Майкъл Маршал Смит
Избраниците (21)

20.

Барът бе от онези капанчета, които човек обикновено намира случайно и постепенно започва да посещава всяка вечер, по-скоро по навик, отколкото заради нещо хубаво в тях. Аз очаквах да го видя променен по един от следните два начина: или преустроен в малък ресторант, обслужван от сервитьорки с червено–бели униформи; или изравнен със земята, за да отстъпи място на евтини жилищни блокове. Оказа се, че прогресът е пропуснал бара на Мързеливия Ед, за разлика от блажения упадък, който го разяждаше като плесен.

Заведението бе празно и тихо. Барът и високите столове пред него изглеждаха очукани както винаги. Масата за билярд още си стоеше на мястото, покрита с все същия дебел слой прах, който вероятно пазеше още моите отпечатъци. Имаше някои допълнения, висша форма на прогрес. Неоновата реклама на „Милър“ бе заменена с реклама на „Будвайзер“, а на календара се виждаха снимка на млади жени, показващи доста повече от природните си дадености, отколкото по мое време. Някъде, вероятно добре скрита, трябваше да има табелка, предупреждаваща, че алкохолът е особено вреден за бременни жени — макар че, ако такава клиентка влезе, тя сигурно трябва да е сляпа или умствено недоразвита. Жените са с по-високи стандарти. Именно затова имат благотворно влияние върху младите мъже. За да се напият, трябва да попаднат в компанията на наистина мил кавалер.

Боби се облегна на масата за билярд и се огледа.

— Същото като преди, а?

— Не е мръднало.

Приближих се смутено до бара. Обикновено просто виках Ед по име. Това бе преди двайсет години. Да го направя сега, бе все едно да се върна в училище и да очаквам учителите да ме познаят.

Появи се някакъв мъж. Бършеше ръце в кърпа, която само можеше да ги изцапа повече. Кимна за поздрав. Беше приблизително на моя възраст, може би малко по-стар, дебел и пооплешивял. Обожавам да виждам мои връстници, които вече са загубили част от косата си. Това страшно ми повдига самочувствието.

— Здрасти — рекох. — Търся Ед.

— Вече го намери — отвърна той.

— Онзи, когото търся, би трябвало да е с трийсетина години по-стар.

— Имаш предвид Мързеливия. Няма го.

— Не е възможно ти да си Ед младши.

Ед нямаше деца, дори не беше женен.

— Не, по дяволите! — възкликна мъжът, сякаш идеята го отвращаваше. — Просто съвпадение. Аз съм новият собственик, след като Ед се оттегли.

Опитах да скрия разочарованието си.

— Оттеглил ли се?

Постарах се да не издавам любопитството си.

— Преди две години. Поне не се налага да сменям името на бара.

— Всъщност заведението изглежда съвсем същото — отбелязах предпазливо.

Мъжът поклати глава:

— Като че не го знам. Когато ми го продаваше, Мързеливия постави едно условие. Каза, че продавал само фирмата, не и втория си дом. Трябвало да остане в този вид до смъртта му.

— И ти се съгласи?

— Даде ми го евтино. А и Мързеливия е доста стар.

— Как ще разбере дали си спазил уговорката?

— Понякога идва. Почти всеки ден. Ако изчакаш, може да се появи. — Мъжът сигурно видя усмивката ми, защото добави: — Има обаче една промяна. Той вече не е такъв, какъвто може би си го спомняш.

Взех по една бира и отидох на масата при Боби. Пихме и играхме на билярд. Боби ме победи.

* * *

Продължихме да пием и след като престана да ми е интересно да губя, Боби продължи да се упражнява да вкарва топките. Баща ми сигурно би одобрил такава тренировка. Останахме сами в бара дълго време, сетне започнаха да се появяват и други хора. В късния следобед обаче двамата с Боби все още бяхме една трета от цялата клиентела. Внимателно подпитах Ед в колко часа обикновено се появява Мързеливия, но явно навиците му бяха напълно непредсказуеми. Мислех да попитам за адреса му, но нещо ми подсказа, че барманът няма да ми го даде и ще стане подозрителен. В ранните часове на вечерта настана истинска блъсканица. Цели четирима души влязоха едновременно. Ед не беше сред тях.

