Майкъл Маршал Смит
Избраниците (1)

Пролог

Палмърстън, Пенсилвания

Палмърстън не е голям град, а и не може да се каже, че е процъфтяващ. Просто си стои като крайпътен камък. Има си минало, а някога е имал и бъдеще. Бъдещето обаче останало прекалено встрани от основното течение на историята, като кран в края на стара водопроводна тръба, толкова ръждясала, че след известно време не ще пропуска никаква вода.

Градът е разположен на брега на река Алехени, сред високи планини, и е обграден от повече дървета, отколкото можеш да преброиш, освен ако имаш прекалено много време или си загубил здравия си разум. Навремето наблизо минавала железопътна линия — от другия бряг на реката, но през седемдесетте гарата била закрита и релсите вече са изкрадени. От железницата са останали само спомени и едно скромно музейче, което не се посещава дори и от учениците. От време на време някой заблуден турист се отбива, безразлично поглежда избелелите снимки на отдавна мъртви хора и бързо решава да се връща в колата си и да се маха.

Къщите на града са разположени около едно Т-образно кръстовище. Сред тях, сякаш загубили пътя си, преминават още няколко странични улички. На главното кръстовище има дървена църква — с обелена боя, но все още интересна на фона на хладното синьо небе. Ако завиете наляво, както бихте сторили, ако идвате от Шосе 6 и отивате да видите язовира на Алехени (единствената причина, поради която човек би се отбил тук), ще излезете на Мейн Стрийт. Там ще видите няколко банки и магазини. Стъклата на банките са огледални, а на магазините се нуждаят от миене и показват антики със съмнителна стойност. Нещо в подредбата на стоката подсказва, че тези предмети ще имат достатъчно време да се превърнат в колекционерска рядкост. От южната страна на улицата сред обширен двор се издига красива колониална къща. Тя стои празна от доста време и макар че почти всичките й прозорци са здрави, боята й се бели значително повече, отколкото на църквата, а някои от дъските са се поразместили.

Ако сте гладен, вероятно ще се отбиете в „Макдоналдс“ малко по-нататък по улицата, точно до Музея на железницата. Повечето гости на града го посещават. Палмърстън не е лошо място. Градчето е спокойно и хората са добронамерени. Приятно е за живеене, няма голяма престъпност и се намира близо до Национален парк „Съскиънък“. Тук човек може да се роди, да отгледа децата си и да умре, без да се почувства особено ощетен от съдбата.

Освен споменатите три неща мястото не предоставя много други развлечения.

* * *

По обяд в сряда, 30 октомври 1991 година, „Макдоналдс“ беше препълнен. Повечето маси бяха вече заети, а пред касите се бяха извили опашки. Две момиченца, на четири и на шест годинки, мрънкаха на майка си да им купи хамбургер с пиле. Всички останали съзерцаваха менюто с подобаващо страхопочитание.

Трима от посетителите не бяха тукашни хора — истински празник за туристическата индустрия на Палмърстън. Единият беше мъж на средна възраст, седнал сам на ъглова маса. Казваше се Стив Харис и се връщаше с колата си в Чикаго след дълго и неуспешно търговско пътуване. Куличката на голямата колониална къща се виждаше добре от мястото му и той наблюдаваше замислено постройката и се чудеше защо никой още не я е взел, за да я реставрира.

Другите двама бяха семейство английски туристи, седнали по чиста случайност на съседната маса. Марк и Сузи Кембъл бяха пропуснали закуската, за да се поразходят в околността, и сега бяха гладни като вълци. Бяха се надявали на някое живописно ресторантче, но след като обиколиха града, от немай-къде спряха в закусвалнята. Държаха сандвичите си, сякаш се опасяваха да не им ги вземе някой, и отначало с боязън, а сетне с известен интерес слушаха един разговорлив местен жител, седнал до тях. Той се наричаше Трент, бе висок, около четирийсетте и с ярко рижа коса. Като чу, че са решили да пропътуват страната от единия океан до другия, той кимна одобрително и дълбокомислено — сякаш ставаше дума за начинание, което разбира, но не възнамерява да предприема, например колекциониране на кибрити, скално катерене или започване на постоянна работа. Той имаше някаква обща представа за Англия, предполагаше, че страната може да се похвали с доста дълга история и процъфтяваща рок индустрия, като и към двете имаше благосклонно отношение.

