Майкъл Маршал Смит
Избраниците (17)

16.

Занд стигна до Бевърли Булевард в 21 часа. Беше изтощен и краката го боляха много. Освен това бе пиян.

В 3 часа бе отишъл пред киното, където била видяна за последен път Елиз Льоблан. По това време кината изглеждат странно, както и магазините и ресторантите. В малките часове на нощта те са зловещи, пусти здания, които сякаш не сме забелязвали през деня. Няколко часа по-късно той отиде пред къщата, където Анет Матисън беше прекарала последната си вечер сред приятели. Позна и жената, която излезе в седем часа, облечена с елегантно костюмче, на път към царството на телевизионния бизнес. Занд бе разпитвал Глория Найдън неколкократно. Бе остаряла доста през последните три години. Занд се чудеше дали още поддържа връзка с Франсис Матисън. Дъщерите им бяха най-добри приятелки и не една вечер се бяха прибирали заедно. Това беше нещо обичайно. В крайна сметка живееха в много добър квартал. Нали именно затова си бяха купили къщи със седемцифрена цена — за да могат да се разхождат по улиците по тъмно. Занд подозираше, че отношенията между двете майки са поохладнели, ако не — и напълно прекратени. При споменаването на Моника Уилямс гласът на Зоуи Бекър беше прозвучал неутрално — макар че Моника надали можеше да се държи отговорна за това, че Сара е избрала да изчака на улицата до уговорения час за среща с баща си. Малката им затворена общност не беше успяла да ги предпази. Когато се случи нещо такова, човек започва да се пита защо и търси някой виновник. И най-често хвърля вината върху съседа си.

Когато колата на госпожа Найдън го отминаваше, Занд се извърна. Възможно бе да го познае, а самотният му силует можеше да й навее спомени за един друг мъж, стоял може би на същото място преди две години.

Той отмина. След няколко часа вече бе в парка „Грифин“, на мястото, където бе намерено тялото на Елиз. Нищо не подсказваше за трагедията, сред цветята се търкаляха само парчета от стъклен буркан. Той остана там дълго време, загледан към трепкащия в маранята град, където милиони хора работеха, спяха и се лъжеха едни други.

Скоро след това отиде в някакъв бар. Малко по-късно посети друг. Продължи в същия дух, но малко по-бавно. Постепенно го обхвана чувство за безцелност. Бе обикалял по тези улици много пъти. И те му бяха донесли само кръв и разрушение. Все още чуваше гласовете, които го бяха накарали да скочи на крака, след като Нина си тръгна, виковете на изгубените — но сега, на дневната светлина, те звучаха по-слабо и не го водеха наникъде. Ризата му провисна извън панталона и когато се разминаваше с други пешеходци, той забелязваше подозрителните им погледи. Казват, че полицаите се познават отдалеч — по очите, по изпитателния, пронизващ поглед. Занд се чудеше дали можеш да познаеш и един бивш полицай по разсеяния поглед, по обидата в очите. Навремето този град му беше познат, всяко негово кътче. Бе вървял по тези улици като човек, към когото хората се обръщат в най-трудни моменти. Като част от имунната система на обществото. Сега нямаше този престиж. Бе лишен от достолепната си външност, не всяваше вече респект. Беше един обикновен човек, скитащ по улици, по които малко хора се осмеляват да минат — и където малкото минувачи го гледаха предпазливо. Това бе една джунгла, но обитавана не от зверове, а от хора.

В късния следобед той застана, олюлявайки се леко, отстрани на една малка уличка през Лоуръл Каниън. Храстите, расли някога тук, бяха изкоренени и заменени с асфалтово петно, дълго може би колкото тялото на Анет. Занд бе напълно пиян, но не чак толкова, че да не забележи мъжа, който го наблюдаваше от хубавата къща от другата страна на улицата.

След няколко минути мъжът излезе. Носеше анцуг и бледозелена жилетка. Изглеждаше в много добра физическа форма.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не — отвърна Занд.

Опита да се усмихне, но не му се удаде. Ако беше видял изражението си, сигурно щеше да разбере реакцията на човека.

