Майкъл Маршал Смит
Избраниците (2)

1.

Погребението беше хубаво, хората бяха подходящо облечени и никой не ми додяваше с шаблонни изрази от рода на „Тъжно е, но ще трябва да се примириш.“ Службата се проведе в църквицата в покрайнините на града. Нямах представа от какво изповедание беше, но останах изненадан, че се извършва в съгласие със завещанието, оставено при Харолд Дейвидс. Не знаех родителите ми да са изповядвали никаква религия, те просто смятаха, че ако съществува, Господ вероятно кара някаква луксозна кола, най-вероятно американско производство.

Всичко бе организирано от фирмата на Дейвидс; на мен не ми оставаше друго, освен да присъствам. Прекарах по-голямата част от двата дни преди погребението на хотел. Знаех, че трябва да отида в къщата, но не можех. Убивах времето с четене на един безинтересен роман и прелистване на куп списания, които намерих в стаята, без да науча нищо интересно, освен че, за да си купиш часовник, се налага да изхарчиш безбожно много пари. Всяка сутрин излизах рано от хотела с намерението да се поразходя по главната улица, но не стигах по-далеч от паркинга. Много добре знаех какво се продава в магазините на Дайърсбърг, Монтана, а нямах намерение да купувам нито ски екипировка, нито произведения на изкуството. Вечерях в ресторанта на хотела, а за обяд си поръчвах сандвичи в стаята. Всички ястия се съпътстваха от пържени картофи, чийто външен вид говореше, че докато стигнат от нивата до моята чиния, са претърпели разнообразна индустриална обработка. На два пъти опитах да обсъдя въпроса със сервитьорката, но ужасеният й поглед ме караше да се откажа.

След като свещеникът обясни защо смъртта всъщност не е краят на всичко, дори на пръв поглед да изглежда така, опечалените се изнизаха от църквата. Аз излязох с нежелание. Бях започнал да се чувствам комфортно вътре. Навън бе студено и цареше зловеща тишина. Отвъд гробището започваха планините, в далечината се издигаха високи върхове, толкова неподвижни, че изглеждаха нарисувани върху стъкло. Двата гроба бяха един до друг. На погребението присъстваха петнайсетина души. Дейвидс беше дошъл с някакъв друг мъж, вероятно негов помощник. Мери стоеше близо до мен, със събрана в стегната прическа бяла коса, бръчките на лицето й изглеждаха по-малко дълбоки в студа. От останалите само двама ми се сториха смътно познати.

Свещеникът поговори още известно време, успокоителни лъжи, имащи за цел да намалят болката от нещастието. Вероятно те помагаха на някои от опечалените. Аз почти не чувах какво се говори, надявах се главата ми да не се пръсне. Сетне двама мъже (професионалисти, които вършеха тази работа почти всеки Божи ден) спуснаха чевръсто ковчезите в гробовете. Отпускаха плавно въжетата, за да оставят родителите ми на два метра под земята. Прозвучаха още няколко успокоителни изречения, но смотолевени набързо — сякаш свещеникът съзнаваше, че върши нещо нередно. Не можеш да заравяш хора в дървени сандъци, без да съзнаваш пълната абсурдност на това занимание.

Още няколко тихи думи и край. Свърши. Вече нищо не бе в състояние да нарани Доналд и Филипа Хопкинс. Поне нищо съществено.

Някои от опечалените поостанаха малко. Скоро обаче се оказах сам под безупречно синьото небе. Чувствах се раздвоен. Единият от двамата души, живеещи в мен, стоеше със свито гърло и не можеше да си представи, че ще е в състояние да се движи отново. Другият наблюдаваше тази жива статуя край гробовете и оттеглящите се в далечината хора, които се качваха по колите си, пускаха си някаква весела музика и започваха да мислят за собствените си проблеми, свързани главно с пари. Всяка от двете ми половини намираше другата за смешна.

Знаех, че не мога да стоя така вечно. Никой не го очакваше от мен. Нямаше смисъл да оставам повече, с това нямаше да променя нищо, а тук бе наистина кучешки студ. Когато накрая вдигнах поглед, забелязах, че и Мери е останала, бе само на няколко крачки от мен. Очите й бяха сухи. Тя явно съзнаваше, че тази съдба скоро ще споходи и нея и че това не е повод нито за смях, нито за сълзи. Кимнах й; тя се приближи и постави ръка върху моята. Постояхме известно време смълчани.

Когато тя ми се обади преди три дни, аз седях на терасата на едно хубаво хотелче в Санта Барбара. Временно (или по-скоро отново) бях без работа и използвах оскъдните си спестявания за незаслужена почивка. Пред себе си имах бутилка хубаво мерло и добре се справях с унищожаването му. Това не беше първата ми бутилка за вечерта и когато мобилният ми телефон иззвъня, бях склонен да оставя гласовата поща да се включи. Като видях кой ме търси обаче, вдигнах.

