Майкъл Маршал Смит
Избраниците (34)

33.

Нина още думкаше с юмрук, когато вратата се отвори. Уорд Хопкинс се изправи на прага. Занд го избута, нахълта в къщата и започна да обикаля стаите.

— Какво прави? — възкликна Уорд.

Тя не му обърна внимание:

— Къде е Дейвидс?

— Избяга.

Зениците му бяха разширени, под очите му имаше тъмни кръгове. Изглеждаше, сякаш не е спал с дни.

— Избяга ли? — кресна тя. — Защо го изпуснахте? — И тропна гневно с крак.

Боби се появи откъм кухнята.

— Не сме — оправда се той. — Просто изчезна. Какво значение има всъщност? Откъде изобщо знаете за него?

Тя измъкна малък бележник от чантичката си, отвори го и му го показа. На него бе записана информацията, която беше получила по телефона по време на полета от Лос Анджелис.

— „Палатите“ са разработени под прикритието на безброй фиктивни фирми, но все пак успяхме да ги разкрием. Основният предприемач е някоя си „Глобална антивирусна компания“, регистрирана на Каймановите острови. Законният им представител за Монтана е господин Харолд Дейвидс.

— Мамка му! — изруга Боби.

Обърна се и се върна в кухнята. Уорд я изгледа изненадано:

— Сигурно грешиш. Ние току-що говорихме с него. С Дейвидс. Той ми разказа… разказа ми много неща. Наистина знае за „Палатите“, но от други източници. Той не работи за тях. Опитал е да помогне на родителите ми да се спасят от онези хора.

— Не знам какво ти е разказал, но ми се струва, че господин Хопкинс не е този, за когото се представя.

В този момент Занд излезе от една стая. Нина поклати глава и забърза към стълбището.

— Какво търси Занд?

— Един човек — отвърна тя.

Гласът й звучеше твърде спокойно. Уорд си даде сметка, че под професионалната си маска тя кипи от напрежение.

— Надявам се, че не е вече труп — добави.

— Не може да е тук — възрази Уорд. — Харолд не е убиецът. Той е стар. Той…

— Нина, имаш ли номера на „Палатите“? — прекъсна го Боби; стоеше на вратата на кухнята с телефон в ръка.

Тя погледна бележника си, разлисти го:

— 406-555-1689. Чува се обаче само предварително записано съобщение и куп глупости. Защо?

Боби направи гримаса, която можеше да се разтълкува като усмивка:

— Харолд се е обадил на този номер преди двайсет минути. В наше присъствие.

— Ама… — заекна Уорд; за момент остана с отворена уста, сякаш опитваше да измисли някакво обяснение. — Той изглеждаше уплашен. Нали го видя. Седеше и трепереше. Очакваше да дойдат да го убият, както са убили Мери и Ед. Сам го видя, за Бога! Видя как изглеждаше.

— Наистина изглеждаше уплашен, Уорд. Но от нас. Мислел, е, че знаем за него. Мислел, е, че сме дошли да го пребием.

Занд се върна при тях и заяви:

— Няма я тук.

Хопкинс бе напълно объркан:

— Защо тогава ни разказа всичко това?

— Ти разкри, че е участвал в събитията в Хънтърс Рок. Спомена записа, бележката. Позна го. Той нямаше представа каква част от истината ти е известна. Възможно бе да блъфираш. Най-простото решение бе да ти разкаже всичко, като спести само своята роля. — Боби изруга гневно; явно приемаше измамата много лично. — Не смяташ ли, че разположението на „Палатите“ на половин час път от дома му е твърде голямо съвпадение?

Нина го гледаше недоумяващо:

— Какво е станало в Хънтърс Рок?

— По-късно ще ти обясним — отвърна Уорд; изведнъж самообладанието му се възвърна. — Нека преди това намерим Дейвидс.

Един телефон иззвъня. Всички посегнаха към джобовете си едновременно. Беше телефонът на Занд.

— Да? — обади се той.

— Здравейте, полицай.

Занд и Нина се спогледаха.

— Кой е?

— Един приятел. Макар че, признавам, още не сме се виждали лично. Не по моя вина. Вие не бяхте достатъчно досетлив, за да се срещнем.

— Кой е?

Занд почувства как космите по ръцете му настръхват, побиха го тръпки. Мъжът от другата страна на линията се изкиска:

— Мислех, че ще се досетиш. Аз съм Праведника, Джон.

— Глупости.

— Не са глупости. Намирането на Ван беше добро попадение. Ти го подтикна към правилното решение. Благодарни сме ти за това.

Устата на Занд бе пресъхнала; той изхриптя:

— Ако си Праведника, докажи го.

Нина ахна потресено. Двамата мъже се втренчиха в Занд.

