Майкъл Маршал Смит
Избраниците (23)

22.

Сара не си спомняше кога го беше чула за пръв път. Преди един или два дни може би. Подозираше, че е дошъл предишната нощ и е изчезнал отново, преди тя да го усети. Чудеше се дали не е почувствала присъствието му и през деня, но тогава умът й беше по-бистър и тя успя да се убеди, че само си въобразява. Късно следобед го чу над себе си и се замисли, че щом идва по светло, нещата сигурно ще се влошат още.

Откаченият я беше посетил два часа преди това. Бе говорил доста дълго. Просто говореше, говореше и пак говореше. Първо за събирачеството. После за чумата. След това за някакво място в Италия, наречено Кастенедоло, чието име навяваше мисли за ваканция, разхладителни напитки и храна, като спагети, наденица, пържоли, калмари или супа, но очевидно нямаше нищо общо с тях. На това място били открили някакъв стар скелет и гробът му бил изграден от пластоцен или плиоцен и бил поне на два милиона години, та какво мислела тя за това?

Сара не мислеше нищо. Опитваше да се съсредоточи върху думите на мъжа, но през последните няколко дни се чувстваше прекалено зле. Беше се отказала да моли за храна, а и вече не изпитваше глад. Просто, когато мъжът замълчеше за по-дълго време, сякаш очаква някаква реплика от нея, изръмжаваше утвърдително. По принцип смяташе, че методите му за обучение — ако това бе целта му — са доста ефикасни. Даскалите й със сигурност можеха да се поучат от него. Половината й приятели гледаха на училището като на нещо средно между клуб и увеселително заведение. Ако някой ги закове в кухини под дюшемето и им говори без прекъсване, сигурно щяха да си вземат бележка. Така може би целият испански речник щеше да им влезе в главите. Не беше зле майка й да предложи този метод за обучение на следващата родителска среща. От време на време обаче учениците трябваше да получават нещо за ядене, иначе губеха способност да се съсредоточат.

По едно време тя се разкашля и той замълча и търпеливо я изчака да спре. После отново заговори. Този път разправяше за Стоунхендж и тя се заслуша внимателно за известно време, защото Стоунхендж беше в Англия, а тя харесваше Англия. Англия бе хубава и имаше готини състави. Той обаче се впусна в пространни обяснения, че Стоунхендж бил само отчасти обсерватория, а иначе представлявал карта на човешкия геном, и тя престана да го слуша.

Накрая той й даде малко вода. Тя не се противи твърде дълго. Колкото и да й се искаше да му покаже презрението си, жаждата победи упорството й. На третия път устата й се отвори сама. Водата беше сладка, хладка и прекрасна. Тя си спомни, че в началото вкусът й се бе сторил по-различен от водата, с която бе свикнала вкъщи. Струваше й се, че е било преди цяла вечност.

— Добро момиче — похвали я мъжът. — Виждаш ли сега, че не съм толкова лош? Можех да се изпикая върху теб и ти пак да пиеш. Вслушвай се в повика на тялото. Вслушвай се в онова, което е вътре.

— Вътре няма нищо — изхриптя тя, сетне за последен път го помоли за храна: — Моля те. Дай ми нещо за ядене. Дори да са само зеленчуци. Моркови или зеле.

— Още ли ме молиш?

— Моля те. — Главата й сякаш бе пълна с мъгла. — Не се чувствам добре и ако не ме храниш, ще умра.

— Настойчива си. Само това поддържа вярата ми в теб.

Той не отказа направо да задоволи молбата й, просто заговори за вегетарианството. Обясни, че било неправилно, защото човекът имал зъби на всеядно животно. Хората преставали да ядат месо, защото отделяли прекалено много време на мисленето, а умът им бил заразен и им пречел да се вслушат в повиците на тялото. Сара го остави да говори. Каквото ще да казва. Тя също не харесваше вегетарианците главно защото онези, които познаваше, все се надуваха, особено Ясмин ди Плану, която постоянно дуднеше за правата на животните, а имаше най-голямата колекция луксозни обувки в цялото училище и повечето от тях бяха направени от същества, които някога са можели да се движат сами, а не благодарение на изящните й малки крачета.

След като й даде да пие отново, той върна капака на мястото му. През следващите два часа умът на Сара бе изключително ясен и това беше едно от нещата, които я тревожеха. Тя знаеше, че мисълта й е толкова ясна, защото обмисля възможностите за бягство. Не кроеше някакви планове. Отдавна не си ги представяше, макар че в началото това бе главното, за което си мислеше. Отначало си представяше, че изведнъж й идват сили и тя разбива дъските, като човек, който е бил погребан твърде рано и е сериозно ядосан на целия свят. След това й дойде идея да разговаря с мъжа, да го омае (тя бе красива и го знаеше; момчетата в училище я слушаха в захлас, да не говорим за келнера в закусвалнята, който, мине се — не мине, доприпкваше при масата им, макар че изобщо не беше необходимо), да опита да го вразуми или просто да му заповяда да я пусне. Опита всичко това, но усилията й отидоха напразно. Накрая започна да си фантазира, че баща й просто идва и я намира. Все още си мислеше за това, но не толкова често като преди.

Както и да е, след известно време чу, че нещо влиза в стаята над нея. Отначало си помисли, че е мъжът, но после си даде сметка, че не може да е той. Имаше прекалено много крака. Тези крака топуркаха по пода и обикаляха безспир над главата й. Изведнъж спряха. Чуваха се звуци, подобни на смях, писклив, но в същото време пресипнал. Съществото отново започна да се движи и да издава неприятни шумове, наподобяващи грухтене, после хриплив лай. Накрая до ушите й долетя стон, ала сякаш идваше не от едно гърло, а от няколко едновременно.

Така продължи още известно време, сетне съществото си отиде.

Сара лежеше с широко отворени очи. Знаеше, че това е лошо. Много лошо. Това не беше мъжът или ако беше, сигурно се бе превърнал в нещо друго. Звуците, които бе чула, я изпълваха със страх. Съществото бе дошло посред бял ден и явно не си губеше времето.

Сигурно беше самият Пазибоже.