Майкъл Маршал Смит
Избраниците (25)

24.

На следващата сутрин се събудих в девет. На нощната масичка намерих бележка от Боби. Канеше ме да сляза при него във фоайето колкото се може по-скоро. Изкъпах се, за да придобия някакъв човешки вид, и излязох. Пристъпях по коридора като мечка, принудена да върви на задните си крака. След като се бях наспал, се чувствах по-различно, макар че не можех да определя дали е по-добре отпреди. Мислите ми бяха размътени.

Фоайето бе почти празно, само някаква двойка стоеше на рецепцията. Звучеше тиха музика. Боби седеше по средата на голям диван и четеше местен вестник.

— Здрасти — изломотих.

Той вдигна очи:

— Изглеждаш ужасно, приятелю.

— А ти си все така свеж. Как го постигаш? Всяка вечер се завиваш в пашкул и на сутринта се събуждаш нов човек? Или правиш някакви специални упражнения? Кажи ми. Искам да бъда като теб.

Навън небето беше безоблачно и светло, само това ме спираше да не заскимтя. Повлякох се на паркинга след Боби и закрих очи.

— Носиш ли си телефона? Заредена ли е батерията?

— Да, макар че наистина не виждам каква полза има. Мързеливия Ед или не си е ходил у дома и в този случай само си губим времето да го посещаваме пак, или не желае да разговаря с мен.

— Голям песимист си, Уорд. Дай ключовете, аз ще карам.

— Добре че имам такъв оптимист до себе си. Хайде, стига глупости.

Хвърлих му ключовете.

— Стой на място! — прозвуча заповеден глас.

Очевидно не го беше казал Боби. Спогледахме се, сетне обърнахме глави.

Зад нас стояха четирима души. Двамата бяха униформени полицаи — единият около петдесетте, стегнат и строен, другият към трийсетте, с порядъчно шкембе. От едната страна стоеше мъж с дълго палто. По-близо до нас бе застанала стройна жена в елегантен костюм. От четиримата тя имаше най-заплашителен вид.

— Ръцете върху капака — нареди тя.

Боби се усмихна злобно:

— Това някаква шега ли е?

— Слагай ръце върху капака, веднага — изръмжа по-младият полицай.

Премести ръка към кобура си, явно нетърпелив да използва пистолета. Или поне да го покаже.

— Кой от вас е Уорд Хопкинс? — попита жената.

— И двамата — изстрелях. — Клонирани сме — поясних.

Младият полицай рязко пристъпи към нас. Вдигнах ръка на нивото на гърдите си и той опря своите в дланта ми.

— Спокойно — предупреди жената.

Полицаят не каза нищо, но спря и продължи да ме гледа страшно.

— Добре — рекох, без да свалям ръка. — Да не се караме. Вие сте от местната полиция, предполагам.

— Точно така — отвърна жената, като извади картата си. — Тези двамата са от полицията, а аз съм федерален агент. Затова мирувайте и да ви видя ръцете върху колата.

— Не става — възрази решително Боби. — Знаеш ли защо? Аз съм от Управлението.

Жената примигна удивено:

— От ЦРУ?

— Точно така, госпожо — отвърна той с престорена учтивост. — Остава да дойде и някой от флота и можем да спретнем парад.

Последва неловко мълчание. Младият полицай се обърна към колегата си, който, вдигнал вежди, наблюдаваше жената. Вече не изглеждаха толкова самоуверени, както преди няколко секунди. Мъжът с палтото поклати глава.

Реших да сваля ръката си и казах:

— Той е от ЦРУ, а аз не. Обикновен гражданин съм. Казвам се Уорд Хопкинс. Защо съм ви притрябвал?

— Чакай малко — намеси се Боби; кимна към младия полицай: — Я се мръдни назад, стрелецо.

— Майната ти — изръмжа полицаят.

Жената не сваляше поглед от мен.

— Трябвате ни заради едно търсене в Интернет — обясни. — С кодова дума „Праведника“. Проследихме го до вашия компютър в този хотел. И ние търсим човек, който се подвизава под това прозвище.

