Джон Гришам
Фирмата (18)

18

След три дни, през които времето не се отчиташе и не носеше пари, дни, когато никой не вършеше нищо, заточен край домашното огнище при пуйката, шунката, боровинковия сос и новите играчки, които предстоеше да бъдат сглобени, отпочиналите и подмладени адвокати от «Бендини, Ламбърт и Лок» се завърнаха, настървени за работа, в своята крепост на Фрънт Стрийт. До седем и половина паркингът бе вече запълнен. Адвокатите се бяха разположили зад масивните бюра, наливаха се с кафе, обмисляха получената поща, кореспонденцията и документите, крещяха несвързано и бясно на диктофоните. Подвикваха на секретарки, чиновници и помощник-адвокати, един на друг. По коридорите и над чашите кафе си разменяха поздрави и въпроси «Как прекара Коледата?», но колкото от любезност — празните приказки не се плащаха и не се отчитаха. Звуците на пишещите машини, вътрешната телефонна система и гласовете на секретарките се сливаха във величествено съзвучие, от което личеше, че тези хора, които знаеха цената на парите, се съвземат от коледното отегчение. Оливър Ламбърт обикаляше коридорите, усмихваше се доволно и слушаше, просто слушаше как богатството се увеличава от час на час.

По обед Ламар влезе в кабинета и се наведе над писалището. Мич бе погълнат от една сделка за петрол и газ в Индонезия.

— Ще обядваме ли? — попита Ламар.

— Не, благодаря. Изостанал съм.

— Всички сме изостанали. Я да отскочим до закусвалнята на Фрънт Стрийт и да хапнем нещо лютичко.

— А, без мен. Благодаря.

Ламар погледна през рамо вратата и се наклони още повече, сякаш за да сподели някаква страхотна новина.

— Нали знаеш какъв ден е днес?

Мич погледна часовника си.

— Двадесет и осми.

— Точно така. А знаеш ли какво става всяка година на двадесет и осми декември?

— Чувстваш се преял.

— Да. И още?

— Предавам се. Какво става?

— Точно сега в стола на петия етаж всички съдружници са се събрали за обед с печена патица и френско вино.

— Вино по обед?

— Да. Случаят е много специален.

— Е, и?

— След едночасовия обед Рузвелт и Джеси Франсес ще си отидат и Ламбърт ще заключи вратата. Ще останат съдружниците, нали разбираш. Само съдружниците. Ламбърт ще раздаде финансовия отчет за годината. В него са включени имената на всички съдружници, а срещу всяко име стои цифра — печалбата му за годината. На втората страница е посочена чистата печалба, след като са приспаднати разходите. После въз основа на работата поделят баницата.

Мич не пропускаше нито дума.

— И?

— Миналата година парчето баница възлизаше средно на триста и тридесет хиляди долара. Е, тази година се очаква да е още по-голямо. От година на година се увеличава.

— Триста и тридесет хиляди долара — повтори бавно Мич.

— Да. И това е средната цифра. Лок ще си сложи в джоба почти милион. Печалбата на Виктор Милиган ще бъде втора по големина.

— А за нас?

— И ние ще получим по нещичко. Миналата година взехме средно около девет хиляди. Зависи откога работиш във фирмата и от продуктивността ти.

— Можем ли да идем и да погледаме?

— Не биха пуснали и президента на Щатите. Заседанието уж е секретно, но всички знаем. Надвечер ще започнат да изтичат някои сведения.

— Кога гласуват кой ще бъде следващият съдружник?

— Обикновено днес. Но ако се вярва на слуховете, тази година заради Марти и Джо може и да няма нов съдружник. Следващият май трябваше да бъде Марти, после бе ред на Джо. Ала сега сигурно ще изчакат година-две.

— И кой е следващият по ред?

Ламар се изправи и се усмихна гордо.

— След една година, приятелю, аз ще стана съдружник в «Бендини, Ламбърт и Лок». Аз съм следващият по ред, затова догодина гледай да не ми мътиш водата.

