Майкъл Маршал Смит
Избраниците (20)

19.

Пристигнахме в Хънтърс Рок в три часа през нощта след кратък полет и дълго шофиране. След като кацнахме в Орегон, се впуснах в лудо каране първо по магистралата покрай границата на щата, сетне по шосета, които си спомнях отпреди много време — имах чувството, че вървя по стъпките на изследовател, за когото само съм чел. Постепенно местата започнаха да изглеждат по-познати и на мен ми стана по-тежко. Стараех се да карам по обиколни шосета, по които не бях минавал много често. Мисля, че Боби забеляза, но не каза нищо.

Накрая спряхме пред стар хотел, който не ми беше познат, на трийсетина километра от града. Предложих да спим в колата, но Боби, практичен както винаги, изтъкна, че на следващия ден ще сме по-работоспособни, ако дремнем няколко час в удобни легла. Приближихме се и потропахме на входната врата. След доста дълго време се появи някакъв мъж по долнище на пижама и фланелка. Той не скри недоволството си и ние се извинихме за късния час, но изтъкнахме, че щом като вече е буден, спокойно може да ни даде стая.

Той ни погледна изпитателно:

— Вие да не сте педали?

Изгледахме го заплашително и той очевидно реши, че е по-добре да приюти двама извратени, отколкото същите двама хомосексуалисти да го смажат от бой посред нощ. Затова ми подаде ключа.

Боби се просна на едното легло и моментално заспа. Опитах да последвам примера му, но не ми се удаде. Накрая станах и излязох. Купих си цигари от един автомат и се повъртях из двора, където се намираше заграден с метална ограда празен стар басейн. Взех един очукан стол, занесох го до ръба и седнах в мрака. Единствените светлини идваха от прашния розов неонов надпис „ИМА СВОБОДНИ“ над централната сграда, изтънялата луна и проблясъците от белещата се боя на стените. След малко извадих пистолета, който ми беше дал Боби, и го разгледах. Не представляваше интерес за мен и след малко го прибрах отново в якето си.

Загледах се в сенките на празния басейн, почудих се от колко време е така. От доста, както изглеждаше. Стените му бяха напукани, а на дъното имаше дебел слой тиня. Навремето сигурно е бил пълен с хладка вода и клиентите с радост са се освежавали след дългото пътуване. Табелата на мотела, мръсна и очукана, сигурно бе от петдесетте. Представях си как трябва да е изглеждал животът тогава, но само с откъслечни картини: замрели образи от златните години на възхода, с леко размазани цветове и неестествения вид на рекламни плакати. Един свят на нежност и светлина, на весели събирания и силни ръкостискания, на тежък труд, истинска любов и искрени отношения. Какъвто би трябвало да бъде животът. Сега обаче никой не обръща внимание на тези идилични картини. Ние сме свикнали животът да ни бъде представян по този нереален начин и не знаем как да реагираме, когато наистина ни се случи нещо хубаво. Трябва ли все още да търсим щастието, когато всичко изглежда толкова фалшиво, глупаво и сиво?

Вярвах, че Боби вече е стигнал до истината и че раждането ми действително не е регистрирано в Хънтърс Рок, но трябваше да проверя лично. През цялото време, докато се разкарвах с Чип Фарлинг, от неизяснените въпроси за детството ми ме побиваха тръпки. Може би родителите ми бяха решили да отидат другаде за раждането ми. Може да са били на излет за събота и неделя, последен шанс да се позабавляват, преди семейството да се сдобие с още един член, и аз да съм излязъл предсрочно на белия свят някъде далеч от дома. В такъв случай обаче щяха да ми го разкажат — такива неща се казват на децата, като онези любопитни подробности, които правят живота на всеки от нас уникален. Можех да предположа само, че не са искали да разкрият къде съм роден, защото съм имал близнак. Какво значение имаше и защо бяха сторили онова, което бе записано на касетата, още нямах представа. Може би това бе празнотата, около която бях изградил живота си. Всеки човек се чувства по този начин в един или друг период. Аз обаче го изпитвах твърде често. И може би най-после бях открил причината.

