Майкъл Маршал Смит
Избраниците (28)

27.

Когато се върнахме в хотела, вече се стъмваше. Имаше две съобщения за Боби. Докато той се обаждаше, аз включих телевизора без звук и загледах местния новинарски канал в очакване да чуя репортаж за случая. Имаше вероятност наблизо да е имало туристи, които да са чули изстрелите и да са намерили труповете. Макар че нямаше улики срещу нас, исках да напуснем Хънтърс Рок колкото може по-скоро.

Бързо започнах да си събирам нещата.

— Господи! — възкликна Боби. — Включи телевизора.

Обърнах се. Той още говореше по телефона.

— Включен е.

— Не на тези местни глупости. Дай Си Ен Ен.

Превключих каналите.

Образът беше неясен и трептеше. Виждаше се някаква сива сграда. Училище. Записът очевидно бе направен по-рано през деня, защото все още беше светло.

— Гледаме го — каза Боби по телефона. — Ще ти се обадя по-късно.

Усилих звука. Репортерът тъкмо обявяваше, че жертвите засега възлизали на трийсет и две, но имало още много в неизвестност и половината сграда засега не била претърсена. Не било ясно дали двамата ученици, застреляни от полицията, са единствените виновници за нещастието, или е замесено и трето лице. Използвани били пушки и мощно самоделно взривно устройство.

Камерата се премести, показа групи деца и учители с бледи лица зад полицейските ленти. Въпреки страничните шумове се чуваха хлипове. Появи се жена, подкрепяна от двама полицаи, лицето й бе цялото в кръв.

— Къде е това?

— Еванстън, Мейн.

Боби затвори очи.

Започна пряк репортаж. Обстановката бе по-спокойна, имаше по-малко зяпачи. Един мъж с тъмно палто държеше микрофона, мигащите сини и червени светлини на полицейските коли го озаряваха. Били намерени още две тела. Джейн Матюс и Франсис Лак, и двете на единайсет.

Отново пуснаха по-ранния запис. Пожарни, линейки. Ранени, възрастни и деца, легнали на земята, чакащи санитарите да се погрижат за тях. Други, около които нямаше никой. На тях вече не можеше да им се помогне.

— Мамка му! — възкликнах и посочих екрана.

Камерата се обърна към сградите срещу училището, към минувачите, гледащи през отворената врата на ада. Сред тях се виждаше висок рус мъж с голяма чанта през рамо, хванат в гръб. За разлика от всички останали той не се буташе да види по-ясно сцената на разрушението. Стоеше спокойно и гледаше. Операторът не го забеляза и премести камерата.

— Виждал съм го и преди — заявих.

В „Палатите“!

* * *

През по-голямата част от полета Боби говори по телефона. Дочух, че урежда изпращането на различни записи в Дайърсбърг. Сетне се отпусна на седалката и се втренчи в кафето си.

— Управлението има ли някаква представа за случилото се?

— Не е тяхна работа, освен ако не са замесени чужденци. Тези деца надали могат да се нарекат международни терористи.

Поклатих глава:

— Сигурни ли са, че са само тези деца?

— В момента домовете им се претърсват основно. Засега нищо не е излязло. Този път не можем да обвиняваме външния враг. Това е дело на две порядъчни американски хлапета. Засега. Както гледам, общото настроение не е много весело.

Наистина беше така. Всички в самолета изглеждаха умърлушени. Дори приветствените думи на пилота бяха мрачни.

— Не чух да казваш на някого за случилото се с нас вчера.

Той се изсмя рязко:

— И какво да им кажа? „Хей, току-що утрепахме двама души в гората, а когато се върнахме в хотела, приятелят ми видя по телевизията един човек, който му се стори познат.“ Не се прави така, Уорд, а и ти не си много популярен в Управлението. Напоследък то провежда сериозни чистки, приятелю. Ще ме изритат дори с по-голямо удоволствие, отколкото, когато изхвърлиха теб.

— Не са ме изхвърлили, сам напуснах.

— За да не разкрият измамите ти.

— Каквото ще да е — троснах се аз. — Боби, това беше той.

— Нали каза, че си го мярнал съвсем за малко! Не си видял лицето му.

— Знам. Но съм сигурен, че е той.

— Вярвам ти. — Лицето му изведнъж придоби разтревожен вид. — Странно. На мен също ми се стори познат.

— Как? Откъде?

— Не знам. По дяволите, докато видя какво сочиш, и той изчезна. Имаше обаче нещо познато в него.

Когато кацнахме, беше нощ. Колата, която бях оставил на летището, я нямаше, вероятно бе прибрана от фирмата. Боби отиде на друго гише и нае нова. Имаха само един много голям форд. Взех го от паркинга на фирмата и го закарах пред главния вход на летището да чакам Боби.

Той се появи след известно време с кутия под мишница.

— Страхотно — рече напрегнато. — Намерихме си забавление за няколко дни. Хайде в хотела.

