Джон Гришам
Фирмата (15)

15

Един петък по обед, половин месец преди Коледа Аби се сбогува с учениците в «Сейнт Андрю» и си тръгна за ваканцията. В един часа спря колата на паркинг, където имаше много автомобили «Волво» и «Беемве», «Сааб» и «Пежо», и отиде бързо под студения дъжд в препълнения ресторант, където младите богаташи се събираха сред пищната растителност, за да ядат киш, супа от черен фасул и други специалитети. От една година това бе любимото заведение на Кей Куин и днес щяха да обядват тук за втори път този месец. Кей, както обикновено, бе закъсняла.

Приятелството им бе още в начален стадий. Предпазлива по природа, Аби не бързаше да се сближава с непознати. През трите години в Харвард не бе имала приятелки и се бе научила да е самостоятелна. За шестте месеца, откакто бяха в Мемфис, се бе запознала в черквата с няколко жени, които биха могли да й станат близки, и с една в училището, но предпочиташе да не бърза с приятелствата.

В началото Кей Куин бе много инициативна. Начаса се впусна да я развежда из града и по магазините, дори я съветваше как да обзаведе къщата. Но Аби се държеше предпазливо, научаваше по нещо при всяко гостуване и не изпускаше от очи новата си приятелка. Често гостуваха с Мич у семейството на Куин. Бяха се срещали и на вечери, организирани от фирмата, когато наоколо имаше много хора. Бяха се радвали на компанията си по време на четири дълги обеда в най-модните ресторанти, където се събираха младите и красиви мемфисчани с престижни кредитни карти «Голд мастър» в джоба. Кей се прехласваше по колите, хубавите къщи и дрехите, но се правеше, че те не я интересуват. Искаше да й бъде приятелка, близка приятелка, да си споделят тайните. Аби я държеше на разстояние и я допускаше бавно до себе си.

Един джубокс, модел 1950 година, бе поставен под масата на Аби на първата площадка до бара, където мнозина посетители отпиваха прави от питиетата си, докато чакаха да се освободят маси. След десет минути Кей изплува от навалицата около входа и погледна нагоре към третото ниво на ресторанта. Аби се усмихна и й помаха.

Прегърнаха се и се целунаха лекичко по двете бузи, та да не се изцапат с червило.

— Извинявай, че закъснях — рече Кей.

— Няма нищо. Свикнала съм.

— Заведението е претъпкано — отбеляза Кей и се огледа учудена, макар че винаги бе така. — Значи свърши?

— Да. Преди един час. Във ваканция съм до шести януари.

Одобриха тоалетите си и отбелязаха колко са стройни, млади и изобщо хубави.

Тутакси заговориха за коледните покупки, за магазини, разпродажби, деца, докато не им донесоха виното. Аби си поръча пържени скариди, а Кей предпочете киш с цветно зеле, който й донесоха от бара, заобиколен от папрат.

— Какви са плановете ти за Коледа? — попита тя.

— Още никакви. Ще ми се да идем в Кентъки и да видя нашите, но Мич едва ли ще се съгласи. Намекнах му два пъти, ала той не обърна внимание.

— Още ли не мели с родителите ти?

— Нищо не се е променило. Всъщност не говорим за това. Не знам как да подходя.

— Сигурно много внимателно.

— Да, и с много търпение. Родителите ми не бяха прави, но все пак имам нужда от тях. Боли ме, че единственият мъж, когото съм обичала, не може да ги понася. Всеки ден се моля да стане някакво малко чудо.

— Май ти трябва голямо чудо. Толкова много ли работи Мич, както разправя Ламар?

— Не мога да си представя някой да работи повече. По осемнадесет часа от понеделник до петък, по осем часа в събота и тъй като неделята е за почивка — само по пет-шест часа. Отделя ми малко време в неделя.

— Звучиш ми отчаяна, права ли съм?

— Много отчаяна, Кей. Проявявах търпение, но става все по-лошо. Започвам да се чувствам като вдовица. Омръзна ми да спя на дивана и да го чакам да се върне.

— Излиза, че му трябваш, колкото да му осигуриш храна и секс.

— Де да беше така! Прибира се капнал, за да мисли за секс. За него той вече не е толкова важен. А беше ненаситен. Докато следваше, се изтощавахме почти до смърт. А сега го правим веднъж на седмица, ако имам късмет. Прибира се, яде, ако има сили, и си ляга. Ако пък извадя голям късмет, ще поговори с мен няколко минути, преди да заспи. Закопняла съм за истински разговор, Кей. Прекарвам по седем часа на ден с осемгодишни деца и мечтая за думи, които не са от две-три срички. Мъча се да му го обясня, но той вече хърка. Ти имала ли си такъв период с Ламар?