— Не се налага да доказвам нищо — отвърна гласът по телефона. — Ще ти кажа обаче нещо полезно за всички ви. Ако не напуснете къщата до две минути, това ще е краят ви.

Връзката прекъсна.

— Навън! — изкрещя Занд. — Веднага!

Когато изскочиха на улицата, вече се чуваха първите сирени. Уорд отключи колата и скочи зад волана. Нина остана неподвижна.

— Аз съм агент на ФБР. Няма нужда да бягаме.

— Да бе! — викна Боби. — Само дето преди малко простреляхме две ченгета. Не са мъртви, но това не променя факта, че стреляхме по тях. Ако искаш да стоиш посред улицата и да размахваш значката си, бебче, добре. Само имай предвид, че тук не се играе по правилата. Ще ти пръснат черепа, без да се замислят.

Полицията още не беше отцепила района и четиримата успяха да се измъкнат лесно. След двайсет минути бяха вече извън града и Уорд караше по криволичещото през планината шосе. Никой не се поинтересува къде отиват. Всички знаеха.

Нина обясни какво се бе случило в Лос Анджелис. Уорд разказа наученото от Дейвидс. Занд разкри основното от заключенията си за Праведника. Боби го изгледа невярващо и Нина забеляза, че и Хопкинс му хвърля удивен поглед в огледалото.

Боби се намръщи:

— Да, но откъде знае номера ти?

— Ако е свързан с „Избраниците“, това не е никакъв проблем. Те имат цяла верига за снабдяване с жертви за серийните убийства. Имат силни връзки във властта. Проследяването на мобилен телефон е детска игра за тях.

— Добре… но защо ще ти се обажда? Защо да те предупреждава за идването на полицията?

— Този човек е непредвидим. Вероятно не е мислил само за мен. Знаел е, че не съм сам.

— Дейвидс им е казал кой е в къщата — досети се Уорд. — Предупредил ги е за нас. И не ти ли се струва странно, че „Избраниците“ са убили родителите ми два дни преди заплануваното им изчезване? Били са подготвили всичко, но точно преди да го осъществят, Макгрегър наглася катастрофата и ги убива.

— Дейвидс ли ги е издал? Защо?

— Знаел е какво представляват „Палатите“ от самото начало. Луксозен бункер, визитна картичка, източник на големи пари. Баща ми научава за тях, вижда благоприятна възможност за бизнес, но после разбира за какво всъщност става дума. Поставя Дейвидс в много деликатна позиция. Това са същите хора (или поне хора със същите цели) като онези, с които са си имали работа преди двайсет години. Дейвидс каза, че са убили само шефа им. Останалите са оцелели, може дори да стоят зад онова, което се случва тук, в планината. Може би са разбрали, че Дейвидс е участвал в нападението; възможно е дори това да е една от причините да го привлекат като свой юрист. Работи за нас или ще кажем какво направи преди няколко десетилетия. Или направо ще те убием. Какво може да стори Дейвидс?

— Баща ти е на път да ги разкрие и Дейвидс осъзнава, че единственият начин да оцелее, е, като предупреди „Избраниците“. Затова им казва, че Хопкинсови планират бягство.

В колата настъпи кратко мълчание.

— Той е съучастник на убийците им — заключи Нина. — Този, на когото са имали най-голямо доверие, ги е предал.

— Мъртъв е вече — изсъска Уорд. — Това поне е сигурно.

* * *

Когато навлязоха в планината, заваля; по предното стъкло се заспускаха сребристи струйки. Потокът край пътя бе придошъл. Нямаше други коли.

— Само четирима сме — отбеляза Нина.

Уорд я изгледа:

— Ами обади се за подкрепления.

— Няма да се втурнат да ми изпращат хеликоптери. Най-много да получим двама отегчени агенти с кола до два часа, чиято главна цел ще е да докажат, че съм пълна откачалка. — Тя погледна през прозореца. — Някой има ли цигара? Май е време отново да пропуша.

Уорд бръкна в джоба си, извади намачкана кутия и я остави на таблото.

— Не те съветвам — предупреди я.

Тя се усмихна, но не докосна цигарите.

Петдесет минути след напускането на дома на Дейвидс колата достигна голям завой. Хопкинс караше по-бавно, а Боби наблюдаваше хълмовете наоколо.

— Близо сме — обяви Уорд.

Боби и Занд заредиха пистолетите си; Нина неохотно провери своя. Пръстите й трепереха. Никой от останалите не изглеждаше да се чувства като нея, но нямаше начин да се досети какво минава през главите им. Мъжете винаги се стараят да изглеждат като супергерои, сякаш някой щеше да ги обвини, ако дадат израз на страха си.

Занд й хвърли кратък поглед. Смигна й и тя си даде сметка, че не е така. Филмите може да показват някакви въображаеми железни мъже, но в действителност никой не може да преодолее животинските инстинкти. Занд бе не по-малко нервен от нея.

