Майкъл Маршал Смит
Избраниците (26)

25.

Двамата дойдоха с нас в бара. Младият Ед не ни посрещна много радушно, каза само, че не е виждал съименника си й нямал никаква представа къде може да е отишъл. Продължи да твърди така и след като Занд се усамоти с него за малко. Не чувах какво говори бившият полицай, но по жестовете на Ед личеше, че е доста убедително.

— Явно много иска да хване убиеца — отбелязах пред Нина.

Тя извърна глава:

— На мен ли го казваш?

Занд се върна при нас и барманът бързо потърси прикритие зад бара.

— Само си губим времето — избуча бившият полицай, когато излязохме. — Не се обиждайте, момчета, но не виждам с какво този из кукал дъртак може да ни помогне на нас с Нина. Може да знае нещо важно за вас, но нас няма да улесни с нищо. А с всяка изгубена минута смъртта на Сара става все по-сигурна.

— А ти какво предлагаш, Джон? — попита го жената. — Да се върнем в Лос Анджелис и да чакаме?

— Да. Точно това смятам да направя. Преди да тръгна, не съм бездействал у вас. Мисля…

Той поклати глава.

Тя се намръщи:

— Какво?

— Ще ти кажа в самолета — отвърна той.

— Е, хайде — намесих се аз. — Ще ви оставим да се усамотите за момент.

Отдалечих се към Боби, който вече чакаше при колата.

— Май компанията ще се раздели — отбелязах.

— Какво смяташ да правим?

— Да се помотаем из улиците, да проверим по баровете, магазините, в библиотеката, на такива места, където хората имат навик да се застояват. Ще подходим професионално. Това не е Ню Йорк. Местата, където може да се скрие, не са безброй.

— Ти си познавал този човек. Изобщо ли не се досещаш къде може да е отишъл?

— Не съм го познавал чак толкова добре. — Обърнах се и погледнах бара. — Като ученик съм идвал да пийна тук. Киснех в заведението и той ми сервираше. Това е всичко.

Отново си спомних вечерта, когато баща ми бе дошъл в бара, и как се бях почувствал малко виновно, докато Ед ми наливаше бира след това. Сега си дадох сметка, че сигурно пропускам нещо важно. Тогава реакцията на Ед ми се беше сторила съвсем непринудена, но сега не мисля така. Мързеливия Ед не беше от хората, които се разчувстват лесно. Жестът му не искаше ли да каже: „Знам какво е да живееш с този човек“? В такъв случай вероятно операторът, заснел средния отрязък на видеозаписа, наистина беше Ед. А след това бе заспал пиянски сън в дома на родителите ми и те го използваха за маса, за да играят карти. Много странно ми се струваше, че след толкова години не бяха издали с нищо, че се познават. В Хънтърс Рок сигурно се беше случило нещо, което бе развалило приятелството на тези хора, ала по някакъв начин беше довело отново до събирането на трима от тях на повече от хиляда километра. При това те не бяха споменавали и дума за общото си минало.

Бяха се престрували дори пред мен, но сега всичко ми се виждаше страшно логично. Ако майка ми не е могла да има деца, тогава кой, мътните го взели, бях аз?

Небето бе тъмносиво, на фона му дърветата приличаха на черни зъби. Това или силният аромат на борови иглички отново ме върнаха в онази нощ. Странно колко лесно определен мирис може да ти навее стари спомени, сякаш обонянието е свързано с най-дълбоките дебри на паметта ни.

— Чакай малко — рекох.

Започна да ми просветва. Затворих очи и опитах да се съсредоточа. През онази година Мързеливия Ед бе разправял за някакви планове, които тогава ми се струваха пълна глупост. Накрая се сетих:

— Можем да опитаме още нещо.

— Хайде тогава.

Погледнах другите двама. Занд явно вече пътуваше мислено към Лос Анджелис. Жената още се колебаеше. Реших да не им казвам плана си. Не беше много вероятно да успея, а и нямах повече търпение да се занимавам с тях.