Накрая разговорът замря. Сузи бе малко разочарована, защото компанията й беше харесала. Марк бързаше, тъй като искаше да пазарува. Предната вечер в хотела им барманът доста време търси радиостанция, по която да пускат нещо подходящо за слушане на най-силното на уредбата. Случайно попадна на станция за класическа музика и за кратък, блажен момент в бара се разнесоха звуците на „Голдберг-вариации“. Марк си представи централата на радиостанцията като самотна колиба в планината, пред чиято барикадирана врата се тълпят диви орди, въоръжени до зъби със записи на Гарт Брукс. Музиката на Бах продължи да звучи в главата му с часове, докато в заведението се вихреха сладникави балади, противопоставящи преходността на брака с верността на кучетата. Затова сега искаше да си купи компактдиск на Бах и да го слуша в колата. В Палмърстън нямаше магазин за класическа музика.

Бъбренето с Трент бе малко забавяне за Кембълови. Ако не беше той, в 12:50 те щяха да са излезли. На Сузи й се пушеше, което бе забранено с международни символи и ясни и кратки надписи по стените. Стив Харис не бързаше заникъде и нямаше намерение да си тръгва скоро. Все още зяпаше къщата отсреща и се чудеше колко ли струва.

В 12:53 прозвуча женски писък.

* * *

Викът бе изпълнен с панически страх. Хората се отдръпнаха несъзнателно от централната част на заведението. Вниманието на жената очевидно бе привлечено от две момчета — едното още тийнейджър, другото на около двайсет и пет — и двете с дълги палта. Скоро стана ясно, че под палтата е скрито дългоцевно оръжие.

Светлината в помещението сякаш изведнъж блесна по-ярко, звуците се оказаха необичайно силни, като че нещо, което ги беше заглушавало досега, изведнъж бе изчезнало. Сякаш, докато чакаш температурата на кафето ти да спадне достатъчно, за да стане годно за пиене, навън изведнъж се спуска непрогледна нощ. Обхваща те някакво чувство за безвремие — като в дългия миг преди сблъсъка на две коли, когато осъзнаваш, че с нищо не можеш да предотвратиш катастрофата. Този момент не носи облекчение или някакво висше прозрение, а просто ти дава възможност да приемеш смъртта и да се почудиш защо идва толкова бавно.

Трент успя само учудено да промълви: „Били?“, преди двамата младежи да вдигнат оръжията.

Те стояха в средата на заведението и стреляха спокойно и бързо, опрели стабилно прикладите на пушките о раменете си. Когато първата жена се свлече с изражение на огромно удивление, двамата пристъпиха напред — сериозно, съсредоточено, сякаш искаха да покажат пред някой висш наблюдател, че са достойни за тази задача и че ще дадат най-доброто от себе си, за да оправдаят доверието.

Измина секунда, още двама души намериха смъртта си и изведнъж всички в закусвалнята започнаха да се блъскат в отчаян опит да се измъкнат. След първоначалния унес заведението се изпълни с крясъци. Всеки опитваше да избяга, да се скрие или да издърпа някого пред себе си. Неколцина се втурнаха към вратата, но автоматите се обърнаха и покосиха дезертьорите. Сетне оръжията се насочиха към чужденците и Марк Кембъл получи куршум в тила почти по същото време, когато лицето на жена му се превърна в кървав къс месо.

Трент загуби живота си миг след това, скочил на крака в обречен на провал опит да се хвърли върху стрелците. Малко бяха онези, които имаха достатъчно самообладание, за да предприемат такива самоотвержени действия, и те загинаха бързо.

Повечето просто опитваха да избягат. Да се махнат. Сред тях бяха президентът на местната застрахователна фирма и помощникът му. Дванайсет деца от местното училище също опитаха. Пречеха си. Краката им се заклещваха между телата на ранените и те биваха покосени. Онези, чийто път бе свободен, биваха застрелвани, докато бягаха. Падаха с трясък върху масите, блъскаха се в стените и щанда, зад който единствената жива сервитьорка лежеше свита на кълбо в локва от собствената си урина. От мястото си тя виждаше все още гърчещите се крака на Дуейн Хилман, младия мъж, с когото наскоро се разхождаха покрай старата железопътна линия. Той беше много мил и сам предложи да използва презерватив. Тя знаеше, че преди да бъде прострелян, държеше тава с нагорещено олио, затова не изпитваше никакво желание да го гледа. Надяваше се, че ако затвори очи и се свие на кълбо, всичко ще се оправи. Един куршум проникна през дървената стеничка на щанда и прекъсна гръбнака й.