Уорд спря на една отбивка и обяви:

— Тук е.

Останалите се взряха в мрака. На петдесетина метра напред се виждаше малка врата.

— Тук няма никой — отбеляза Боби. — Разкажи пак как се влиза.

— Минава се през вратата, кара се по трева. Завива се наляво и се излиза на път, скрит зад група дървета. Той се изкачва на едно високо плато.

— Значи в горичката може да се крие някой, също и покрай пътя.

— Възможно е.

— Да действаме бързо тогава.

Уорд кимна:

— Готови ли сте всички?

— Както винаги — отвърна Занд.

Уорд натисна педала. Колата се понесе с бясна скорост по мокрия път. Той я насочи право към портата.

— Залегни — извика в последния момент Боби.

Нина и Занд се подчиниха.

Боби се хвана за предната седалка и вратата, стисна пистолета си. След секунда колата се заби в портата, предното стъкло се пръсна. Автомобилът излезе на тревата и занесе. Уорд успя да овладее волана.

Отпусна газта, сетне насочи колата към дърветата, като отново увеличи скоростта. Мина през една бабуна и Нина подскочи на седалката. Едва се приземи и колата отново подскочи. Зад нея Занд изръмжа.

Уорд и Боби изглеждаха залепнали за седалките си.

Минаха през още една бабуна и изведнъж излязоха на равен път. Уорд даде газ покрай дърветата, присви очи.

— Виждате ли някого?

— Не — отвърна Боби. — Но не намалявай.

След стотина метра пътят зави рязко вдясно, започна стръмно изкачване. Боби се оглеждаше внимателно, Уорд не намаляваше скоростта.

Нямаше жива душа. Никой не откри огън по тях. Когато обаче Занд надигна глава, Боби го натисна да залегне отново. Рамото го болеше от раната, но той не му обръщаше внимание.

— Къде са? — недоумяваше Уорд.

— Вероятно всички са се строили на върха и ни чакат.

— Голям оптимист си. Все пак се радвам, че си тук.

— Предполагам, че на това му казват приятелство — отбеляза Боби. — Ако нещата тръгнат на зле, ще се връщам в сънищата ти и ще те тормозя.

— Ти вече ме тормозиш. От години се опитвам да се отърва от теб.

Минаха последния завой и портала на „Палатите“ се извиси пред тях.

— Все още няма никой — отбеляза Уорд и намали скоростта.

— И какво сега?

— От другата страна на оградата пътят завива наляво. Има две големи постройки. Рецепция и нещо като склад. Целият комплекс е заграден с висока стена. Къщите са отвъд нея.

— Е, и?

— Давай към главния вход — предложи Боби. — Няма начин да разбием тази стена.

— Точно там ще ни чакат.

— Нямаме избор.

Колата мина под каменната арка и се насочи към дървените сгради. Паркингът бе осветен от бледа лампа. Уорд отново даде газ. Изкара колата в средата на паркинга и спря. Огледа се с недоумение.

— Какво има? — попита Нина.

— Последния път паркингът беше пълен.

Те се огледаха. Нямаше нито една кола. Уорд изключи двигателя.

Занд отвори вратата и слезе, без да чака другите. Боби изруга и изскочи от другата страна, готов за стрелба. Бледата светлина ги правеше лесна мишена, но също така им показваше, че на покрива няма стрелци. Никой не ги чакаше в засада. Двете дървени постройки бяха празни. Уорд и Нина слязоха предпазливо. Уорд кимна към постройката вдясно:

— Там е главният вход.

Останалите го последваха и се събраха пред стъклената врата. Боби надникна вътре.

— Няма никой — установи.

— Влизаме ли?

— Разбира се. След теб.

Уорд се наведе, бутна леко вратата. Не се задейства аларма. Не прозвуча изстрел. Той отвори и влезе внимателно. Другите го последваха.

Фоайето беше тихо. Този път не се чуваше музика, в камината от речни камъни не гореше огън. Голямата картина над рецепцията бе изчезнала. Помещението изглеждаше необитаемо от години.

— Мамка им — изръмжа Уорд. — Офейкали са.

— Глупости! — възрази Боби. — Имали са не повече от час. Не е възможно да са се изнесли за толкова кратко време.

— Имали са малко повече — отбеляза Занд. — Ние си тръгнахме от дома на Ван пет-десет минути преди да се самоубие. Може да ги е предупредил.

— Пак е малко. Не са имали време да заличат всички улики.

— Значи вероятно са се приготвили от по-рано — предположи Нина. — Вие сте уплашили агента им до смърт. Може би това е било достатъчно, за да ги стресне. В такъв случай са имали два дни. Няма знаеше. Така или иначе ще претърсим комплекса.