— Можем първо да поспим.

— Не съм си и помислил!

Боби още пазеше ключовете от стаята си в „Сакагауи“. След като се увери, че не е заета, той започна преговори с управата на мотела.

Взех два чая с лед и отидох в стаята. Тя ми навя спомени за отминали ваканции дори повече от празния басейн в мотела край Хънтърс Рок. В продължение на петдесетина години тук бяха отсядали хора, тръгнали за някъде. От креслото, в което седях, някой някога бе гледал първото излъчване на „Острова на Джилиган“, когато мелодията от филма още не е била известно парче. Един ден някой друг щеше да седне тук със силиконовия си космически костюм, да пие някакво лишено от захар, кофеин и какъвто и да било аромат здравословно питие и да си мисли за „Приятели“: „Я ги гледай тия хилави човечета! И какво беше това коса?“

Боби се върна с голям видеокасетофон под мишница.

— Старият глупак дори не е забелязал, че ме е нямало — обяви. — Все пак се оказа достатъчно досетлив, за да ми поиска депозит за този музеен експонат. Страхувам се, че ще се наложи да го въртим на ръка.

Свързахме апарата с допотопния телевизор и Боби отвори картонената кутия, която бе взел от летището. Вътре имаше две видеокасети. Той прочете етикетите и пъхна едната във видеото.

— Това е необработен материал — обясни и пусна записа. — Помолиха ме за дискретност.

Операторът беше пристигнал при взривеното училище скоро след експлозията. В повечето американски градове има голяма конкуренция между двучленни репортерски екипи на свободна практика, които обикалят улиците като гладни кучета в търсене на сензации. Подслушват секретните радиочестоти и в много случаи пристигат на местопроизшествията преди полицията. След това продават записите на многото жадни за зрелища телевизионни канали. Много често качеството на репортажа е достатъчно доказателство за произхода му. Изправен пред такива сцени, вероятно и аз няма да държа камерата неподвижно. Когато гледаме новините по телевизията, не си даваме сметка, че записът вече е цензуриран. Гледаме хора, застанали около масови гробове в Босна, и лошото качество на образа ни помага да забравим, че не можем да надникнем вътре в гробовете; че нямаме представа какво означава това за онези люде, преживели ужаса, а не — наблюдаващи резултатите от уютния си хол в другия край на света. Дори подробните репортажи от ада в Световния търговски център ни спестиха онова, на което са станали свидетели спасителните екипи. Ние сме толкова свикнали с тази заблуда, с умелата манипулация на медиите, че вече не се замисляме за онова, което е изрязано от записа. Независимо колко сме слушали за монтажа, когато гледаме новините, ние не се питаме защо записът спира в точно определен момент или какво има зад кадъра. Това са репортажи за зрители със слаби сърца. Ние чуваме писъците, но като далечен фон, който не може да ни стресне — само гласът на водещия от време на време ни напомня успокоително: „Това е лошо. Това е нечовешко. Но се случва рядко и положението се подобрява. Ще мине и накрая всичко ще се оправи.“

Този запис не беше озвучен допълнително. Не беше редактиран. Не отправяше никакво послание към зрителите. Той само показваше.

Експлозията бе разрушила предната част на ниската двуетажна сграда. При това беше изхвърлила тонове бетон, стъкло и метални отломки във всички посоки. Тези материали бяха срещнали по пътя си други подобни на тях препятствия, но и много по-меки предмети. Голяма част от отломките бяха изхвърчали на улицата. Когато бе пристигнал (заедно със звуковия си техник, чиито ужасени възгласи се чуваха периодично), операторът просто беше минал през паркинга отпред и бе тръгнал с несигурна крачка през разрушението. От време на време насочваше камерата към съседните сгради или към другата страна на улицата, където вече се събираха полицейски коли и линейки. През повечето време обаче снимаше напред.

Момиче, очевидно неподозиращо, че е загубило едната си ръка, тичаше като обезумяло и крещеше нечие име. Малко момче, чието лице бе така покрито с кръв, че приличаше на новородено, се луташе сред дима и стенеше. На една страна лежеше купчина месо с малко разпознаваеми телесни части. Останките от някакъв мъж все още потрепваха леко; лицето му се беше превърнало в обгоряла червена маса със зинала дупка в средата. Върху капака на една кола бе проснато половината тяло на красива жена; на мястото на таза и крайниците й стърчеше само кървав остатък от гръбначен стълб.

Постепенно звукът се промени и по-силните писъци се смениха с немощни стонове. Скоро започна да се появява илюзия за някакъв ред. Безцелното лутане се смени с по-целеустремени действия. Белите кръвни телца на обществото влязоха в действие. Полицаи и санитари се заеха да командват, крещят, превързват. Да търсят оцелели.

И тогава го съзрях.

Снимачният екип се беше нагледал на ужаси и сега се премести към улицата. На звук-оператора му бе призляло два пъти, на оператора — веднъж. Пред входа на училището още не се беше събрала голяма тълпа, но полицията вече бе оградила местопрестъплението с жълта найлонова лента.

