Джон Гришам
Фирмата (19)

19

В пет часа следобед Мич изгаси лампата в кабинета, грабна двете куфарчета и спря пред бюрото на Нина. Бе притиснала слушалката на телефона с едното рамо, докато пишеше на машината. Видя го и бръкна в някакво чекмедже, откъдето извади плик.

— Ето потвърждението за хотелската резервация в «Кепитъл Хилтън» — каза тя над слушалката.

— Каквото съм издиктувал, е на бюрото ми — рече Мич. — До понеделник.

Отиде на четвъртия етаж, в кабинета на Ейвъри в ъгъла, където ставаше малка революция. Едната секретарка тъпчеше папки в голямо дипломатическо куфарче. Другата говореше рязко на Ейвъри, който пък крещеше по телефона. Един помощник-адвокат изстрелваше нареждания към първата секретарка.

Ейвъри тресна телефона.

— Готов ли си? — обърна се към Мич.

— Теб чакам — отвърна той.

— Не мога да намеря преписката на Грийнмарк — озъби се първата секретарка на помощник-адвоката.

— Беше при папката на Рокони — отговори й той.

— Не ми трябва капката на Грийнмарк! — изкрещя Ейвъри. — Колко пъти да ви казвам? Глухи ли сте?

Секретарката изгледа Ейвъри.

— Не, чувам много добре. И вие ясно казахте: «Сложете преписката на Грийнмарк».

— Лимузината ви чака — обади се другата секретарка.

— А преписката на Рокони? — попита помощник-адвокатът.

— Да! Да! Казвам го за десети път. Трябва ми папката на Рокони!

— Самолетът също чака — каза другата секретарка.

Едното дипломатическо куфарче бе затворено шумно и заключено. Ейвъри ровеше из купчина документи върху бюрото.

— Къде е преписката на Фендър? Къде са всичките папки? Защо все не мога да ги намеря?

— Ето я папката на Фендър — каза първата секретарка и пъхна преписката в другото куфарче.

Ейвъри погледна към някакъв лист от бележник.

— Добре. При мен ли са Фендър, Рокони, «Кеймбридж», «Грийн Груп», Съни Капс до Отаки, «Бъртън Брадърс», «Галвстън Фрейт» и Маккуейд?

— Да, да, да — отговори първата секретарка.

— Тук са всичките — обади се и помощник-адвокатът.

— Не вярвам — извика Ейвъри и грабна сакото си. — Да тръгваме.

Излезе, следван по петите от секретарките, помощник-адвоката и Мич. Мич носеше две дипломатически куфарчета, помощник-адвокатът — две и първата секретарка — едно. Другата записваше пътьом какво Ейвъри иска да бъде свършено, докато го няма. Всички се сместиха в малкия асансьор, за да слязат на първия етаж. Шофьорът отвън подскочи и се хвърли да отваря врати и да реди багажа.

Мич и Ейвъри седнаха отзад.

— Отпусни се, Ейвъри — подкани Мич. — Отиваш на Каймановите острови за три дни. Просто се отпусни.

— Точно така, точно така. Вземам работа за цял месец. Някои клиенти са готови да ме одерат жив, заплашват да ме съдят, че не съм си свършил работата. Изоставам с два месеца, а сега и ти заминаваш за четири дни на тоя скучен семинар по данъчно облагане във Вашингтон. Намери кога да духнеш, Макдиър!

Ейвъри отвори шкафчето и си сипа питие. Мич отказа. Лимузината навлезе в задръстения с коли крайбрежен булевард. След три глътки джин съдружникът въздъхна дълбоко.

— Продължавал образованието си! Да си умреш от смях! — прихна Ейвъри.

— И ти си го правил, когато са те назначили. Пък и ако не се лъжа, наскоро ходи в Хонолулу на едноседмичен семинар по международно данъчно облагане. Или забрави?

— Това бе работа. Само работа. Ти ще вземеш ли преписките?

— Разбира се, Ейвъри. От мен се очаква по осем часа всеки ден да усвоявам поправките в данъчното законодателство, одобрени от Конгреса, и в свободното си време да отчитам по пет часа дневно работа.

— Ако е възможно, нека бъдат шест. Изостанали сме, Мич.

— Вечно сме изостанали, Ейвъри. Пийни още малко. Трябва да се поотпуснеш.

— Смятам да се отпусна в «Ръмхедс».

Мич си представи барчето с местната бира, доминото, стреличките и а, да, с изрязаните бански костюми. И момичето.