Тя тръгна към една врата в дъното, водеща към вътрешността на „Палатите“. Беше изпълнена със страх, че са дошли твърде късно, че призракът, който е гонила толкова дълго, отново й се е изплъзнал. Другите останаха неподвижни. Тя не се интересуваше дали ще я последват. Трябваше да влезе. Трябваше да огледа.

Не чу изстрела.

Когато звукът достигаше ушите й, тя вече падаше; стовари се върху една масичка. Имаше чувството, че гърдите й се раздуват, че изгарят. Отвори уста да извика, но не издаде звук. Занд хукна към нея.

Уорд се извъртя — на прага стоеше друг мъж. Макгрегър. Боби забеляза една жена зад гишето на рецепцията. От една замаскирана вратичка в стената зад нея се появи жилест младеж.

И тримата бяха въоръжени; започнаха да стрелят.

Младежът умря първи.

Явно нямаше опит с огнестрелните оръжия и стреляше като актьор в гангстерски филм — държеше пистолета отстрани на тялото си. Боби го повали с един изстрел. Уорд се скри зад една колона и улучи Макгрегър първо в бедрото, после в гърдите. Един куршум изсвистя на сантиметри от лицето му. Той приклекна зад един ъгъл на гишето с надеждата жената да не го е видяла. Презареди, изпусна половината патрони.

Занд коленичи до Нина, която лежеше разтреперана и задъхана, поставила ръка на гърдите си. Раната беше високо, под дясната ключица.

— О, Нина — прошепна той, без да обръща внимание на летящите наоколо куршуми.

Тя се закашля, по лицето й се четеше удивление.

— Боли — прошепна.

Макгрегър още стреляше.

Жената зад гишето едва не улучи Боби, но Уорд се изправи рязко и изпразни половината пълнител в нея. Едва тогава си даде сметка, че тъкмо тя го бе приела при предишното му идване, за да му обясни условията за закупуване на къща в комплекса.

Все още не знаеше името й.

Боби стоеше над Макгрегър и притискаше китката му с крак. Пистолетът на полицая лежеше на няколко крачки встрани.

— Къде отидоха? — попита Боби. — И преди колко време тръгнаха? Разкажи ми всичко, което знаеш, ако искаш да останеш жив.

— Майната ти!

Боби вдигна рамене:

— Това ме устройва.

И застреля Макгрегър в главата.

Докато Боби се увери, че останалите нападатели са мъртви, Уорд притича при Нина. Занд притискаше силно ръката й върху раната. Между пръстите й още се процеждаше кръв.

— Да се махаме! — извика Уорд.

— Не — възпротиви се Нина.

Гласът й бе изненадващо силен. Тя се надигна.

— Нина, ранена си. Трябва да те закараме в болница, губиш много кръв.

Тя го стисна за китката.

— Бързайте. Но влезте и проверете.

Уорд се подвоуми. Опита да се обърне към Занд за подкрепа, но агентката не отместваше очи от неговите. Боби се приближи зад него.

— Мамка му, Нина!

— Аз ще остана тук, а вие влезте вътре — обърна се тя към Занд.

Чувстваше се замаяна, много странно. Искаше й се да имаше време да му обясни колко е важно да го направят.

— Моля те, Джон. Влезте вътре. Потърсете я. Трябва да провериш. След това можем да отидем в болницата.

Занд остана неподвижно за миг, сетне се наведе и я целуна бързо по челото. Изправи се.

— Аз ще изпълня желанието й.

Уорд поклати глава, но започна да зарежда пистолета си.

— Боби, остани тук — нареди.

Приятелят му понечи да възрази, но той продължи:

— Тези тримата може да не са сами. Опитай да спреш кръвотечението и застрелвай всеки, който се появи. Ти можеш да й помогнеш повече от всеки друг от нас.

Боби коленичи до жената.

— Внимавай, човече — предупреди приятеля си.

Уорд и Занд се отдалечиха бързо към вратата в дъното на фоайето.

— Каквото и да стане, няма да се разделяме, ясно? — попита Уорд.

Занд кимна и отвори вратата. От другата страна започваше алея. Една лампа осветяваше първите петдесетина метра от нея. Отзад се виждаха силуетите на големи сгради. Никоя от тях не показваше признаци на живот. Двамата се втурнаха натам.

— Трябваше да вземем фенери.

— Много неща трябваше да вземем — съгласи се Уорд. — Автомати, подкрепления. А дори нямаме представа какво правим.

Стояха на първия кръстопът на алеята. Приличаше на главната улица на градче, където никой няма кола. Тревата от двете страни бе грижливо окосена. Всяка къща беше оградена от спретнат двор и изолирана от останалите постройки. Комплексът изглеждаше твърде малък, за да има място за цяло голф игрище. Вероятно дори агентът, продаващ къщите, Чип, не беше влизал вътре. От двете страни на кръстовището имаше по една къща, по-нататък се виждаха силуетите на други.

