Майкъл Маршал Смит
Избраниците (16)

15.

Боби стоеше облегнат на плота в кухнята на родителите ми и пиеше минерална вода. Когато влязох, вдигна поглед към мен. Бях вир-вода, през целия път до къщата ме беше валяло.

— Какво направи?

— Нищо.

— Добре — рече след кратък размисъл той.

Надигна чашата и изпи остатъка от водата на един дъх. Едва тогава се сетих, че минералната вода бе от последните покупки на родителите ми.

— Има ли още вода?

— Малко.

— Не я пий.

Свалих си палтото.

През прозореца се виждаше, че холът на Мери свети. Надявах се да не е разбрала, че все още съм в града. Щеше да се обиди, че не съм се отбил. Сетне си дадох сметка, че лампите в къщата са запалени и че колата ми е отпред, така че вероятно вече знаеше. Не размишлявах особено трезво.

Боби стоеше със скръстени ръце.

— Е — попитах, — как мина денят?

— Хайде, Уорд — изръмжа раздразнено той.

Поклатих глава. Той вдигна рамене и заобяснява:

— Проверих мястото на злополуката. Като се има предвид положението на колата, в която са се забили, напълно възможно е майка ти просто да не е взела завоя. Доста е остър, а тогава е било и мъгливо.

— Да бе! — прекъснах го аз. — А тя е шофьор само от четирийсет години. Вероятно никога не е виждала остър завой и през цялото време, докато са живели тук, не е минавала нито веднъж през онова кръстовище. Предполагам, че сокът от касис и мъглата са й дошли твърде много. Сега разбирам. Цяло чудо е, че колата не е прескочила близката къща.

Боби не ми обърна внимание:

— Недалеч от мястото на злополуката има малка бензиностанция и магазин за видеокасети под наем. Няма нужда да казвам, че никой от служителите, с които разговарях, не е бил дежурен в нощта на катастрофата. Видеотеката се държи от двама братя. Онзи, с когото разговарях, е сигурен, че брат му не е разбрал нищо, докато не е видял полицейските коли.

— Не е ли чул сблъсъка на тежки метални предмети?

— Знаеш как са тези магазинчета. Имат огромни телевизори, които винаги гърмят, та да ти се пръсне главата, а продавачът си убива времето с индустриални количества бира и марихуана. Надали ще разбере, дори да го удариш с чук по главата. Затова отидох на бензиностанцията и там ми дадоха телефона на управителя. Обадих му се и той ми продиктува адреса на дежурния в нощта на катастрофата.

— Какво му каза?

— Че помагам на полицията в разследването.

— Чудесно, сега местните ченгета ще ме погнат.

— Уорд, на кого му пука?

— Аз не съм вече в Управлението, Боби. Не съм застрахован срещу неприятности с полицията.

Боби махна пренебрежително и продължи:

— И така, отидох у тях. Той също не е видял нищо. Чул шум и си помислил, че някой се опитва да краде от бензиностанцията му. Почудил се дали да не се обади в полицията, но докато реши, тя вече била там.

— Добре. — Не бях очаквал Боби да научи нещо повече, но той настояваше да разпита. — Какво друго?

— Ами тогава, както се бяхме разбрали, дойдох тук.

— Намери ли нещо?

Той поклати глава:

— Абсолютно нищо.

— Нали ти казах!

— Каза ми — тросна се той. — Не само че си красив, Уорд, ами и винаги си прав. Човече, иска ми се да бях гей! Нямаше да търся повече мъжа на мечтите си. Ти си съвършен. Хайде сега, разказвай.

— Мястото от първата сцена на видеозаписа се нарича „Палатите“ и се намира в долината на Галатин. За да живееш там, трябва да си наистина червив от пари и нямаш право дори да видиш къщите, докато не докажеш, че си достоен за тях.

— „Палатите“ ли? Откъде са го изкопали това име?

— Не знам. Сигурно се мислят за царе. Може би дори за богове. С толкова много пари — вероятно не без основание.

