Джон Гришам
Фирмата (26)

26

В осем сутринта в понеделник Оливър Ламбърт и Нейтън Лок бяха пуснати зад бетонната стена на петия етаж и минаха през лабиринта от стаички и кабинети. Девашър ги чакаше. Затвори вратата след тях и им посочи два стола. Беше доста тромав. Цяла нощ бе водил дълга битка с водката и я бе загубил. Очите му бяха кървясали, цепеше го глава.

— Вчера в Лас Вегас говорих с Лазаров. Обясних му криво-ляво защо никак не ви се иска да уволните ония четиримата адвокати — Линч, Соръл, Бънтин и Майърс. Предадох му всичките ви основателни причини. Щял да си помисли, но междувременно настоява да вземем всички мерки те да работят само по чисти преписки. Не поемайте никакви рискове и ги наблюдавайте отблизо.

— Той е голям симпатяга, нали? — вметна Оливър Ламбърт.

— О, да. Страхотен е. Каза, че от месец и половина господин Моролто питал за фирмата веднъж седмично. Всички били притеснени.

— Ти какво му отговори?

— Че засега е спокойно. И пукнатините са запушени. Но едва ли ми повярва.

— Какво става с Макдиър? — поинтересува се Лок.

— Прекара чудесна седмица с жена си. Виждали ли сте я по бански костюм? Не го свали цяла седмица. Да й се ненагледаш! Направихме снимки, колкото да се позабавляваме.

— Не съм дошъл тук да гледам снимки — сряза го Лок.

— Не думай! Прекараха цял ден с онова приятелче Ейбанкс, само тримата и един общ работник. Плицикаха се във водата, половиха риба. И се скъсаха да приказват. За какво, не знаем. Не успяхме да се приближим достатъчно. Но мен ако питате, има нещо гнило. Обзалагам се.

— Я не се занасяй — обади се Оливър Ламбърт. — За какво могат да си говорят, освен за риба, гмуркане и разбира се, за Ходж и Козински? И тъй, говорили са за Ходж и Козински. Чудо голямо!

— Мич не познава Ходж и Козински, Оливър — възрази Лок. — Защо ще се интересува толкова от смъртта им?

— Не забравяйте — отбеляза Девашър, — Тарънс му е казал още на първата среща, че двамата не са загинали при злополука. И сега той се прави на Шерлок Холмс.

— Но няма да намери нищо, нали, Девашър?

— Ами, ще намери! Пипахме безпогрешно. Е, да, има няколко въпроса, които останаха без отговор, но полицията на Кайманите не може да ги намери. Нито пък нашето момче Макдиър.

— Тогава защо се безпокоиш? — попита Лок.

— Защото онези в Чикаго се безпокоят, Оли, а на мен ми плащат луди пари, та също да се безпокоя тук. И докато приятелчетата от Федералното бюро не ни оставят на мира, всички ще се безпокоим, ясно ли е?

— Какво друго е правил?

— Каквото се прави по време на отпуска на Каймановите острови. Секс, плаж, ром, малко пазаруване и разглеждане на забележителностите. Пратихме трима души на острова, на два пъти са го изтървали, но се надявам, че не се е случило нищо сериозно. Както непрекъснато ви повтарям, не можем да следим някого по двадесет и четири часа на денонощието и да останем незабелязани. Затова понякога го даваме по-кротко.

— Мислиш ли, че Макдиър е проговорил? — попита Лок.

— Знам, че лъже, Нат. Излъга за случката в корейския магазин за обувки. Вие не ми вярвахте, но съм убеден, че е влязъл в магазина по своя воля, за да разговаря с Тарънс. Един от нашите е объркал конците, приближил се е твърде много и е прекъснал кратката среща. Макдиър разправя друго, но тъкмо това се е случило. Да, Нат, мен ако питаш, е проговорил. Може би, когато се среща с Тарънс, му казва да му се маха от главата. Може да пушат марихуана. Не знам.

— Ето на, не знаеш нищо конкретно, Девашър — отсече Оли.

Девашър го цепеше такава глава, че му идеше да вие. Не му беше до разправии.