— Ти поемаш лявата.

— Не ме ли чу какво ти приказвам? Няма да се разделяме.

— Уорд, виж колко къщи има. Нина бере душа.

— Като ни убият, няма да й помогнем. Ако искаш да претърсим целия комплекс, ще вървим заедно. Коя да е първа?

Занд тръгна бързо към къщата отдясно. Сградата изглеждаше, сякаш бе пренесена тук от онова предградие на Чикаго.

— Оук Парк, където Райт строил къщите от средния период на творчеството си. Беше красива и Уорд изпита ярка омраза към хората, живеещи в нея, сякаш я бяха осквернили. Райт бе боготворил обществото, не беше привърженик на усамотението.

Занд не беше толкова запознат с архитектурата.

— Къде е шибаната врата? — измърмори.

Уорд го поведе към един ъгъл на долното ниво, по криволичеща под балкона пътека. Няколко стъпала водеха към голяма дървена врата. Тя бе леко открехната.

Двамата мъже се спогледаха.

— Това ли е главният вход?

Уорд кимна. Пое си дъх и ритна вратата. Нищо не се случи.

Той кимна на Занд и полицаят влезе пръв. Ченгето сигурно имаше повече опит в тези неща, или поне така се надяваше Уорд.

През един стъклен капак на тавана в късия коридор проникваше хладна зеленикава светлина. В дъното преграда от матово стъкло водеше в съседната стая.

Те внимателно се вмъкнаха в дългото, ниско помещение. Високо на стената имаше няколко прозореца също от матово стъкло. Камината бе отляво. Имаше етажерки, кът за сядане. Етажерките бяха празни. Имаше мебели, но не и килим.

Уорд и Занд прекосиха тихо стаята. Цареше пълна тишина. Уорд вдигна ръка, посочи. Занд погледна натам — видя вход към друга стая, частично скрит зад дървен параван. Полицаят кимна и се отдръпна зад Уорд. Приближиха се едновременно; Занд от време на време хвърляше поглед назад.

Другото помещение беше кухня. По-тъмна, без прозорци. На две нива, с кът за хранене в дъното. Уорд слезе. Точно на средата на масата имаше една-единствена чаша. Вътре нямаше нищо, дръжката й бе счупена. Той отвори шкафа, сетне чекмеджето. Бяха празни.

— Тази къща е пуста — прошепна.

Занд кимна:

— Може би. Но въпреки това ще я претърсим.

Уорд завъртя очи. После провериха останалите стаи.

* * *

— Там има някой — каза Нина.

Боби стоеше приклекнал до голямото кожено кресло, в което се бе отпуснала тя.

Фоайето тънеше в мрак. Той се колебаеше за лампите — бяха оставени да светят и като ги загасят, щяха да издадат присъствието си. Но ако в комплекса все още имаше някой, той със сигурност бе чул стрелбата. Затова Боби отиде зад гишето на рецепцията и ги изгаси. Така имаше усещане за по-голяма безопасност. Мястото им бе частично скрито от прозорците, но въпреки това той се чувстваше като лесна мишена, фоайето бе голямо, тъмно и на пода му лежаха трима мъртъвци.

— И аз чух нещо преди малко — призна той. — Надявах се нашите вече да се връщат.

Нина поклати глава:

— Джон няма да се откаже, докато не провери всички къщи. Ще им отнеме известно време, дори да са празни. Особено ако са празни. А звукът идваше отпред, не от комплекса.

Той кимна:

— Уорд ще ме убие, ако разбере, че съм те оставил сама, но трябва да проверя.

— Няма да му кажа. Но не се бави.

Боби провери пистолета си, сетне се промъкна до стената. Приведе се ниско. Когато стигна главната врата, надникна внимателно през нея. Тяхната кола все още бе единствената на паркинга. Нямаше признаци за чуждо присъствие и той реши просто да е нащрек.

Сетне обаче отново чу нещо. Звукът не беше силен, но определено не изглеждаше причинен от вятъра. Приличаше на леко пукане и идваше от другия край на паркинга, от втората постройка.

— Какво има? — попита Нина.

Сега, когато Боби не я гледаше, тя като че усещаше по-силно болката.

Виеше й се свят, гласът й бе прегракнал.

— Не знам — отвърна той; обърна се и се увери, че Нина е добре скрита в огромното кресло. — Продължавай да притискаш раната.

Все така приклекнал, той отвори вратата. Лъхна го хлад и помещението се изпълни с ромона на дъждовните капки.