— Донякъде. Първата година работеше по седемдесет часа седмично. Май всички го правят. То е нещо като посвещаване в братството. Като ритуал, в който трябва да докажеш своята мъжественост. Но след една година повечето се уморяват и започват да работят по шестдесет, шестдесет и пет часа. Продължават да работят усилено, но не в стил камикадзе, както новоназначените.

— Ламар работи ли в събота?

— Обикновено да, по няколко часа. Ала никога в неделя. Аз му тропнах с крак. Разбира се, когато трябва да се спази някакъв важен срок или по времето, когато се събират данъците, всички работят денонощно. Но Мич като че ли ги озадачава.

— Изобщо не намалява темпото. Просто е като омагьосан. Понякога се прибира чак на разсъмване. Само взема набързо един душ и се връща във фирмата.

— Ламар сподели, че вече е станал пословичен.

Аби отпи от виното и погледна бара.

— Чудесно. Омъжена съм за една легенда.

— Мислила ли си за деца?

— За тях е нужен секс, нали?

— Хайде, Аби, не може да е чак толкова лошо.

— Не съм готова за деца. Няма да се справя сама. Обичам съпруга си, но на този етап от живота си току-виж ми съобщи, че има страшно важно заседание, и ме остави сама с родилни болки и изтекла вода. Не мисли за нищо друго, освен за тази проклета адвокатска кантора.

Кей се пресегна през масата и нежно хвана ръката на Аби.

— Всичко ще се оправи — каза тя с широка усмивка и умен поглед. — Първата година е най-трудна. После нещата ще се оправят, наистина.

Аби се усмихна.

— Извинявай.

Келнерът им донесе храната, поръчаха си още вино. Скаридите бяха в сос от масло с чесън и миришеха вкусно. Студеният киш беше върху няколко листа от маруля и тънко резенче домат.

Кей бодна парченце цветно зеле и задъвка.

— Нали знаеш, Аби, във фирмата много държат служителите да имат деца.

— Не ме интересува. Сега тая фирма не ми допада. Състезавам се с нея и постоянно губя. Пет пари не давам на какво държат. То оставаше да ми планират семейството. Не проумявам защо си пъхат носа в неща, които изобщо не им влизат в работата. Фирмата е забулена в тайнственост, Кей. Не мога да я разбера, но от тези хора ме побиват тръпки.

— Искат при тях да работят щастливи адвокати със здрави семейства.

— А аз искам да си върна съпруга. Те ми го отнемат, значи семейството ни не е здраво. Ако го оставят на мира, сигурно ще заживеем като другите хора и ще имаме къща, пълна с деца. Но не и сега.

Донесоха им виното, а скаридите на Аби изстиваха. Тя ги ядеше бавно и отпиваше от виното. Кей потърси по-неутрална тема.

— Ламар ми каза, че миналия месец Мич ходил на Каймановите острови.

— Да. Бяха там с Ейвъри три дни. Само по работа, поне така ми казва. Ти ходила ли си там?

— Ходя всяка година. Красиво място с разкошни плажове и топло море. Там сме всяка година през юни, когато свърши училището. Фирмата притежава две огромни вили на самия плаж.

— Мич иска да идем през март, през пролетната ваканция.

— Непременно иди. Преди да се родят децата, само лежахме на плажа, пиехме ром и се любехме. Това е една от причините фирмата да притежава вилите, ако имате късмет, ще пътувате и със самолета й. Скъсват се от работа, но знаят, че е необходима и почивка.

— Не ми споменавай за фирмата, Кей. Хич не искам да знам какво обичат или не обичат, какво правят или не правят, какво насърчават и какво не.

— Нещата ще се оправят, Аби. Наистина. Разбери, че твоят мъж и моят мъж са много добри адвокати, но нямаше да печелят толкова на друго място. А ние с теб щяхме да караме нови буици вместо нови пежа или мерцедеси.

Аби сряза една скарида на две и я потопи в маслото с чесън. Набоде едното парче с вилицата, после отмести чинията. Чашата й за вино бе празна.

— Знам, Кей, знам. Но в живота има много по-важни неща от голямата къща и пежото. Тук сякаш никой не го забелязва. Кълна ти се, бяхме по-щастливи в двустайното студентско апартаментче в Кеймбридж.

— Тук сте само от няколко месеца. С времето Мич ще започне да работи по-малко и животът ви ще се нормализира. Няма да мине много, и невръстните ви дечица ще заприпкат из задния двор. И докато се усетиш, Мич ще стане съдружник. Повярвай, Аби, всичко ще се оправи. Преживяваш период, през който всички сме минали и сме издържали.

— Благодаря ти, Кей. Дано наистина да си права.