— За пръв път ли ще летиш със самолета «Лиър»? — попита Ейвъри, вече по-спокоен.

— Да. Тук съм от седем месеца и едва сега го виждам. Ако през март знаех, че ще е така, щях да постъпя на работа в някоя кантора на Уолстрийт.

— Не си за Уолстрийт. Знаеш ли какво правят там? Имат по триста адвокати в една фирма. И всяка година назначават по тридесет нови служители, че и повече. Всеки се стреми да работи там, понеже е Уолстрийт. И след около един месец събират тридесетимата новопостъпили в една зала, уведомяват ги, че в течение на пет години трябва да работят по деветдесет часа седмично, а след това половината вече ще са напуснали. Текучеството е невероятно. Там е убийствено за новаците, плащат им по сто — сто и петдесет долара на час, изстискват ги като лимони и после им показват вратата. Това е Уолстрийт. А младоците така и не виждат самолета на кантората. Нито лимузината. Ти си истински късметлия, Мич. Трябва всеки ден да благодариш на Бога, че се спряхме на теб и те привлякохме в добрата стара фирма «Бендини, Ламбърт и Лок».

— Деветдесет часа не е нищо. Бих могъл да използвам останалите.

— Е, ще ти се върне с лихвите. Чу ли каква премия получих за миналата година?

— Не.

— Четиристотин осемдесет и пет хиляди. Не е лошо, а? И това е само премията.

— Аз взех шест хиляди — каза Мич.

— Дръж се за мен и ще стигнеш далеч.

— Така е, но първо ще продължа юридическото си образование.

След десет минути лимузината зави в пресечка, която водеше към няколко хангара. На табелата пишеше «Мемфис Аеро». Източен сребърен самолет «Лиър 55» се придвижваше бавно към терминала.

— Ето го — каза Ейвъри.

Дипломатическите куфарчета и багажът бяха натоварени бързо в самолета и след минути пилотът получи разрешение да излети.

Мич затегна колана, любувайки се на облечената в кожа и месинг кабина. Беше пищна и луксозна, както и бе очаквал. Ейвъри си направи още едно питие и също затегна колана.

 

 

След час и петнадесет минути самолетът започна да се спуска към международното летище Балтимор-Вашингтон, а Ейвъри и Мич слязоха на пистата и отвориха багажника. Ейвъри посочи човек в униформа, застанал при един от изходите.

— Това е твоят шофьор. Лимузината чака отпред. Върви след него. След около четиридесет минути ще бъдеш в «Кепитъл Хилтън».

— С друга лимузина ли? — попита Мич.

— Да. На Уолстрийт нямаше да го направят за теб.

Стиснаха си ръцете и Ейвъри отново се качи в самолета. След половин час той бе зареден и пак се насочи на юг. Ейвъри вече беше заспал.

Три часа по-късно самолетът кацна в Джорджтаун на Големия Кайман. Придвижи се край терминала до мъничък хангар, където щеше да пренощува. Един човек от охраната взе багажа на Ейвъри, заведе адвоката до входа и го придружи през митницата. Пилотът и помощникът му минаха през обичайния ритуал след полета и през митницата.

След полунощ светлините в хангара бяха угасени и няколкото самолета останаха на тъмно. Отвори се странична врата, през нея влязоха трима души, сред които и Ейвъри, и бързо отидоха при самолета марка «Лиър 55». Ейвъри отвори багажника и тримата бързо разтовариха двадесет и пет тежки кашона. От влажната тропическа горещина хангарът приличаше на пещ. Всички бяха плувнали в пот, но си мълчаха, докато не свалиха от самолета и последния кашон.

— Трябва да са двадесет и пет. Преброй ги — нареди Ейвъри на някакъв мускулест островитянин с широка риза и пистолет на кръста.

Другият държеше голям тефтер и наблюдаваше зорко, сякаш бе склададжия, който приема стока. Местният човек преброи бързо кашоните, от него върху тях капеше пот.

— Да. Двадесет и пет.

— Колко? — попита мъжът с тефтера.

— Шест и половина милиона.

— Всичките в брой?

— В брой. В щатски долари. В банкноти от по сто и по двадесет долара. Дайте да ги натоварим.

— За къде са?

— За банка «Квебек». Чакат ни.

Всеки грабна по кашон и се отправи в тъмното към страничната врата, където четвърти мъж ги очакваше с раздрънкана камионетка, произведена на Каймановите острови. Натовариха кашоните на нея. Въоръжените местни жители стояха с насочени пистолети, докато мъжът, получил стоката, изкара камионетката от хангара и пое към центъра на Джорджтаун.

