Джон Гришам
Фирмата (11)

11

Нина се втурна в кабинета с куп документи и ги остави пред шефа си.

— Подпишете ги — настоя тя и му подаде неговата писалка.

— Какво е това? — попита Мич и послушно започна да подписва.

— Не питайте. Доверете се на мен.

— Намерих една правописна грешка в договора на Ландмарк.

— От компютъра е.

— Тогава оправи компютъра.

— До колко часа ще работите довечера?

Мич прелисти документите и продължи да ги подписва.

— Не знам. Защо?

— Изглеждате уморен. Защо не се приберете по-рано, например към десет, десет и половина и не си починете? В очите сте заприличали на Нейтън Лок.

— Много смешно.

— Обади се жена ви.

— Ще й позвъня след минутка.

Мич подписа писмата и документите и Нина ги прибра.

— Пет часът е. Аз си тръгвам. Оливър Ламбърт ви чака в библиотеката на първия етаж.

— Оливър Ламбърт ли? Чака ме?

— Точно така. Обади се преди пет минути. Било много важно.

Мич оправи вратовръзката си, изтича по коридора, спусна се по стълбите и тръгна спокойно към библиотеката.

Около заседателната маса седяха Ламбърт, Ейвъри и повечето съдружници. Присъстваха и всички адвокати на щат, които стояха зад съдружниците. Председателското място в края на масата бе празно. В библиотеката бе много тихо, почти като на тържество. Никой не се усмихваше. Ламар бе съвсем близо, но не го погледна. Ейвъри бе притеснен. Уоли Хъдсън подръпна края на папийонката си и бавно поклати глава.

— Седни, Мич — покани го сериозно Ламбърт. — Трябва да поговорим.

Дъг Търни затвори вратата.

Мич седна и напразно потърси нещо, което да го успокои. Съдружниците извъртяха столовете си към него и се посгъстиха. Адвокатите го заобиколиха, без да откъсват очи от Мич.

— Какво има? — попита той плахо и погледна безпомощно Ейвъри.

Над веждите му избиха капчици. Сърцето му биеше като пневматичен чук. Той едвам си поемаше дъх.

Оливър Ламбърт се наведе над масата и свали очилата си за четене. Намръщи се съчувствено, сякаш предстоеше нещо мъчително.

— Току-що ни се обадиха от Нашвил, Мич, затова искаме да говорим с теб.

Изпитът. Изпитът. Изпитът. Беше станало нещо безпрецедентно. Най-после един от служителите във великата фирма «Бендини» бе скъсан на него. Мич погледна Ейвъри, идеше му да изкрещи: «Ти си виновен!». Ейвъри потърка вежди, сякаш внезапно го бе заболяла глава, и избягна погледа му. Ламбърт огледа подозрително другите съдружници и отново се обърна към Макдиър.

— Опасявахме се, че ще се случи, Мич.

Макдиър искаше да каже нещо, да обясни, че заслужава да му дадат още една възможност, че след половин година пак ще има изпит и той ще го издържи, че няма да ги посрами за втори път. Усети силна болка под кръста.

— Да, сър — отвърна притеснено, с чувство на поражение.

Ламбърт се обърна към жертвата си.

— От Нашвил ни съобщиха, че на изпита си получил най-високата оценка. Честито, господин адвокате!

В библиотеката избухнаха смях и възгласи. Всички го наобиколиха и му стиснаха ръката, затупаха го с усмивки по гърба. Ейвъри се доближи и обърса челото му с носна кърпа. Кендъл Махан тропна три бутилки шампанско на масата и започна да ги отпушва. Напълни пластмасови чаши за всички. Мич най-после си пое дъх и се усмихна. Изпи шампанското на екс и му сипаха повторно.

Оливър Ламбърт сложи нежно ръка върху врата му и заговори:

— Гордеем се с теб, Мич. Ти си третият служител във фирмата, получил златен медал, и според нас ти се полага премия. Приготвил съм ти чек за две хиляди долара, поднасям ти го като скромна награда за успеха.

Разнесоха се подсвирквания и възгласи.

— Освен това доста ще ти увеличим и заплатата.

Насъбралите се пак подсвирнаха.

Мич пое чека, но не го погледна.

Господин Ламбърт вдигна ръка и помоли за тишина.

— От името на фирмата бих искал да ти поднеса това.

Ламар му подаде пакет, увит в кафява хартия. Ламбърт я разкъса и я хвърли на масата.