— Но, Оли, този случай няма нищо общо с Ходж и Козински, ако това имаш предвид. Бяхме записали онези младоци и знаехме, че са готови да изплюят камъчето. При Макдиър е малко по-различно.

— Пък и работи във фирмата съвсем отскоро — отбеляза Нат. — От осем месеца, не знае нищо. Бъхтил е хиляда часа над преписки за «изпотяване» и всички клиенти, с които се е занимавал, са чисти. Ейвъри е внимавал извънредно много до кои преписки да го допуска. Разговаряли сме по въпроса.

— Няма какво да каже, защото не знае нищо — добави Оли. — Марти и Джо знаеха къде-къде повече, но те работеха тук от години. Макдиър току-що е постъпил.

Девашър леко разтриваше слепоочията си.

— Значи сте назначили един тъпак. Да допуснем, че ФБР подозира кой е главният ни клиент. Слушайте сега. Нека си представим, че Ходж и Козински са им предоставили достатъчно факти, за да се потвърди самоличността на този клиент. Разбирате ли накъде бия? Да предположим, че онези от Федералното бюро са съобщили на Макдиър всичко, което знаят, и дори малко са го разкрасили. Изведнъж нашият невеж новак се превръща в много осведомен човек. И много опасен.

— Как ще го докажеш?

— Най-напред, ще засилим наблюдението. Ще следим жена му през цялото денонощие. Вече се обадих на Лазаров и поисках попълнения. Настоях да прати непознати хора. Утре отивам в Чикаго, за да уведомя него, а вероятно и господин Моролто. Според Лазаров Моролто има човек вътре в Бюрото, който е близък на Войлс и е готов срещу пари да доставя информация. Но сигурно ще иска майка си и баща си. Държат да преценят положението и да решат как да действат.

— И ти ще им кажеш, че Макдиър се е разприказвал? — попита Лок.

— Ще им кажа какво знам и какво подозирам. Боя се, че ако седим със скръстени ръце и чакаме нещо по-конкретно, ще стане твърде късно. Сигурен съм, че Лазаров ще напира да обсъдим как да го премахнем.

— Но само ще го обсъдим, нали? — поинтересува се Оли с искра на надежда.

— Опасявам се, че не, Оли.

 

 

Ресторант «Пясъчният часовник» в Ню Йорк бе на Четиридесет и шеста улица, близо до пресечката с Девето авеню. Беше в тясно тъмно помещение с двадесет и две места, но се бе прочул със скъпото си меню и с това, че всеки клиент трябва да приключи с яденето за петдесет и девет минути. По стените, малко над масите, пясъчните часовници с бял пясък безшумно отброяваха секундите и минутите, докато «часовникарката» на ресторанта — келнерката, накрая правеше сметката и обявяваше, че времето е изтекло. Посещаван най-често от публиката на Бродуей, ресторантът обикновено бе препълнен, а мнозина редовни клиенти чакаха отвън на тротоара.

Лу Лазаров обичаше «Пясъчният часовник», защото вътре бе тъмно и можеше на спокойствие да води лични разговори. Кратки разговори, траещи най-много петдесет и девет минути. Обичаше го, защото не бе в Малката Италия, а той не бе италианец и макар заведението да се държеше от сицилианци, не бе длъжен да им яде ястията. Обичаше го, защото бе роден и прекарал първите четиридесет години от живота си в квартала с театрите. После седалището на клана бе преместено в Чикаго и Лазаров бе прехвърлен там. Но поне два пъти седмично идваше по работа в Ню Йорк и когато му предстоеше да се срещне с някой равнопоставен нему член от друг клан, винаги го канеше в «Пясъчният часовник».

Тубъртини имаше същия ранг, че и малко по-висок. Не бе особено доволен, че ще се срещнат в «Пясъчният часовник».

Лазаров дойде пръв и не чака за маса. От опит знаеше, че навалицата намалява към четири следобед, особено в четвъртък. Поръча си чаша червено вино. Келнерката обърна пясъчния часовник над главата му и той започна да отмерва минутите. Лазаров седна на маса до прозореца към улицата, с гръб към другите маси. Бе едър, широкоплещест, на петдесет и осем години, бе пуснал шкембе. Облегна се върху масата, покрита с червена покривка на карета, и загледа движението по Четиридесет и шеста улица.