 

 

Регистрацията започна в осем часа пред «Сенчъри Рум» на мецанина. Мич дойде рано, отметна се, взе тежката папка с материали с корица, върху която на машина бе написано името му, и влезе вътре. Намери си място в средата на големия салон. В брошурата пишеше, че в семинара ще участват едва двеста души. Един келнер поднесе кафе и Мич разтвори «Вашингтон Поуст». Най-много материали имаше за любимия отбор «Редскинс», който отново бе в А-група.

Салонът се изпълваше бавно с адвокати, специализирали се в данъчното право. Бяха дошли от цялата страна, за да научат последните изменения в данъчното законодателство, което непрекъснато биваше усъвършенствано. В девет без пет отляво на Мич седна спретнат младичък адвокат, който не каза нищо. Мич го погледна и отново се зачете във вестника. Когато салонът се изпълни, водещият приветства всички и представи първия оратор, конгресмен от Орегон, председател на подкомисия в Конгреса. Когато той започна лекцията, която се очакваше да трае един час, адвокатът вляво от Мич се наведе и му протегна ръка.

— Здравей, Мич — прошепна той. — Аз съм Грант Харбисън от ФБР.

Показа му и картата си.

Конгресменът започна с някаква смешка, която Мич не чу. Той разгледа картата, като я държеше близо до себе си. На около метър от него седяха петима души. Не познаваше хората в салона, но нямаше да е приятно, ако някой го види, че държи карта на ФБР. След пет минути погледна с празен поглед Харбисън.

Той му прошепна:

— Трябва да те видя за малко.

— Ами ако съм зает? — попита Мич.

Агентът извади от папката за семинара и обикновен бял плик и му го подаде. Мич го отвори близо до гърдите си. Бележката бе написана на ръка, със ситни, но четливи букви. Най-отгоре прочете: «Директор на ФБР».

В бележката се казваше:

Уважаеми господин Макдиър,

Бих искал да поговоря с Вас няколко минути през обедната почивка. Моля Ви, следвайте указанията на агента Харбисън. Няма да Ви отнема много време. Благодарим за отзивчивостта.

Ф. Дентън Войлс

Директор

Мич сгъна бележката, прибра я в плика и бавно го мушна в папката. Благодарим за отзивчивостта. От директора на ФБР. Съзнаваше колко важно е да запази самообладание, да не се издаде с израза си, да се държи така, сякаш не се е случило нищо. Но все пак потърка слепоочията си с две ръце и се загледа в трибуната отпред. Затвори очи и усети, че му се вие свят. ФБР. Агентът седеше до него! Бе дошъл на крака. Пишеше му директорът на Бюрото. Навярно и Тарънс бе някъде наблизо.

Изведнъж салонът избухна в смях на някаква духовита фраза на конгресмена. Харбисън бързо се наклони към Мич и прошепна:

— След десет минути в мъжката тоалетна зад ъгъла.

Остави папката върху писалището и излезе още преди салонът да е утихнал.

Мич прелисти първата част от материалите и се престори, че ги изучава. Конгресменът обясняваше надълго и нашироко как храбро отстоява от данъчните чиновници интересите на богатите, но и облекчава бремето на данъците, стоварило се върху отрудените хора. Под неговото смело ръководство подкомисията бе отхвърлила законопроект, ограничаващ данъчните облекчения за компании, които търсят петрол и газ. Той бил армия от един войник на Капитолия.

Мич изчака петнадесет минути, после още пет, сетне се закашля. С ръка върху устата се промъкна между седалките към дъното на салона и през задната врата отиде да пие вода.

В мъжката тоалетна Харбисън си миеше за десети път ръцете.

Мич отиде при съседния умивалник и пусна студената вода.

— Какво искате? — попита той.

Харбисън го погледна в огледалото.

— Аз само изпълнявам заповеди. Директорът Войлс ви кани на среща и ме прати да ви заведа.

— А той какво иска от мен?

— Няма да говоря от негово име, но сто на сто е нещо много важно.

Мич предпазливо огледа тоалетната. Нямаше никой.

— А ако съм твърде зает, за да се срещна с него?

Агентът спря кранчето на водата и изтръска ръцете си над умивалника.

— Срещата е неизбежна, Мич. Хайде да не си правим номера. Когато на семинара дадат обедна почивка, потърсете такси с номер 8667 вляво от главния вход. Ще ви закара до Мемориала на ветераните от Виетнам. Ние ще бъдем там. Внимавайте. От Мемфис са дошли двама, които ви следят.