— Поръчахме тази плоча, защото бяхме сигурни, че ще дойде днешният ден. Както виждаш, това е бронзово копие на нашия фирмен знак заедно с имената на всички работещи тук. Ето го и твоето име, Мичъл И. Макдиър. То ще бъде изписано върху бланките на фирмата.

Мич пое смутен наградата. Лицето му бе възвърнало цвета си и шампанското започна да му се услажда.

— Благодаря — каза тихо той.

 

 

След три дни в мемфиския вестник бяха публикувани имената на юристите, издържали адвокатския изпят. Аби изряза бележката за албума си и изпрати копия на родителите си и на Рей.

Мич беше открил закусвалня на три пресечки от Бендини Билдинг, между Фрънт Стрийт и крайбрежния булевард, близо до реката. Беше мрачна дупка с малко посетители и мазни люти кренвирши. Харесваше му, защото можеше да се отскубне за малко и докато хапва, да оправи някой документ. Сега, когато вече бе пълноправен адвокат, можеше да изяде един кренвирш на обед и да отчита по сто и петдесет долара на час.

Седмица, след като името му се бе появило във вестника, обядваше сам на масата в дъното. В закусвалнята нямаше никой. Мич четеше проспект, дебел два пръста. Собственикът, грък, дремеше зад касата.

До масата се приближи някакъв непознат и спря на около метър. Свали обвивката на един сладкиш колкото може по-шумно. Щом видя, че Мич не го забелязва, отиде на масата и седна. Мич погледна през покривката на червени карета и остави материала до студения чай.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — копита той.

Непознатият погледна касата, после празните маси и помещението зад себе си.

— Вие сте Макдиър, нали?

Говореше със силен акцент, без съмнение бруклински. Мич го огледа внимателно. Беше около четиридесетгодишен, отстрани бе подстриган късо, по войнишки, а побелелият перчем му падаше почти в очите. Носеше тъмносин костюм с жилетка от плат, който съдържаше поне деветдесет процента полиестер. Вратовръзката му бе евтина, имитираше коприна. Не бе облечен кой знае как, но изглеждаше спретнат и наперен.

— Да. А вие кой сте? — попита Мич.

Мъжът бръкна в джоба си и измъкна една значка.

— Тарънс, Уейн Тарънс, агент на ФБР.

Вдигна вежди и зачака отговор.

— Заповядайте — каза Мич.

— Щом нямате нищо против.

— Да не смятате да ме претърсвате?

— Засега не. Просто исках да се запознаем. Прочетох името ви във вестника и научих, че сте новият служител в «Бендини, Ламбърт и Лок».

— Какъв интерес представлява това за ФБР?

— Държим под око тази кантора.

Мич загуби интерес към кренвирша и бутна чинията в средата на масата. Сложи още захарин в бакелитовата чаша с чай.

— Ще пийнете ли нещо? — попита той.

— Не, благодаря.

— Защо държите под око фирмата?

Тарънс се усмихна и погледна гърка.

— Още не мога да ви кажа. Има защо, но не съм дошъл да говорим за това. Дойдох да се запознаем и да ви предупредя.

— Да ме предупредите ли?

— Да, да ви предупредя за вашата кантора.

— Слушам ви.

— Три неща. Първо, не вярвайте на никого във фирмата. Няма нито един човек, на когото да се доверите. Не го забравяйте. Второ, всяка дума, която изричате — вкъщи, в кабинета си или в сградата — навярно се записва. Вероятно ви подслушват и в колата.

Мич го наблюдаваше и го слушаше съсредоточено. Това допадна на Тарънс.

— И трето? — попита адвокатът.

— Трето, парите не растат по дърветата.

— Защо не говорите без заобикалки?

— Сега не мога. Мисля, че ние с вас ще се сближим. Искам да ми вярвате и знам, че трябва да заслужа доверието ви. Затова няма да избързвам. Няма как да се срещаме във вашия кабинет, нито в моя, не бива да говорим и по телефона. Ето защо от време на време ще идвам при вас. А засега просто помнете тези три неща и бъдете нащрек.

Тарънс стана и посегна към портфейла си.

— Ето ви визитната ми картичка. Домашният ми телефон е записан на гърба. Звънете само от уличен апарат.

Мич разгледа картичката.

— Защо ще ви звъня?

— Известно време няма да се наложи. Но не хвърляйте картичката.

Мич я мушна в джоба на ризата си.

— И още нещо — продължи Тарънс. — Видяхме ви на погребенията на Ходж и Козински. Жалко, много жалко. Не беше злополука.