Не знам колко дълго се е чувал звукът. Не много, предполагам. Постепенно обаче си дадох сметка, че долавям леко плискане. Изглеждаше много близо. Обърнах се. Зад мен нямаше нищо. Когато отново погледнах напред, осъзнах, че не съм преценил правилно посоката и че плискането идва от басейна. Беше прекалено тъмно, за да видя какво става, но вътре сякаш се плискаше вода. Наведох се изненадан. Водата в басейна постепенно се покачваше. Вече беше почти половин метър. В този момент забелязах, че вътре има двама души. Единият бе малко по-висок от другия и отначало и двамата приличаха на сенки. Държаха се за ръце и се мъчеха да се издигнат над покачващата се вода. Шумът се усили, басейнът започна да се пълни по-бързо и двамата запляскаха по-енергично в опит да доплуват до мен.

Луната огря лицата им и аз познах майка си и баща си. Щяха да доплуват много по-бързо, ако не се държаха, но те не се пускаха. Дори след като водата се покачи до кръста им, те продължаваха да се държат под повърхността. Баща ми отваряше и затваряше уста, но аз не можех да чуя нищо. Свободните им ръце загребваха водата. Нивото не спираше да се покачва. Не спря дори след като достигна брадичките им и започна да се излива извън басейна. Очите на майка ми бяха спокойни до края. Открих страх само в изражението на баща си, за пръв път през целия си живот. Последното, което видях, бе ръката му, стърчаща от водата и махаща към мен.

Когато отворих очи, беше светло. Боби стоеше до мен и клатеше глава.

Изправих се бавно. Цигарите ми не бяха вече в скута ми, а в тинята на дъното на басейна. Погледнах Боби и той ми смигна:

— Сигурно си се мятал насън.

* * *

Още преди обяд получих потвърждението. В Хънтърс Рок не беше раждан никакъв Уорд Хопкинс, никакъв Хопкинс с каквото и да било друго малко име. Една млада служителка ми обеща да потърси информация. Не се сещах с какво друго може да ми помогне. Скоро стана ясно, че и тя не вижда такава възможност, но е решила да ми услужи от съчувствие и защото явно се отегчаваше. Оставих й номера си и си тръгнах.

Боби бе навън и говореше по телефона си. Заоглеждах глуповато улицата, докато го чаках да свърши. Макар че бях предвиждал подобно развитие на нещата, имах чувството, че съм ограбен. Все едно да научиш, че в крайна сметка не си излязъл от корема на майка си, а наистина си донесен от щъркел. Бях ходил в местната болница, за да ми извадят сливиците и когато трябваше да ми зашият две рани на коленете. И в двата случая си бях мислил, че това е лечебното заведение, където съм се родил.

— Е, приятелю — каза накрая Боби. — Храбрите дайърсбъргски полицаи живо се интересуват от твоята личност. Може би ще почувстваш облекчение да научиш, че е така само защото са силно загрижени за живота и здравето ти. За момента.

— Ами къщата?

— Тежки поражения на хола и коридора, част от стълбището е разрушена. Не е напълно изпепелена обаче.

— И какво сега?

— Покажи ми предишния си дом.

Погледнах го изпитателно:

— Защо?

— Ами, слънчице, защото си висок, рус и направо страхотен и аз наистина искам да знам всичко за теб.

— Майната ти! — изръмжах. — Това е безсмислено.

— Имаш ли по-добри предложения? Този град не изглежда да предоставя големи възможности за забавление.

Качихме се в колата и аз подкарах по главната улицата. Не можех да определя дали новите, или старите неща ми се виждат по-непознати. Най-голямата промяна бе това, че едновремешният магазин на Джейн беше съборен и на негово място се мъдреше хотелче „Холидей ин“ с малка правоъгълна табелка отпред. Старите, големи и крещящо ярки надписи ми липсват. Не разбирам защо смятат правоъгълниците за по-хубави.

Когато наближихме, намалих и спрях на отсрещната страна на улицата. От последното ми идване в тази къща бяха минали десет години, може би повече. Изглеждаше същата, само беше пребоядисана и храстите и дърветата наоколо се бяха променили. В двора бе спряна голяма каравана, отстрани бяха наредени три велосипеда.

След малко мернах някакъв силует зад предния прозорец. Къщата беше най-обикновена, но изглеждаше като от приказките. Опитах се да си спомня кога за последен път съм бил вътре. Бях се зарекъл никога да не стъпя в нея, след като смени собственика си. Наистина ли съм се страхувал толкова от промените, които биха направили новите й обитатели?