— Какви двама?

— Ония приятелчета от Мемфис. Правете каквото ви казваме, и те няма да разберат нищо.

 

 

Водещият на семинара благодари на втория лектор, преподавател по данъчно законодателство от Нюйоркския университет, и даде обедна почивка.

Мич не каза нищо на шофьора на таксито, който подкара като луд. Скоро се изгубиха сред уличното движение. След петнадесет минути спряха край Мемориала.

— Още не слизайте — отсече шофьорът.

Мич не помръдна. Десет минути седя неподвижно, без да продума. Най-после до таксито спря бял форд ескорт и изсвири с клаксона. След това се отдалечи.

Загледан напред, шофьорът каза:

— Хайде, отидете при Мемориала. След пет минути ще ви потърсят.

Мич слезе на тротоара, а таксито потегли. Мушна ръце дълбоко в джобовете на палтото и се отправи бавно към Мемориала. Севернякът вдигаше вихрушки от опадали листа. Мич потрепери и вдигна яката на палтото.

Самотен посетител в инвалидна количка гледаше вторачено стената. Беше завит с дебело одеяло. Под прекалено голямата барета в защитен цвят носеше авиаторски очила, които скриваха очите му. Седеше към края на стената, където бяха изписани имената на убитите през 1972 година. Мич зачете годините, докато не спря на хвърлей от инвалидния стол. Четеше имената едно по едно, без да обръща внимание на човека в количката.

Пое си дълбоко дъх — бе усетил, че краката му омекват и стомахът го присвива. Продължи да чете бавно имената и ето че към края на списъка го откри. Старателно, безстрастно изсечено като всички други — Ръсти Макдиър.

На сантиметри от него под мемориала бе оставена кошница със замръзнали увехнали цветя. Мич я отмести бавно и коленичи пред стената. Докосна изсечените букви на името Ръсти. Ръсти Макдиър. Загинал на осемнадесет години. Бе във Виетнам от два месеца, когато стъпил върху мина. Съобщиха им, че е починал на място. Според Рей винаги казвали така. Мич избърса една дребна сълза, без да сваля очи от стената. Мислеше за петдесет и осемте хиляди семейства, известени, че близките им са починали на място и не са се мъчили.

— Мич, чакат те.

Обърна се и погледна мъжа в инвалидната количка, единственото живо същество наоколо. Беше се вторачил с авиаторските очила право в стената. Мич се огледа.

— Не се тревожи! Отцепили сме района. Не ни наблюдават.

— А вие кой сте? — попита адвокатът.

— От групата съм. Имай ни доверие, Мич. Директорът ще ти съобщи важни неща, които могат да спасят живота ти.

— Къде е той?

Човекът в инвалидната количка се извърна и погледна към плочника.

— Върви натам. Те ще те намерят.

Мич погледа още малко името на брат си и се отдалечи от инвалидната количка. Мина край статуята на тримата войници. Вървеше бавно и чакаше с ръце в джобовете. На петдесетина метра след паметника иззад едно дърво се показа Уейн Тарънс, който тръгна редом с него.

— Не спирай — нареди му той.

— Защо не съм изненадан, че те виждам тук? — рече Мич.

— Върви. Знаем, че преди теб са пристигнали поне двама мухльовци от Мемфис. Отседнали са в същия хотел, в стаята до теб. Не са те проследили дотук. Пратихме ги за зелен хайвер.

— Какво, за бога, става, Тарънс?

— Скоро ще разбереш. Сега не спирай. И не се безпокой, не те наблюдава никой, освен двадесетина наши агенти.

— Двадесет ли?

— Да. Отцепили сме района. Искаме да сме сигурни, че ония негодници от Мемфис няма да довтасат. Не очаквам да го направят.

— Кои са те?

— Директорът ще ти обясни.

— Защо си прави този труд?

— Много питаш, Мич.

— Но ти не ми отговаряш.

Тарънс посочи надясно. Слязоха от плочника и се насочиха към масивна бетонна скамейка до мост за пешеходци, който водеше към малка горичка. Водата в езерото под моста бе замръзнала.

— Сядай! — нареди му Тарънс.

Седнаха. По моста минаха двама мъже. Мич веднага позна по-ниския — беше Войлс. Ф. Дентън Войлс, директор на ФБР по време на мандата на трима президенти, човек, който не си мереше много-много думите, бе обявил война на престъпността и се славеше като безмилостен.