Погледна надолу към Мич с ръце в джобовете.

— Не ви разбирам.

— Обадете ми се някога, но внимавайте. Помнете, че ви подслушват.

 

 

Малко след четири часа се чу клаксон и Дъч скочи на крака. Изруга и тръгна пред фаровете.

— И ти си един, Мич! Четири часът е. Какво търсиш тук?

— Извинявай, Дъч. Не можах да спя. Тежка нощ.

Вратата се отвори.

До седем и половина бе издиктувал на диктофона достатъчно, та Нина да работи два дни. Тя не мърмореше чак толкова, когато бе заета. Мич си бе поставил за цел най-накрая да стане първият адвокат на щат, който ще докаже, че има нужда от втора секретарка.

В осем часа се настани в кабинета на Ламар и зачака. Прегледа един договор, пи кафе и каза на секретарката му да си гледа работата. Ламар дойде в осем и петнадесет.

— Трябва да поговорим — каза Мич и затвори вратата.

Ако Тарънс бе прав, кабинетът се подслушваше и разговорът щеше да бъде записан. Макдиър не знаеше на кого да вярва.

— Изглеждаш угрижен — поде Ламар.

— Чувал ли си някога за човек на име Тарънс, Уейн Тарънс?

— Не.

— От ФБР.

Ламар затвори очи.

— ФБР — промърмори той.

— Точно така. Показа значката си.

— Къде го видя?

— Той ме намери в закусвалнята на Лански на авеню Юниън. Знаеше кой съм и че току-що съм си взел изпита. Твърди, че знаел всичко за фирмата и че ни наблюдават отблизо.

— Каза ли на Ейвъри?

— Не. Не съм споменавал на никого, освен на теб. Чудя се какво да правя.

Ламар вдигна слушалката.

— Трябва да съобщим на Ейвъри. Май се е случвало и преди.

— Какво става, Ламар?

Ламар се обади на секретарката на Ейвъри и каза, че е спешно. След няколко секунди Ейвъри позвъни.

— Имаме малък проблем, Ейвъри. Вчера някакъв агент от ФБР се е свързал с Мич. Сега момчето е в кабинета ми. — Известно време Ламар мълча, после се обърна към Мич: — Каза ми да чакам, обажда се на Ламбърт.

— Изглежда ми твърде сериозно — отбеляза Мич.

— Да, но ти не се тревожи. Има си обяснение. Случвало се е и преди.

Ламар приближи слушалката до ухото си и заслуша. После затвори.

— След десет минути ни викат в кабинета на Ламбърт.

Чакаха ги Ейвъри, Ройс Макнайт, Оливър Ламбърт, Харолд О'Кейн и Нейтън Лок. Когато Мич влезе, стояха изнервени около малката заседателна маса и се опитваха да изглеждат спокойни.

— Седни — покани го Нейтън Лок и се усмихна сковано. — Кажи ни всичко.

— Това какво е? — Мич посочи магнетофона в центъра на масата.

— За да не изтървем нещо — отговори Лок и махна към един свободен стол.

Мич седна и се загледа през масата в Черноокия. Ейвъри се настани между тях. Никой не продумваше.

— Вчера обядвах в закусвалнята на Лански на авеню Юниън. Онзи довтаса и седна на масата срещу мен. Знаеше как се казвам. Показа служебна значка и се представи като Уейн Тарънс, агент от ФБР. Погледнах значката, беше истинска. Обясни, че искал да се запознаем, защото сме щели да се сближим. Държали под око фирмата, предупреди ме да не се доверявам на никого. Попитах го защо, а той отговори, че нямал време да ми обяснява, щял да го направи по-късно. Не знаех какво да кажа, само слушах. Щял да ме потърси пак. Преди да си тръгне, подхвърли, че са ме видели на погребенията. После вметна, че Ходж и Козински не били загинали при злополука. И си отиде. Разговаряхме някакви си пет минути.

Черноокия гледаше втренчено Мич и попиваше всяка дума.

— Виждал ли си го някога?

— Не.

— На кого спомена за него?

— Само на Ламар. Сутринта, веднага щом дойде.

— А на жена си?

— Не.

— Остави ли ти телефонен номер, на който да му се обадиш?

— Не.

— Държа да знам всяка дума, която е изрекъл — отсече Лок.

— Казах ви каквото си спомням. Не мога да го повторя дословно.

— Сигурен ли си?