— Сигурен ли си, че е това?

— Без съмнение, фоайето е съвсем същото като на записа. Това е мястото. И те много, ама много внимателно избират кой ще се присъедини към тях.

— Защо тогава не ми се обади?

— Обадих се. Сигурно няма покритие. Телефонът беше в джоба ми, така че нямаше как да разбера.

— Как беше?

— Барикадирано. Не видях никого от обитателите. Накрая зърнах само един човек, но съвсем за кратко. По принцип, който има пари, не желае да му досаждат простосмъртни. Това е смисълът на такива места. Прегледах плановете на къщите. Не са обикновени жилища. Проектирани са по специален начин.

— Какъв?

Извадих химикалка и начертах набързо една схема.

— Раздвижено разположение. Основните жилищни помещения са над нивото на земята. Камините са изтеглени във вътрешните ъгли. Прозорците срещу тях са от матово стъкло, коридорите са със стъклени тавани. Висящи корнизи, плъзгащи се прозорци, вътрешни тераси.

Боби погледна схемата:

— Е, и? Казвам ти, приятелю, това ми прилича на най-обикновена къща.

— Много от тези черти присъстват в стандартните съвременни жилища — съгласих се аз. — Това разположение обаче е в типичния стил на Франк Лойд Райт.

— Може би са го наели.

— Не ми се вярва. Освен ако са използвали медиум.

— Тогава са взели някого, който проектира в неговия стил. Може да има стотици такива архитекти. Голяма работа.

— Може би, но този тип строителство не е много популярно в наши дни. Никога не е било. Богаташите обикновено търсят външни стълбища, просторни холове, нещо, което да се набива на очи.

— Звучи ми добре.

— Само че е изкуствено. В зората на цивилизацията жили щата са се вписвали в околната среда, били са строени от природни материали. Точно затова съвременната архитектура изглежда стерилно. Тя не използва даденостите на местността. Къщите на Райт са други. Входовете им са сложни лабиринти, символизиращи влизането в усамотен, безопасен дом. Камините са във вътрешните ъгли по подобие на огнище в дълбока пещера. Помещенията преливат едно в друго, като имитират нагаждане по релефа. Външните прозорци са наредени така, че отвън да не може да се види нищо вътре. Матовото стъкло символизира буйна растителност, позволяваща на обитателите да виждат навън и в същото време да остават скрити. Хората се чувстват най-добре, когато имат добра гледка навън, без да издават присъствието си. Това е философията на неговите проекти.

Боби ме гледаше втренчено.

— Ти си невероятен човек.

Вдигнах рамене:

— Просто съм внимавал в час. Мисълта ми е, че ако ми намериш друг подобен комплекс в света, съм готов да ти целуна задника.

— Съблазнително предложение, но ще приема думите ти на доверие.

— Вероятно точно затова не позволяват клиентите да оглеждат къщите предварително. Никой няма да хвърли милиони за такова нещо. Затова се налага да спечелят интереса на купувача по друг начин.

— Значи предприемачът е вманиачен почитател на Райт. А може би са наели друг архитект, който е внимавал в час. Не разбирам накъде води това и наистина съм любопитен да разбера какво стана накрая.

— Изгубих търпение и се нахвърлих върху агента.

— На терена ли?

— За глупак ли ме имаш? В града, разбира се. Никой не ни видя.

— Мъртъв ли е? — поинтересува се с делови тон Боби.

— Не, за Бога.

— Защо го направи?

— Не ми харесваше. Освен това фирмите, които са продавали къщите на „Палатите“, са били две. Сега е само една.

Боби кимна бавно:

— Другата е на баща ти.

— Много си досетлив.

— Щом не си го пречукал, явно не смяташ, че агентът е убил родителите ти. Въпреки финансовия мотив.

Поклатих глава:

— Поне не лично. Той обаче е свързан с хората, които са го извършили. Защо иначе мястото ще е на записа?