— Ало.

— Уорд?

Последва мълчание.

Най-накрая отново чух някакъв звук по телефона. Наподобяваше хлипане.

— Мери? — попитах бързо. — Добре ли си?

— О, Уорд!

Гласът й звучеше прегракнал. Аз се изправих на стола си с напразната надежда, че това напрягане на мускулите ще ми помогне да понеса по-леко удара.

— Какво има?

— Уорд, трябва да дойдеш.

Накрая я принудих да ми каже. Катастрофа в центъра на Дайърсбърг. И двамата загинали на място.

Веднага си бях помислил, че е нещо такова. Ако не бяха пострадали и двамата, нямаше да ми се обажда Мери. Ала дори сега, застанал пред гробовете с нея, все не можех да повярвам, че са мъртви. Още си спомнях разговора с майка ми отпреди две седмици. Просто не беше възможно. Не бях очаквал да изчезнат от белия свят, без да ме предупредят.

Изведнъж си дадох сметка, че не искам да оставам нито секунда повече в присъствието на тези трупове. Отстъпих крачка. Мери бръкна в джоба на палтото си и извади нещо, на което бе закачен малък картонен етикет. Ключовете.

— Тази сутрин изхвърлих боклука и изпразних хладилника. Да не се вмирише. Не съм пипала друго.

Кимнах, втренчих се в ключовете. Аз нямах собствени. Нямаше нужда. Родителите ми винаги си бяха вкъщи. Дадох си сметка, че за пръв път виждам Мери извън кухнята или хола на родителите ми. Те постоянно канеха гости. Винаги бяха в центъра на вниманието.

— Говореха за теб. Много често.

Отново кимнах, макар че не бях сигурен дали да й вярвам. През последните десетина години родителите ми дори нямаха представа къде съм. Биха могли да говорят за един друг младеж, единственото им дете, израсло с тях в друг щат. Не че не сме се обичали. Бяхме привързани един към друг, но по свой собствен начин. Аз просто не им бях дал много поводи да говорят за мен, не притежавах нито едно от качествата, с които родителите се хвалят пред съседи и приятели. Нямах нито жена, нито деца, нито професия… Мери все още държеше ръката си протегната и аз взех ключовете.

— Колко ще останеш? — попита.

— Зависи колко време ще ми отнеме. Може би седмица, може би по-малко.

— Знаеш къде живея. Обаждай се, ако имаш нужда от нещо.

— Добре — отвърнах бързо и се усмихнах неловко.

Искаше ми се да имах брат, който да проведе този разговор вместо мен.

Някой по-отговорен и с повече опит в контактите с хора.

Тя също се усмихна, но разсеяно, сякаш знаеше, че няма да й се обадя.

— Предполагам, че няма да се задържиш много — рече и тръгна към паркинга.

Мери беше на седемдесет, малко по-възрастна от родителите ми. Бе родена в Дайърсбърг и беше работила като медицинска сестра; друго не знаех за нея.

Дейвидс стоеше до колата си в другия край на гробището; разговаряше с помощника си, но очевидно ме наблюдаваше. Имаше вид на услужлив и предприемчив човек.

Хвърлих последен поглед на гробовете и тръгнах към него, готов да се заема с административните формалности, произтичащи от внезапната загуба на цялото ми семейство.

* * *

Дейвидс бе донесъл повечето документи и ме заведе на обяд, за да се занимаем с тях. Не знам дали така беше по-приятно, отколкото ако бяхме уредили подробностите в кантората му, но се зарадвах на този израз на внимание от един напълно непознат човек. Ядохме в историческия център на Дайърсбърг в заведение, наречено „Лелиното килерче“. Обзаведено бе с мебели с дърворезби, които изобразяваха елфове. Менюто съдържаше разнообразни супи, домашни хлебчета и салати, чиято основна съставка бяха соевите кълнове.

Дейвидс бе почти на същата възраст като родителите ми, висок и слаб, с голям нос и приличаше на човека, когото Господ вика, ако иска да изпрати на земята истински, ама истински ад. Той отвори куфарчето си и извади цял куп документи, остави ги с делово изражение пред себе си, взе менюто и го зачете. Дейвидс бе личен адвокат на родителите ми, откакто се бяха преместили тук от Южна Калифорния. Бях го срещал няколко пъти преди, на Коледа и Деня на благодарността, но винаги съм го смятал просто за един от многото познати, с които няма да имам постоянни отношения. Сега нямах никаква представа как да започна разговора.