— Готов ли си?

Осъзнах, че ръцете ми малко треперят. Обърнах се към Боби:

— За какво?

— Да влезеш.

— Няма да влизам.

— Напротив, ще влезеш.

— Боби, да не откачи? Сега тук живеят други хора. Няма начин да вляза в тази къща.

— Слушай. Преди две години моят старец почина. Не бяхме особено близки, никак не се погаждахме, но майка ми се обади и ме помоли да остана вкъщи за погребението. Бях зает. Не успях да отида. След шест месеца си дадох сметка, че се държа странно. Нищо определено. Просто някои неща ме потискаха. Постоянно. Дразнех се безпричинно. Някаква истерия, предполагам. Все нещо ме тормозеше.

Не знаех какво да кажа. Той не гледаше мен, а се взираше някъде напред.

— Накрая имах някаква работа близо до дома и отидох да видя майка си в Рошфор. С нея също не се разбирахме много. Въпреки това срещата ми се отрази добре. Помогна ми. Тя изглеждаше променена. Сякаш се беше смалила. На тръгване се отбих на гробищата и постоях до гроба на баща ми. Беше слънчев следобед и наоколо нямаше никого. И неговият дух се появи пред мен, появи се и ми каза: „Слушай, Боби, я по-спокойно.“

Изгледах го подозрително. Той се засмя:

— Разбира се, че не стана така. Не почувствах присъствието му, нито си го спомних, какъвто беше приживе. Оттогава обаче не усещам тревога. Когато понякога се замисля за смъртта, ставам по-внимателен и по-склонен да обмисля идеята да се установя някъде за постоянно. Странното усещане обаче се махна. Аз отново стъпих на земята. — Боби ме погледна. — Мисълта за мъртвите все ни гложди, Уорд. Мислиш си, че не й се поддаваш, но тя ти действа, без да го осъзнаваш. Накрая ще започне толкова да те мъчи, че ще се сринеш, ще свършиш като някой бездомник на улицата. А ти, приятелю, имаш доста какво да те гложди.

Отворих вратата и слязох.

— Ако ме пуснат.

— Ще те пуснат — увери ме той. — Аз ще чакам тук.

Спрях. Вероятно съм си мислил, че ще дойде с мен. Той вдигна рамене:

— Това е твоята къща. А и кой ще ни отвори, ако ни види и двамата на вратата?

Прекосих двора и почуках. Верандата бе спретната и чиста. Отвори ми една жена.

— Господин Хопкинс? — посрещна ме с усмивка.

След миг на изненада разбрах и едновременно проклех Боби и му благодарих. Той се беше обадил предварително от мое име и бе подготвил почвата. Почудих се какво щеше да направи, ако бях отказал да отида.

— Да — отговорих бързо. — Сигурна ли сте, че няма да ви притесня?

— Ни най-малко. — Тя се отдръпна и ми направи път да вляза. — Имате късмет, че ме сварихте. За съжаление скоро ще тръгвам.

— Няма проблем. Ще надникна за минутка.

Жената бе на средна възраст, красива и достатъчно любезна, за да играе ролята на майка в телевизионен сериал. Предложи ми кафе. Отначало отказах, но вече имаше направено и в крайна сметка се съгласих. Докато тя го сипваше, излязох в коридора и се огледах. Всичко беше променено. Жената, както и да беше името й (не можех да попитам, защото на теория вече се бяхме запознали по телефона), очевидно си падаше по декорация с шаблон. В известно отношение така къщата изглеждаше по-добре отпреди.

Тръгнахме из стаите. Не се налагаше да ми обяснява защо трябва да ме придружи. И на мен ми се струваше странно да пусне съвършено непознат мъж в дома си. Нормално бе да го държи под око. След няколко забележки от моя страна за обстановката преди нанасянето й тя се успокои и се зае с някаква своя работа. Обиколих всички стаи на партера, после се качих на горния етаж. Хвърлих кратък поглед в спалнята на родителите ми и стаята за гости, които бяха непозната територия за мен. Сетне пристъпих към последния етап от обиколката.

Когато отворих вратата на бившата си стая, дъхът ми секна. Направих две крачки, после спрях. Зелени стени, кафяв килим. Няколко кашона, стари столове, счупен вентилатор и по-голямата част от детско колело.