— Не мен лично?

— До снощи нямах представа, че съществувате.

— И защо търсите този Праведник?

— Не е ваша работа — изръмжа младият полицай. — Госпожо, ще арестувате ли тези задници, или не? Писна ми вече от нахалството им.

— Правете каквото искате — рекох. — Можете да ни арестувате или да си поговорим като приятели. Не ви съветвам обаче да прибягвате до първото.

По-възрастният полицай се усмихна:

— Да не ни заплашваш, синко?

— Не. Аз съм миролюбив човек. Боби обаче не е много общителен. Само ще нацапаме паркинга с кръв, и не с нашата.

Мъжът с палтото се обади кисело:

— Страхотно, да летя хиляда километра само за да слушам някакви малоумници!

Жената не му обърна внимание:

— Праведника е убил поне четири момичета, може би повече. В момента държи още едно, за което все още има някаква надежда.

Боби я изгледа зяпнал.

— Какво? — изненада се тя. — Това говори ли ви нещо?

— Не се хващай за сламки, Нина — рече мъжът с палтото. — Зарежи ги.

Боби се опомни и затвори уста. Жената се обърна към мен:

— Разкажете ми.

— Добре — склоних аз. — Май наистина ще се наложи да поговорим.

Възрастният полицай се изкашля:

— Госпожице Бейнам, може би вече нямате нужда от нас.

* * *

Заехме една маса до прозореца в тъй наречения бар на хотела. Помещението беше достатъчно голямо и ново, но изглеждаше стерилно. Аз, Боби и жената седнахме един до друг, мъжът с палтото, който най-после се представи като полицай от Лос Анджелис, се настани малко по-встрани. Даде да се разбере, че има по-полезни неща за вършене. Двамата полицаи бяха отпътували да ядат палачинки и да се хвалят как са щели да ни натупат, ако им бяхме дали повод.

Взех разпечатките от Боби и ги подадох на жената.

— Щом искате да разберете защо търсим Праведника, ето причината. Интересуваме се от съвсем различно нещо. Ето обаче какво намерихме.

Тя прегледа набързо трите листа. След това ги подаде на спътника си.

— И от какво се интересувате? — попита.

— От една група, наричаща себе си „Избраниците“ — отвърнах. — Боби попадна на един уебсайт и това излезе от него. Следващата логична стъпка бе да потърсим Праведника.

— Управлението ли се занимава с това?

— Не, частно разследване.

— На края на последния лист има линк към друга страница — отбеляза тя. — Накъде водеше?

— Какъв линк? — изненадах се аз.

— Намерих го, след като задряма — обясни смутено Боби. — Беше скрит в някакви безсмислици. Трябваше да го открием по-рано.

— И накъде водеше?

— Към страници за серийни убийци — отговори той и при това мъжът с палтото вдигна очи. — Сайтове на почитатели. Страници с подробни биографии на убийците, прилежно написани от хора, които нямат никакви амбиции да застрашават по някакъв начин обществото.

— Може ли да видя първата страница? — попита жената.

Той поклати глава:

— Вече я няма. Проверих отново, когото ми писна да гледам снимки на откачалки. Файлът вече не е на този сървър. Вероятно е преместен другаде.

— Запазихте ли адресите на уебстраниците, до които водеше?

Боби вдигна рамене:

— Не видях причина да го правя. Това са страници на хора с параноични пристъпи, които се възбуждат от делата на серийните убийци.

— Прав е — заяви мъжът с палтото и върна листата на жената. — Това е задънена улица. Истинското име на Пощальончето е изтекло по някакъв начин и някой психар го използва. Някой е решил да си направи уебстраница, като се представя за него. Интернет е пълен с такава помия. Канибалски клубове на неудачници, които не могат да си изкарат прехраната дори като миячи в „Макдоналдс“.

Изгледах го изненадано:

— Пощальончето ли?

— Това име бе дадено от пресата на човека, когото търсим.

— Господи, още ли го търсите?