Мъжът беше там. Стоеше приблизително на същото място, където го бях видял преди. Висок, с къса руса коса, разкрачен. Наблюдаваше разрушението, зяпаше дима от необуздаемия засега пожар. Боби натисна паузата.

Мъжът не се усмихваше. Просто гледаше. Образът трептеше и лицето му се виждаше размазано.

Двамата мълчахме. Боби взе чашата си, за да отпие глътка, но бе забравил да махне капачето. Свали го и изгълта половината течност.

— Добре — рече тихо. — Останалото е само предположение.

Извади касетата, като, без да го осъзнава, я държеше, сякаш е заразена. Сложи другата и отново пусна видеото.

— Това ми го изпрати един техник от „Анализ на медиите“ — обясни. — Само за вътрешна консумация във Вашингтон. Отразява някои основни събития от последните десетпет-найсет години и постоянно се допълва.

В началото видях познати кадри — през последната седмица постоянно ги гледах. Репортаж от стрелбата в Англия. Светлината бе ярка, бе ранна утрин. Камерата стоеше съвършено неподвижно — вероятно в ръцете на някой добре обучен оператор от Би Би Си. Прегърнати хора. Мъже с бели престилки, скупчени около една врата, от която изнасяха трупове, някои покрити с чаршафи, други — само с кървавите си дрехи. Два дисциплинирани репортерски екипа. Редица полицаи, преградили кръстовището на две оживени улици. Чуваха се сравнително малко писъци и плач. Основният шум идваше от преминаващите автомобили.

Не се наложи да чакаме дълго. Камерата се насочи към хората на улицата. Сред тях стоеше висок рус мъж. Боби спря записа. Лицето бе снимано в твърде дребен план и кадърът се премести много бързо.

— Той е — заявих.

Скрих лицето си в длани. Изведнъж си спомних един митнически етикет с буквите ХЛ. „Хийтроу“, Лондон.

През следващите два часа изгледахме останалите записи — поредица от смърти. Не можах да запомня бройката, но пред очите ни преминаха поне трийсет епизода от масови убийства и накрая разликите между тях — места, звуци, особености на облеклото през изминалото десетилетие — се размиха. В повечето записи не намирахме за какво да се захванем, но на някои забелязвахме онова, което очаквахме, и Боби добавяше нова точка в списъка си:

Ресторант в Панама Сити, Флорида, 1996 г.

Улица в Северна Франция, 1989 г.

Търговски център в Дюселдорф, 1994 г.

Училище в Мексико миналата година.

Престрелка в Ню Орлиънс през 1987 г., започнала като скарване между наркопласьори и завършила с шестнайсет убити и трийсет и един ранени.

— Той е — повтарях всеки път. — Той е.

Накрая записът спря неочаквано. Вероятно малко хора издържаха до края.

— Имаме нужда от още — каза Боби.

— Не. Не ни трябва повече.

— Трябва ни. Още кадри от случаите, в които камерата не го е хванала.

— Може да не е бил там. Не е задължително да е само той. Сигурно има и други като него.

Отидох в банята и изпих поне литър вода. Когато се върнах в стаята, Боби продължи:

— Самолетни катастрофи. Бомбени атентати. Граждански войни. Грипни епидемии. Някой трябва да ги е започнал. Може би търсим на неподходящи места. Може би виновниците не са фундаменталисти, а хора, които просто мразят всички.

Поклатих глава, но не много убедено.

Боби извади касетката и я завъртя в ръцете си.

— Добре, но защо стои там? И каква е вероятността да попадне в кадър толкова много пъти?

— Не е попаднал случайно. Това е подпис, който да бъде разпознат от посветените. Да покаже, че това е дело на „Избраниците“.

— Ние обаче ги пипнахме.

— Нима? Някакъв рус мъж в твърде дребен план, за да се види добре, и няколко несвързани едно с друго събития из половината свят през последните десет години? Дали да не се обадим в Лангли? Или на Си Ен Ен? Това прилича повече на сценарий на Удуърд или Бърнстейн. Няма да постигнем нищо, ако не получим по-ясен образ. Можеш да загубиш цял ден на компютъра и пак няма да обработиш достатъчно записа, за да го идентифицираш.

— Ами уебстраницата? Манифестът?

— Нея вече я няма, Боби. Разпечатката може да сме я написали сами.

— И какво? Просто да забравим ли?

— Не. — Седнах на ръба на леглото и вдигнах хотелския телефон. — Сещам се за един човек, който може би ще ни помогне. Всъщност двама. Онези, които ни засякоха в Хънтърс Рок.

— Защо? Те търсят сериен убиец.

— И каква дефиниция ще дадеш за този термин?

— Това е различно. Масовите убийства са друго нещо.

— Не е задължително. Никой не е казал, че можеш да правиш само едното. Мисля, че това е техният човек. Праведника.