Майкъл Маршал Смит
Избраниците (30)

29.

Занд стоеше пред една врата в Дейл Лоунс. Когато никой не се отзова на първото му позвъняване, той отново натисна звънеца, този път с всичка сила, и не го пусна, докато не видя неясен силует през матовото стъкло на вратата.

Глория Найдън носеше шити по поръчка дрехи, макар че явно не смяташе да излиза. Още от първите й думи стана ясно, че е пияна. Много пияна. Пияна до безпаметност.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Казвам се Джон Занд. Виждали сме се преди три години.

— Боя се, че не ви помня. И със сигурност не съм мислила да подновявам познанството си с вас.

Гласът й бе ясен, макар че езикът й се плетеше. Тя понечи да затвори вратата. Занд я спря с ръка.

— Работех по случая с изчезването на Анет Матисън.

Госпожа Найдън примигна, лицето й изведнъж придоби сивкав цвят, сякаш бе консервирано във формалин.

— Да — каза тя и скръсти ръце. — Сега си спомням. Добра работа. Всичко изпипахте.

— Не. Точно затова съм тук.

— Дъщеря ми е навън с приятели. А дори да си беше вкъщи, нямаше да й позволя да говори с вас. Дълго време ни трябваше, за да преодолеем загубата.

— Не се съмнявам — увери я Занд. — Успяхте ли?

Тя закова поглед в него; сякаш изведнъж бе изтрезняла.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че моята дъщеря също изчезна и аз никога няма да преодолея загубата. Ще ви отнема съвсем малко време, през което може би ще успеете да ми помогнете да открия онзи, който съсипа живота ни.

— Защо не говорите с Матисънови?

— Имам един въпрос за вас.

Тя натисна по-силно вратата.

Занд отново я задържа и заговори, без да се замисля:

— Въпрос, който може би ще спре изневерите на съпруга ви. Въпрос, който ще преодолее отчуждението на дъщеря ви. Въпрос, който ще прогони мислите ви за самоубийство.

Глория Найдън се втренчи в него, сетне внезапно изсъска:

— Майната ти! Нямаш право да ми говориш така! Трябваше вече да сте го заловили. Вината не е моя. Нищо от случилото се не е по моя вина!

— Знам.

Лицето се промени пред очите му. Изразът на подплашено животно бе заместен от невинното изражение на малко момиченце, сетне се превърна в лицето на възрастна, уморена жена. Сякаш някой извайваше маска от послушна, мека глина.

— Нищо от случилото се не е по ваша вина. Знам. Близките ви го знаят. Всички, освен вас го знаят. Вие го казвате, но не го вярвате. И точно това ще ви убие.

Постояха така известно време, от двете страни на вратата, всеки я натискаше срещу другия. Сетне престанаха да натискат.

* * *

Той се обади на Нина на връщане към Санта Моника. Тя звучеше разсеяно, но прие да се срещнат в Бел Еър. Адресът бе записан в материалите по разследването.

Майкъл Бекър му отвори и се съгласи да отиде с него, без да иска обяснение. Оставиха Зоуи на прага, хванала малката си дъщеря за ръка. Тя също не се поинтересува от причината за посещението му. Занд си даде сметка, че същото щеше да стане и ако бе повикал Зоуи да го закара, а Майкъл беше останал. Бекърови си имаха пълно доверие един на друг. Когато не ни остане нищо, ние можем да се уповаваме само на един човек, този, който стои най-близо до нас. Искаше му се да си беше дал сметка за това, докато все още живееше с Дженифър.

Когато потеглиха, Занд попита Майкъл за адреса. Помоли го да кара натам и отказа да отговаря на каквито и да било въпроси.

— Ще видите какво ще стане. Просто трябва да присъствате.

Бекър познаваше добре Лос Анджелис и след около четирийсет минути вече бяха в другия край на града. Заизкачваха се сред хълмовете и след всеки завой къщите около пътя ставаха все по-големи и по-големи.

Спряха в уличка без изход. От двете страни се издигаха високи железни порти. Малко по-нагоре бе паркирана друга кола. Нина стоеше облегната на нея, със скръстени ръце и вдигнати вежди.

— Това е — каза Майкъл. — Тук живее.

Той не беше глупав. Вече започваше да се досеща.

— Какво да кажа? — попита.

Занд слезе от колата. Нина бе готова да го засипе с въпроси, но той й даде знак да мълчи.

— Просто ни вкарайте вътре — рече на Майкъл.

Бекър се приближи до портата и натисна едно копче. Каза няколко думи и вратата се отвори.

Занд влезе и закрачи бързо по алеята; Майкъл и Нина едва смогваха да го догонят.

Когато стигнаха къщата, вратата беше отворена и на прага стоеше слаб мъж. Занд хвана Майкъл за лакътя и го побутна.

— Здрасти, Майкъл — каза мъжът на прага. — Кой е този?

Занд пристъпи напред и сграбчи Чарлс Ван за гърлото.

Със свободната си ръка го удари два пъти в лицето.

— Джон, какво, по дяволите, правиш? — възкликна Нина.