Изведнъж скочих и бързо напуснах кухнята. Докато минавах през коридора, нещо ми се стори не в ред, но не успях да определя какво, затова продължих. Боби ме последва в хола. Приближих се до масичката.

Взех книгата, която лежеше там, и я размахах към Боби.

— Книга за споменатия архитект — досети се той. — И какво? Баща ти беше агент по недвижими имоти. Те се занимават с къщи. Освен това е от старото поколение. Старците обичат да четат биографии. Постоянно киснат пред Дискавъри Ченъл.

— Боби…

— Добре. Искам да кажа, че е интересно съвпадение.

Излязох в коридора и отново спрях. Чувствах се, сякаш в мен имаше неуморим двигател. Бях готов да действам, но нямах представа в каква насока.

— Внимателно ли претърси къщата?

— Гледах под килима, под дюшемето, качих се на тавана. Надникнах в телефоните. Нищо не открих. Наистина нямам представа какво не е наред.

— Нито пък аз — признах. — Не съм идвал достатъчно често. Единственото, което помня, са видеокасетите. — Намръщих се. — Чакай малко. Когато идвах тук онзи ден, оставих пощата тук. Сега я няма.

Изведнъж почувствах, че съм попаднал на следа.

— Спокойно, детективе. Преди известно време мина един човек да я вземе. С голям нос. Представи се като адвоката на родителите ти. Пуснах го да влезе. Обясних му, че съм твой приятел. Прие го, макар че изглеждаше, сякаш се чуди колко сребърни лъжици съм откраднал.

— Харолд Дейвидс. Каза, че ще мине.

Боби се усмихна:

— Уорд, тук има достатъчно странни неща, за да си търсиш допълнително. Стига с тази параноя.

Откъм хола се чу силен трясък. Побягнахме, но не достатъчно бързо.

* * *

Не беше толкова звук, колкото някакво чудовищно налягане. Почувствах се потресен като дете, ударено от някого, който никога преди това не му е посягал. Когато е достатъчно близо до епицентъра на експлозия, човек усеща налягането с цялото си тяло, струва ти се, че целият свят ще избухне. Самият звук ти се вижда като нещо странично, сякаш идва от друго място.

Отхвърчах към стената, лицето ми се удари в една картина. Свлякох се на пода, пред очите ми излязоха звезди, наоколо се сипеха отломки и счупени стъкла. В следващия момент, без да осъзная как, вече извличах Боби навън.

Побягнахме заедно по алеята, хлъзгайки се по мокрите плочи. Зад нас се чу втори взрив, много по-силен от първия. Долових свистенето на летящи предмети. Боби продължи да бяга на четири крака. Аз спрях за миг, за да погледна към къщата, и той се спъна. Двамата се претърколихме на земята, проснахме се по гръб върху мократа трева. Цялата външна стена на хола бе разбита, къщата се бе подпалила. Не можех да сваля очи от нея. Когато видиш горяща къща, все едно гледаш обхваната от пламъци душа.

Когато се изправих, Боби вече бе извадил телефона си и се отдалечаваше, като надничаше зад оградата. Направих няколко стъпки към къщата. Може би щях да успея да потуша пламъците. Или да спася нещо от огъня. Не знаех. Просто чувствах, че трябва да направя нещо.

Чу се друг малък взрив във вътрешността на къщата. Температурата бързо се покачваше. Дъждът бе намалял до слаб ръмеж. Стори ми се нормално. Беше валяло целия следобед, защо не и сега.

Боби притича, като затваряше телефона си. От рана на ръката му течеше кръв.

— Идват — обяви.

Нямах представа за кого говори.

— Кой идва?

— Пожарникарите. Хайде, да тръгваме.

— Не може. Това е тяхната къща.

— Не, това е място на престъпление.

Когато отидохме при колата, той я огледа бързо, взря се внимателно в земята. След това застана на четири крака и надникна отдолу. Изправи се, отръска ръце и отключи вратата. Клекна и погледна под седалката на шофьора, сетне отвори предния капак, излезе и огледа двигателя.

