Майкъл Маршал Смит
Избраниците (12)

11.

Спомням си, че като малък изпитвах голяма гордост, че комарите не ме хапеха. Когато ходехме на екскурзии с родителите ми или от училище, повечето бързо се покриваха с малки, червени, адски сърбящи пъпки — въпреки всякакви кремове, спрейове и мрежи против насекоми. Аз оставах не засегнат. Може би веднъж съм имал една пъпка, на глезена. Странен повод за гордост, но нали знаете какви са децата. Когато разбере, че не е център на вселената, човек отчаяно търси нещо, което да го отличава от останалите. Аз бях Момчето, което не се бои от комари. Внимание, дами и господа, проявете малко уважение. Това е Насекомонедостижимия, Комароустойчивия. По-късно, след като навърших двайсет години, аз си дадох сметка, че може би не съм разбрал правилно. Вероятно комарите ме хапеха не по-малко от всеки друг. Просто аз нямах достатъчно силна имунна система и ухапванията не се възпаляваха. Това все още си беше „особено“ качество (вече бях достатъчно голям, за да си дам сметка, че не се различавам твърде от останалите хора, и искрено се надявах да е така), но в друго отношение. Просто не бях комароустойчив.

С тези мисли седях в бара и чаках Боби. Семейството, животът ми изведнъж се бяха превърнали в неразбираеми за мен неща. Сякаш сградите, които виждах всеки ден, бяха някакъв декор. Всъщност аз не виждах едни и същи сгради всеки ден. След напускането на Управлението нямах нито постоянна работа, нито постоянно местожителство и срещата с Боби ми го припомни по-красноречиво отвсякога. Занимавах се по малко с това и с онова. Живеех в мотели, хранех се в ресторанти, мотаех се по летища, разговарях с непознати, четях надписи, предназначени за тълпата и без никакво значение за мен. Бях заобиколен от хора, които явно водеха нормално съществуване. Обикновени хора. С обикновен живот. За разлика от моя. Не можех да се обърна и да кажа: „Ето, това съм постигнал.“

Барманът не пропусна да спомене инцидента от предишната ни среща.

— Мислиш ли пак да вадиш пистолет?

— Не и ако ми донесеш фъстъци.

Той остави една чинийка на масата ми. Беше добър барман, реших аз. Този път барът не беше пълен с костюмирани подобия на мъже. Имаше само четирима старци в един ъгъл. При влизането ми те ме изгледаха мрачно. Не ги обвинявах. Когато стана на тяхната възраст, и аз ще мразя младите. Всъщност вече ги мразех, тези стройни, голобради сополанковци. Затова нищо чудно, че старците са винаги толкова начумерени. Половината им приятели са мъртви, чувстват се ненужни и следващото интересно събитие, което може да се случи в живота им, е неговият край. Те дори не си правят илюзиите, че като спортуват, тялото им ще изглежда по-добре, че ще срещнат някоя красива жена в петък вечерта или че кариерите им внезапно ще започнат небивал възход и те ще се оженят за филмови звезди. Те вече са минали през този период. Вече са се примирили с болежките и лошото зрение, чувстват промените на времето с костите си и нямат много за правене, освен да гледат как децата и внуците им карат с главата напред и допускат всички грешки, за които са ги предупреждавали. Затова изобщо не ги обвинявам, че са малко странни. Дори се чудя защо старците не се тълпят по улиците, за да ругаят и размахват юмруци, и защо не се напиват до безпаметност. При тези демографски прогнози вероятно това може скоро да се очаква. Банди от осемдесетгодишни старци, надрусани и търчащи като побеснели. Е, може би все пак кретащи като побеснели и с един час следобедна бандитска дрямка.

След известно време групичката в ъгъла явно реши, че няма да засвиря на някой писклив музикален инструмент или да направя нещо неприлично. Захванаха се отново с работата си, а аз с моята. Продължихме да съществуваме съвместно като два вида червеи в кална локва.

След почти два часа се появи Боби. Забеляза ме в сепарето, даде знак на бармана да донесе още две и се приближи.

— Приличаш на парцал — отбеляза със странно изражение на лицето.

— По десетобалната система бих си дал шест.

— Добре. Открих нещо.

Това ме поотрезви, вдигнах глава. Той държеше някакво листче.

— Наложи се да ползвам принтера на рецепцията — обясни.

— Къде, по дяволите, се бави пиенето?

В този момент барманът се появи с поръчката.

— Още фъстъци? — попита.

— О, не — отвърнах аз. — Двама сме достатъчни.^[1]

Захилихме се. Барманът се оттегли. Боби търпеливо изчака да се успокоя. Мисля, че бях на път да изпадна в истерия.

— Добре — казах след малко. — Думай.

— Първо реших още веднъж да се поровя в Мрежата. Не намерих нищо за „Избраниците“.

— Как не ти омръзва да вършиш едно и също нещо по сто пъти!

— После отново погледнах диска — продължи той, без да ми обръща внимание. — Сканирах паметта, проверих за скрити файлове и тъй нататък. Нищо. След това прегледах програмите, които не са много.

— Татко не беше голям компютърен гений. Затова не си дадох труда да търся в компютъра.

— Така е. Но е ползвал Интернет.

Вдигнах рамене:

— Имаше имейл. Освен това имаше сайт за фирмата, макар че някой друг го поддържаше. От време на време му хвърлях по един поглед.