* * *

Къщата беше празна. Четири спални, кабинет, читалня и стая за отдих. Празни и почистени. Лишени от всякакви признаци на живот, макар че очевидно доскоро са били обитавани. Уорд и Занд се върнаха на главното стълбище и слязоха, вече не се стараеха да пазят тишина. Долу имаше друг просторен хол, не толкова луксозен като онзи отпред. През остъклението от едната страна се виждаше голям двор. Уорд постави пистолета си на предпазител.

— Следващата.

Очевидно в тази къща нямаше нищо интересно за него. С удоволствие щеше да помогне на Занд да намери трупа на момичето, но на него му трябваха „Избраниците“, поне един-двама, и то живи. Искаше да си поговори хубаво с тях, да ги накара да му обяснят някои неща. Това явно нямаше да стане. Поне не тук. Нищо друго не го интересуваше в момента.

— Ще погледна отзад — каза Занд. — После отиваме в следващата. Макар че тази не ми харесва.

Той отвори вратата в средата на остъклението и излезе на дъжда. Уорд го последва, но остана до стената. Сега си даваше сметка, че Нина вероятно е права. Ван беше ускорил нещата, но евакуацията бе започнала веднага след като Уорд беше пребил Чип след първото му посещение на „Палатите“. С други думи, той бе провалил всичко. Беше им дал време да избягат. Не очакваше да реагират така. Те се бяха укрепили добре. Бяха богати, това бе тяхна земя. Не го сподели със Занд, но имаше чувството, че и бившият полицай е на неговото мнение. Очите му започваха да блестят все по-гневно.

Докато слушаше как Занд обикаля из двора, Уорд забеляза дълга жица в основата на стената. Идваше иззад ъгъла и бе полузаровена в лехите до къщата. Някакъв кабел. Вероятно за кабелна телевизия. Тъкмо смяташе да я огледа по-отблизо, когато Занд се изкашля.

Уорд се приближи бързо. Полицаят стоеше застинал на място.

— Какво има?

Занд не отговори, само посочи.

Отначало Уорд не разбра какво иска да му покаже, но после видя малка купчина пръст. Приближи се до нея и я разгледа. Облиза устни.

— Кажи ми, че някой си е погребал кучето тук.

Занд поклати глава и Уорд си даде сметка, че още не е свалил ръката си. Сочеше на друго място.

Към друга малка могила.

— Боже мили! — възкликна Уорд със свито гърло. — Виж това!

Имаше и други купчини. Три къси реда. Общо дванайсет.

Занд коленичи, разрови пръстта на най-близката купчина. Уорд клекна до него и двамата започнаха да ровят в земята. Пръстта бе уплътнена. След три минути попаднаха на нещо друго, разнесе се отвратителна миризма. Уорд се отдръпна, но Занд загреба още две шепи пръст, преди да се откаже.

— Трябва ни лопата — отбеляза Уорд.

Занд поклати глава:

— Който и да лежи тук, вече е мъртъв. Сара може още да е жива.

— Хайде бе, човече… сигурно е заровена тук.

Занд вече крачеше към къщата.

Уорд го последва, като се стремеше да избягва купчините пръст, но си даде сметка, че на идване е стъпил поне в една от тях.

Когато влязоха, Занд се върна в първия салон.

— Трябва да проверим пак — обяви. — Пропуснали сме нещо.

— Не знам къде може да е.

— Да започнем тогава оттук.

Отдалечиха се в два противоположни края на стаята, започнаха да събарят етажерки, да местят мебели. Уорд бързо се убеди, че няма да намерят нищо, но Занд нямаше да се откаже, докато не претърси всеки сантиметър.

— Това ще ни отнеме часове — отбеляза Уорд. — Не мисля…

Изведнъж спря. Занд вдигна глава:

— Какво?

Уорд се взираше през прозорците. Занд се приближи.

— Виждаш ли това?

Уорд гледаше към пресечката на алеята на двайсетина метра от къщата. Там, където се отделяха пътеките за къщите, на земята лежеше нещо. Не изглеждаше много голямо и от това разстояние не можеше да се определи какво е. Приличаше на купчина пръчки.

— Виждам го — каза Занд.

— Не беше там, когато идвахме.

Те отново свалиха предпазителите и излязоха през главния вход. Уорд тръгна бавно по пътеката, Занд остана при вратата, оглеждайки другите къщи.

Наистина приличаха на пръчки. Къси, криви, бели. Много чисти. Уорд клекна и взе една. Махна на Занд. Докато полицаят се приближаваше, той се зае да наблюдава, готов да открие огън по всеки. Защото наблизо без съмнение имаше някой. Някой, който знаеше, че са тук.

След кратко оглеждане Занд установи:

— Това са ребра.

— И аз така предположих. Човешки ли?

— Да.

— Кой ги е оставил?

— Уорд, гледай.

На около пет метра по алеята имаше друга кост. Уорд се приближи, наведе се и я вдигна.

— Момиче или момче?