— Добре — рече накрая. — Ще рискуваме.

Затвори капака и седна зад волана. Пъхна ключовете в стартера, намигна ми и ги завъртя. Моторът забръмча, без да се взриви. Боби си пое дълбоко дъх и потупа колата по покрива.

— Ама ние не чухме никого — отбелязах аз. — Никаква кола.

— Нищо чудно — отвърна той с леко разтреперан глас. — В такъв квартал е по-лесно да се промъкнеш през дворовете, отколкото да дойдеш по улицата. Оставяш колата на половин километър и идваш пеша. Направи ли ти впечатление свистенето между двете експлозии? Взривът е бил заложен набързо.

— Какво значение има? Първият взрив и без това вдигна всичко във въздуха.

— Началният заряд избухна преждевременно. Някой опита да ни гръмне с наистина адска бомба, само че тя не се взриви както трябва.

— Така изглежда.

— В такъв случай… — Той погледна часовника си. — Явно са свършили цялата работа за малко повече от час.

Усетих, че от една рана на тила ми тече кръв, и я избърсах с ръкав.

— Както казах, доста са бързали.

— Може да са сбъркали в подробностите, но наистина свършиха голяма работа, не мислиш ли?

В далечината вече се чуваше воят на приближаващи сирени, от другата страна на улицата се отвориха няколко врати.

— Взривиха дома на родителите ми! — възкликнах невярващо.

Горящата къща изглеждаше странно, в пълен контраст със спретнатите малки постройки наоколо.

Погледнах дома на Мери. Няколко лампи бяха запалени, входната врата беше отворена.

— Забъркахме се с първокачествени негодници — съгласи се Боби и отново удари по покрива на колата. — Да се омитаме.

Аз обаче вече тичах към вратата на двора. Боби изруга и се втурна след мен. Прескочих живия плет на Мери. Едва бях влязъл в двора й, когато Боби ме сграбчи за рамото и ме извъртя с лице към себе си.

Измъкнах се от хватката му и продължих през двора. Той отново опита да ме хване, но видя онова, което бях забелязал аз, и се затича по-бързо и от мен.

Тя лежеше на верандата, главата и раменете й висяха над стълбите, ръцете й бяха разперени. Отначало си помислих, че е получила удар, но после видях кръвта. Около нея имаше вече цяла локва. Боби коленичи, повдигна главата й.

— Мери — промълвих. — Боже мили!

Извъртяхме я леко, така че да я сложим на равно. Тя едва дишаше. На бледата светлина бръчките й приличаха на дълбоки цепнатини. Боби опипа под дрехите й, намираше дупка след дупка, опита да спре кръвта, която изтичаше по-бавно, отколкото би трябвало. Тя се закашля и от устата й потече нещо черно.

Преди това в нея бях виждал една обикновена старица, от онези, които се редят на опашки в супермаркетите или по спирките на автобусите, които знаят и се интересуват на кого какво трябва да се подари за рождения ден, сбръчкани и с хладен поглед, сякаш са били такива цял живот. От онези хора, които никога не са се напивали, никога не са прескачали в чужд двор, никога не са погаждали лоши шеги на някого. Стари сухари, които никога не са обичали. Сега видях съвсем друга жена. Такава, каквато е била и вероятно все още беше под сухата набръчкана кожа, под оредялата сива коса. Въпреки тежестта на годините тя бе една истинска, жива жена.

Ала след малко дъхът й секна. Наоколо се разнесе миризма на урина. Вероятно заради студеното време, но старата жена сякаш се вкочани пред очите ни.

Боби се втренчи в мен. Срещнах погледа му. Нямаше какво да му кажа.

* * *

— Какво е станало? — попитах; това бе първото, което бях в състояние да кажа през последните десет минути. — Какво е станало там?

Боби се взираше през предното стъкло, вглеждаше се в страничните отклонения. Вечерта бе спокойна. Трупът на Мери беше вече на три километра зад нас, все още проснат на верандата й. Щеше да получи първа помощ по-бързо, отколкото, ако я бяхме откарали в болницата, а и без това бе вече мъртва. И двамата го осъзнавахме.