Това ми се струваше по-лесно, отколкото да им звъня по телефона. След изгонването ми от колежа не бях много наясно какво ще правя. И със сигурност не знаех защо съм прекъснал следването си и с какво ще си изкарвам прехраната. Родителите ми никога не се бяха интересували от политика, но бяха преживели шейсетте, както много добре личеше от касетата. Тогава, като всички младежи, се бяха поддали на обществените настроения. Постъпването ми в ЦРУ нямаше да ги впечатли особено. Затова пазех този факт в тайна от тях, без да си давам сметка, че така не ги допускам до нито едно кътче на живота си. Разбира се, сега това не ми се струваше чак толкова странно, като се има предвид какво бяха скрили те от мен.

Боби поклати глава:

— На диска има и „Експлорър“, и „Навигейтър“. Баща ти редовно е използвал и двата браузъра. Има и доста отправки.

— Към какви сайтове?

— Към какви ли не. Информационни. За пазаруване онлайн. Спортни.

— Без порно?

Той се засмя:

— Без.

— Слава Богу!

— Проверих всеки сайт, в който е влизал. Дори онези, кои то изглеждаха маловажни. В случай че е сменил името на букмарка, за да прикрие връзката към истинския сайт.

— Хитър си.

— Баща ти също не е падал по-долу. Имаше един такъв случай, скрит във файл със сто и шейсет букмарка на изключително скучни сайтове, засягащи търговията с недвижими имоти. Връзката бе наименувана „Наскоро продадени имоти на Мизнър/Интеркоустал“. Говори ли ти нещо?

— Адисън Мизнър е архитект от двайсетте и трийсетте. Построил е доста луксозни сгради в Маями и Палм Бийч. В стил италиански вили. Много се търсят и са безбожно скъпи.

— Доста шантави неща знаеш. Добре. Само че линкът изобщо не води към сайт за недвижими имоти. Води към празна страница. Затова си викам, мамка му, задънена улица. Няколко минути ми бяха нужни, за да забележа, че на страницата има прозрачна графика със скрити връзки. Заех се да ги проследя и попаднах на сайтове с доста странни линкове.

— В какъв смисъл странни?

Той поклати глава:

— Просто странни. Приличаха на обикновени уебстраници, пълни с ненужни подробности, лоша пунктуация и безвкусни комбинации от цветове, но съдържанието им изглеждаше извънредно скучно. Имаше обаче нещо много необичайно в тях. Сякаш бяха фалшиви.

— Защо му е на някого да прави фалшиви уебстраници?

— Е, и аз се запитах същото. Проследих повечето връзки, но все задънваха или даваха грешка. На всяка страница обаче имаше един линк, който водеше към повече от една-две други страници. По едно време започнаха да ми искат пароли. Отначало бяха лесни. Успях да ги разшифровам с няколкото полезни програмки, които намерих на компютъра ти. Между другото, имаш нужда от още оперативна памет. Скапаният лаптоп ми заби цели пет пъти. След това (надявам се, че нямаш нищо против няколко междуградски разговора от стаята ти) се наложи да потърся помощ от неколцина приятели специалисти. Трябваше да използвам обиколни пътища, задни вратички и така нататък. Някой, който наистина е знаел какво прави, е поставил цял куп пречки.

— Добре, но какъв е смисълът? Със сигурност някой може да си качи на букмарк последния линк и така да влиза директно в основната страница. Защо да създават такъв лабиринт от връзки и страници?

— Предполагам, че адресът на основната страница се сменя през определен период. Както и да е, стигнах до края.

— И какво имаше там?

— Нищо.

Втренчих се невярващо в него.

— Повтори.

— Нищо. Там нямаше нищо.

— Боби, това е глупава история. Скапана. Само че как така „нищо“?

Той ми подаде листа. На него бяха отпечатани само две думи: ВДИГАМЕ СЕ.

— Ето това имаше — заяви той. — Два часа си загубих, за да стигна до една страница без никакви линкове и само с тези две думи. Похабих цял тон хартия, но разпечатах единствено пътя, по който стигнах до това, като и някои данни, необходими за повторния достъп. Записах и Ай Пи адреса на последната страница.

— И къде е това?

— В Аляска.

— По-точно?

— Аляска. После Париж. Германия. Калифорния.

— Какви ги приказваш?

— Адресът на сайта се мени постоянно. Обикаля целия свят, но на мен ми се струва, че сървърът не е на никое от тези места. Това е сайт — фантом. Не съм най-големият компютърен гений, но разбирам от това-онова, а през целия си живот не съм виждал подобно нещо. Дадох задача на двама приятели да се занимаят с проблема, но каквото и да открият, тук става нещо странно.

— Без майтап.

— И не е само в това, което се случва с теб. На мен това ми е работата. Трябва да разбера как го правят. И кои са. — Той отпи голяма глътка и ме изгледа сериозно. — Ами ти? Какво смяташ да предприемеш? Освен че ще изгълташ още няколко чаши.

— На записа има три отрязъка. По въпроса с последния не мога да сторя нищо. Не мога да намеря… другото дете. — За малко да кажа „моя близнак“, но се отказах от този израз в последния момент. — Нямам представа в кой град е станало, а и е било преди трийсет години. Той или тя може да е на другия край на света. Да не е вече между живите. Третият отрязък явно не води никъде. Затова смятам да потърся онова място в планината.

— Разумен план. Аз ще ти помогна.

— Боби…

Той поклати глава:

— Не бъди глупак, Уорд. Родителите ти не са загинали по случайност. Много добре го знаеш.

Вероятно наистина съм го знаел, макар че не желаех да го изразявам с думи. Боби го направи вместо мен:

— Били са убити.