Майкъл Маршал Смит
Избраниците (19)

18.

— Трябва да ми дадеш и нещо за ядене — каза Сара.

Гласът й звучеше немощно дори за нея. Тя бе повтаряла това изречение много пъти. Казваше го винаги когато капакът се отвореше.

— Водата не ти ли харесва?

— Харесва ми. Благодаря ти за водата. Но имам нужда и от нещо за ядене. Не мога само на вода.

— Какво искаш?

— Храна. Нещо за ядене.

Тя се закашля. Кашляше много и от това й се повдигаше.

— Напоследък хората се тъпчат прекалено много — каза мъжът. — Безобразно много. Убиваме животни, трупаме тонове храна, после я получаваме по домовете си и започваме да плюскаме като прасета. Ние дори вече не сме ловци. Ние сме мършояди. Хиени, които се ровят в боклука.

— Щом казваш, сигурно е така. Аз обаче трябва да ям нещо.

— Трябва да ям, трябва да ям, трябва да ям — занарежда мъжът.

Това изречение явно му доставяше удоволствие, затова продължи да го повтаря известно време.

След това замълча за няколко минути.

— Навремето хората са издържали с дни, без да ядат — отбеляза накрая. — Били са стройни.

— Да, по времето на Голямата депресия. Когато чиниите са хващали прах.

Мъжът се засмя:

— Това е било вчера и не е интересно за нас. Аз имах предвид времето преди нашествието.

— Нашествие ли? — попита тя.

„Добре — помисли си, — сега се почна. Малки зелени човечета. Руснаците. Евреите. Кой ли не още.“ Закашля се силно и за момент пред очите й всичко стана бяло. Сетне гласът му прозвуча сякаш от огромно разстояние:

— Да, нашествие. Как иначе би го нарекла?

Тя преглътна, стисна очи, отново ги отвори.

— Не бих го нарекла никак. Гладна съм.

— Не можеш да получиш храна.

Нещо в гласа му изведнъж я изпълни с ужасен страх. Той не звучеше, сякаш няма намерение да й даде храна днес. Звучеше, сякаш никога нямаше да й даде. Тя бе свикнала изненадващо бързо със сегашното си положение, но заплахата, че няма да получи храна, я върна внезапно в реалността.

— Виж — заговори колебливо, — ти сигурно искаш нещо от мен. Сигурно има причина да постъпваш така. Моля те, прави каквото си си наумил и или ме убий, или ми дай нещо за ядене.

— Отвори си устата.

Тя се подчини веднага, устата й се напълни със слюнка. След малко ръката му се показа в дупката. Не държеше нищо, което да прилича на храна, само едно малко бяло листче.

Допря хартията до езика й, сетне бързо я дръпна. Сара заплака.

Мъжът помълча, после изцъка с език:

— Никаква промяна. Упорит малък геном. — Листчето падна до нея. — Още нищо не си научила, нали?

Тя подсмръкна:

— Ти нищо не си ми казвал.

— Започвам да се чудя за теб. Мислех си, че си различна. Че е възможно да се промениш. Дойдох да те взема лично. Имах планове за нас двамата. Сега обаче се чудя дали изобщо ставаш за нещо.

— О, така ли? За какво?

— Ти си мързелива, разглезена и не се развиваш много добре.

— Нима? Ти пък си изкукал.

— А ти си глупава малка кучка.

— Майната ти! Ти си превъртял малоумник и аз ще се измъкна оттук и ще ти сцепя кратуната!

Мъжът изля вода в дупката, но тя затвори уста.

След това той не се появи дълго време.