— Нека помисля още малко. — Смяташе да не им съобщава всичко. Вгледа се в Черноокия и разбра, че той очаква да чуе още нещо. — А, да. Бил видял името ми във вестника и знаел, че съм новият служител във фирмата. Това е всичко. Разговорът бе много кратък.

— Опитай се да си спомниш всичко — настоя Лок.

— Попитах го дали иска чай. Той отказа.

Магнетофонът бе изключен, съдружниците като че ли се поуспокоиха. Лок отиде до прозореца.

— Мич, от години си имаме неприятности с ФБР, както и със Службата за държавни приходи. Някои наши клиенти са големи комбинатори — богаташи, които печелят милиони и харчат милиони, а не искат да плащат данъци. Дават ни хиляди долари, само и само да избегнат данъците по законен път. Славим се като много нападателни и не се боим да поемаме рискове, стига клиентите ни да го искат. Става дума за много обиграни бизнесмени, които знаят какво е риск. Плащат ни скъпо и прескъпо, защото не подхождаме догматично. Службата за държавни приходи понякога оспорва начините, по които ги измъкваме от данъчно облагане. През последните двадесет години се е стигало и до съд, но пак сме се оправяли. Онези от Службата за държавни приходи не ни обичат, а и ние не си падаме по тях. Някои наши клиенти не са от най-нравствените хора, ФБР ги е разследвало и ги е тормозило. От три години и на нас ни взеха здравето. Тарънс е новобранец, наумил си е да направи кариера. Дойде в града преди някаква си година и непрекъснато си вре носа. Не бива да говориш с него втори път. По всяка вероятност краткият ви разговор вчера е бил записан, Тарънс е опасен, извънредно опасен. Не играе честно и ти скоро ще разбереш, че повечето агенти на ФБР са мръсници.

— Колко от клиентите са били осъдени?

— Нито един. Спечелили сме всичките дела, които е завеждала срещу нас Службата за държавни приходи.

— А какъв е случаят с Козински и Ходж?

— Уместен въпрос — отговори Оливър Ламбърт. — Не знаем какво е станало. Отначало приличаше на злополука, но вече не сме сигурни, че е така. В моторницата с Марти и Джо е имало и един местен човек, инструктор по леководолазен спорт. Сега властите на острова подозират, че е бил ключовата фигура в цяла мрежа за търговия с наркотици с център в Ямайка и може би взривът е бил насочен срещу него. Островитянинът също загина.

— Едва ли някога ще научим истината — добави Ройс Макнайт. — Местната полиция не е много опитна. Предпочетохме да се погрижим за семействата на загиналите колеги и за нас това е злополука. Честно казано, не знаем какво повече можем да направим.

— Нито дума по този въпрос на никого — нареди Лок на Мич. — Пази се от Тарънс, а ако той се свърже с теб отново, съобщи ни незабавно. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Не казвай дори на жена си — обади се Ейвъри.

Мич кимна.

Лицето на Оливър Ламбърт възвърна бащинската си сърдечност. Той се усмихна и започна да си играе с очилата.

— Мич, знаем, че звучи страшно, но сме свикнали. Остави на нас да се оправяме и ни имай доверие. Не се страхуваме от господин Тарънс, от ФБР, от Службата за държавни приходи, от никого, защото не сме направили нищо лошо. Антъни Бендини е изградил фирмата с къртовски труд, с талант и безкомпромисна етика. И ние всички сме възпитани в този дух. Някои наши клиенти не са светци, но няма адвокат, който да направи клиента си по-морален. Не се тревожи. Само се пази от този човек — той е много, много опасен. Ако му даваш сведения, ще става все по-нахален и ще ни създава главоболия.

Лок насочи към Мич кривия си пръст.

— Ако поддържаш и занапред връзки с Тарънс, ще поставиш под въпрос бъдещето си във фирмата.

— Ясно ми е — каза Мич.

— Наистина му е ясно — защити го Ейвъри.

Лок изгледа Толсън.

— Това е всичко, Мич — приключи Ламбърт. — Бъди предпазлив.

Мич и Ламар се отправиха към вратата и оттам — към най-близкото стълбище.

 

 

— Свържи се с Девашър — обърна се Лок към Ламбърт, който бе до телефона.

След две минути двамата старши съдружници вече седяха срещу отрупаното бюро на Девашър.

— Чу ли? — попита Лок.

— Чух, разбира се, Нат. Чухме всяка дума, която малкият каза. Ти се справи наистина отлично. Взе му страха и той ще бяга от Тарънс, както дяволът — от тамян.