За щастие Дейвидс взе нещата в свои ръце веднага щом супата ни бе сервирана. Разказа накратко подробностите около смъртта на родителите ми, които (при отсъствие на свидетели) се заключаваха в следното: Около 23:05 предишния петък, на връщане от дома на приятели, където играли бридж, колата им претърпяла челен сблъсък на кръстовището на „Бентън“ и „Райл“. Другият автомобил бил спрян до тротоара. Изследването на кръвта на двамата показало, че баща ми (който не шофирал) бил изпил около половин бутилка вино, а майка ми — порядъчно количество сок от касис. Настилката била заледена, а кръстовището не било много добре осветено; миналата година на същото място пак имало катастрофа. Това бе всичко. Една нещастна случайност. Можело да съдя общината, но само съм щял да се забъркам в безкрайни съдебни спорове, а аз нямах желание да го правя.

Сетне Дейвидс пристъпи към деловата част, която се заключаваше в подписването на голям брой документи, за да получа къщата с цялото й обзавеждане, няколко парцела земя и малкото ценни книжа на баща си. Следваха куп данъчни формалности, които ми бяха подробно обяснени, преди да сложа подписа си на още толкова официални формуляри. Бъбренето на адвоката минаваше през ушите ми и аз удостоявах отделните документи само с бегъл поглед. Баща ми явно се беше доверявал на Дейвидс, а Хопкинс Старши нямаше навика да удостоява с уважението си всеки срещнат. Това, което е било достатъчно за баща ми, щеше да задоволи и мен.

Продължих да го слушам все така разсеяно и дори супата започна да ми харесва (след като я подправих с порядъчно количество сол и пипер). Наблюдавах лъжицата по целия й маршрут към устата ми, задържах съсредоточено течността и отделях цялото си внимание на вкуса й. Изведнъж Дейвидс спомена „Ънриалти“ и това ме върна към действителността.

Обясни, че фирмата на баща ми, чрез която той бе продал успешно няколко скъпи имота, се закривала. Парите от активите й щели да бъдат преведени на сметката ми веднага щом процесът по продажбата приключи.

— Продал е „Ънриалти“? — изненадах се аз. — Кога?

— Не я е продал — поклати глава Дейвидс, докато отопяваше чинията си с едно залче. — Даде ми нареждания да го направя след смъртта му.

— Независимо от моето желание?

Той погледна през прозореца и потърка леко ръце, за да отръска няколко трохи, сетне отвърна:

— В това отношение беше пределно ясен.

Супата изведнъж ми се стори студена, с вкус на тиня. Бутнах чинията настрана. Разбирах вече защо Дейвидс настояваше да се заемем с документите днес, а не преди погребението. Събрах моите екземпляри и ги напъхах в плика, който ми беше дал.

— Това ли е всичко? — попитах със свито гърло.

— Май да. Съжалявам, че те занимавам с това, Уорд, но трябваше да се свърши.

Той извади портфейла си и се загледа в сметката, сякаш се интересуваше не от сумата, а от почерка на сервитьорката. Задържа колебливо пръст върху чековата си книжка, после извади няколко банкноти и плати в брой. Явно не искаше да включи обяда към служебните си разходи.

— Бяхте много мил — казах аз.

Дейвидс махна небрежно и остави бакшиш в размер точно на десет процента.

Станахме и се запровирахме сред масите с бъбрещи туристи. Навън спряхме за момент и погледахме тълпите жени, тръгнали към поредния магазин.

Накрая Дейвидс пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Ако имаш нужда от помощ, обади се. Не мога да възкреся мъртвите, разбира се, но за други неща ще съм ти от полза.

Ръкувахме се и той се отдалечи бързо с безизразно лице. Едва тогава си дадох сметка, че Дейвидс не е бил само адвокат на баща ми, а и негов приятел, че тази загуба не е тежка само за мен.

* * *

Върнах се в хотела със стиснати юмруци и до девет часа вече бях пиян. Пресуших първата чашка още с влизането си. От самото начало знаех, че може би правя грешка. Проблемът бе, че не виждах друг разумен начин на действие при тези обстоятелства.

Отначало стоях на бара, но след известно време се оттеглих в едно сепаре до прозореца. С помощта на тлъст предварителен бакшиш се погрижих да не се налага да чакам или дори да ставам, за да ме обслужат. Бира, после уиски. Бира, уиски. Това е най-сигурният начин да се напиеш, а барманът явно нямаше нищо против.

Извадих документите от плика на Дейвидс и ги разстлах пред себе си. Съсредоточих вниманието си върху един определен проблем.

