Майкъл Маршал Смит
Избраниците (14)

13.

Мъжът седеше на креслото в средата на хола. Стаята бе просторна, издадена навън, с три огромни прозореца на всяка стена. От двете страни на къщата се простираше гора; от третата се разкриваше гледка към наклонена, терасирана поляна. Този следобед всички завеси бяха спуснати, плътният плат не позволяваше на нито един лъч да проникне в помещението. Понякога мъжът ги държеше така, понякога ги дърпаше встрани. Беше напълно непредвидим в това отношение.

Креслото бе поставено с гръб към вратата. Харесваше му начинът, по който се чувства, когато седи така. Изпитваше леко напрежение, усещане за уязвимост. Сякаш някой можеше да се промъкне и да го удари по главата. Този въображаем нападател трябваше да преодолее сложната охранителна система, но теоретично това все пак беше възможно. Така мъжът се чувстваше господар на обкръжението си. Той не се боеше от външния свят, но обичаше жизнената му среда да е добре защитена.

Лицето му бе гладко и без бръчки, резултат от редовното използване на омекотители и други поддържащи кожата средства. Косата му беше подстригана късо, очите му — ясни и с остро зрение. Ръцете му бяха с лек слънчев загар, ноктите — старателно изрязани. Той седеше съвършено гол. Креслото бе поставено под лек ъгъл спрямо лакираните дъски на пода. На масичката до него стояха чаша с много горещо кафе и чинийка с мънички стъклени перли. До тях лежеше тънка публикация. Чашата бе поставена така, че стърчеше наполовина извън ръба на масата. Креслото беше старо, покрито с изтъркана кожа. При друго стечение на обстоятелствата на една от облегалките би трябвало да стои последният брой на „Ню Йорк Таймс“, а отзад да се е изправил лакей, готов да поднесе сандвичи.

Мъжът бе оцветил една цяла етажерка за книги със зелени, сини и червени флумастери, като всяка чертичка беше дълга не повече от три милиметра. Така бе постигнал един особен замазаночерен цвят. Бяха му нужни седемнайсет флумастера и няколко седмици работа. Едно изящно бюро в другия край на стаята бе облепено с малки снимки на Мадона, изрязани от списания отпреди излизането на „Матириал гърл“, след което той загуби всякакъв интерес към нея. Сетне беше покрил бюрото с няколко слоя тъмен лак, докато заличи всяка следа от снимките. Както с етажерката, начинът, по който бе постигнат този ефект, можеше да се установи само при внимателно вглеждане.

Сега се беше заел с масичката до креслото; смяташе да я облепи със стъклени перли. Те имаха диаметър около един милиметър и бяха в четири цвята: червен, син, жълт и зелен. Залепването им изискваше огромно съсредоточаване, защото не трябваше да се поставят случайно, а в сложна последователност, която в крайна сметка нямаше да има голямо значение. След като облепи масичката, той щеше да я покрие с няколко слоя черен лак, докато заличи всяка следа от перлите. На никого нямаше да му хрумне, че под лака има нещо, както никой не би досетил, че една дъска на дюшемето е направена от голям брой слепени кибритени клечки, изгладени след това с шкурка и лакирани така, че да не се отличават от останалите дъски на пода. Събирането на клечките бе отнело на мъжа шест месеца. Всяка трябваше да бъде запалена от различен човек. Той дълбоко вярваше, че индивидуализмът е от огромна важност за човечеството. Напоследък всички гледаха едни и същи телевизионни програми, четяха едни и същи лъскави списания и се оставяха да бъдат подмамвани от медиите да ходят на едни и същи посредствени филми. Живееха по правила, създадени от напълно непознати хора. Водеха повърхностен живот в един телевизионен свят, където значение имат само последните пет минути. За тях „сега“ означаваше всичко. Изобщо не се замисляха за миналото, погълнати от вездесъщото настояще.

Публикацията на масата бе наскоро излязла научна статия, коя то се беше получила по пощата тази сутрин. Той бе видял резюмето й в Интернет и я беше поръчал, за да я прочете цялата. Макар че темата бе строго специализирана, той можеше много добре да вникне в същността й. В продължение на години беше чел материали по проблемите, които го интересуваха: генетика, антропология, култура на първобитното общество. Макар че бе прекъснал обучението си рано, той беше интелигентен и бе научил много неща от живота. От своя и на другите. От нещата, които казваха. От тях често можеше да се научи много, стига да не обръщаш внимание на молбите им, а тялото говореше без намесата на разума.