Впечатлен, Мич се изправи, когато двамата спряха при скамейката. Войлс му протегна студената си ръка и извърна към него едрото си валчесто лице, известно в целия свят. Здрависаха се и се представиха един на друг. Войлс посочи пейката. Тарънс и другият агент отидоха на моста и огледаха парка. Мич извърна очи към езерцето и до едно дърво на стотина метра съгледа двама мъже, очевидно агенти — бяха ниско подстригани, в еднакви черни палта.

Войлс седна до Мич, краката им се допираха. На плешивата му глава бе килнато кафяво бомбе. Беше поне седемдесетгодишен, но тъмнозелените му очи се движеха бързо и не пропускаха нищо. И двамата седяха неподвижно на скамейката с ръце в джобовете.

— Благодаря ви, че дойдохте — започна Войлс.

— Едва ли имах избор. Вашите хора бяха непреклонни.

— Да. Изключително важно е.

Мич си пое дълбоко дъх.

— Имате ли представа колко объркан и изплашен се чувствам? Направо съм изумен. Обяснете ми, сър, какво става.

— Господин Макдиър, мога ли да ви викам Мич?

— Разбира се. Защо не.

— Добре, Мич, аз не съм от бъбривите. И това, което ще ви кажа, безспорно ще бъде удар за вас. Ще ви ужаси. Може и да не ми повярвате. Но бъдете сигурен, че ви говоря истината и с ваша помощ можем да ви спасим живота.

Мич се стегна и зачака.

— Нито един адвокат не е напуснал вашата кантора жив. Трима се опитаха, но бяха убити. Други двама се готвеха да напуснат, ала миналото лято загинаха. Адвокат, който постъпи в «Бендини, Ламбърт и Лок», не може да напусне, освен ако не се пенсионира и не си държи езика зад зъбите. А докато дойде време да се пенсионира, вече са го забъркали и той не може да говори. На петия етаж фирмата има голяма служба за следене. Къщата и колата ви се подслушват. Телефоните ви също. По бюрото и в кабинета ви има микрофони. Буквално всяка дума, която произнасяте, се чува и се записва на петия етаж. Следят ви, понякога следят и жена ви. И сега, когато разговаряме, са във Вашингтон. Разбирате ли, Мич, това не е каква да е фирма. Тя е замесена в голям бизнес, в много доходен бизнес. И много незаконен. Тя не е собственост на съдружниците.

Мич се обърна и се взря в лицето му. Докато говореше, директорът гледаше към замръзналото езерце.

— Виждате ли, Мич, адвокатската фирма «Бендини, Ламбърт и Лок» е собственост на престъпния клан Моролто от Чикаго. На мафията. Оттам пращат убийците. И затова сме тук с вас. — Войлс стисна силно коляното на Мич и се вгледа в очите му само от педя. — Става дума за мафията.

— Не мога да повярвам — ахна Мич, скован от страх. Гласът му бе слаб и хриплив.

Директорът на ФБР се усмихна.

— А, не вярвате! От доста време ви глождят подозрения. Затова разговаряхте с Ейбанкс на Каймановите острови. Затова наехте онзи съмнителен детектив, когото юначагите от петия етаж очистиха. Вие знаете, че във фирмата има нещо гнило.

Мич се наведе и опря лакти на коленете си. Загледа се в земята между обувките си.

— Не мога да повярвам! — повтори едва чуто.

— Доколкото ни е известно, около двадесет и пет на сто от техните клиенти, не, от вашите клиенти не са забъркани в никакви престъпления. В кантората работят неколцина много добри адвокати, които се занимават с данъците и осигуровките на богати клиенти. Чудесно прикритие. Повечето преписки, по които сте работили досега, са били съвсем законни. Ето как действат. Назначават някой новак, пълнят му гушата с пари, купуват му беемве, къща, все тежкарски неща, изпращат го в командировка на Каймановите острови и го залъгват с истински дела. С истински клиенти. Това продължава няколко години и новакът не подозира нищо, нали така? Въобразява си, че фирмата няма равна, че колегите са страхотни. Че печели добре. По-хубаво от това, здраве му кажи! После, след пет-шест години, когато наистина започнете да печелите луди пари, когато те държат ипотеката ви, когато имате жена и деца и всичко е толкова розово, пускат бомбата и ви казват истината. И няма връщане назад. Това е мафията, Мич. Тези приятелчета не си поплюват. Убиват някое от децата ви или жена ви и окото им не мига. Печелите пари, каквито няма да ви дадат другаде. Изнудват ви, понеже имате семейство, а това няма никакво значение за мафията. И какво правите вие, Мич? Кротувате си. Не можете да напуснете. Ако останете, натрупвате милиони и се пенсионирате млад, а семейството ви оцелява. Решите ли да напуснете, ще окачат портрета ви върху стената в библиотеката на първия етаж. Бива ги да убеждават.