 

 

Паркът беше малък, шест-седем декара, върху склон над реката. Подредените в редица оръдия и двете бронзови статуи напомняха за храбрите бойци на Конфедерацията, сражавали се, за да спасят реката и града. Под паметника на генерал на кон се бе сгушил някакъв пияница. Кашонът и опърпаното одеяло едва ли го предпазваха от пронизващия студ и острата суграшица. На двадесетина метра по крайбрежния булевард пъплеха коли. Беше тъмно.

Мич отиде при оръдията и се загледа в реката и мостовете към Арканзас. Закопча ципа на дъждобрана и вдигна яката си. Погледна часовника си. Зачака.

Бендини Билдинг се виждаше смътно. Мич бе паркирал колата в гараж в центъра на града и се бе върнал на реката с такси. Бе сигурен, че не са го проследили. Продължи да чака.

От ледения вятър, който духаше откъм реката, лицето му се зачерви и той се сети за зимите в Кентъки, след като бе останал без родители. Студени, жестоки зими. Зими на самота и отчаяние. Ходеше с чужди палта, дадени му от някой братовчед или приятел, които не го топлеха достатъчно. Дрехи на старо. Мич отпъди тези мисли.

Суграшицата падаше върху косата му и отскачаше по настилката наоколо. Мич погледна отново часовника си.

Чуха се стъпки и към оръдията забърза някакъв човек. Спря, после бавно се приближи.

— Мич?

Беше Еди Ломакс в дънки и дълго палто от заешка кожа. С гъстите си мустаци и бялата каубойска шапка сякаш бе слязъл от реклама за цигари. Човекът, който пуши марлборо.

— Да, аз съм.

Ломакс се приближи от другата страна на оръдието. Стояха като часови от Конфедеративната армия, които наблюдават реката.

— Следеше ли те някой? — попита Мич.

— Не. А теб?

— Не.

Мич гледаше автомобилното движение по крайбрежния булевард. Ломакс мушна ръце в дълбоките си джобове.

— Чувал ли си напоследък Рей? — попита той.

— Не. — Отговорът бе рязък, сякаш Мич искаше да каже: «Не съм дошъл тук в тая суграшица, за да си бъбрим глупости». — Какво откри? — попита той, без да го гледа.

Ломакс запали цигара и сега наистина бе като човека от рекламата на марлборо.

— Добрах се до малко информация за тримата адвокати. Алис Наус е загинала през 1977 година при автомобилна катастрофа. Според протокола в полицията е била блъсната от пиян шофьор, странното обаче е, че шофьорът не е бил открит. Катастрофата е станала около полунощ в сряда. Наус работила до късно във фирмата, после си тръгнала с колата. Живеела в източните квартали, в Сикамор Вю, и на около два километра от къщи била блъсната челно от тежкотоварен камион. На Ню Лъндън Роуд. Карала хубав малък фиат, който се разбил на парчета. Не е имало свидетели. Когато дошла полицията, камионът бил празен, нямало и следа от шофьора. По регистрационните номера открили, че преди три дни е бил откраднат от Сейнт Луис. Нямало отпечатъци от пръсти, нищо друго.

— Търсили ли са отпечатъци?

— Да. Познавам следователя, натоварен със случая. Имали подозрения, но не открили никакви улики. В кабината намерили счупена бутилка от уиски, затова решили, че катастрофата е била причинена от пиян шофьор, и приключили преписката.

— Аутопсия правили ли са?

— Не. Било е ясно от какво е починала.

— Звучи подозрително.

— Дори много. И трите случая са подозрителни. Робърт Лам е бил на лов за елени в Арканзас. С неколцина негови приятели направили бивак в окръг Айзард. Ходели там два-три пъти в годината по време на ловния сезон. След като прекарали една сутрин в гората, всички освен Лам се върнали в хижата. Търсили го половин месец и го намерили в някаква клисура, почти затрупан с листа. Бил прострелян с един куршум в главата, това е почти всичко, което се знае. Изключили са възможността за самоубийство, но просто нямало никакви улики, за да се започне разследване.

— Значи е бил убит?

— Очевидно. При аутопсията било установено, че куршумът е влязъл отзад в основата на мозъка и е излязъл отпред, отнасяйки почти цялото му лице. При това положение е изключено да е самоубийство.

— Ами ако е нещастен случай?

— Възможно е. Може да го е улучил куршум, изстрелян по сърна, но е малко вероятно. Намерили са го доста далеч от бивака, в местност, рядко посещавана от ловци. Приятелите му казали, че нито са чули, нито са видели други ловци сутринта, когато е изчезнал. Говорих с шерифа, вече бивш. Той е убеден, че става дума за убийство. Според него имало доказателства, че тялото е било затрупано нарочно.

— Това ли е всичко?

— Да, за Лам.

— А Микъл?