Преди да прочете статията, той се изправи, отдалечи се малко от креслото и направи три серии лицеви опори. Една серия с цели длани, опрени на пода и на широчината на раменете. Една серия пак с длани на пода, но раздалечени встрани. И накрая пак с ръце на широчината на раменете, но с длани, свити в юмруци.

Дори не се изпоти. Това го накара да се почувства доволен.

* * *

Сара Бекър чу приглушения шум от физическите упражнения на мъжа под нея, но не се замисли за естеството на заниманието му. Нямаше представа кое време е и не я интересуваше. Биологичният й часовник й подсказваше, че е ден, може би следобед. В някои отношения това бе по-лошо, отколкото ако беше нощ. През нощта се случваха лоши неща. Това бе нормално. Хората се страхуваха от тъмното, защото мракът означаваше нощ, а през нощта излизат всякакви свирепи същества. Така бе устроен светът. През деня се очаквате положението да е по-добро. През деня човек ходи на училище и обядва, небето е синьо и всичко е сравнително безопасно, стига да не се мотаеш из бедняшките квартали. Ако през деня не може да бъде в безопасност, тя изобщо не искаше да мисли за него. Не искаше да знае кое време е.

Ако извиеше глава нагоре, можеше да опре чело в тавана на помещението, където лежеше. Вътре цареше пълен мрак. Тя лежеше по гръб и бе в състояние да придвижи ръцете и краката си на около пет сантиметра в двете посоки. От дълго време беше в това положение, от четири или дори шест дни. Не си спомняше нищо между отвличането от Трета улица и момента, когато се озова легнала по гръб тук с тесния отвор пред лицето. След известно време си даде сметка, че вижда тавана на стая и че отворът е дупка в пода, под който имаше кухина точно колкото да побере тялото й. Прозорчето на пода бе около петнайсет сантиметра дълго и десет сантиметра широко и достигаше от малко над веждите й до малко под устата й.

Тя запищя и след известно време някой влезе в стаята. Той й прошепна нещо. Тя продължи да пищи и той запуши прозорчето с малък дървен капак. Тя чу как стъпките му се отдалечават и оттогава се беше случило само едно нещо. След известно време Сара се събуди и установи, че прозорчето над лицето й отново е отворено. Стаята отгоре бе почти тъмна, но тя успя да различи силуета на някакъв човек, който я гледаше. Опита да го заговори, да му се моли, да му предложи пари, но той мълчеше. След малко тя спря и заплака. Мъжът протегна ръка, в която държеше малка кана. Поля лицето й с вода. Отначало тя опита да извърне глава, но после си даде сметка, че е жадна, и отвори уста, за да погълне колкото можеше повече.

След известно време той се върна и говориха за Тед Бънди. Този път тя пи жадно.

С времето умът й се проясни; явно упойващото вещество, което й беше дал, бавно напусна организма й. Лошото беше, че блаженото й замайване постепенно отмина. Тя опита да бутне прозорчето с носа и езика си, но положението му бе внимателно изчислено и нямаше начин да бъде отместено така. Както цялата камера под пода, то беше предназначено точно за човек с нейните размери, сякаш й бе изработено по мярка. Сара беше яко момиче, редовно караше ролкови кънки и превъзхождаше по сила повечето момичета на нейната възраст. Въпреки това нямаше никакъв шанс да се измъкне от клетката си, затова престана да опитва. Баща й често казваше, че проблемите на много хора идват от енергията, която губят в опитите си да променят неща, които не могат да бъдат променени. Тя не беше достатъчно голяма, за да осъзнае дълбокия смисъл, който той влагаше, но в буквалния поне го разбираше. Струваше й се, че не е яла от цяла вечност. Докато не получи източник на допълнителна енергия, нямаше смисъл да хаби малкото, която й оставаше. Глупаво бе да се съпротивлява. Затова тя остана неподвижно и се замисли за Пазибоже.

