Джон Гришам
Фирмата (5)

5

Малкият вестибюл пред кабинета на Ройс Макнайт бе празен, когато Мич пристигна навреме, точно в осем и половина. Изпъшка, прокашля се и зачака притеснено. Иззад двата шкафа с папки се появи възрастна секретарка със синкава коса и го изгледа навъсено. Мич разбра, че не е желан, представи се и обясни, че има среща с Макнайт за този час. Жената се усмихна и се представи като Луиз, лична секретарка на господин Макнайт от тридесет години. Предложи му кафе. Да, каза той, без мляко. Тя изчезна и се върна с чаша и чинийка. Уведоми шефа си по вътрешния телефон и покани Мич да седне. Вече го бе познала. Една от другите секретарки й го бе показала на погребенията предния ден.

Жената се извини за тъжното настроение в сградата. На никого не му било до работа, обясни тя, щели да минат дни, докато нещата влязат в релси. Младежите били много свестни. Телефонът иззвъня и тя каза, че господин Макнайт е на важно заседание и не може да бъде безпокоен. Телефонът иззвъня повторно, секретарката изслуша какво й обясняват и въведе Мич в кабинета на съдружника мениджър.

Оливър Ламбърт и Ройс Макнайт го поздравиха и го представиха на други двама съдружници, Виктор Милиган и Ейвъри Толсън, седнали около малката заседателна маса. Изпратиха Луиз за още кафе. Милиган завеждаше данъчния отдел, а Толсън, четиридесет и една годишен, бе един от най-младите съдружници.

— Мич, извинявай за толкова потискащото начало — поде Макнайт. — Драго ни беше, че присъстваше на погребенията вчера, но съжаляваме, че първият ти ден като служител във фирмата е толкова скръбен.

— Чувствах, че трябва да дойда на погребенията — каза Мич.

— Гордеем се, че си при нас, и имаме големи планове за теб. Току-що загубихме двама от най-добрите си адвокати. И двамата се занимаваха само с данъци, затова ще изискваме от теб повече. Сега всички ще трябва да работим повече.

Луиз донесе табла с кафе. Сребърен кафеник, фин порцелан.

— Направо сме покрусени — каза Оливър Ламбърт. — Трябва да ни разбереш.

Всички около масата кимнаха и се смръщиха. Ройс Макнайт прегледа някакви записки в един бележник.

— Мич, вече говорихме за това. Всеки служител във фирмата е прикрепян към някой съдружник, който му е наставник и ръководител. Тези взаимоотношения са много важни. Гледаме да пращаме служителите при съдружник, с когото ще се сработят, и обикновено не бъркаме. Е, правили сме и грешки. Несъвместими характери или кой знае какво, но ако се случи, просто преместваме сътрудника. Ще работиш с Ейвъри Толсън.

Мич се усмихна притеснено на своя нов наставник.

— Ще работиш под негово ръководство, ще му помагаш с делата и преписките. Ще се занимаваш изцяло с данъчно облагане.

— Чудесно.

— Да не забравя, бих искал да обядваме заедно днес — каза Толсън.

— На драго сърце — отговори Мич.

— Вземи моята лимузина — предложи Ламбърт.

— Така смятах да направя — отвърна Толсън.

— Кога ще получа лимузина и аз? — попита Мич.

Всички се усмихнаха и изглежда, посрещнаха с облекчение шегата.

— След двадесетина години — рече Ламбърт.

— Мога да почакам.

— Как е беемвето? — запита Виктор Милиган.

— Страхотно. Няма грешка.

— Настанихте ли се?

— Да. Всичко е чудесно. Благодарен съм на фирмата, че ни помогна във всичко. Направихте така, че да се почувстваме добре дошли. Ние с Аби сме ви много признателни.

Макнайт престана да се усмихва и пак погледна бележника.

— Както ти казах, Мич, най-важно е да си вземеш изпита. Имаш месец и половина да се подготвиш, ние ще ти съдействаме във всяко отношение. Имаме курсове за опресняване на материала, ръководени от наши служители. Преговаря се целият материал за изпита, а подготовката ти ще наблюдаваме всички и особено Ейвъри. Поне половината от работния ден ще отделяш на това, както и по-голямата част от свободното си време. Никой от адвокатите във фирмата не е бил късан на изпита.