— Чух, че следващият е Масънгил — освен другото е завършил Харвард.

— Масънгил няма шанс. Догодина смятам да отчитам по сто и четиридесет часа седмично и онези пиленца ще има да ме молят да стана съдружник. Ще се преместя на четвъртия етаж, а Масънгил ще слезе в сутерена при чиновниците и помощник-адвокатите.

— Аз залагам на Масънгил.

— Той е мухльо. Ще го ударя в земята. Я да идем да похапнем и ще ти разкрия каква е стратегията ми.

— Благодаря ти, но имам работа.

Ламар излезе от кабинета и се размина с Нина, която носеше куп книжа. Остави ги върху крайчеца на отрупаното с документи бюро.

— Отивам да обядвам. Искате ли нещо?

— Не. Благодаря. А, една диетична кока-кола.

По обед коридорите утихнаха, секретарките бяха излезли в центъра да хапнат в някое от десетките кафенета или близките закусвални. И понеже половината адвокати бяха на петия етаж, за да преброят парите си, приятният шум на сделките поутихна.

Мич намери една ябълка върху бюрото на Нина и я изяде до шушка. Отвори справочника на Службата за държавни приходи, сложи го върху ксерокса зад бюрото й и го пусна. Светна червен бутон, на който пишеше: «Впишете номера на преписката». Мич се дръпна и погледна машината. Да, беше нова, до бутона за пускане имаше друг, на който пишеше «байпас». Той го натисна с палец. От машината ревна сирена и всичките бутони засветиха в яркочервено. Мич се огледа безпомощно, не видя никого и като обезумял грабна упътването за ксерокса.

— Какво става? — чу се нечий глас над воя на машината.

— Не знам! — изкрещя Мич и размаха упътването.

Лила Пойнтър, възрастна секретарка, на която не й се ходеше да обядва навън, се пресегна зад машината и натисна едно копче. Сирената заглъхна.

— Какво е това, за бога? — извика Мич запъхтян.

— Не са ли ви казали? — попита го секретарката, след което грабна упътването и го върна на място.

Малките й свирепи очи го пронизаха, сякаш тя го бе спипала да й бърка в чантата.

— Както виждате, не. Какво става?

— Имаме нов ксерокс — загъгна поучително жената. — Монтираха го след Коледа. Трябва да впишете номера на преписката и чак тогава да пуснете машината. Секретарката е трябвало да ви обясни.

— Значи няма да вади копия, ако не посоча номера?

— Ами да.

— А за обикновените копия, които не са от преписки?

— Няма да правим такива. Според господин Ламбърт пилеем луди пари за неотчитани копия. Отсега нататък всяко копие автоматично се отчита към преписката. Първо вписвате номера. Машината отбелязва броя на копията и ги предава в главния терминал, където те се включват в сметката на клиента.

— А копията за лични нужди?

Съвсем отчаяна, Лила поклати глава.

— Не мога да повярвам, че секретарката не ви е казала всичко това.

— Не ми го е казала. Защо не ми помогнете вие?

— Имате личен код, с който пускате машината. В края на всеки месец ще ви бъде представяна сметка за личните копия.

Мич се взря в машината и заклати глава.

— А защо, по дяволите, е тази алармена система?

— Господин Ламбърт обясни, че след месец ще я изключат. Сега е нужна за хора като вас. Видял се е в чудо. Казва, че губим хиляди долари от неотчитани копия.

— Ясно. Сигурно са били подменени всичките ксерокси в сградата.

Лила се усмихна доволна.

— Да, всичките седемнадесет машини.

Мич се върна в кабинета и затърси номера на една преписка.

 

 

В три часа следобед празненството на петия етаж приключи и съдружниците, сега много по-богати и подпийнали, се изнизаха от стола и слязоха в кабинетите си. Ейвъри, Оливър Ламбърт и Нейтън Лок пресякоха късия коридор до охраняваните помещения и натиснаха бутона. Девашър ги чакаше.