Слава богу, Тубъртини бе точен. Беше се изсипала към една четвърт от белия пясък. Ръкуваха се учтиво, докато Тубъртини презрително оглеждаше тясното ресторантче. Хвърли изкуствена усмивка към Лазаров и погледна стола до прозореца. Щеше да седи с гръб към улицата, а това го дразнеше. И бе опасно. Но колата му с двама от неговите хора бе точно пред ресторанта. Реши да бъде любезен. Заобиколи масичката и седна.

Бе изискан. Беше на тридесет и седем години и бе зет не на друг, а на стария Палъмбо. Бе от клана. Беше женен за единствената му дъщеря. Беше елегантен и строен, с хубав загар, а късата му черна коса бе опъната назад с гел. Поръча си червено вино.

— Как е моят приятел Джоуи Моролто? — попита той с ослепителна усмивка.

— Много добре. А господин Палъмбо?

— Бере душа, крив му е целият свят. Както обикновено.

— Пратете му много здраве.

— Непременно.

Келнерката се приближи и погледна заплашително часовника.

— Само вино — каза Тубъртини. — Няма да ям.

Лазаров извърна очи към листа с менюто, после го върна на жената.

— Задушен костур и още една чаша вино.

Тубъртини провери с поглед своите хора в колата. Май дремеха.

— И тъй, какво ново в Чикаго?

— Нищо особено. Просто ни трябва малко информация. Подочухме, без да сме сигурни, разбира се, че имате много надежден човек, който заема висок пост във ФБР и е приближен на Войлс.

— И ако имаме?

— Дали не може да ни предостави малко информация? Имаме малък клон в Мемфис и агентите от Бюрото правят какво ли не да проникнат в него. Подозираме, че един от хората ни работи за тях, но не можем да го хванем.

— И ако го хванете?

— Тежко му, и майка му няма да го познае.

— Значи работата е дебела.

— Нещо ми подсказва, че онези от Бюрото са взели на мушка клона там, и сме доста притеснени.

— Да предположим, че се казва Алфред и е доста приближен на Войлс.

— Чудесно. Искаме да ни даде един много прост отговор. Трябва да ни каже — с «да» или «не» — дали нашият служител работи за агентите от Бюрото.

Тубъртини наблюдаваше Лазаров и отпиваше от виното.

— Алфред е спец по простите отговори. Предпочита да бъдат само с «да» или «не». Използвали сме го два пъти в критични ситуации, и двата пъти въпросът беше: «Имат ли пръст онези от Бюрото в едно или друго». Той е извънредно предпазлив. Едва ли ще се впусне в подробности.

— Достоверни ли са сведенията му?

— Абсолютно.

— Значи ще ни помогне. Ако отговорът е «да», ще действаме по съответния начин. Ако е «не», на служителя ще му се размине и той ще си продължи работата.

— Алфред иска майка си и баща си.

— Знаех си. Колко?

— От шестнадесет години работи в Бюрото и е от кариерата. Затова си отваря очите на четири. Залогът е голям.

— Колко?

— Половин милион.

— Вие не сте добре!

— Е, и ние трябва да намажем нещичко. Все пак Алфред е наш човек.

— Да намажете ли?

— Всъщност не искаме кой знае какво. Лъвският пай е за Алфред. Той разговаря с Войлс всеки ден. Кабинетът му е през две врати.

— Добре. Ще платим.

Тубъртини хвърли победоносна усмивка и опита пак виното.

— Май ме баламосвате, господин Лазаров. Казахте, че става дума за малък клон в Мемфис. Не е вярно, нали?

— Не.

— Как се казва клонът?

— Фирмата «Бендини».

— Дъщерята на стария Моролто се омъжи за Бендини.

— Точно така.

— Как се казва служителят?

— Мичъл Макдиър.

— Ще получите отговора най-рано до две-три седмици. Не е лесно да се уреди среща с Алфред.

— Да де. Но вие побързайте.