Той вдигна рамене:

— Излязла е. Както казах, някой се е промъкнал през дворовете. Тя е чула нещо, показала се е. Те са я видели и са изпразнили половин пълнител в нея. Съжалявам, човече.

— Някой идва да ме взриви и за всеки случай си носи пистолет със заглушител. Една беззащитна старица се изпречва на пътя му и той я убива, без да се замисли. Ей така.

— Тези хора не си играят, Уорд. И наистина никак не са те харесали.

Той зави рязко наляво и ние навлязохме отново в центъра на града. Една пожарна кола прехвърча покрай нас и се отправи в погрешна посока.

— Къде, по дяволите, отиват?

Зад нас се чу клаксон. Двамата с Боби се обърнахме като един и шофьорът на пикапа отзад ни даде знак, че вече е светнало зелено и ако искаме, можем да минаваме. Боби потегли и се насочи след пожарната кола.

— Карат в противоположна посока, Боби!

— Казах им адреса, който ти ми даде. Аз го намерих доста лесно.

Боби изведнъж отби, без да пуска мигача. Старецът с пикапа отново ни изсвири и ни изгледа злобно, докато ни задминаваше. Не му обърнахме внимание. В далечината се виждаше горящата сграда на „Бест уестърн“. Не можех да повярвам на очите си. Дайърсбърг изведнъж се беше превърнал в един от кръговете на ада.

— Приближи се — прошепнах.

Боби потегли бавно и след една пряка свърна по някаква странична улица, за да заобиколи хотела. Спряхме на върха на едно възвишение на стотина метра от сградата. Пожарът бе сравнително малък. Беше засегнал само част от едното крило. Хотелът щеше да се оправи след малък ремонт. Четири пожарни коли вече гасяха, а пред очите ни към тях се присъедини и пета. В другия край на улицата се тълпяха хора. Покрай колата ни минаваха още, забързани да заемат по-удобни за наблюдение позиции. Половината градски полицаи също бяха тук.

— Май е започнал някъде около твоята стая, а?

Не отговорих. Виеше ми се свят. По някаква причина нападението над хотела ме засягаше повече от взривяването на къщата на родителите ми. Питах се дали съседите ми по стая са били там.

— Уорд, това послание, което си им пуснал, какво точно се казваше в него?

— Това е смешно. Това е пълна лудост! Ами къщата? Какво…?

— Вероятно вече са изпратили някого. Съседите ти сигурно са се обадили. И ако се чудиш за това, нещата ти са в безопасност.

— Какви неща?

— Ами не дрехите, разбира се. Погледни отзад.

Обърнах се. Куфарчето на лаптопа ми беше на задната седалка.

— На теб май никога няма да ти дойде умът в главата — продължи той, като барабанеше с пръсти по кормилото. — Аз, за сметка на това, съм много далновиден човек. Винаги нося най-необходимите неща със себе си. Мисля, че е време да се махаме оттук.

Искаше ми се да се кача в планината и да убия някого. Боби прочете мислите ми и поклати глава:

— След като изгасят огъня, ще се заемат да разберат чия стая е пламнала първа. Възможно е да са отделили повече време и да са го нагласили като случайно запалване. Като се вземе предвид и взривът в къщата обаче, ти скоро ще си в списъка на най-издирваните лица на дайърсбъргската полиция.

— В какъв смисъл, по дяволите? Аз не съм направил нищо!

— Къщата на родителите ти застрахована ли е?

— Да.

— За много ли?

Въздъхнах:

— Вероятно. Не знам. А след това ще намерят Мери и някой досетлив полицай ще реши да вземе отпечатъци от тялото й за всеки случай. Толкова много кръв. Сигурно е останал някой. Отпечатъците ти в картотеката ли са, Боби?

— Много добре знаеш, че са.

— Моите също. Да се махаме.

След двайсет минути вече бяхме на дайърсбъгското летище.