Посочи столовете в кабинета и ги покани да седнат. Ламбърт ги почерпи с ръчно свити пури от Хондурас и всички ги запалиха.

— Е, виждам, че сме в празнично настроение — отбеляза Девашър насмешливо. — Колко излезе? Средно по триста и деветдесет хиляди?

— Да, Девашър — потвърди Ламбърт. — Годината бе много успешна. — Вдъхна бавно от пурата и издуха кръгчета дим към тавана.

— Всички ли прекарахме Коледата чудесно? — рече Девашър.

— Какво имаш предвид? — попита в отговор Лок.

— Честита Коледа и на тебе, Нат. Имам да ви казвам само няколко неща. Преди два дни се срещнах с Лазаров в Ню Орлиънс. Той, както знаете, не празнува Рождество Христово. Осведомих го за положението тук, като наблегнах върху Макдиър и ФБР. Уверих го, че след първата среща онзи не го е търсил пак. Той май не повярва и ме прати да проверявам чрез техните източници вътре във ФБР. Не знам какво имаше наум, но кой съм аз, че да задавам въпроси? Нареди ми да следим Макдиър непрекъснато следващата половин година. Отвърнах му, че вече го правим. Не иска и да чуе да се повтаря ситуацията с Ходж и Козински. Много го е яд, че е станало така. Макдиър не бива да ходи в командировки, освен ако поне двама от нас не го придружават.

— След половин месец отива във Вашингтон — обади се Ейвъри.

— Защо?

— В Американския данъчен институт. Има четиридневен семинар, който искаме да минат всички нови служители. Обещали сме му и ще се усъмни, ако отменим пътуването.

— Направихме му резервации още през септември — добави Оли.

— Ще видя дали ще убедя Лазаров — вметна Девашър. — Кажете ми датите, полетите и хотелската резервация. Той ще има да ми трие сол на главата.

— Какво стана на Коледа? — поинтересува се Лок.

— Нищо особено. Жена му отиде при родителите си в Кентъки. Още е там. Макдиър взе кучето и замина с колата за Панама Сити Бийч, щата Флорида. Май отиде да види майка си, но не сме сигурни. Бил е една нощ в мотел на «Холидей Ин» до плажа. Само той и кучето. Доста скучно. След това се отправил към Бърмингам, отседнал в друг мотел на «Холидей Ин», а вчера рано сутринта ходил в Бръши Маунтън на свиждане с брат си. Нищо особено.

— Какво е казал на жена си? — попита Ейвъри.

— Нищо, доколкото знаем. Няма как да чуем всичко.

— Още кого следите? — попита отново Ейвъри.

— Подслушваме всичките, но от дъжд на вятър. Нямаме сериозни подозрения към никого, освен към Макдиър, и то само заради Тарънс. Засега всичко е спокойно.

— На всяка цена трябва да иде във Вашингтон, Девашър — настоя Ейвъри.

— Добре де. Ще го уредя с Лазаров. Ще ни накара да пратим пет души да го следят. Кръгъл идиот.

 

 

Заведението «При летището» наистина бе край летището. Мич го откри след три опита и спря между два камиона с кални гуми и фарове. Паркингът бе задръстен с такива камиони. Мич се огледа и инстинктивно свали вратовръзката си. Наближаваше единадесет вечерта. Заведението бе тясно и тъмно, по боядисаните му прозорци святкаха реклами за бира.

Мич погледна бележката още веднъж, да не би да е сгрешил.

Господин Макдиър, моля ви, елате късно довечера в «При летището» на Уинчестър. Касае се за Еди Ломакс. Много е важно.

Тами Хемпхил, негова секретарка.

Когато се прибра, намери бележката, мушната във вратата за кухнята. Помнеше Тами от единственото си посещение в канцеларията на Еди още през ноември. Помнеше тясната й кожена пола, огромния бюст, изрусената коса, червените устни, пушека, който излизаше през носа й. Спомни си и историята за мъжа й, Елвис.