Младият адвокат потърка чело и затрепери.

— Слушайте, Мич, ясно ми е, че ви мъчат хиляди въпроси. Добре. Просто ще продължа да говоря и ще ви кажа каквото знам. Петимата мъртви адвокати искаха да напуснат, след като научиха истината. Не сме говорили с първите трима, защото, честно казано, допреди седем години не знаехме нищо за кантората. Ония приятелчета пипаха много професионално и не оставяха никакви следи. Първите трима вероятно просто са искали да напуснат и го направиха. В ковчези. Случаят с Ходж и Козински е различен. Те ни потърсиха и последната година имахме с тях няколко срещи. Казали истината на Козински, след като той бил работил във фирмата седем години. Споделил с Ходж. Държали се един за друг цяла година. Козински трябвало да стане съдружник и решил да напусне, преди това да се случи. Затова те с Ходж взели фаталното решение да се махнат. Не подозирали, че първите трима са били убити, поне не са го споменавали пред нас. Изпратихме Уейн Тарънс в Мемфис, за да се свърже с тях. Тарънс е голям спец в борбата с организираната престъпност, работил е в Ню Йорк. Наистина се сближил с двамата адвокати и тъкмо тогава се случи онова на Каймановите острови. Тези типове в Мемфис са много обиграни, Мич. Не го забравяйте. Имат пари и наемат най-опитните. И тъй, след като Ходж и Козински бяха убити, реших да си разчистя сметките с фирмата. Успеем ли, ще изправим пред съда всички едри риби от клана Моролто. Вероятно ще заведем над петстотин дела. Данъчни нарушения, пране на мръсни пари, изнудване, какво ли не. Така вероятно ще унищожим клана Моролто, а това ще е най-големият удар срещу организираната престъпност през последните тридесет години. И, Мич, всичко това е в папките на достопочтената фирма «Бендини» в Мемфис.

— А защо в Мемфис?

— Уместен въпрос. Кой би заподозрял една малка кантора в Мемфис, щата Тенеси? Там няма мафиоти. Мемфис е тих, приятен, спокоен крайречен град. Фирмата би могла да бъде в Дърам, Топика или в Уичита Фолс. Но са избрали Мемфис. Все пак градът е достатъчно голям, за да скрие една кантора с четиридесет адвокати. Изборът им е безупречен.

— Значи всички съдружници…

— Да, всички съдружници са в течение и следват правилата. Подозираме, че знаят и повечето адвокати на щат, но не сме сигурни, не сме наясно за много неща, Мич. Не съм в състояние да обясня механизмите и кой дърпа конците. Но сме почти сигурни, че във фирмата се вършат доста престъпления.

— Какви например?

— Укриване на данъци. Кантората се занимава с всички данъци на клана Моролто. Плаща значителни суми, но укрива част от печалбата. Пере пари. Регистрира с мръсни пари напълно законни предприятия. Банката в Сейнт Луис е един от големите й клиенти. Какво представлява тя?

— Често е гарант.

— Точно така. Притежава я мафията. Фирмата е юридически представител на банката. Моролто прибира около триста милиона долара годишно от игрални домове, наркотици, хазарт и какво ли още не. Само в брой. Повечето пари отиват в ония банки на Каймановите острови. А как са пренасяни от Чикаго до островите? Имате ли представа? Вероятно със самолета. Накиченият с позлата самолет «Лиър», с който дойдохте, лети, речи-речи, веднъж седмично до Джорджтаун.

Мич се поизправи и погледна Тарънс, който сега стоеше на пешеходния мост и беше достатъчно далеч, за да ги чува.

— Тогава защо не ги изправите пред съда и не ги разгромите?

— Не можем. Но ще го направим, уверявам ви. Възложил съм случая на петима агенти в Мемфис и на трима тук, във Вашингтон. Ще ги заловя, Мич, наистина! Но ни трябва вътрешен човек. Те са много обиграни. Не си знаят парите. Извънредно предпазливи са и никога не грешат. Нуждаем се от помощта — вашата или на някой друг, който работи в кантората. Трябват ни копия от преписките, от банкови сметки, от милиони документи, които могат да се вземат само вътре. Няма друг начин.