Занд взе бедрената кост от него. Също като ребрата, тя бе идеално изчистена, сякаш готова да влезе в музейна експозиция.

— Не знам — отвърна Занд. — Не е от възрастен човек. От дете е.

Двамата мъже стояха един до друг от двете страни на пътеката.

— Някой иска да ни заведе някъде — установи Уорд.

— Въпросът е дали да го последваме.

— Не виждам друг избор.

— Нали вече намерихме къщата с труповете.

— Една къща с трупове. Първата, в която влязохме. Или е голямо съвпадение, или има и още.

На следващото разклонение имаше друга кост, отляво на пътеката, сякаш сочеше към къщата от тази страна. Те огледаха набързо. Тук гробовете бяха отстрани на постройката, по-добре скрити. Едва тогава Занд си даде сметка, че малките камъни в тревата не представляват пътеки, а някаква маркировка.

От другата страна на къщата намериха друга кост, сочеща още по-навътре в комплекса. Костта бе половина от таз.

Никой от двамата не разбираше толкова от анатомия, за да определи пола на притежателя й, макар че широчината и извивката й биха били достатъчни на Нина, за да установи, че е от момиче, приблизително на възрастта на Сара Бекър.

* * *

Боби стоя почти десет минути зад колата. Откъм постройката не се чуха други звуци, не се виждаше и никакво движение. Това нямаше значение. Нещо бе причинило предишния шум и той трябваше да провери. Изчака само за да види дали нещото ще се появи, без да се налага да го търси. Възможно бе да е животно. Елен например. Не беше много вероятно, само бе възможно.

След още няколко минути той се изправи. Нина щеше да се тревожи, ако се забави дълго, а вече му ставаше и студено. Рамото го болеше много. Нямаше смисъл да се отказва. Трябваше да провери другата сграда.

Той тръгна покрай колчетата, означаващи местата за паркиране. Наложи се да пресече осветеното пространство на паркинга, но нямаше друг начин да се приближи до постройката. Тя приличаше на голям склад и нямаше никакви прозорци. Той я заобиколи от едната страна и най-после намери вратата.

На нея висеше голям катинар, но отворен. Той се замисли дали да не извика Уорд, ако случайно е влязъл вътре, но знаеше, че не е възможно. Уорд щеше да се върне през фоайето. Ако имаше човек, не можеше да е той. Боби бутна вратата и влезе.

Озова се в къс коридор, чиито стени завършваха в празното пространство, без да достигнат високия таван. Почти като в конюшня. Миришеше на нещо, но не на коне. Някъде в другия край се виждаше бледа светлина. На три метра напред коридорът се пресичаше от друг.

Преди разклонението имаше две врати и Боби ги отвори. В едното помещение имаше инструменти и дълга етажерка с кутии за папки. Другата, по-малка стая, бе обзаведена като изба. Стелажите за бутилки бяха празни. Това не беше добър знак. Щом са имали време да си вземат виното, значи отдавна се бяха подготвяли. Странно защо бяха оставили папките. Той се върна в първата стая. Взе една кутия. Вътре имаше само две дискети с надпис „Скотсдейл“. Той ги прибра в джоба си и остави кутията на мястото й.

Върна се в коридора и продължи до пресечката. Остана неподвижен за момент, с отворена уста. Така човек чува подобри, способен е да долови и най-слабия звук; свързано е по някакъв начин с евстахиевата тръба. Не чу нищо, но забеляза някакъв кабел, преминаващ по пода. Ако беше за осветлението, явно бе прерязан. Изглеждаше сложен наскоро. Боби погледна напред и видя, че кабелът продължава наляво. Той пристъпи напред, за да види накъде води. Направи две крачки и изведнъж нещо привлече вниманието му.

Тази част от постройката наистина бе обзаведена като конюшня. От двете страни на коридора имаше малки отделения, с дължина около метър, заградени с решетки. В първото лежеше нещо. Приличаше на човек. Дете.

Боби коленичи до решетката. Детето беше момченце, на около пет години. Бе голо. Ръцете и краката му бяха омотани с тиксо. Устата му изглеждаше залепена със същия материал, но не се виждаше ясно, защото от главата му не беше останало много. Кръвта по пода все още не се бе съсирила. На решетката беше залепена снимката на хубаво момченце. То не гледаше към фотоапарата, явно не подозираше, че го снимат. Боби си даде сметка, че това е детето, преди да бъде затворено тук. Името му беше изписано под снимката — Киану.

Боби извърна глава. Пропълзя до следващата клетка. Друго момченце, малко по-голямо, но също мъртво. На тази снимка то се усмихваше, но малко неуверено. Сякаш някой го бе спрял на улицата на връщане от училище и го беше помолил да го снима.

Чу се тихо шумолене и сърцето на Боби замря. Той застина, даде си сметка, че звукът идва от другата страна на коридора, на няколко метра от него.