— Късмет — извиках им, качих се в колата и потеглихме.

* * *

Изгубеното езеро, разбира се, не е изгубено. То се намира на около километър и половина навътре в гората след последните къщи на Хънтърс Рок. Разположено е на държавна земя и не се посещава много, освен от ловци и заблудени туристи. То е от онези места, където се водят децата от училище, за да се запознаят с дивата природа и живота на буболечките — с автобус до началото на гората, след това малко ходене сред дърветата за разнообразие след скучните уроци. Учителите се опитват да напомнят на всички истинската цел на екскурзията, но не особено настойчиво. По небрежната им походка човек може да се досети, че и те се радват на това кратко бягство от еднообразното ежедневие. Спомням си как веднъж, когато си мислеше, че не го наблюдаваме, един от тях взе камък и го хвърли по паднало дърво. Улучи и се усмихна самодоволно. Тогава може би за пръв път си дадох сметка, че въпреки общоприетото мнение учителите също са човешки същества.

Когато преминеш в по-горните класове, вече никой не те води на излети. Задълбаваш се в неща, които трябва да научиш, никой не те подтиква към нови изживявания. От време на време обаче децата се впускат в собствени приключения и това бе една от причините езерото да се нарича така. Едно е да дойдеш с голяма тайфа от съученици, друго е да го откриеш наново с малцина приятели. Неколкостотин метра навътре в гората пътеката се губеше. Отстрани минаваше малък поток и повечето хора се задоволяваха да стигнат до него. По-нататък той се вливаше в по-голяма река и от това място човек наистина можеше да се загуби. Така след два часа лутане най-после успяваш да се върнеш на паркинга, радостен, че си се измъкнал по светло и не си срещнал мечки.

Аз обаче не се бях задоволил с това. През лятото, когато навърших петнайсет, реших да отида до самото езеро. Това се случи две години преди играта на билярд с баща ми. Подходих научно към проблема. Обиколих всички пътеки в околността, докато не се натъкнах на езерото. На няколко пъти се губих, но не безвъзвратно. Когато човек знае накъде да върви, гората не е страшна. Чувстваш се в безопасност и започваш да се смяташ за нещо особено. След като ходих няколко пъти до езерото обаче, открих, че сам съм развалил всичко. То вече не беше изгубено, а просто едно езеро и аз престанах да го посещавам. Тогава започнах да преследвам момичетата, а никое от тях не се съгласяваше да се разхожда из горите по мръкнало, особено в търсене на някакво си Изгубено езеро. Не това привлича повечето от тях. А може би аз не ги привличах.

Както и да е.

С Боби вървяхме един след друг покрай малкия поток. На двайсетина метра навътре гората ставаше доста гъста.

След известно време стигнахме друг поток, със стръмни брегове. Спрях и се огледах. Районът не ми беше познат. Боби замърмори недоволно:

— И се бъхтим само защото старецът мислел да си прави колиба в гората. И то преди… двайсет години.

— Можеш да се връщаш, ако не искаш да дойдеш.

— Без опитния си водач?

След като се огледах още веднъж, разбрах как се е променила растителността. Едно от дърветата, които бях използвал като ориентири, беше паднало. Доста отдавна, ако се съди по вида му. Беше покрито с мъх и изгнило. Ориентирах се и навлязох в дерето.

Склоновете му бяха стръмни и хлъзгави, налагаше се да внимаваме много.

Когато стигнахме дъното му, завих наляво и се заизкачвах покрай потока.

— Почти стигнахме — уверих Боби и посочих напред. След стотина метра дерето завиваше рязко надясно. — Мисля, че е след този завой.

Боби мълчеше, предположих, че също като мен приключението го е развълнувало.