Жената отново стоеше до мен.

— Тук нищо не съм променила — призна. — От другата стая гледката е по-хубава и дъщеря ми предпочита да спи там, въпреки че е малко по-малка. Тук само държим някои ненужни неща. Ще ви чакам долу.

С тези думи се оттегли. Останах няколко минути в стаята, огледах я от различни ъгли. Беше квадратна, три на три метра, и изглеждаше едновременно много малка и страшно голяма. Помещението, където си отраснал, не е обикновена стая. Познаваш го толкова добре, обходил си всяко ъгълче в него. Тук за пръв път са ти хрумнали много неща. Тук си чакал да пораснеш с нетърпението, с което децата чакат новите си подаръци преди Коледа. Тук винаги ще остане частичка от душата ти.

— Това е моята стая — казах тихо сам на себе си.

Когато я видях на видеозаписа, се бях почувствал странно, но сега не. Стаята, от която бях тръгнал по широкия свят, не се беше променила. Не всичко в живота ми бе унищожено. Излязох и затворих вратата, сякаш не исках нещо от мен да остане вътре.

Долу жената стоеше облегната на кухненската маса.

— Благодаря ви — рекох й. — Бяхте много мила.

Тя махна небрежно и аз огледах кухнята набързо. Електроуредите бяха сменени с по-нови, но шкафовете си бяха същите. Бяха трайни и стабилни, вероятно собствениците не виждаха смисъл да ги сменят. Създаденото от баща ми още живееше.

Тогава си спомних пак онази вечер отпреди толкова много години, когато бяхме вечеряли сами с лазаня. Една кърпа, окачена на печката, една мъчителна игра на билярд. Отворих уста, сетне отново я затворих.

Щом излязох, се почувствах изключително странно — да напусна онова, което беше вътре, за да се озова навън, в света, който обитавах сега. Дългата бяла кола с Боби вътре сякаш ме изненада. Помислих си, че в наши дни повечето коли приличат на големи буболечки.

Махнах за сбогом на жената и се отдалечих. Когато отворих вратата на колата, къщата беше вече затворена. Завинаги останала в миналото.

* * *

Боби четеше договора за наем на колата.

— Господи, на това му викам досада. Наистина. Трябва да наемат някой професионален писател. Да поукраси малко тази скучна материя.

— Ти си мръсник — изръмжах. — Но все пак ти благодаря.

Той върна листовете в жабката.

— Да приемам ли тогава, че сме свършили с Хънтърс Рок?

— Не, не мисля.

— Какво си си наумил?

— Дали решението не е било взето още в момента на раждането ни? Може би… може би са смятали, че ще могат да задържат само едното дете.

Боби ме изгледа със съмнение.

— Знам — признах. — Да кажем все пак, че още тогава са решили да се отърват от едното дете. Знаели са обаче, че един ден и те ще умрат и че аз може би ще направя това, което правя сега. Че може би ще се върна, ще търся. И че ще науча в болницата, че е имало и друг.

— Затова майка ти те ражда на друго място и ти не разбираш, че си имал близнак, а само — че си роден в някаква неизвестна болница.

— Точно това си мислех.

— Как обаче Управлението не е разрешило този проблем, когато си постъпил на работа?

— Тогава бях изключително полезен за тях. Предполагам, че докато разнищят нещата, вече съм бил в екипа и не са искали да се задълбават.

Боби се замисли:

— Възможно е. Но все пак звучи странно. Ако родителите ти са си дали толкова труд да потулят цялата работа, защо са ти оставили онзи запис?

— Може би наскоро се е случило нещо, което ги е накарало да променят решението си.

Сетих се, че жената може би гледа зад завесите, затова запалих двигателя и потеглих.

— Мисля, че търсим в грешната посока. На записа има три отрязъка. На първия се вижда едно място, което открих. „Палатите“. От последния научавам нещо, което не съм знаел. На средния откъс са показани две места. Едното е къщата, където бях току-що благодарение на теб. Там няма нищо. Другото е някакъв бар. Не ми е познат. Не съм бил в такъв.

— Е, и?

Бяхме стигнали до едно кръстовище.

— Дойде ми една идея.

Завих наляво по пътя, който би трябвало да ни заведе в един познат бар (стига да стоеше още там).