— Ами Лазаров?

— Трябва да му кажа. Той е шефът. Не можем да се преструваме, че не се е случило нищо.

— Какво ли ще направят?

— А, нищо. Денонощно ще държим под око момчето и ще следим всичките му телефонни разговори. И ще чакаме. Няма да предприеме нищо. Всичко зависи от Тарънс. Той ще го потърси отново, но тогава и ние ще бъдем там. Постарайте се да държите Мич в сградата колкото е възможно повече. Когато излиза, уведомявайте ни, ако можете. Всъщност, мен ако питате, не се е случило нищо лошо.

— Защо са се спрели на Макдиър? — поинтересува се Лок.

— Явно са избрали нов подход. Нали помните, Козински и Ходж сами отидоха при тях. Може да са издрънкали повече, отколкото си мислехме. Не знам. Възможно е да смятат, че Макдиър е най-уязвим, защото току-що е завършил и прелива от ентусиазъм. И от нравственост. Като нашия Оли. Добре го каза, Оли, много добре.

— Млъкни, Девашър!

Девашър престана да се усмихва и прехапа долната си устна. Не отговори нищо. Погледна Лок.

— Нали знаеш каква е следващата стъпка? Ако Тарънс и занапред си пъха носа, онзи кретен Лазаров ще ме извика някой ден и ще ми нареди да го очистя. Да му запуша устата. Да го сложа в някоя бъчва и да го търкулна в залива. А случи ли се това, всички вие, почтени джентълмени, ще се пенсионирате рано-рано и ще се ометете от страната.

— Лазаров няма да нареди да посегнем на агент.

— Да, ще е глупаво, но Лазаров си е глупак. Много се тревожи за положението тук. Непрекъснато се обажда и подпитва. Отговарям му каквото ми падне. Понякога слуша, друг път ругае. Но ако нареди да премахнем Тарънс, няма да имаме друг избор.

— От такива приказки ми призлява — каза Ламбърт.

— Искаш ли наистина да ти призлее, Оли? Остави някой от изисканите ти адвокатчета да се сдуши с Тарънс и да пропее, пък тогава ще те питам. А сега ви предлагам да намирате на Макдиър толкова работа, че да не му остава време да мисли за Тарънс.

— Боже мой, Девашър, той и сега бъхти по двадесет часа в денонощието. Започна като фурия и не е намалил темпото.

— Просто го дръжте под око. Наредете на Ламар Куин да се сближи с него, та ако го прихване нещо, да си изплаче душата на него.

— Идеята е добра — отвърна Лок и погледна Оли. — Я да си поприказваме хубаво с Куин. Той е най-близък с Макдиър, може да се сприятелят още повече.

— Слушайте — намеси се Девашър. — Макдиър си е глътнал езика от страх. Няма да предприеме нищо. Ако Тарънс го потърси пак, ще постъпи както днес. Ще изтича право при Ламар Куин. Показа ни на кого се доверява.

— Издрънкал ли е нещо на жена си снощи? — попита Лок.

— Проверяваме магнетофонните записи. Ще ни отнеме около час. Поставили сме толкова подслушвателни уредби в града, че са ни нужни шест компютъра, за да открием каквото ни трябва.

 

 

Загледан през прозореца в кабинета на Ламар, Мич подбираше внимателно думите си. Не говореше много. Ами ако Тарънс бе прав? И всичко се записваше?

— По-добре ли си сега? — попита Ламар.

— Да, струва ми се. Мисля, че разбрах.

— Такива неща са се случвали и по-рано, както каза Лок.

— С кого? Към кого са се насочвали преди?

— Не си спомням. Беше преди три-четири години.

— Но не помниш с кого?

— Не. Не е ли все едно?

— Просто ми е интересно. Не проумявам защо са се спрели на мен, новака, който измежду четиридесетте адвоката тук знае най-малко за фирмата и за клиентите й. Защо са избрали мен?

— Не знам, Мич. Слушай, защо не постъпиш както ти предложи Лок? Помъчи се да забравиш случилото се и избягвай Тарънс. Не си длъжен да разговаряш с него, ако не ти представи съдебно постановление. Кажи му да се разкара, ако цъфне пак. Той е опасен.

— Да, сигурно си прав. — Мич си наложи да се усмихне и се отправи към вратата. — Нали вечерята утре не се отменя?

— Разбира се, че не. Кей е решила да си направим скара и да вечеряме край басейна. Елате по-късно, някъде към седем и половина.

— До утре.