— Затвори вратата — нареди Занд и изблъска Ван в просторното фоайе на сградата.

Удари го още веднъж, блъсна го в облицованата с мрамор стена. Вдигна го отново и го запрати в едно голямо огледало; наоколо се разлетяха стъкла.

От една врата под стълбището изхвърча блед мъж с бяло сако. Занд насочи пистолета си към него.

— Прибирай се вътре, Хулио — нареди Ван със спокоен глас.

— Да, Хулио — рече Занд. — Скрий се някъде и да не си гъкнал. Ако докоснеш телефона, след като довърша този боклук, ще те намеря, където и да отидеш, и ще ти пръсна черепа.

Младежът бързо се оттегли.

Занд насочи пистолета към Ван, който лежеше сгърчен на пода, сякаш гръбнакът му бе счупен.

— Няма ли да се опиташ да избягаш? — попита бившият полицай; изрита го в ребрата. — Бягай.

— Стига! — извика Нина. — Обясни ми какво става!

Ван изведнъж скочи. Занд го удари с пистолета през лицето и той отново се свлече с тих стон.

Сетне го стисна за гърлото и вдигна главата му. От челото на Ван капеше кръв. В очите му Занд съзря страх. И коварство.

— Жестоко се заблуждавахме — рече полицаят. — Търсехме на най-долното ниво, а пропуснахме средното. Дори не сме подозирали, че има горно.

Ван се усмихна, сякаш се чудеше с колко може да го купи. Занд пусна гърлото му и го удари през лицето.

— Гледай него! — изкрещя. — Не мен. Гледай Майкъл!

Ван изглеждаше, като че отново смята да побегне, но дулото, насочено към гърлото му, го разубеди. Той бавно обърна лице към Майкъл Бекър.

— Не успяхме да заловим Праведника — заобяснява Занд търпеливо, — защото търсехме мъжа, извършил отвличанията. Не намерихме и похитителя на момичетата, защото между отделните случаи нямаше връзка, защото похитителят не е един. Днес прочетох материалите по други подобни случаи, за момичета, изчезнали приблизително по същото време. Накрая се съсредоточих върху два от тях. За две момичета от Ню Йорк, които по никакъв начин не са свързани с Праведника, защото са изчезнали в другия край на страната по абсолютно същото време, по което той действаше тук.

Ван примигна, опита да извърне очи от лицето на Бекър. Занд притисна по-силно пистолета в гърлото му и той отново погледна другия мъж.

— Бащата на едното момиче заема ръководен пост в „Мирамакс“ на Източното крайбрежие. Майката на другото е в една брокерска фирма, която работи главно с швейцарски банки, но също така (както установих тази сутрин) използва списъка с клиентите на банките за намиране на доходни партньори за американски компании в Европа. Момичетата обаче са от Ню Йорк, нали? Ние търсим момичета от Западното крайбрежие. Затова, преди да ти се обадя, отидох при Глория Найдън. Поисках й списък на всички хора, с които е работила преди убийството на най-добрата приятелка на дъщеря й. Имената на всеки партньор, клиент, агент, началник, финансов неудачник и колега. Това ми отне известно време, защото госпожа Найдън напоследък е доста замаяна от алкохола и паметта й изневерява. Не й дадох мира, докато на бял свят не излезе едно име.

Майкъл Бекър стоеше два метра зад Занд. Взираше се мълчаливо в мъжа, с когото бяха седели заедно в слънчеви офиси, бяха си изпращали вицове по имейла и се бяха прегръщали след всяка полууспешна телевизионна серия. Мъжът, който бе посещавал дома му безброй пъти, беше вечерял със семейството му, бе седял в стаята на дъщеря му и я беше разпитвал за ваканцията й в Англия. Който бе използвал разговорите за Англия, за да привлече вниманието й достатъчно дълго преди да избере подходящия момент за отвличането й.

Ван мълчеше.

— Чарлс не е убивал момичетата — продължи Занд. — Той не ги и отвлича. Това би било опасно. Чарлс не обича да рискува. Той се стреми към власт, към усещането, че е някакъв мистериозен, всемогъщ магьосник. Той само дава информацията. Чарлс осигурява специални момичета, качествени момичета. Получава някакво възнаграждение, сигурен съм, но работи преди всичко за удоволствие.

— Чарлс! — извика Майкъл. — Кажи нещо! Кажи, че не е прав!

— Да. Кажи ни колко получаваш за всяко момиче. Обясни защо, макар че могат да си осигурят жертви от улицата, тези хора искат директна връзка със семейството. Защо крадат от хора, които те мислят за свой приятел. Обясни каква възбуда намираш в това, защото наистина искам да знам!

Без никакво предупреждение Занд пристъпи назад и изрита Ван с все сила в гърдите. Сетне отново изкрещя в лицето му:

— Кой ги отвлича? Кои са похитителите? Къде ги карат?

Без да отмества очи от Майкъл Бекър, Ван облиза устни:

— Мислиш ли, че знам имената им?

— Опиши ми ги.

— Ами ако не искам?