Пазибоже бе създаден от нея и от баща й персонаж. Поне така смятаха. Идеята беше дошла от майката на Сара. Зоуи Бекър вярваше в много неща. Е, може би не вярваше в истинския смисъл на думата, но избягваше да рискува в определени ситуации. Астрология ли? О, това, разбира се, са пълни глупости, но не е зле човек да знае предсказанията на звездите, а те изненадващо често се оказваха точни. Фън шуй? Всичко се основава на елементарна логика, разбира се, но ритуалите са забавни, така че защо да не ги изпълняваш? Не бива да се предизвиква съдбата с изрази като „На мен такива неща не ми се случват“, когато стане дума за някакво нещастие, а трябва човек да чука на дърво — дърветата притежават странна магическа сила, не мислите ли? — и да прошепва „Пази Боже!“.

Зоуи бе „прихванала“ суеверията от баба си, не от майка си — твърдоглава пенсионирана издателка, която се занимаваше главно с джогинг. Нито Майкъл Бекър, нито дъщеря му виждаха смисъл в тези заклинания. И в отговор на тия бабини деветини „се роди“ Пазибоже.

Представяха си го като зъл дух, вероятно от Скандинавия, който непрекъснато те дебне кога ще предизвикаш съдбата с някоя непредпазлива забележка. Сетне се вмъкваше в дома ти в късна доба и обръщаше живота ти с главата надолу: По-добре човек да не се мисли за много щастлив, когато Пазибоже е наоколо, защото веднага ще разбере и ще те накаже.

Затова, когато се разделяха, те винаги си пожелаваха нещо лошо, за да ги чуе Пазибоже и да не се меси в живота им. Преди година, когато сестрата на Сара, Мелани, започна да сънува кошмари, тази практика се оказа ефикасна. По идея на Сара Майкъл й разказа, че това било работа на Пазибоже, който прелитал над леглото й и само търсел как да й навреди. Достатъчно бе Мелани да изрецитира едно стихче (за измислянето, на което баща й отдели повече време и усилия, отколкото за цял телевизионен сценарий) и Пазибоже ще разбере, че тук няма нужда от него, и ще отлети да измъчва другиго. Мелани опита, отначало със съмнение, но скоро започна да си повтаря стихчето всяка вечер — и след време кошмарите й престанаха. Майка им не одобряваше тази тяхна игра, но не казваше нищо.

Майкъл дори бе „вмъкнал“ Пазибоже в „Мистерии“ като едно от дребните демончета, които тормозеха главната героиня. Партньорът му постави това хрумване под въпрос, но той държеше на своето.

Сега, легнала под дюшемето на къща, обитавана от луд, Сара се питаше дали майка й все пак не е била права. Може би такъв дух наистина съществува. И може би бе разбрал, че му се подиграват. Може би се беше ядосал. И може би точно той я бе хванал и сега идваше да я гледа в тъмното, защото под маската, с която се бе показал, когато я отвличаше, нямаше никакво лице.

Сара остана да лежи неподвижно, с отворени очи.

* * *

Публикацията, озаглавена „Находката в Крюнигер и Мител-Бакстъровата родова община“, описваше едно археологическо изследване, проведено наскоро в Германия, на някакво непознато за мъжа място. Той го намери в атласа и установи, че е твърде далеч, за да може някой от сътрудниците му да направи наблюдения лично. Наложи се да се задоволи с информацията в статията.

Недалеч от останките на едно неолитно селище бе открито гробище. С помощта на въглеродния метод и някои лични вещи на погребаните скелетите бяха датирани от края на осмото хилядолетие преди новата ера. Преди десет хиляди години. Мъжът се опита да си представи как е изглеждал светът тогава. Това е било много преди възникването, на който и да е познат език, много преди построяването на пирамидите — тези хора бяха живели и умирали, бяха погребвани, бяха се любили, бяха яли и оставяли нечистотиите си на земята. Мъжът отпи от кафето си, сетне внимателно остави чашата така, че наполовина да стърчи извън масата. След това се зачете.