— Да, и няма да се откажем, докато не го видим мъртъв. Нина, отивам да изпуша една цигара. Предлагам след това да се връщаме в цивилизацията.

Той стана и излезе.

— Искаше да каже „докато не го заловим“ — измърмори виновно жената. — „Докато не го заловим“, това имаше предвид.

— Да, да — успокои я Боби. — Мен ако питате, този трябва да се държи много изкъсо.

— Какви са тези „Избраници“? — поинтересува се тя.

— Разкажи й, Боби — изправих се.

— Внимавай — размаха пръст Боби. — И помни какво казах току-що.

Оставих ги в бара и излязох във фоайето. Мъжът с палтото стоеше на няколко метра пред входната врата.

— Имаш ли цигара?

Той ме изгледа, после бръкна в джоба си. Подаде ми цигара; замълчахме.

— Ти си онова ченге, нали? — попитах по едно време. Той не отговори. — Нали?

— Бях ченге — отвърна гой. — Вече не съм.

— Тогава живеех в Сан Диего и следях новините. Говореше се за един полицай, който бил много способен в разкриването на серийни убийци. Не успя да пипне този, после се изгуби. Мисля, че това си ти.

— Явно доста си чел за случая. Сигурен ли си, че нямаш и друга причина да го следиш? Може би си се интересувал колко почитатели си си спечелил. Искал си да се увериш, че все още си известен.

— Ако мислеше, че съм аз, нямаше да водим този разговор. Затова не ме баламосвай.

Той смукна за последно от цигарата и я запрати към другия край на паркинга.

— Какво търсиш тогава?

— Търся хората, които убиха родителите ми.

Той ме погледна:

— Тези „Избраници“ ли?

— Мисля, че да. Само не знам дали са свързани с човека, когото търсите вие.

— Не са — отсече той и отново загледа паркинга. — Цялата тази история е пълна глупост и губене на ценно време.

— Приятелката ти май не мисли така. Всъщност това не ме засяга. Струва ми се обаче, че в хотела оставихме двама души, свързани с главните правозащитни служби. Те могат да раздвижат нещата. От друга страна сме ние с теб, които сме свързани емоционално с проблема. Можем да си слагаме пръчки в спиците, а можем да се съюзим и да се опитаме да постигнем нещо заедно.

Той се замисли, сетне изрече:

— Напълно си прав.

— Как се казваш, друже?

— Джон Занд.

— Уорд Хопкинс.

Стиснахме си ръцете и се върнахме в хотела. При вратата на бара телефонът ми иззвъня. Махнах на Занд и се отдалечих в един ъгъл на фоайето. Преди да вдигна, се поколебах за момент. Чудех се как най-добре да подходя към един уплашен до смърт старец. Така и не се сетих за нещо разумно. Щях просто да го изслушам. И да се опитам да не се разкрещя.

Обадих се, но не беше той. Проведох кратък разговор, после поблагодарих. Затворих телефона.

Когато влязох в бара, останалите седяха около масата. Занд се беше приближил повече до другите двама. Жената ме изгледа въпросително. Обърнах се към Боби:

— Нищо особено.

— Мързеливия Ед ли беше?

— Не. Момичето от болницата.

— И какво?

— Вчера цял следобед е преглеждала картоните.

— Сигурно доста си я впечатлил.

Не отговорих, затова той настоя:

— Добре, ще кажеш ли какво е намерила?

— Проследила е медицинските досиета на родителите ми до родните им градове, които са коренно различни от онези, където мислех, че са родени.

Гласът ми звучеше пресипнало. Занд впери поглед в мен.

— Не ви разказах за това — обясни Боби, — но Уорд е имал брат, чието съществуване родителите му са крили от него.

— Всъщност доста неща са крили от мен — добавих.

Жената ме гледаше изпитателно. Цялото ми минало приличаше на хубава приказка, която просто съм чел толкова често, че съм започнал да я мисля за реалност.

— Какво има? — попита жената.

— Майка ми не е можела да има деца.

— След теб ли? — поинтересува се Боби.

— Не. Изобщо.