Вратата се отвори лесно и той се вмъкна вътре. Лявата половина на салона бе изпълнена с редица билярдни маси. В мрака и черния пушек Мич забеляза отзад малък дансинг. Отдясно имаше дълъг бар като в кръчма, на който се бяха струпали каубои и каубойки — всички пиеха бира направо от бутилките. Никой не му обърна внимание. Той отиде бързо в края на бара и седна на високото столче.

— Бутилка бира — поръча на бармана.

Преди да му донесат бирата, се появи и Тами. Бе седяла и чакала на една пейка, на която имаше и други хора, до билярдните маси. Носеше тесни износени дънки, избеляла дънкова блуза и червени обувки с високи токове. Косата й беше току-що изрусена.

— Благодаря, че дойдохте — подхвана тя, като го гледаше в лицето. — Чакам от четири часа. Не знаех как иначе да ви намеря.

Мич кимна и се усмихна, сякаш искаше да каже: «Всичко е наред, постъпила си правилно».

— Какво има? — попита той.

Тами се заозърта.

— Трябва да поговорим, но не тук.

— Къде предлагаш?

— Дали да не се поразходим с колата?

— Разбира се, но не с моята. Може да не е разумно.

— И аз съм с кола. Стара е, но ще свърши работа.

Мич плати бирата и последва Тами. Един зяпач, седнал близо до вратата, подметна:

— Я го виж какъв е чевръст тоя с костюма. Още не влязъл, и грабна мацето.

Мич му се усмихна и бързо излезе навън. Като джудже сред големите кални возила бе спрян очукан фолксваген. Тами отключи вратата, Мич се приведе на две и се вмъкна върху отрупаната с какво ли не седалка. Тя натисна пет пъти педала за газта и завъртя ключа. Мич затаи дъх, докато потеглиха.

— Къде да идем? — попита Тами.

Където няма да ни видят, помисли си Мич.

— Ти караш.

— Нали си женен? — попита момичето.

— Да, а ти?

— Да, и моят няма да разбере подобна ситуация. Затова избрах тая дупка. Никога не идваме тук.

Каза го, сякаш те с мъжа й гледаха с лошо око на тъмните съмнителни нощни заведения.

— А, и моята жена едва ли ще прояви разбиране. Но сега не е в града.

Тами пое към летището.

— Хрумна ми нещо — каза тя притеснено — беше се вкопчила в кормилото.

— Какво?

— Чул си за Еди, нали?

— Да.

— Кога се видяхте за последен път?

— Десет дни преди Коледа. Беше един вид тайна среща.

— Така си и мислех. Не водеше записки за поръчката, която бе поел от теб. Разбрах, че така си искал. Не ми е казал много. Но аз и Еди, ние, ъ-ъ, ние бяхме близки.

Мич не знаеше какво да отговори.

— Всъщност бяхме много близки. Нали разбираш?

Той изсумтя и отпи от бирата.

— И ми казваше неща, които вероятно не е бивало да споменава. Подметна, че твоят случай бил много странен, че някои адвокати от кантората ви са починали при съмнителни обстоятелства. И смяташе, че някой постоянно те следи и подслушва. Доста странно за адвокатска фирма.

Ясно колко поверителни са били разговорите ни, помисли си Мич.

— Така е.

Тами зави, подкара по отклонението към летището и се отправи към огромния паркинг.

— След като приключи, ми рече веднъж, само веднъж, в леглото, че май го следят. Беше три дни преди Коледа. Попитах го кой. Каза, че не знае, но според него вероятно същите хора, които следят и теб. Не ми съобщи много.

Тя спря близо до изхода на летището.

— Кой друг би могъл да го следи? — попита Мич.

— Никой. Бе добър детектив и не оставяше следи. Нали беше бивш полицай и бивш затворник. Бе много обигран. Плащаха му да следи някои хора и да събира разни гадости за тях. Никой не го е следил. Никога.