— Аз няма да бъда първият.

— Ако те скъсат, ще ти вземем беемвето — обади се Толсън и се подсмихна.

— Секретарка ще ти бъде една жена на име Нина Хъф. Работи във фирмата повече от осем години. Особнячка е, не е хубавица, но е много способна. Знае доста за правото и има склонност да дава съвети, особено на новоназначените. От теб ще зависи да я поставиш на място. Ако не се сработите, ще я преместим другаде.

— Къде е кабинетът ми?

— На втория етаж, след кабинета на Ейвъри. Дизайнерката ще дойде следобед, за да избере бюрото и мебелите. По възможност приеми съветите й.

Ламар също бе на втория етаж и засега тази мисъл бе успокояваща. Мич си спомни как той е седял до басейна, мокър до кости и разплакан, и как е говорел несвързано.

Макнайт продължи:

— Мич, май забравих да ти кажа нещо, за което трябваше да поговорим още при първото ти идване.

Мич изчака и накрая каза:

— Какво?

Съдружниците наблюдаваха съсредоточено Макнайт.

— Никога не сме си позволявали някой наш служител да започне работа със заеми, натрупани през следването. Предпочитаме да се тревожиш за други неща и да харчиш заплатата си за друго. Каква сума дължиш?

Мич отпи от кафето, като мислеше бързо.

— Почти двадесет и три хиляди долара.

— Още утре сутринта остави документите на бюрото на Луиз.

— Хм, искате да кажете, че фирмата покрива заемите?

— Такава е нашата политика. Освен ако нямаш нещо против.

— Нямам. Не знам какво да кажа.

— Не е нужно да казваш нищо. През последните петнадесет години сме постъпвали така с всичките си служители. Просто занеси документите на Луиз.

— Много сте щедър, господин Макнайт.

— Да, наистина.

 

 

Ейвъри Толсън не млъкна, докато лимузината си проправяше път през обедното улично движение. Мич много приличал на него. И той бил бедно момче от разбито семейство, също бил расъл по чужди семейства из Югозападен Тексас, останал на улицата, след като завършил средно образование. Работел нощна смяна във фабрика за обувки, за да се издържа в колежа. Извадил късмет — спечелил стипендия. Завършил с отличие, кандидатствал право в единадесет университета и избрал Станфорд. Дипломирал се втори по успех в курса и отказал предложенията на всички големи правни кантори по западното крайбрежие. Искал да се занимава с данъци, с нищо друго, освен с данъци. Оливър Ламбърт го назначил преди шестнадесет години, когато във фирмата работели някакви си тридесетина юристи.

Имал жена и две деца, но не каза много за семейството си. Говореше за пари. Те били неговата страст. Вече имал един милион в банката, а след две години щял да спести още милион. При четиристотин хиляди годишен доход нямало да бъде трудно. Бил се специализирал по регистрацията на дружества за закупуване на супертанкери. Бил най-големият експерт в тази област и хонорарът му бил триста долара на час, работел по шестдесет, че и по седемдесет часа на седмица.

Мич щял да започне със сто долара на час и щял да работи най-малко по пет часа на ден, докато си вземе изпита и получи удостоверение. След това се очаквало да работи по осем часа на ден и да получава по сто и петдесет долара на час. Отчитането на извършената работа било най-важното във фирмата. Всичко се въртяло около него. Издигането в службата, повишението на заплатата, премиите, оцеляването, успехът, всичко зависело от това какво си свършил. Особено при младите адвокати. Наказанието ти било в кърпа вързано, ако не изпълниш и не отчетеш възложената ти за деня работа. Ейвъри не си спомнял някой да е бил наказван. Било просто нечувано служител от фирмата да не си свърши работата.