Имаше и такива, които дори не правеха опити да избягат. Стояха на местата си с широко отворени очи; душите бяха напуснали телата им още преди куршумите да пронижат гърдите, слабините, коремите им. Сред тях имаше една жена, която не гледаше на събитието откъм лошата му страна. Наскоро й бяха открили рак, от който бавно и мъчително беше умрял баща й — макар че младият лекар в болницата (на когото тя нямаше никакво доверие, защото приличаше на лошия герой в любимия й сериал) вероятно можеше да я спаси.

Другите клиенти, останали като смразени на местата си, нямаха подобни причини за равнодушие към съдбата. Те просто бяха загубили способността да се движат.

В салона, пълен с обречени на смърт хора, убийците изглеждаха като богове. Те продължаваха да стрелят и от време на време променяха посоката на огъня към най-неочаквани кътчета на помещението. Презаредиха няколко пъти, но никога едновременно. Бяха хладнокръвни и съсредоточени. Никой от двамата не продумваше.

От осемдесет и деветимата клиенти на „Макдоналдс“ само четирийсет чуха последния смъртоносен гърмеж. Деветнайсет от тях умряха преди свечеряване и така общият брой на жертвите стана шейсет и осем. Сред оцелелите беше сервитьорката зад щанда, която никога нямаше да възвърне способността си да ходи. Тя стана алкохоличка, след това повярва в Господ, после отново загуби вярата си в него. Едно от момиченцата също оцеля. То бе осиновено от една своя леля в Айова и изживя остатъка от живота си сравнително спокойно. Един от приятелите на Трент остана жив и четири години по-късно постъпи на работа в Бреговата охрана на Лагуна Бийч.

Стив Харис също оцеля. По принцип би трябвало да загине още при първия откос, но тялото на Сузи Кембъл го беше повалило точно когато опитваше да се скрие под масата. Тя го затисна на земята и скоро трупът на Сузиния съпруг също се стовари върху тях. Лицата на двамата англичани бяха неразпознаваеми, но дрехите им (някои донесени от Англия, други купени на една евтина разпродажба в Бостън) останаха и без петънце. Достатъчно беше едно изтръскване и щяха да са готови да се качат отново в колата и да потеглят. Може би при по-добро стечение на обстоятелствата те щяха да сторят точно това, Марк щеше да намери „Голдберг-вариациите“ при някоя от следващите им спирки и двамата щяха да продължат по дългото право шосе сред дървета, чиито листа изглеждаха озарени от някаква призрачна светлина. Щяха да карат сред безкрайните хълмове, без дори да забележат, че са сами на магистралата.

В действителност обаче те просто спасиха живота на един друг човек, защото Стив Харис остана под тях, полузашеметен от удара на главата му в плочника. Навсякъде около него цареше хаос от сплетени безжизнени ръце и крака; той чувстваше единствено болката от раните си и изтръпването от цицината, която щеше да му остане още няколко дни. Една млада медицинска сестра, гледаща го със страхопочитание, остана до леглото му в болницата в Пайпърсвил и не му даде да мигне, колкото и да му се спеше. През 1995 година сърдечен удар свърши онова, което куршумите бяха пропуснали да сторят.

Сред гърмежите и писъците прозвуча вой на приближаващи сирени. Стрелците продължиха да убиват още двайсетина секунди, като насочиха огъня към касата, където майката бе намерила временно прикритие с двете си момиченца. Сетне спряха.

Огледаха помещението с безизразни лица. По-малкият от двамата — едно местно момче на име Били — отстъпи крачка и затвори очи. Другият го застреля право в лицето. Докато кръвта на Били бавно изтичаше на пода, другият младеж приклекна и потопи ръце в червената локва. Изправи се и огледа спокойно салона. Дори не удостои с поглед полицейските коли, спиращи вече пред закусвалнята, твърде късно, за да повлияят на събитието, напомнило отново за съществуването на Палмърстън.

Сетне, преценил, че е готов, убиецът изскочи през счупения прозорец над телата на Кембълови и изчезна. Полицията смяташе, че е избягал покрай старата железопътна линия. Така и не беше заловен.

Никой не бе в състояние да даде ясно описание на лицето му, той се беше появил и изчезнал като призрак. Накрая цялата вина падна върху Били — едно наивно дете, изпълнявало само указанията на непознатия, когото бе смятало за свой приятел.

Оттогава минаха десет години.