— И сте избрали мен?

— Да, избрахме вас. Ако откажете, ще си продължите по поетия път, ще спечелите много пари и изобщо ще преуспеете като адвокат. Но ние няма да се предадем. Ще изчакаме да постъпи нов служител и ще се опитаме да склоним него. Ако пък не успеем, ще се свържем с някой от по-старите адвокати. Някой, който ще има смелостта, морала и волята да извърши нужното. Все някога ще намерим подходящия човек, Мич, а когато това стане, ще ви дадем под съд заедно с всички други и ще пратим богатата и преуспяваща престъпна банда зад решетките. Това ще се случи, момчето ми, повярвайте ми.

В този миг, на това място и по това време Мич му вярваше.

— Господин Войлс, студено ми е. Дали да не се поразтъпчем?

— Разбира се, Мич.

Отидоха бавно до плочника и тръгнаха към Мемориала. Мич погледна през рамо. Тарънс и другият агент ги следваха от разстояние. Трети агент, облечен в тъмнокафяво, седеше на пейка по-нататък и се оглеждаше.

— Кой е бил Антъни Бендини? — попита адвокатът.

— През 1930 година се оженил за момиче от клана Моролто. Станал зет на стареца. Имали са някакви далавери във Филаделфия и Бендини се установил там. После, през четиридесетте го пратили да основе фирма в Мемфис. Но доколкото знаем, е бил много добър адвокат.

Мич си блъскаше главата над хиляди въпроси. Беше му на устата да ги зададе, но се опита да е спокоен, ведър, скептичен.

— А Оливър Ламбърт?

— Той дърпа конците. Идеалният старши съдружник, който съвсем случайно научава за Ходж и Козински и за плановете те да бъдат очистени. Следващия път, когато срещнете господин Ламбърт във фирмата, се постарайте да си спомните, че е хладнокръвен убиец. Е, да, няма друг избор. Ако не беше склонил да влезе в играта, щяха да го намерят удавен. Всичките са такива, Мич. Започнали са също като вас. Млади, умни, амбициозни и после изведнъж са разбрали в какво са се забъркали, ала вече е нямало връщане назад. И така играта продължава, всички работят къртовски, полагат страхотни усилия да поддържат фасадата и да изглежда, че фирмата им е почтена. Почти всяка година издирват по някой умен млад студент правист с беден произход и с жена, която иска да има деца, напълват му гушата с пари и го назначават.

Мич се сети за парите, за изключително високата заплата, която му даваше малката мемфиска кантора, за колата и за нисколихвения заем. Беше си избрал Уолстрийт, но се бе помамил от парите. Само от тях.

— Нейтън Лок?

Директорът на ФБР се усмихна.

— Лок е друга история. Расъл е в немотия в Чикаго и на десет години вече е бил момче за всичко при Моролто. Цял живот е бил леке. С голям зор завършил право и старецът го пратил на юг, да работи с Антъни Бендини. Открай време имал слабост към него.

— Кога е починал Моролто?

— Преди единадесет години на осемдесет и осем. Има двама синове — големи лигльовци, Мики Устата и Джоуи Попа. Мики живее в Лас Вегас и не играе кой знае каква роля във фамилния бизнес. Джоуи е шефът.

Излязоха на друга павирана пътека. В далечината вляво се възправяше паметникът на Вашингтон. Отдясно пътеката водеше към Мемориала. Сега там имаше неколцина души, които се взираха и търсеха имената на синове, съпрузи или приятели. Мич се насочи към стената. Вървяха бавно.

Младежът промълви тихо:

— Не проумявам как така кантората върши толкова беззакония и ги запазва в тайна. В нея работят много секретарки, чиновници и помощник-адвокати.

— Уместна забележка, на която не мога да отговоря напълно. Според нас хората са разделени на две. Новите служители, повечето секретарки и помощният персонал се занимават със законните сделки. А старши сътрудниците и съдружниците вършат мръсната работа. Ходж и Козински бяха готови да ни предоставят много информация, но не успяха. Ходж споменал веднъж на Тарънс, че в сутерена работели доста помощник-адвокати, за които не знаел нищо. Ръководели ги Лок, Милиган, Макнайт и още неколцина съдружници и никой не бил наясно какво точно вършат. Секретарките са в течение на всичко и подозираме, че някои са замесени в играта. В случай че е така, сигурно получават огромни заплати и си траят. Така де! Ако работите там, получавате луди пари и големи облаги, ако знаете, че започнете ли да задавате много въпроси или се разприказвате, ще свършите в реката, какво ще направите? Ще си държите езика зад зъбите и ще си прибирате парите.