Адвокатите на щат получавали средно по сто седемдесет и пет долара на час, а съдружниците — по триста. Милиган получавал по четиристотин от двама свои клиенти, а Нейтън Лок веднъж взел петстотин долара на час — оправял данъците на фирма, прехвърлила капитали в чужбина. Петстотин долара на час! Ейвъри се опиваше от тази мисъл и умножаваше петстотин на час по петдесет часа на седмица по петдесет седмици в годината. Един милион двеста и петдесет хиляди на година! Ей така се печелят пари в тази сфера. Събираш неколцина юристи, които работят на час, и изграждаш цяла династия. Колкото повече юристи привличаш, толкова повече печелят съдружниците.

Толсън предупреди Мич да не пренебрегва отчитането на дневната работа. Това било първото правило за оцеляване. Ако нямал дела, които да отчете, веднага да се обадел в неговия кабинет. Той бил затънал в преписки. На десето число всеки месец съдружниците се събирали на обед и преглеждали отчетите от предния месец. Било си направо цяла церемония. Ройс Макнайт четял името на всеки адвокат, после месечния му отчет. Надпреварата между съдружниците била голяма, но добронамерена. Всички ставали богати. А каква по-силна подбуда! Колкото до юристите на щат, смъмряли ги само ако отчетът им бил лош два поредни месеца. Премии се полагали при много добри отчети. Служителите ставали съдружници въз основа на отчетите за спечелените пари. Така че, Мич, не го подценявай, предупреди отново Толсън. Отчетът бил най-важното — след като си вземел изпита, разбира се.

Този изпит бе тежък, бе голямо изпитание, нещо като обред, но човек, завършил Харвард, нямал от какво да се бои. Толсън посъветва младия си колега просто да се съсредоточи върху опреснителните курсове и да си припомни всичко, което току-що е учил в юридическия факултет.

Лимузината зави в една пресечка между две високи здания и спря пред малък навес над тротоара, който стигаше до черна метална врата. Ейвъри погледна часовника си и каза на шофьора:

— Ела да ни вземеш в два часа.

Цели два часа за обед, помисли си Мич. Това прави над шестстотин долара отчетно време. Какво прахосничество!

Клубът «Манхатън» бе на последния етаж в десететажна административна сграда, използвана за последен път в началото на петдесетте години. Ейвъри я нарече съборетина, но побърза да изтъкне, че клубът е най-изисканото заведение в града. Кухнята била отлична, тук идвали само бели богаташи, мебелировката била много тузарска. Силни обеди за силни хора. Банкери, адвокати, ръководители на предприятия, предприемачи, неколцина политици и неколцина аристократи. Покритият с позлата асансьор непрестанно сновеше между неизползваните кабинети и спираше на изискания десети етаж. Салонният управител се обърна към Толсън на малко име и попита за добрите си приятеля Оливър Ламбърт и Нейтън Лок. Изказа съболезнованията си за Козински и Ходж. Ейвъри му благодари и му представи новия служител във фирмата. Масата в ъгъла, която предпочиташе, ги очакваше. Вежлив негър на име Елис им поднесе листа с менюто.

— Никой във фирмата не пие на обед — каза Ейвъри, като разтвори своята папка с менюто.

— И аз не пия на обед.

— Това е добре. Какво искаш?

— Чай с лед.

— Чай с лед за него — обърна се Ейвъри към келнера. — За мен донеси мартини «Бомбай» с лед и три маслини.

Мич не каза нищо, само се усмихна зад листа с менюто.

— Имаме прекалено много правила — промърмори Ейвъри.

След първото мартини си поръча второ, но после спря. Поръча обед за двамата. Пържена риба. Специалитетът на деня. Много внимавал да не напълнее, поясни Ейвъри. Ходел всеки ден и в здравен клуб, в неговия здравен клуб. Покани и Мич да дойде и да се попоти с него. Може би щом си вземе изпита. Последваха обичайните въпроси за футбола в колежа и обичайното скромничене.

Мич попита за децата. Ейвъри му отговори, че живеели с майка си.

Рибата бе недопържена, а печените картофи — твърди. Мич ровеше в чинията, ядеше бавно салатата и слушаше съдружника, който му разправяше за почти всички в ресторанта. Кметът обядваше на голяма маса с неколцина японци. На съседната маса бе един от банкерите, клиенти на фирмата. Имаше още няколко известни адвокати и хора от корпорации, всички ядяха лакомо и важно. Беше задушно. Според Ейвъри всички членове на клуба били важни клечки, хора, от които зависело много и в тяхната област, и в града. Тук Ейвъри бе свой човек.