Занд премести пистолета с няколко сантиметра и натисна спусъка. Куршумът рикошира в мраморната стена зад главата на Ван и отхвърча настрани. По косата на проснатия на пода мъж се посипаха парченца камък и стъкло. Занд отново насочи пистолета към гърлото му.

Ван заговори бързо:

— Познавам трима. Бяха четирима, но единият изчезна преди две години. Изглеждат различно, какво очакваш да ти кажа? Да не мислиш, че си пием бирата заедно? Единият е дебел, единият е висок, единият е плешив…

— Опиши този, който отвлече дъщерята на Майкъл. Сигурно си се срещал с него.

— Уредихме го по имейла и телефона.

— Глупости! Имейлите са лесна плячка за хакери, телефоните се подслушват. Кой обаче ще обърне внимание на двама души в някой хотелски бар на Лос Анджелис?

Ван отново облиза устни. Занд насочи пистолета към челото му. Натисна леко спусъка. Ван размърда устни и полицаят спря.

— Не ми казвай онова, което си мислиш, че искам да чуя — предупреди. — Ако усетя, че лъжеш, ще те убия.

— Висок. Рус. Як. Казва се Пол.

Занд се изправи, избърса ръката си от потта на другия мъж. Отдръпна се при Нина, като остави Майкъл при Ван.

— Вярно ли е? — попита едва чуто Бекър. — Как можа? Защо? Защо, Чарлс? Защо… — Той не намираше думи; реши да се спре на нещо банално, но конкретно: — Не може да е заради проклетите пари.

— Ти си малък човек с малки цели! — изсъска Ван, като триеше кръвта от устата си. — Глупави момичета, които никога не са лягали с мъж. С фантазии на стари моми. Ти никога не си се докоснал до нищо наистина велико и никога няма да се докоснеш. И със сигурност няма да докоснеш нея, никога. — Той примигна. — Никога няма да разбереш какво си изпуснал.

Занд бе по-бърз. Хвана ръката на Майкъл и я изви в обратната посока. Той беше по-едър, но въпреки това едва го удържа.

— Спокойно, Майкъл. Спокойно.

След малко Бекър престана да се съпротивлява, но Занд не го пускаше.

— Не го убивай. Разбрахме ли се? — Занд извъртя главата на Бекър към себе си, за да го погледне в очите. — Не мога да ти обещая да ти върна дъщерята. Може да е мъртва вече и в такъв случай част от вината пада върху този човек. Сега обаче ще си тръгнем оттук и ще го оставим жив. Това е единственото, което мога да направя за теб. Ще ти попреча да станеш убиец.

Бекър бавно го фокусира. За миг се отпусна, сетне мускулите му отново се напрегнаха. След малко отстъпи и свали ръце.

Занд прибра пистолета. Тримата се вгледаха в проснатия на пода мъж.

— По-добре разчисти тук — посъветва го Занд. — Скоро ще имаш гости.

Сетне си тръгнаха; пребледнелият мъж ги проследи с очи.

Отдалечиха се мълчаливо. Майкъл хвърли поглед назад.

— Какво да правя сега?

Нина отвори уста, но Занд я изпревари:

— Нищо. Не казвай на полицията. Не казвай и на жена си. Знам, че искаш да й разкажеш, но не е сега моментът. И най-вече никога не се връщай тук. Което трябва, ще бъде направено.

— От кого?

— Качвай се в колата, Майкъл.

— Не мога да позволя да го направиш вместо мен.

— Качвай се в колата!

Майкъл Бекър го послуша. След малко запали двигателя и потегли. Нина извади телефона си и започна да набира номер. Занд я удари по ръката и той отхвърча на два метра.

— Недей.

Тя го изгледа гневно, но остави телефона на земята.

Занд запали цигара.

След десет минути чуха чакания звук — приглушения гърмеж, който иначе щеше да дойде от неговия пистолет, независимо от опитите на Нина да го спре.

Въпреки това в този момент Занд не почувства никаква радост.

Сякаш колкото повече се приближаваше до източника на злото, толкова по-сигурен ставаше провалът му; сякаш човечеството бе толкова омърсено, че нищо не можеше да отмие нечистотията му.

Нина се обърна към него:

— Този вече е мъртъв.

— Бил е само посредник. Можехме да изгубим дни в разпити и да продължава да ни мотае.

— Не казвам, че си сбъркал. Просто се питам какво смяташ да правиш сега.

Занд вдигна рамене.

— Добре — добави тя и се наведе за телефона. — Защото ченгетата скоро ще довтасат. Не искам да съм наблизо, когато дойдат.

Тръгна към колата си и добави през рамо:

— Има двама души, които мислят, че могат да ти покажат един рус мъж като този, когото току-що ти описаха.

Занд я изгледа удивено:

— Какво?

— Хопкинс и неговият приятел. Обадиха се малко преди теб. Имат видеозапис, на който подобен рус мъж се появява в половината от основните случаи на масово насилие през последното десетилетие, включително при взривеното училище в Мейн тази сутрин. Уорд мисли, че го е видял в някакъв баровски комплекс в планината.

— Като си го знаела, защо не ме спря?

Тя го изгледа:

— Нямах никакво намерение да спасявам Ван.