Едно нещо знаех със сигурност за баща си. Той беше бизнесмен. Живееше, за да прави сделки. Със самото си ставане сутрин започваше да върти бизнес и не спираше до вечерта. Родителите ми никога не разговаряха за ранните години на брака си, но аз знаех за „Ънриалти“. Баща ми бе работил известно време в една местна фирма, сетне беше завел майка ми в луксозен ресторант и й бе съобщил, че вече работи за себе си. Беше се изразил точно така, като в реклама, подканваща хората да взимат заеми. Говорил с някои хора, сключил няколко договора, преминал през всички трудности при създаването на собствена фирма, даващи право на човек да се изправи един ден и да каже: „Направих го, както аз си знам.“ Сигурно не е било лесно, но баща ми имаше силна воля. Разни автомонтьори, водопроводчици, жени, събиращи таксите по паркингите, и чиновници от пръв поглед решаваха, че този човек няма да търпи да го мотаят. Когато влизаше в ресторант, целият персонал го гледаше с уважение. Фирмата бе най-важното в живота му.

И въпреки това в завещанието си той искаше „Ънриалти“ да бъде продадена. Вместо да остави решението на сина си, той с лека ръка съсипваше плодовете на двайсетгодишен труд.

Веднага щом чух това от Дейвидс, аз разбрах едно. Родителите ми не искаха да наследя фирмата. В много отношения това беше разбираемо. Аз бях продавал цял куп неща, но никога скъпа недвижима собственост. Разбирах обаче и от такива сделки. Знаех за списанието „Юник хоум“, за регистъра на „Дюпон“, за компанията „Кристис“. Бях чувал за сервитутно право и луксозни имения с антики и хубави изгледи и на уединени места. Нямаше начин да не е така. Това беше в кръвта ми. Дори бях следвал две години архитектура, преди да напусна колежа след едно лошо стечение на обстоятелствата и да се заема по други начини да изкарвам прехраната си. Колкото повече се замислях, толкова по-болно ми ставаше.

Продължавах да пия с надеждата, че положението ще се оправи. Напразно. Въпреки това не спирах. В ранните часове на вечерта барът бе спокоен. Към десет часа обаче заведението изведнъж се изпълни с мъже и жени в костюми, излели се от някакво невъобразимо скучно фирмено празненство. Те се скупчиха в средата на салона, възбудени като деца от перспективата да изгълтат по една-две слаби бири. Мозъкът ми вече почти не функционираше. Шумът ме вбесяваше, имах чувството, че съм заобиколен от работници, копаещи чакъл.

Ревностно пазех сепарето си, като гледах свирепо нашествениците. Двама мъже смъкнаха похотливо саката си. Един разхлаби вратовръзката си. Подчинените се умилкваха около шефовете и търсеха начини да се подмажат. Аз щях да се справя. Нямаше да се предам. Тези хора може би знаеха как се управлява фирмен бюджет и как се води двойно счетоводство, но когато се стигнеше до издръжливост на алкохол, щяха да клекнат. Бях уверен в себе си. Това бе моята стихия. Сега, като се замисля, явно съм бил по-пиян, отколкото съм си мислил.

Трима мъже се приближиха до сепарето, спряха и се огледаха.

Следващото, което си спомням, е как крещя, а костюмираните се хвърлят на земята. Отначало се уплаших, но после си дадох сметка, че бягат от мен.

Олюлявах се в средата на сепарето с наквасени от бира дрехи. Стисках пистолет, насочен към мъжете на вратата, и крещях несвързани и противоречиви команди. Те изглеждаха уплашени до смърт. Вероятно защото, когато някой държи пистолет срещу теб, ти си готов да изпълняваш всичко, което ти нареди. Кофти е, когато не разбираш какво иска.

Накрая спрях да крещя. Мъжете на вратата за момент станаха шестима, после броят им пак намаля на трима. Салонът беше утихнал, но аз се чувствах, сякаш сърцето потъва в корема ми. Всички чакаха нещата да потръгнат към по-добро или по-лошо.

— Съжалявам — промърморих. — Станало е недоразумение.

Прибрах пистолета, взех документите от масата и се измъкнах. Бях стигнал до средата на фоайето, когато паднах, като съборих една маса и ваза с цветя за сто долара.

* * *

В три часа сутринта, зъзнещ в мокрите си дрехи, вече лежах по гръб в леглото си.

Бях разговарял както с администрацията на хотела, така и с местните полицаи, които проявиха разбиране, но настояха да вземат пистолета ми, докато съм в града. Хвърлих вината за избухването си върху погребението. Полицаите се изненадаха, че имам разрешително да нося оръжие. С пълно право обаче отбелязаха, че в разрешителното не е споменато, че имам право да го размахвам из барове. Документите, удостоверяващи, че съм собственик на имущество за 1.8 милиона долара, бяха оставени да съхнат на радиатора. Вече не се сърдех на никого. Миризмата на бира от завещанието на баща ми явно ме успокояваше.

След известно време се понадигнах, взех телефона и набрах. След шест позвънявания телефонният секретар се включи. Собственият ми глас ме уведоми, че господин и госпожа Хопкинс не са у дома и ако искам да оставя съобщение, да изчакам сигнала. Те щели да се свържат с мен при първия удобен случай.