Имаше двайсет и пет скелета. Млади жени, деца, младежи около двайсетте и един мъж в по-напреднала възраст. В приложенията на статията се описваха подробно състоянието, в което бяха намерени останките, методите за определяне на възрастта, преобладаващата храна в менюто на погребаните и климатичните условия, при които са живели. Авторите изтъкваха, че скелетите били подредени по сложен начин, непознат за никой друг европейски масов гроб от този период. Бяха приложили схеми, от които ставаше ясно, че древни те са имали някакви примитивни познания по астрономия и са следели зимните и летните слънцестоения. Твърдяха, че това доказвало една тяхна предишна хипотеза: че точно в този район на Германия е съществувала социална организация, наречена от тях Мител-Бакстърова родова община (по имената на самите автори), ограничена във времето и пространството култура със съмнително значение за науката и пренебрежимо слабо влияние върху развитието на човешката цивилизация.

Мъжът прочете внимателно статията, сетне се задълбочи в приложенията. След като прочете за скелетите на другите мъртъвци, като кимаше от време на време на добре обоснованите заключения, той премина към описанието на по-възрастния мъж, намерен в гроба. Положението на скелета — точно в средата на гроба — показваше, че е погребан пръв, и авторите твърдяха, че е бил някаква важна личност в селото. Предполагаха също, че е роден в друга част на страната, защото двойното вдлъбване във вътрешността на очните му кухини (известно като крибра орбиталия) показваше недостиг на желязо в храната през по-голямата част от живота му. Количеството на желязото в растителността се определя от вида на почвата. Оловото също влияе върху усвояването му. Тези особености се отразяват и върху хората, обитаващи даден район. След измерване съдържанието на стронций и олово в костите му бе установено, че е живял в друг район, на повече от триста километра от мястото на погребението. Освен това една стара травма на черепа свидетелстваше за удар по главата, който не е бил фатален за живота — костната тъкан бе заздравяла много преди смъртта на мъжа. Авторите смятаха, че травмата е получена при борба за надмощие, и твърдяха, че това било доказателство за енергичен и плодотворен живот. Дори си позволяваха да спекулират, че е възможно точно този човек да е пренесъл Мител-Бакстъровата култура в нецивилизован преди това район.

Мъжът прочете този абзац още веднъж, сетне затвори статията на скута си. Беше изключително доволен. Това погребение бе много по-добре запазено и много по-старо дори от седемте древни гроба от равнината Наска край Кахуачи, при които в устата на всеки скелет бе открито по едно фосилизирано изпражнение. Изпитваше жал към Мител и Бакстър, макар че се съмняваше пълната глупост на умозаключенията им някога да излезе на бял свят. Статията вероятно дори щеше да им помогне да затвърдят позициите си в затънтения университет в Средния запад, където работеха. Сигурно можеше да се свърже с тях и да им отвори очите. Съмняваше се обаче да му повярват, макар че истината беше очевидна. Когато се стигнеше до тълкуване на факти въз основа на предишните им предположения, археолозите бяха най-плачевният случай сред учените. Независимо дали се осланяха на усета си като Ханкок и Бейгънт, или бяха пътешественици като Клаус Мител и Джордж Бакстър, всички те виждаха онова, което искаха да видят. Традиционалистите съзираха само религиозни ритуали, привържениците на теорията за Новата ера си представяха единствено извънземни космически кораби — колкото и абсурдни да бяха предположенията им. От време на време изводите им се оказваха правилни, но те никога не разбираха кога — защото за себе си бяха винаги прави. Човек можеше да се досети за истината само ако разгледа непредубедено фактите.

Травмата на черепа със сигурност показваше рана на главата, но с много по-голямо значение, отколкото предполагаха Мител и Бакстър — сътресение в ранна детска възраст, което бе събудило една определена част от мозъка, оставаща неактивна при повечето хора. Свидетелството за крибра орбиталия не сочеше само произход от друга географска област. Говореше за дефицит на желязо, а понякога и за анемия, но можеше да има и много по-интересен произход. Това изменение можеше да се получи при излишък на олово в храната. Мъжът знаеше, че това не е никакво „отравяне“, а дар Божи, който, съчетан с други фактори, променя някои неактивни участъци от човешкия геном и им помага да се изявят.

Не грешната интерпретация на фактите от Мител и Бакстър обаче бе най-крещящото в тази статия, а пълната им неспособност да разберат истинската същност на това погребение. Мъжът в средата на гроба не беше умрял пръв. Разбира се, че не. Той бе умрял последен. Когато му е дошло времето и по собствена воля.

В центъра на собственото си творение.