Спряха в началото на мемориалната стена: черният гранит започваше от земята и се издигаше на височина седемдесет метра, където образуваше ъгъл и се сливаше с втората редица подобни гранитни блокове. На двадесетина метра възрастен мъж и жена се взираха в имената и ридаеха. Спояха прегърнати, за да се топлят и да се крепят. Жената се наведе и остави под стената черно-бяла снимка в рамка. Мъжът сложи до нея кутия от обуща, пълна с неща, пазени за спомен от училищните години на сина им. Програмата на футболните срещи, снимки на класа, любовни писма, ключодържатели и една златна верижка. Заплакаха по-силно.

Мич се обърна с гръб към стената и погледна паметника на Вашингтон. Директорът на ФБР наблюдаваше очите му.

— И какво очаквате от мен?

— Преди всичко да си мълчите. Започнете ли да задавате въпроси, животът ви е на косъм. Както и животът на жена ви. Засега не създавайте деца. Децата са лесна мишена. Правете се на ударен, сякаш всичко върви по мед и масло и още се надявате да станете най-великият адвокат на света. На второ място, трябва да вземете решение. Не сега, но скоро. Трябва да решите дали ще ни сътрудничите. Стига да ни помогнете, ние, разбира се, ще ви се отплатим. Ако не приемете, и занапред ще държим фирмата под око, докато се спрем на друг човек. Както казах, все някога ще намерим някой, който да е достатъчно смел, и ще смажем тези нехранимайковци. Тогава ще загине и кланът Моролто. Ние ще ви охраняваме, Мич, и никога през живота няма да ви се налага да работите.

— Какъв живот? До гроб ще живея в страх, ако изобщо оживея. Чувал съм за свидетели, уж засекретени от ФБР. След десет години се прибират от работа, дават на заден ход, за да вкарат колата в гаража, и тя се взривява. От човека остава само мокро петно. Мафията не забравя, господин директоре. И вие го знаете.

— Не забравя, Мич. Но аз ви обещавам, че вие с жена ви ще бъдете охранявани. — Директорът погледна часовника си. — По-добре се връщайте, за да не се усъмнят. Тарънс ще поддържа връзка. Имайте му доверие, Мич. Той се старае да ви спаси живота. Има всички пълномощия да действа от мое име. Ако ви каже нещо, значи идва от мен. Натоварен е и да преговаря.

— Да преговаря за какво?

— За условията, Мич. Какво ще ви дадем в замяна на информацията, която ще получим от вас. Решили сме да премахнем клана Моролто и вие ще определите условията. Назовете някаква сума и чрез ФБР правителството ще я плати. Стига да е разумна. Казвам ви го аз, Мич. — Продължиха бавно покрай стената и спряха пред агента в инвалидната количка. Войлс посочи с ръка. — Чака ви такси на мястото, откъдето дойдохте, номерът е 1073. Шофьорът е същият. А сега тръгвайте. Няма да се видим вече, ала след няколко дни Тарънс ще се свърже с вас. Обмислете предложението ми. Не си втълпявайте, че фирмата е непобедима и ще работи вечно, аз няма да го допусна. В най-скоро време съм им подготвил нещичко. И се надявам, че ще бъдете на наша страна.

— Не разбирам какво трябва да правя.

— Тарънс знае плана. Много ще зависи от вас и от това, което ще научите, след като се съгласите да ни съдействате. Сторите ли го веднъж, няма връщане назад. Те са по-безмилостни от всяка друга организация по света.

— Защо избрахте мен?

— Трябваше да изберем някого. Не, не е съвсем така. Избрахме вас, защото имате смелостта да скъсате с тях. Нямате деца, нито роднини, само жена. Нямате връзки, корени. Всички, които сте обичали, са ви наранили, освен Аби. Расли сте сам и така сте станали независим и сте се научили да разчитате на себе си. Нямате нужда от фирмата. Можете да я напуснете. По-зрял сте от повечето си връстници. И сте достатъчно умен, за да се справите, Мич. Няма да се оставите да ви хванат. Затова се спряхме на вас. Сбогом, Мич. Благодаря ви, че дойдохте. Време е да се връщате.

Войлс се обърна и бързо се отдалечи. Тарънс чакаше в края на Мемориала — махна на Мич, сякаш за да му каже: «Довиждане — засега».