Сетне, в седем часа, се случи нещо.

С Боби отново играехме билярд. Този път той не ме биеше толкова лесно. Някой бе пуснал Брус Спрингстийн и аз се чувствах, сякаш съм се върнал двайсет години назад, в дните на теловете за коса и завитите до лактите ръкави. Бях достатъчно пиян, за да започна да си спомням с носталгия за осемдесетте, което никога не е добър признак.

С крайчеца на окото си забелязах, че вратата на бара се отваря. Без да се вдигам от масата, погледнах да видя кой влиза. Мярнах новодошлия бегло. Възрастен мъж. Втренчен в мен. След миг той се извърна и изчезна.

Извиках на Боби, но и той го бе видял. Изхвърча през вратата още преди да съм пуснал щеката.

Навън беше тъмно и един очукан стар форд тъкмо напускаше с пълна газ паркинга. Боби изруга цветисто и аз бързо разбрах защо: някакъв гад ни беше препречил пътя с камиона си. Боби се обърна и ме видя.

— Защо избяга?

— Нямам представа. Видя ли в коя посока тръгна?

— Не.

Той се обърна и изрита ядно камиона.

— Пали колата.

Върнах се в бара.

— Кой е с камиона?

Един мъж с дънкови дрехи вдигна ръка.

— Разкарай го веднага, ако не искаш да си го намериш на части.

Той ме изгледа, сетне стана и излезе.

Обърнах се към Ед:

— Това беше той, нали? Онзи, който избяга.

— Явно не му се говори много с вас.

— Е, жалко за него. Защото, колкото и да се крие, ще го намерим. Искам да си поговорим за доброто старо време. Умирам от носталгия. И така, къде живее?

— Няма да ти кажа.

— Не се будалкай с мен, Ед.

Той посегна под бара. Извадих пистолета си и го насочих към него.

— Не го прави. Не си струва.

Младият Ед показа ръцете си над плота. Останалите клиенти ни наблюдаваха любопитно. Надявах се никой от тях да не е в настроение да създава неприятности. Хората винаги защитават онези, които им сервират бирата, това е много здрава връзка.

Ед въздъхна:

— Знаех си, че ще ми довлечеш само неприятности.

— Няма. Искам само да поговорим.

— На „Лонг акър“ — изплю той. — Стар фургон до реката, от другата страна на горичката.

Хвърлих му няколко банкноти за бирите и изтичах навън, като едва не съборих шофьора на камиона, който се връщаше.

Боби бе готов за потегляне. Адресът, където трябваше да отидем, ми беше познат. „Лонг акър“ е безкрайна улица, която излиза от града и продължава през планината. На нея няма много къщи, а рекичката, за която говореше барманът, бе далече, отвъд гъста гора.

Стигнахме за десетина минути. Цареше пълен мрак, а Боби караше много бързо. Отпред не се виждаха нито пътни знаци, нито фарове на други коли.

— Може да не се е прибрал — предположи Боби.

— Рано или късно ще се прибере. Давай по-бавно. Близо сме. Освен това тази скорост ме плаши.

Скоро видяхме сребристата лента на рекичката. Боби спря рязко, сякаш се е блъснал в невидима стена, и зави по едва видимо пътче.

В дъното се мержелееха очертанията на самотен фургон. Нямаше следи от кола.

— По дяволите! — изругах аз. — Добре. Спри някъде, където няма да се виждаме от пътя.

След около половин час започнах да губя търпение. Дори Мързеливия да бе тръгнал в друга посока, за да е сигурен, че не го следим, досега трябваше да се е прибрал. Боби се съгласи с мен и излезе с предложение.

— Не — отсякох, — познавам този човек от детството си. В никакъв случай няма да разбия дома му.

— Не съм казал, че ти ще го разбиеш. Хайде, Уорд. Този човек си плю на петите още преди да те види добре. Ти беше прав. Барът на видеозаписа трябва да ти напомни за някого и този старец знае нещо.

— Може да ме е взел за друг.

— Вероятно си надебелял малко, но надали си се променил до неузнаваемост. Той те позна веднага. И офейка доста бързо за човек на неговата възраст.