Другият мъж подуши въздуха:

— Пиян ли сте?

— Искам само да постоя тук. Прибирайте се. Ще се махна след малко.

— Какво е това?

Мъжът се обърна леко; зад гърба си държеше телефон.

Занд го изгледа въпросително:

— Кое?

— Този асфалт. Защо е тук? Безсмислен е.

— Тук беше убито едно момиче. Или по-скоро трупът й бе намерен тук.

Лицето на другия мъж стана по-приветливо.

— Познавахте ли я?

— Не и преди смъртта й.

— Какво ви интересува тогава? Не е ли била… от труженичките?

Гърлото на Занд се сви. Някои хора смятат проститутките, наркоманите и чернокожите младежи за досадни бездомни кучета. Сякаш те никога не са посрещали със смях прибиращите се вкъщи родители, сякаш никога не са проговаряли и не са прекарвали сладостно-тревожни нощи в чудене какво ще намерят на следващата сутрин в чорапа.

Мъжът отстъпи една крачка.

— Ще повикам ченгетата — предупреди.

— Няма да дойдат навреме. Може би на мястото ви ще сложат друго парче асфалт, но не съм много сигурен в това.

Занд се обърна и се отдалечи, оставяйки другия мъж напълно объркан.

* * *

Когато най-сетне стигна Бевърли и мина покрай кафенето „Хардрок“, той прибра ризата си в панталона, изпъна сакото си и изправи рамене. Влезе в хотел „Ма мезон“ и се насочи директно към мъжката тоалетна в бара. Наплиска се с малко вода и вече никой, освен бармана не можеше да се досети колко е пиян. Върна се в бара и седна на една маса, от която се виждаше улицата. След толкова извървени километри меката седалка го караше да се чувства, все едно седи върху облак. Един любезен младеж обеща да му донесе нещо за пиене.

Докато чакаше, Занд заоглежда улицата, където бе изчезнала Джоси Ферис. Това не беше местопрестъплението на последния от серията взаимно свързани случаи, но Занд не искаше да вижда училището, в което бе учила Карън, или бившата си къща. А и нямаше смисъл да се връща на онова другото, последното място. На мястото на неговото престъпление. Тогава извършеното не му донесе облекчение. Видът на мъртвия мъж само доказваше колко тънка е границата между справедливост и беззаконие.

Дженифър знаеше какво е направил. Той й каза след два дни, когато се получи пуловерът. Не това бе причината да се разделят. Тя разбираше подбудите му, макар че осъждаше постъпката. Опитаха да запазят връзката си, но не успяха. Положението стана нетърпимо за него. Трябваше или да потиска скръбта и да се преструва на силен заради съпругата си, или да разкрие цялата си болка. Когато го направи, той престана да бъде онази опора в живота, от която се нуждае всяка жена. Само тя имаше право да скърби, той трябваше да преодолее мъката.

Занд реши, че вече не може да се преструва на полицай, и почти по същото време тя взе решение да се върне при родителите си.

Сега, като погледнеше назад, той виждаше колко е сгрешил. Именно неговата сдържаност бе разклатила връзките помежду им. Тя беше готова да приеме слабостта му. Жените разбират нуждите на мъжете си. Всяка връзка се нуждае от гъвкавост, особено във времена на голямо нещастие, когато мъжът и жената се чувстват съюзници срещу всички злини на света. Ако са достатъчно близки, те заедно преодоляват моментните трусове в живота и запазват равновесие. Макар че тези мисли не му даваха голяма утеха, те бяха една от причините да продължи да живее. Понякога човек вижда смисъл да живее единствено защото е разбрал, че в някои отношения и той носи вина. Преди това се чувства онеправдан, наранен — и не може да намери покой. „Това не е честно“ — би проплакало някое дете, някой, който не си дава сметка, че всяка връзка има две страни. Когато си дадеш сметка, че и ти не си съвършен, болката бавно отминава. Когато разбереш, че сам си си постлал леглото, вече можеш да легнеш по-спокойно в него, колкото и твърдо или мръсно да е то.