— Тогава кой го е убил?

— Който го е следил. Във вестника пишеше, че го спипали да следи някакъв тузар и затова му видели сметката. Не е вярно.

Най-неочаквано Тами извади неизвестно откъде дълга цигара с филтър и я запали. Мич свали прозореца.

— Имаш ли нещо против, ако пуша?

— Не, само не духай срещу мен — отговори той и посочи към нейния прозорец.

— Във всеки случай съм доста изплашена. Еди беше убеден, че хората, които те следят, са много опасни и много хитри. Много печени, така се изрази. А щом са убили него, какво ще стане с мен? Току-виж, решат, че знам нещо. Не съм ходила в канцеларията от деня на убийството му. И нямам намерение да стъпвам там.

— На твое място и аз бих постъпил така.

— Не съм толкова загубена. Работих с него две години и научих доста. Има много откачени. Виждали сме ги всякакви.

— Как са го застреляли?

— Той имаше един приятел в отдел «Убийства». Каза ми под секрет, че Еди е застрелян с три куршума в главата отзад, от упор, с пистолет калибър 22. Не са открили никакви улики. Обясни, че са пипали чисто, професионално.

Мич допи бирата и остави шишето на пода до купчината празни кутии от бира. Чисто, професионално.

— Умът ми не го побира — допълни Тами. — Как така някой се вмъкнал зад Еди, седнал е на задната седалка и е стрелял три пъти в тила му? А той дори не трябваше да ходи там.

— Може би е заспал и са му устроили засада.

— А, не, отваряше си очите на четири, когато работеше до късно. Много внимаваше.

— Има ли в канцеларията някакви папки?

— За теб ли?

— Да, за мен.

— Едва ли. Никога не съм виждала нищо в писмен вид. Каза, че така си искал.

— Да — потвърди той с облекчение.

Видяха как един самолет излита на север. Целият паркинг се разтресе.

— Наистина съм изплашена, Мич. Мога ли да ти викам Мич?

— Разбира се. Защо не.

— Мисля, че са го убили заради работата, която е вършел за тебе. Няма друго обяснение. И ако са го убили, защото е знаел нещо, току-виж си наумят, че и аз съм в течение. Какво мислиш?

— Не бих поемал никакви рискове.

— Дали да не изчезна за известно време? Сегиз-тогиз мъжът ми работи по нощните заведения, ако се налага, можем да се преместим другаде. Не съм му казвала нищо, но сигурно трябва да му обясня. Какво мислиш?

— Къде бихте могли да отидете?

— В Литъл Рок, Сейнт Луис, Нашвил. Той работя, когато има настроение, вероятно можем да се преселим.

Тами запали нова цигара.

Пипали са чисто, професионално, повтаряше си Мич. Погледна момичето и забеляза малка сълза върху бузата му. Тами не беше грозна, но годините, прекарани по баровете и нощните заведения, си бяха казали думата. Чертите й бяха правилни и ако не беше тъй силно изрусена и толкова гримирана, сигурно щеше да е привлекателна за възрастта си. Явно наближаваше четиридесетте.

Тами всмукна силно от цигарата и издуха облак дим през прозореца на колата.

— Май сме на един хал. По петите и на двама ни са. Убили са толкова адвокати, сега Еди, вероятно ние сме следващите.

Не се прави на ударен, малкият, кажи го без заобикалки!

— Слушай, хайде да направим така. Ще поддържаме връзка. Не можеш да ми се обаждаш по телефона и не бива да ни виждат заедно. Жена ми знае всичко и ще й съобщя за нашата среща. Не се плаши от нея. Пращай ми бележка всяка седмица и ми съобщавай къде си. Как се казва майка ти?

— Дорис.

— Добре. Това ще е псевдонимът ти. Подписвай с Дорис всичко, което ми пращаш.

— И писмата ти ли четат?

— Не е изключено, Дорис.