Поколебах се, но не задълго. Бях прекарал много време с Мързеливия Ед. Като мен обаче имаше много други момчета, а оттогава сигурно бе контактувал с няколко поколения малолетни пияници. Въпреки това се бях надявал на по-радушно посрещане.

Слязохме от колата и се приближихме до фургона. Боби разби ключалката и влезе. След малко вътре светна.

Седнах на прага и зачаках; почудих се дали родителите ми са подозирали, че един ден ще се стигне до такова нещо. Синът им, полупиян, да разбие фургона на един старец. Не ми харесваше какво е излязло от мен, но и предишния ми начин на живот не ми допадаше. Не вършех това без причина. Споменът за играта на билярд с баща ми и реакцията на Ед при срещата с него ме бяха накарали да се върна в бара. Сега обаче, докато гледах пътя и слушах как Боби тършува във фургона, ми се стори, че отново чувам гласа на баща си:

„Чудя се какво е излязло от теб.“

* * *

Боби излезе след десет минути. Държеше нещо.

— Какво е това? — попитах, като се изправих; краката ме боляха.

— Хайде да влизаме. Сигурно си умрял от студ.

Върнахме се в колата и аз включих вътрешната лампичка.

— Е — каза Боби, — Мързеливия Ед се сгрява със силни алкохолни напитки. Стигнал е дотам, че крие празните шишета пори от себе си. Ако не е това, значи прякорът му е съвсем на място. Вътре е пълно с боклук. Просто не мога да претърся всичко. Все пак намерих това.

Той ми подаде една снимка и я обърна така, че лампичката да я освети.

— Намерих я в един кашон до онова, което би трябвало да му служи за легло. Всичко останало са непотребни боклуци, но това привлече вниманието ми.

На снимката се виждаха петима тийнейджъри, четири момчета и едно момиче.

Беше направена на лоша светлина и фотографът бе забравил да каже „усмивка“. Само едно от момчетата, това в средата, явно знаеше, че образът му ще бъде увековечен. Другите гледаха в различни посоки и лицата им бяха в сянка. Не се разбираше къде е направена, но по дрехите човек можеше да се досети, че е от петдесетте или началото на шейсетте.

— Това е той — заявих. — Момчето в средата.

Този поглед в миналото на непознати хора ме караше да се чувствам неловко.

— Мързеливия Ед ли?

— Да, но снимката сигурно е отпреди петдесет години. Не съм го виждал толкова млад.

— Добре. — Боби посочи момичето, което стоеше от лявата страна на снимката. — А тази коя е?

Вгледах се в снимката. Можех да видя само част от лицето на момичето. Беше красива, млада.

Вдигнах рамене:

— Ти кажи. Не я познавам.

— Сериозно?

— Какво намекваш, Боби?

— Може да греша и не искам да ти влияя.

Отново се взрях в снимката. Огледах другите лица. После се съсредоточих върху лицето на жената.

— Не е майка ми, ако това си мислиш.

— Не. Вгледай се по-добре.

Вгледах се и накрая ми просветна. Отпуснах се на седалката.

— Мамка му!

— Позна ли я?

Отново се вгледах в снимката с надеждата да съм се излъгал. Макар че голяма част от лицето й не се виждаше, очите и носът й бях излезли ясно.

— Това е Мери. Мери Ричардс. Съседката на родителите ми. В Дайърсбърг.

Отворих уста да кажа още нещо, но бързо я затворих. Едно друго лице привлече вниманието ми.

Боби не забеляза.

— Какво тогава е правил Ед в Монтана? — попита. — Или какво прави тя на тази снимка?

— Наистина ли смяташ да го чакаме цяла нощ тук?

— Имаш ли друго предложение?

— Мога да ти покажа още нещо. Тук е студено и не мисля, че той ще се появи. Хайде да се връщаме в града.

Ръцете ми трепереха, гърлото ми бе пресъхнало.

— Съгласен — отвърна Боби.

Слязох от колата, приближих се до фургона и влязох вътре.

Сложих снимката на една масичка, на гърба й написах бележка, в която се извинявах за разбиването. Оставих и телефонния си номер. Излязох и затворих вратата, като я подпрях с едно старо списание.

Върнахме се в града с изгасени фарове, макар че по пътя не срещнахме никого.