— Доста тъжна история. Самоубил се е през 1984 година на тридесет и четири годишна възраст. Прострелял се в дясното слепоочие с пистолет «Смит и Уесън» 357. Оставил дълго писмо, в което пишел на бившата си жена, че се надява да му прости, и други такива глупости. Сбогувал се с децата и майка си. Наистина трогателно.

— С неговия почерк ли е написано писмото?

— Не. Написано е на машина и в това няма нищо странно, понеже Микъл пишел често на електронната машина в кабинета си. На нея е написано писмото. Имал ужасен почерк.

— И какво тогава ти се струва подозрителното?

— Пистолетът. Никога през живота си не е купувал пистолет. Никой не знае откъде се е взел, бил е без регистрация, без сериен номер, Микъл уж бил казал на един свой приятел от фирмата, че си е купил пистолет за самозащита. Очевидно е имал лични проблеми.

— Ти какво мислиш?

Ломакс хвърли фаса върху мократа настилка. Сложи длани около устата си и започна да ги духа.

— Направо не знам. Не мога да повярвам, че адвокат, специалист по данъчно право, който не разбира нищо от оръжие, ще си купи пистолет без регистрация или сериен номер. Ако такъв човек е решил да се сдобие с пистолет, ще иде в магазин за оръжие, ще попълни нужните документи и ще си купи хубав лъскав нов пистолет. Намереният пистолет бил поне десетгодишен и е бил пипан от професионалисти.

— Полицията правила ли е разследване?

— Всъщност не. Започнали разследване, но го прекратили.

— Писмото било ли е подписано?

— Да, но не знам кой е потвърдил, че подписът е на Микъл. Бил разведен от една година, бившата му жена се върнала в Балтимор.

Мич закопча горното копче на дъждобрана и изтръска от яката си суграшицата. Тя се бе засилила и бе покрила настилката. Под цевта на оръдието вече се образуваха тънички ледени висулки. Движението по крайбрежния булевард намаля, колите се хлъзгаха и се въртяха.

— Та какво ще кажеш за малката ни фирма? — попита Мич, загледан към реката в далечината.

— Опасничка си е. За петнадесет години са загубили петима адвокати. Едва ли е много сигурно да работиш в нея.

— Петима ли?

— С Ходж и Козински. От един източник научих, че и около тях имало въпроси, останали без отговори.

— Не съм те наел да разследваш случая с тях.

— И не ти искам да ми плащаш. Просто ми беше интересно.

— Колко ти дължа?

— Шестстотин и двадесет долара.

— Ще ти платя в брой. И без разписки.

— Както кажеш. Предпочитам в брой.

Мич извърна поглед от реката и се загледа във високите здания на три пресечки от парка. Беше му студено, но не бързаше да си тръгва. Ломакс го наблюдаваше с крайчеца на окото.

— Май си загазил, моето момче.

— Така ли мислиш?

— Аз не бих се хванал в такава фирма. Е, не знам всичко, което знаеш ти, и допускам, че премълчаваш доста. Но ето че стоим тук в суграшицата, защото не искаме да ни видят. Не можем да говорим по телефона. Не можем да се срещаме в твоя кабинет. Сега вече отказвам да се виждаме и в моята канцелария. Смяташ, че си под непрекъснато наблюдение. Казваш ми да внимавам и се оглеждаш да не би да следят и мен. Петима адвокати от фирмата ви са умрели при подозрителни обстоятелства, а ти се държиш така, сякаш можеш да бъдеш следващият. Да, май наистина си загазил. И то сериозно.

— А Тарънс?

— Един от най-добрите им агенти, преместили са го тук преди около две години.

— Откъде?

— От Ню Йорк.

Пияницата се търкулна изпод бронзовия кон и падна на настилката. Изръмжа, изправи се бавно на крака, взе кашона и одеялото и пое към центъра на града. Ломакс се разкърши и го загледа тревожно.

— Някакъв скитник — каза Мич.

И двамата се поуспокоиха.

— От кого се крием? — попита Ломакс.

— Де да знаех!

Ломакс се вгледа изпитателно в лицето му.

— Мисля, че знаеш.

Мич не отговори.

— Слушай, не ми плащаш, за да се забъркам в тази история. Наясно съм. Но инстинктът ми подсказва, че си в опасност и се нуждаеш от приятел, на когото да се опреш. Мога да ти помогна, ако имаш нужда от мен. Не знам кои са лошите, но съм убеден, че са много опасни.

— Благодаря — промълви Мич тихо, без да го поглежда, сякаш бе време Ломакс да си тръгва и да го остава още малко сам в суграшицата.

— За Рей Макдиър съм готов да се хвърля в реката, защо да не помогна и на братлето му.

Мич кимна леко, но не каза нищо.

Ломакс пак запали цигара и отърси леда от ботушите си.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време. И се пази. Взели са те на мушка и не си поплюват.