продължаваме да живеем. Както казваше баща ми, не е важно да спечелиш, а да вярваш, че има какво да спечелиш.

Често си мисля за него и за майка си, двама души, които вече не са сред нас. Тяхната смърт ми донесе страдание, както всяка друга смърт. Човек не може да хване смъртта и да я накара да бъде по-добра, както не може да подобри нещастието или разочарованието; както не успяхме да заловим Праведника и водената от него групировка. Може би някой ден ще успеем, може би не. Може би винаги ще има някой като тях. В момента ми е невъзможно да кажа, както не мога да определя дали унищожението на „Палатите“ беше само начин да заличат уликите за злодеянията си, или целта на експлозията е била да взриви огромното море от нажежена магма под Йелоустоун и така да унищожи нашата цивилизация и да ни върне към онзи начин на живот, който „Избраниците“ толкова боготворят. Да ни върне назад или да ни възкреси от пепелта.

Нина мисли, че целта им е била точно тази, защото чула Дейвидс да споменава нещо такова. Тя мисли, че „Избраниците“ са стигнали до убеждението, че те са най-способните ловци и събирачи, че са спечелили богатството си благодарение на някаква вътрешна „чистота“, че са способни да надделеят над другите при всякакви условия. Не знам. Не бих искал да го обсъждам повече.

В деня след завръщането на Сара Бекър в хотела ми в Лос Анджелис се получи послание от брат ми. Не знам как ме е намерил, но час след това напуснах хотела и оттогава не съм спирал.

Посланието бе във вид на видеозапис. Първият отрязък беше записан след бягството ни от „Палатите“. Той бе много ядосан, но очевидно не губеше надежда да ме привлече за своята кауза. На записа разказваше за времето, когато сме били разделени. Бил намерен на улицата в Сан Франциско, малко момченце без нищо, което да сочи самоличността му, освен името, избродирано на пуловера му. Израснал по сиропиталища. Извършил първото си убийство. После информацията за определен период от живота му се губеше. Накрая станал доставчик на богати и извратени хора и открил връзката между настоящите си работодатели и миналото си. Бил приет в една тайна група и постигнал първия си голям успех в една закусвалня на „Макдоналдс“ в някакво градче в Пенсилвания през 1991 година. Постепенно се заел със собствени експерименти за ускорена еволюция чрез насилие — планът му бил да създаде чиста жена, която да ражда деца, незаразени с вируса. За тези опити той говореше със страст, граничеща с истинска любов.

Останалата част от записа е по-трудна за описване. В нея се съдържа нещо много обезпокояващо, и не само заради темата, а заради последствията, които може да има от нея. Като гледам как двойникът ми извършва тези неща, все едно сънувам някакъв жесток кошмар, в който съм станал такъв, какъвто се надявам, че никога няма да бъда. Там е записано всичко, което с Боби видяхме на неясни кадри от телевизионни репортажи. Праведника, или Пол, както се надявам, че мога да го наричам, се беше погрижил лицето му да се вижда кристално ясно на записите от всички онези събития. Записи, заснети лично от него. Записи как стои усмихнат сред горящи паркинги, как поставя бомби, как раздава оръжие на своите марионетки в тъмни тайни квартири из Америка и Европа. Как клечи чисто гол над изкормените тела на изчезнали младежи. Как яде вътрешностите им.

Така чрез него аз също правя тези неща. Сякаш съм затиснат от цяла планина злодеяния, от половин час доказателствен материал.

Ала този запис не ми е от никаква полза. Не мога да го покажа на никого и не само защото полицията в Дайърсбърг, а може би и в цяла Монтана е по петите ми. Единственият, когото уличава този запис, съм самият аз. Не съществуват никакви доказателства, че имам близнак.

Преди да слезе от колата в Санта Моника, Сара Бекър се наведе и ми прошепна на ухото:

— Само ти можеш да го направиш. Само ти можеш да убиеш Пазибоже!

Права е. Аз не мога да сторя нищо друго, освен онова, което той очаква от мен. Нямам избор, освен да го открия.

* * *

Междувременно, докато скитам по пътищата, се вслушвам в гласове от миналото и си мисля за любовта, която съм получил в живота си. Не мога да отговоря какво е излязло от мен и може би никога няма да успея, но знам, че не е толкова лошо, колкото можеше да бъде. Посланието на баща ми, че те не са мъртви, все пак е вярно в определен смисъл, за който той дори не се е замислял. Докато съм жив, те никога няма да умрат. Иска ми се да ги познавах по-добре, но сега е твърде късно, а и никога не е било възможно.

Най-яркият ми спомен за тях са образите им, видени на телевизионния екран — млада двойка с щеки за билярд, с гръб към камерата и хванати под ръка. Сетне как се обръщат, как баща ми се засмива и показва среден пръст пред камерата, а майка ми се изплезва.

И се впуска в танц.