Горите са от онези места, които забравяме за известно време, докато не се наложи да ги преоткрием през очите на децата си — също като сладоледа, автомобилчетата — играчки, и катеричките. Замислих се дали това не е сред причините, поради които обичах да спя на хотел. Техните коридори са като просеки сред дърветата, баровете и ресторантите им напомнят на полянки за пикник. Нещо като изкуствени гори.

Манифестът на Праведника се беше запечатал в мозъка ми по трайно, отколкото осъзнавах.

* * *

— Някой ни наблюдава — каза Боби.

— Къде?

— Не знам. — Той огледа склоновете над нас. — Отнякъде обаче ни гледат.

— Не виждам никого — отбелязах, като продължавах да се взирам напред. — Но ти вярвам. Какво ще правим?

— Ще продължим да вървим. Ако е той, или ще офейка, или ще изчака, докато се чуди дали да се покаже. Ако се издаде по някакъв начин, ще го подгоня.

Извървяхме последните сто метра в мълчание, едва устоявахме на изкушението да се огледаме. След завоя дерето ставаше по-стръмно, наложи се да пропълзим последните няколко метра на четири крака.

И сетне то изведнъж изникна пред нас, Изгубеното езеро.

Дълго стотина и широко около шейсет метра, със стръмни брегове, но и с два малки тинести плажа. По средата плуваха патици, над плитчините бяха надвиснали дървета.

Спрях и се вгледах във водата. Повърхността й бе огледална и ми се стори, че виждам лицето си като петнайсетгодишен в нея.

— Знаеш ли къде е колибата? — попита Боби.

— Знам само, че мислеше да си прави. Споменавал го е два или три пъти. Не за да ловува. Просто искаше да има къде да се усамоти. Ед беше единак.

— А може би и извратен.

Поклатих глава:

— Не. Никой не би дошъл тук с гаджето си. През нощта става страшничко.

Огледах се. Боби посочи към западния край на езерото, където растителността изглеждаше по-гъста:

— Ако бях на негово място, щях да си направя бараката там. По-скрито е.

Погледнах в посоката, в която сочеше. Може и да си внушавах, но по средата растителността изглеждаше по-гъста, сякаш имаше натрупани от някого клони.

В този момент се чу първият гърмеж Боби ме дръпна и се затича. На няколко метра над нас изсвистя друг куршум. Когато се скрихме сред дърветата, аз се огледах, за да установя откъде се стреля.

— Какво му става на този човек?

— Чакай — извиках. — Гледай там.

Посочих към гъсталака. От храстите се показваше нечия глава — главата на старец. И гърмежите изобщо не идваха от неговата посока.

— По дяволите! — изръмжа Боби.

Вече бе извадил пистолета. Двама мъже с камуфлажни дрехи тичаха покрай езерото. Трети, с дънково облекло, се приближаваше от другата страна.

— Това е човекът от бара снощи — отбелязах. — Онзи, който ни беше препречил пътя.

Двамата с камуфлажа стигнаха до отсрещната страна на езерото. По-едрият застана на коляно и започна да стреля към гъсталака — спокойно, без да бърза.

— Кои, по дяволите, са тези?

— Боби, единият се приближава към Ед.

— Ще се заема с него. Прикривай ме.

Той се втурна към храстите.

Показах се иззад прикритието си, извадих пистолета и започнах да стрелям.

Коленичилият мъж дръпна къс откос и се изтъркаля зад един паднал дънер. Втурнах се след Боби. През пролуките на клоните в очите ми проблясваха слънчеви лъчи, прескачах корените почти несъзнателно. След десетина секунди се чу вик и мъжът с дънковите дрехи се просна по гръб.

Боби тъкмо се вмъкваше в гъсталака, стреляше по единия от мъжете с камуфлаж, който също се приближаваше. Той не обръщаше внимание нито на Боби, нито на мен. Стреляше непрекъснато по колибата на Мързеливия Еди.

Спрях, прицелих се и стрелях.

Първият куршум го удари в рамото. Боби го улучи след секунда и нападателят се свлече до едно дърво. Въпреки това продължаваше да стреля, но не по нас.