Когато бирата му дойде, той подържа малко халбата, без да отпива, загледан през прозореца. Вече цял ден опитваше да види фактите от друг ъгъл. В едно престъпление не може да се говори за твърди улики, просто човек трябва да комбинира известната информация по нови начини. В повечето случаи престъплението може да се опише само с едно изречение. Отпечатъци, оръжие на престъплението, неизплатени дългове и разбити алибита — всичко това са доказателства за пред съда, за придаване на законност на цялото начинание. Самото престъпление е нещо съвсем просто: хората се убиват едни други. Мъже убиват съпругите си. Жени убиват мъжете си. Родители — децата си, и деца — родителите си. Непознати убиват други непознати. Хората взимат неща, които не са техни. Подпалват къщи — за пари или защото вътре има други хора. Но и когато фактите влязат в някоя папка, истината остава все така скрита. Можеш да вземеш имената на кои да са двама души и да сложиш думата „уби“ между тях.

Занд още не можеше да се досети какво очаква Праведника от жертвите си. Защо ги наказваше. Дали бяха отказали да го дарят с любовта си, или не отговаряха на някакви изисквания? Дали се страхуваха твърде много от него, или не се бояха достатъчно? Дали го бяха разочаровали, като са показали слабост, или притежаваха някакво силно качество, което искаше да им отнеме?

Той забеляза, че бирата му е свършила, и потърси с очи младия сервитьор. От него нямаше и следа, макар че останалите клиенти явно бяха получили наскоро поръчките си. Той спря поглед на неколцина. Всеки търсеше някаква утеха в алкохола. Той притъпява тревогата. Всички народи пият. Американците — постоянно; освен при един кратък експеримент, довел до нечувано дотогава разрастване на престъпността. Немците и французите се наливат, за да се развеселят. Руснаците пият изключително сериозно и меланхолично. Англичаните също са маниаци на бирата. Наливат се, докато зрението им се замъгли. Всеки се старае да притъпи по някакъв начин чувствата си.

Накрая се появи друг келнер. Носеше черно сако и панталони и бяла риза също като колегата си, но беше с десетина години по-възрастен и не толкова лъчезарен. Докато младежът вероятно все още живееше с илюзиите си за по-добро бъдеще, този човек се беше примирил напълно със скучното си съществование. Той изгледа подозрително Занд; явно келнерската интуиция му подсказа, че този мъж не е нито гост на хотела, нито чака някого.

— От същото ли, господине?

Главата му бе леко наклонена встрани, в гласа му се долавяше иронична нотка. Очевидно това „господине“ не можеше да се отнесе към този леко пийнал мъж с неподходящо облекло.

— Къде е другият пич?

— Кой „пич“, господине?

— Келнерът, който ми сервира досега.

— Сменихме се. Не се тревожете. Ще ви донеса от същата бира.

Мъжът се отдалечи с небрежна походка. Занд се замисли дали да не го застреля. За назидание на всички останали келнери, които се отнасят към порядъчните клиенти като към паплач. Отдавна трябваше да им се даде такъв урок. Вероятно слухът щеше да стигне и до продавачите и момчетата на бензиностанциите. Занд още си спомняше един инцидент отпреди шест или седем години. Когато бе завел жена си в един скъп магазин, за да й купи блуза. Бързо си тръгнаха. Дженифър стискаше смутено плика с покупката, а Занд трепереше от едва сдържана ярост. Тя рядко обличаше тази дреха — заради унижението, което бе изпитала при купуването й.

От спомена Занд се почувства по-зле. Тъкмо вадеше едно листче с намерението да си запише нещо, но изведнъж спря. Келнерът стоеше на бара и пълнеше халбата му.

Бирата беше „Будвайзер“, същата като предишната. Съвсем според очакванията. Преди да отстъпи от смяна, другият келнер би трябвало да му остави бележка със сметката до този момент.

За да му покаже какво желае.

Какво очаква от него.

Когато келнерът дойде с бирата, мястото на Занд беше празно. На масата лежеше десетдоларова банкнота.