И двамата се отказаха от десерта и поръчаха кафе. Мич трябвало да идва на работа в девет, обясни Ейвъри, като запали една пура. Секретарките пристигали в осем и половина. Работното време било от девет до пет, но никой не работел по осем часа. Колкото до него, той идвал в осем и рядко си тръгвал преди шест. Можел да отчита дванадесет часа, и то всеки ден, независимо колко часа всъщност е работил. Дванадесет часа на ден пет дни седмично по триста долара на час петдесет седмици в годината. Деветстотин хиляди долара отчетено време! Такава била целта му. Миналата година отчел седемстотин хиляди, но си имал лични проблеми. Фирмата не се интересувала дали Мич ще идва в шест или в девет сутринта, стига да си вършел работата.

— В колко часа се отключват вратите? — попита той.

Всеки си имал ключ, обясни Ейвъри, та да идва и да си тръгва когато пожелае. Хората от охраната били много строги, ала били свикнали с работохолици. Някои били прословути с работоспособността си. В по-младите си години Виктор Милиган бъхтил по шестнадесет часа на ден, включително в събота и неделя, докато не станал съдружник. После спрял да работи в неделя. Получил сърдечна криза и се отказал и от работата в събота. Лекарят му наредил да работи по десет часа на ден, а в събота и неделя да почива и оттогава на Милиган му бил крив целият свят. Марти Козински знаел малките имена на всички чистачки. Идвал в девет сутринта, защото държал да закусва с децата. Идвал в девет, но си тръгвал среднощ. Нейтън Лок твърдял, че не можел да работи добре, след като дойдат секретарките, затова се появявал в шест. Смятал за позор да започне по-късно. Бил на шестдесет и една години, имал десет милиона, пък работел от шест сутринта до осем вечерта и още половин ден в събота. Ако се пенсионирал, щял да умре.

Никой не отбелязвал кога пристигаш. Идваш и си отиваш, когато решиш. Важното е да си вършиш работата.

Мич каза, че е разбрал. Нямаше да му е за пръв път да работи по шестнадесет часа на ден.

Ейвъри му честити новия костюм. Имало неписан закон какво трябва да бъде облеклото и било ясно, че Мич го е схванал. Ейвъри имал шивач, възрастен кореец в Южен Мемфис, щял да прати при него и Мич, когато му било по джоба. Петстотин за костюм. Мич каза, че може да почака година-две.

Прекъсна ги един адвокат от някаква по-голяма кантора, който изказа съболезнованията си за починалите и попита как са семействата им. Миналата година били работили двамата с Джо Ходж по едно дело и сега просто не можел да повярва. Ейвъри го представи на Мич. Каза, че е бил на погребението. Очакваха с Мич онзи да ги остави, но адвокатът все си повтаряше като курдисан колко му било мъчно. Очевидно се интересуваше от подробностите. Ейвъри не му съобщи нищо и той най-после се махна.

Към два часа повечето посетители се наобядваха и започнаха да се разотиват. Ейвъри подписа чек и салонният управител ги изпрати до вратата. Шофьорът стоеше търпеливо до задния край на лимузината. Мич се качи отзад и потъна в голямата кожена седалка. Наблюдаваше сградите и уличното движение. Гледаше забързаните пешеходци по напечените тротоари и се питаше колко ли от тях са виждали отвътре лимузина и са били в клуба «Манхатън». Колко от тях щяха да бъдат богати след десет години? Усмихна се и се почувства добре. Харвард бе на хиляди километри. Харвард, вече без студентски заеми. Кентъки се намираше в друг свят. Миналото бе забравено. Мич бе успял.

 

 

Дизайнерката го чакаше в неговия кабинет. Ейвъри се сбогува и го помоли да дойде при него след час, за да започнат работа. Жената бе донесла проспекти за канцеларско обзавеждане и всякакви мостри. Мич я изслуша, като се стараеше да изглежда заинтересован, после и каза, че й се доверява напълно и разчита на нея да подбере каквото трябва. Тя се спря на масивно бюро от черешово дърво без чекмеджета, на големи кресла, тапицирани с виненочервена кожа, и на много скъп персийски килим. Мич прие всичко.