В тази клетка лежеше момиченце, на около осем години. Нейната снимка също бе залепена на решетката. Името, изписано под нея, бе Джини Уилкинс. Тя още не беше съвсем мъртва, бе простреляна в едното око. Другото беше затворено, но тялото й леко потрепваше. Някоя част от нервната система все още функционираше. Не за дълго.

Имаше още клетки, поне още две. Боби си даде сметка, че сградата не е отворена случайно. Че „Палатите“ са били достъпни само за избрани, че са имали безотказна охранителна система. Не можеше да свали поглед от момичето, затворено в тази клетка, готово да бъде доставено на онзи, който го е поръчал.

Чувстваше се глупав, нищожен, безсилен. Чувстваше се заблуден и наивен. Беше си мислил, че познава всички тъмни страсти на света, че се е сблъсквал с всички проявления на злото. Приятелството му с Уорд го облекчаваше в трудни моменти. Уорд, макар и добър боен другар, водеше по-спокоен начин на живот. Уорд го уважаваше като човек на действието и така помагаше на Боби с мисълта, че вече остарява и не се справя толкова добре с предизвикателствата на професията си. Сега, втренчен в това все още потрепващо парче човешко месо, Боби си даде сметка, че не е видял дори върха на айсберга — че войните и убийствата, за които научаваме по новините, са като репортажи от спортни състезания, смърт за развлечение на публиката, прах в очите; че даже терористите, които бе разпитвал, са просто аматьори в областта на злото. Те поне искаха хората да разберат за делата им. Не ги извършваха само за себе си. Боби осъзнаваше, че тук е различно. Че ако ние наистина сме един и същи вид, нямаме никакъв шанс стореното от нас през деня да заличи онова, на което сме способни нощем. Някои проявления на човешкото поведение могат да се сметнат за нормални. Това тук обаче със сигурност не беше. То би означавало, че жестокостта ни няма граници. Това, че сме способни да създаваме красота, не означава, че можем да пренебрегнем чудовищното в нас. Едни и същи ръце правят и двете. Разумът не ни пречи да извършваме зверства, той просто ни прави по-способни в тях. Всеки от нас носи своята тъмна половина.

Боби чу някакъв звук точно зад него. Не се обърна веднага, Джини му бе достатъчна. Чудеше се дали да не я застреля, да прекрати страданието й — или може би своето страдание, — или все още имаше шанс да я спаси. Не можеше да вае ме такова решение.

Тези мисли го забавиха твърде дълго. Зад него нямаше друго дете. Там стоеше Харолд Дейвидс и той застреля Боби в тила.

Краката на Джини Уилкинс продължиха да се гърчат леко още няколко минути след смъртта на Робърт Нигърд.

* * *

Занд бе профучал през последната къща, без дори да се оглежда. Сега само следваше костите. Не беше продумал от пет минути. Уорд бързаше след него. Костите бяха наредени вече по средата на алеята. Малко квадратче от кости на китката с коленна капачка в средата. Дълга редица от прешлени. Праведника явно бе наредил повечето предварително и беше оставил купчинката ребра в последния момент. Останалото бе подготвил грижливо. Убиецът ги беше предупредил да напуснат къщата на Дейвидс, за да ги доведе тук. Вероятно им бе подготвил подобаващо посрещане и не искаше трудът му да отива на вятъра.

Накрая бе оставил две ключици във формата на буква V с раменна кост от долната страна, за да образуват стрелка. Тя сочеше към една къща на трийсетина метра напред.

Уорд настигна Занд и го хвана за рамото.

— Няма да влизаме — заяви.

Занд не му обърна внимание, освободи се рязко и закрачи към постройката.

Уорд го стисна за лакътя:

— Той ни чака, Джон, знаеш го. Вече е убил момичето и сега иска да убие нас. След това ще намери другите и ще се разправи и с тях. Знам, че искаш да спасиш това момиче, но не мога да те оставя…

Занд се извъртя и го удари в лицето.

Уорд залитна, повече изненадан, отколкото обиден, и се почуди дали не пропуска нещо. Занд като че не го виждаше, като че не го познаваше.

Уорд се подхлъзна и с мъка запази равновесие. Затича се след полицая.

Занд се качи на терасата. За разлика от другите къщи, при тази вратата бе в центъра на средното ниво. Стълбите излизаха точно по средата на терасата, сякаш се вливаха в широка фуния. Лицето на Занд бе напрегнато.

В края на стълбите лежеше нещо.

Уорд притича зад него.

Този път не опита да го спре, просто го последва. Беше само на една крачка зад него, когато Занд изкачи последното стъпало.

Горе бе оставен детски пуловер, прогизнал от дъжда, но грижливо сгънат и с избродирано отпред име. Пуловерът беше оранжев. Името бе Карън Занд.