Стрелях отново, два пъти, улучих го в гърдите. Боби също бе спрял. Изстреля три куршума и нападателят се загуби от поглед.

Пристъпих крачка, но Боби ми направи знак да остана на мястото си. Тръгна внимателно напред.

— Ед? — извиках. — Добре ли си?

Изведнъж мъжът с камуфлажа отново се появи. Смъкна се малко по склона под прикритието на храстите. Изправи се на колене пред смаяните ни погледи, все още стискайки автомата си.

Преди да реагирам, той отново започна да стреля. Умираше, но успя да изпрати още петдесетина куршума към скривалището на стареца. Изобщо не ни обръщаше внимание, сякаш не съществувахме.

Сетне се свлече по очи и замря.

Боби се извъртя и презареди. Аз изтичах напред, ритнах нападателя, за да се уверя, че е мъртъв, и се хвърлих в храсталака.

Точно по средата стояха останките на барака, скована набързо от стари дъски и клони. Ако не я търси, човек можеше да я помисли за куп стари клони. Нямаше как да заподозреш, че е направена от някого, който обича да стои в гората и да гледа езерото. Мързеливия Ед лежеше вътре.

Коленичих до него и веднага разбрах, че няма да напусне жив гората. Не можех да преброя дупките по тялото му. Лицето му бе най-непокътнато, макар че едното му ухо бе отнесено и отдолу се виждаше костта.

— Какво става, Ед? Какво, по дяволите, става? Защо искаха да те убият?

Той помръдна глава, погледна ме. Гледката беше тежка.

— Майната ти — изръмжа. — На теб и шибаните ти родители.

— Родителите ми са мъртви.

— Още по-добре — изхриптя той и умря.

* * *

В колибата нямаше нищо. Само няколко празни консервени кутии, малко тютюн, половин бутилка евтина текила. Понечих да затворя очите на Ед, но се отказах. Обърнах се и излязох.

Когато стигнах до езерото и трупа на мъжа с дънковите дрехи, Боби вече се връщаше от другата страна.

— Измъкна се — изръмжа.

— Изглеждаше, сякаш знае какво прави. Добре ли си?

— Да. Само замалко да се изгубя на връщане.

— Това е то Изгубеното езеро. — Ръцете ми трепереха. — Боже мили!

— Те си го търсеха. Не сме ги предизвиквали.

— Знам. — Чувствах се странно; сякаш се бях върнал в детството си, но този път с пистолет в ръка. — Какво значение има? Хората винаги ще се избиват. От това не ми става по-леко.

Боби коленичи до мъжа с дънковите дрехи и пребърка джобовете му. Намери портфейл. Нямаше никакви документи, никакви снимки, нищо от нормалното съдържание на един портфейл. Само петдесетина долара.

— Претърси ли другия убит?

— Само за да се уверя, че няма пак да започне да стреля — отвърнах. — Сериозно се беше вживял в задачата си. Лесно можеха да ни пречукат. Целта им обаче беше Мързеливия Ед. Ние просто се оказахме на пътя им.

Боби кимна.

— И той нямаше документи — обясних. — Никакви. Погледнах яката на пуловера и подгъва на панталоните му. Нямаше никакви етикети. Отрязани са.

— Това са „Избраниците“. Избиват ги един по един.

— Но защо? И как са ни открили?

Боби вдигна рамене:

— Агентката ни намери по Интернет. Може би и те така са ни засекли. Това е тяхната уебстраница. Веднага разбират, когато някой влезе в нея. А може да са се заели със задачата, преди ние да се намесим, Уорд. Това ми прилича на прочистване.

Той вдигна очи. Изглеждаше уморен и ядосан от неуспеха.

— Както и да е, вече си свършиха работата. За нас остават само неприятностите, сякаш не си навлякохме достатъчно.

Тръгнахме към колата умърлушени.