Дизайнерката си тръгна и той седна зад старото бюро, което изглеждаше много удобно и щеше да му свърши работа, само дето бе използвано и следователно не ставаше за нов адвокат в «Бендини, Ламбърт и Лок». Кабинетът бе просторен, с два прозореца по метър и осемдесет, които гледаха на север, точно към втория етаж на съседната стара сграда. Изгледът не беше особено приятен. С усилие Мич можеше да види малко от реката на северозапад. Стените бяха голи. Дизайнерката беше подбрала няколко картини. Той реши, че «личната стена» ще е срещу бюрото, зад креслата: дипломите и другите грамоти трябваше да бъдат сложени в рамки и окачени на нея. Кабинетът бе голям за адвокат на щат. Много по-голям от кутийките, в които настаняваха новоназначените в Ню Йорк и Чикаго. Щеше да работи в него година-две. После щеше да се премести в друг, с по-хубав изглед. А след това — в ъглов кабинет, един от онези, където се дърпаха конците.

Секретарката му, госпожица Нина Хъф, почука на вратата и се представи. Бе набита жена на четиридесет и пет години, веднага личеше защо още е мома. Нали нямаше семейство, което да храни, очевидно си харчеше заплатата за дрехи и грим — без никаква полза. Защо ли все пак не си поддържаше фигурата? Тя тутакси го осведоми, че е във фирмата от осем и половина години и знаела всичко, което трябва да се знае за стила на работа тук. Ако имал въпроси, да я питал. Била известно време в машинописното бюро и се радвала, че се връща отново секретарка. Той кимна, сякаш бе разбрал всичко. Нина Хъф го запита знае ли как да борави с диктофона. Той потвърди, че е запознат. Предната година бил на стаж във фирма с триста служители на Уолстрийт, оборудвана с най-съвременна канцеларска техника. Но ако имал проблем, щял да я пита.

— Как се казва жена ви? — поинтересува се секретарката.

— Толкова ли е важно? — запита той в отговор.

— Ако се обади, няма да е лошо да знам името й, за да говоря мило и приятелски.

— Аби.

— Как предпочитате кафето?

— Без мляко, ще си го правя сам.

— Нямам нищо против да го правя аз. Влиза ми в задълженията.

— Оставете на мен.

— Всички секретарки го правят.

— Докоснете ли се до кафето ми, ще се погрижа да ви пратят в пощенската служба да лепите марки.

— Тук марките ги лепи машина. На Уолстрийт на ръка ли го правят?

— Изразих се образно.

— Е, запомних името на жена ви и решихме въпроса с кафето, тъй че съм готова да започна.

— Утре сутрин. Бъдете тук в осем и половина.

— Дадено, шефе!

Тя излезе и Мич се усмихна на себе си. Беше наистина оперена, но щеше да е забавно да работи с нея.

После дойде Ламар. Закъснял за среща с Нейтън Лок, но решил да се отбие и да види как е приятелят му. Радвал се, че кабинетите им са наблизо. Пак се извини за вечерята миналия четвъртък. Да, те с Кей и децата щели да дойдат у тях в седем, за да видят новата къща и мебелите.

 

 

Хънтър Куин бе на пет години, сестра му Холи — на седем. И двамата ядяха спагети много възпитано на новата маса в трапезарията и учтиво не обръщаха внимание на възрастните, които говореха за тях. Аби ги наблюдаваше и мечтаеше и тя да си има деца. Мич ги намираше за сладки, но не беше въодушевен. Бе погълнат от спомена за събитията през деня.

Жените се нахраниха бързо, после отидоха да разглеждат мебелите и да обсъдят как да ги наредят. Децата излязоха с кучето Хърси в задния двор.

— Малко съм изненадан, че са те сложили при Толсън — каза Ламар, след като избърса устата си.

— Защо?

— Никога не е бил настойник на нов служител.

— Има ли някаква причина?

— Не. Голям симпатяга е, но трудно се сработва с другите. Пада си единак. Предпочита да работи сам. Имаше някакви проблеми с жена си, шушука се, че са се разделили. Но той не обелва и дума за това.

Мич махна празната чиния и отпи от чая с лед.

— Добър ли е като адвокат?

— Да, много добър. Всички, които стават съдружници, са добри. Неговите клиенти са богаташи, които се чудят как да скрият от данъчното милиони долари. Ейвъри регистрира дружества с ограничена отговорност. Много от операциите му са рисковани, а той е прочут с готовността си да поема рискове при укриването на данъци и след това да се бори със Службата за държавни приходи. Повечето му клиенти също са свикнали да рискуват. Ще ти се наложи да правиш доста проучвания и да търсиш пътища за заобикаляне на данъчните закони. Ще ти бъде интересно.

— Докато обядвахме, ми чете лекция как да отчитам свършената работа.

— Това е много важно. Постоянно ни пришпорват да отчитаме все повече и повече дела. А единственото, което можем да продадем, е времето си. Щом си вземеш изпита, Толсън и Ройс Макнайт ще преглеждат всяка седмица отчетите ти. Всичко е компютризирано и могат да следят до цент каква е продуктивността ти. Първата половин година от теб ще се очаква да отчиташ тридесет-четиридесет часа седмично. Следващите две години — по петдесет часа. За да кандидатстваш за съдружник, трябва да си достигал шестдесет часа седмично. Никой от работещите във фирмата съдружници не отчита по-малко от шестдесет часа, и то с максимални хонорари.

— Това е много.

— Само на пръв поглед. Повечето кадърни адвокати могат да работят осем-девет часа на ден и да отчитат дванадесет. Викаме му «раздувка». Не е съвсем почтено спрямо клиента, но всички го правят. Големите кантори са се наложили точно така. Такива са правилата на играта.

— Да, но не е честно.

— Не е честно и да търсиш клиенти сред пострадалите в катастрофи. Безнравствено е един адвокат да си прибира преспокойно хонорара, ако знае, че клиентът му е забъркан с наркотици и парите са мръсни. Много неща са безнравствени. Ами лекарите, дето преглеждат сто души на ден? Или които правят ненужни операции? Някои от най-неморалните хора, които съм срещал, са ми били клиенти. Не е проблем да надуеш хонорара, когато клиентът ти е мултимилионер и иска да излъже държавата, но държи ти да го направиш законно. Всички го вършим.

— Учат ли ви на това?

— Не. Сам се научаваш. В началото бъхтиш като ненормален, но така не може вечно. Затова тръгваш по по-краткия път. Повярвай, Мич, след една година във фирмата ще знаеш как да работиш десет часа, да отчиташ двойно повече. То е нещо като шесто чувство, което се развива у адвокатите.

— Какво друго ще развия?

Ламар разклати кубчетата лед в чашата си и се замисли.

— Известна доза цинизъм. Професията ще ти се отрази. Докато си следвал право, си си представял юриста като пръв благородник. Като човек, който отстоява човешките права, защитава Конституцията, закриля потиснатите, бори се за принципите на клиента си. А после, след като практикуваш половин година, си даваш сметка, че не сме нищо друго, освен маша в ръцете на някого. Може да ни купи всеки, който спечели наддаването, всеки мошеник, всеки простак с достатъчно пари да ни плати тлъстия хонорар. Вече нищо не те стряска. Хората си въобразяват, че това е почтена професия, но ще срещаш толкова продажни юристи, че ще ти иде да пратиш всичко по дяволите и да си намериш някаква човешка работа. Да, Мич, ще станеш циник. Тъжно наистина.

— Не биваше да ми го казваш точно сега, в началото на кариерата ми.

— Компенсира се от парите. Невероятно, човек е готов на всичко срещу двеста хиляди годишно.

— На всичко ли? Звучи ужасно.

— Съжалявам. Не е чак толкова страшно. Възгледите ми за живота се промениха рязко миналия четвъртък.

— Искаш ли да видиш къщата? Чудесна е.

— Може би друг път. Нека си поговорим.