Джон Гришам
Фирмата (9)

9

Кризата с Капс отшумя благополучно за половин месец главно благодарение на това, че няколко дни работиха по осемнадесет часа, и на новоназначения служител във фирмата, който още не бе взел адвокатския си изпит и беше прекалено зает с преписките, за да се тревожи за това. През юли отчете средно по петдесет и девет часа на седмица, рекорд на фирмата за служител, който още не си е взел изпита. На месечното заседание Ейвъри гордо уведоми съдружниците, че Макдиър е работил невероятно за новак. Благодарение на него приключили с преписката на Капс три дни предсрочно. Договорите, общо четиристотин страници, били изготвени перфектно и проучени най-подробно. Пак благодарение на Макдиър щели да свършат с Кокър-Ханкс до един месец, а фирмата щяла да спечели близо четвърт милион. Той бил същинска машина.

Оливър Ламбърт изказа загриженост, че Макдиър не учел. Адвокатският изпит беше след по-малко от три седмици, а за всички бе ясно, че младокът не е готов. През юли беше отменил половината часове за преговор и бе учил някакви си двадесетина часа. Ейвъри му отговори да не се тревожи, неговото момче щяло да се подготви.

Половин месец преди изпита Мич най-сетне се оплака. Сигурно нямало да го издържи, обясни той на Ейвъри, докато обядваха в клуба «Манхатън», имал нужда от време, за да учи. От много време. Можел да претупа материала за две седмици и да мине на косъм. Но Ейвъри трябвало да го остави на спокойствие. Никакви срокове. Никакви пожарни случаи. Никаква работа по цяла нощ. Мич се молеше. Ейвъри го слушаше внимателно, накрая се извини. Обеща да не го закача през останалите две седмици. Мич му благодари.

Първия понеделник на август в библиотеката на първия етаж бе свикано събрание на фирмата. Това бе най-голямата от четирите библиотеки и служеше за заседателна зала, за място, където биваха канени гостите. Половината адвокати бяха седнали около старинната заседателна маса от черешово дърво с двадесет стола. Останалите стояха до лавиците с дебели юридически книги в кожена подвързия, неотваряни от десетилетия. Присъстваха всички работещи във фирмата, дори Нейтън Лок. Той влезе по-късно и застана до вратата. Не проговори на никого, никой не го погледна. Когато имаше възможност, Мич хвърляше поглед към Черноокия.

Настроението бе мрачно. Нямаше усмивки. Бет Козински и Лори Ходж бяха въведени от Оливър Ламбърт. Поканиха ги да седнат в предната част на залата с лице към стената, на която висяха два портрета, покрити с черен креп. Жените се държаха за ръце и се опитваха да се усмихнат. Ламбърт застана с гръб към стената, обърнат към малкото присъстващи.

Говореше тихо, плътният му баритон излъчваше симпатия и съчувствие. Отначало почти шепнеше, но мощният му глас отпращаше всяка сричка чак до дъното на залата. Гледаше двете вдовици; изрази дълбоката покруса на всички във фирмата и обеща, че те ще се грижат за тях, докато кантората съществува. Говореше за Марти и Джо, за първите им години във фирмата, за тяхната всеотдайност и за огромната празнота, зейнала след кончината им. Спомена колко са обичали покойниците семействата си, колко привързали са били към домашното огнище.

Бе красноречив. Импровизираше, без да е обмислил предварително какво ще бъде следващото изречение. Вдовиците плачеха тихо и бършеха очите си. Някои от по-близките им приятели, Ламар Куин и Дъг Търни започнаха да подсмърчат.

Накрая Ламбърт махна черния креп от портрета на Мартин Козински. Моментът бе вълнуващ. Разплакаха се и други. В юридическия факултет на Чикагския университет щяла да бъде учредена стипендия на негово име. Фирмата щяла да отпусне средства за образованието на неговите деца. Щяла да се погрижи за семейството му. Бет прехапа устни и заплака по-силно. Опитните, закоравели, твърди като стомана адвокати от великата фирма «Бендини» преглъщаха бързо и избягваха да срещнат погледите си. Само Нейтън Лок не бе развълнуван. Гледаше втренчено стената и не обръщаше внимание на церемонията.

После дойде ред на портрета на Джо Ходж, на подобна биография, подобна стипендия и средства за децата му. До Мич бе стигнал слух, че четири месеца, преди да умре, Ходж си бил направил застраховка «Живот» на сума два милиона долара.

След словата в памет на загиналите Нейтън Лок се измъкна през вратата. Адвокатите наобиколиха вдовиците — изричаха тихо по няколко думи и ги прегръщаха. Мич не ги познаваше и нямаше какво да им каже. Приближи се до стената и разгледа портретите. До тези на Козински и Ходж имаше три по-малки портрета, които излъчваха същото достолепие. Вниманието му бе привлечено от портрета на някаква жена. На месинговата табелка пишеше: «Алис Наус, 1948-1977».

— Тя беше едно недоразумение — прошушна Ейвъри, след като застана до Мич.

— Защо? — попита той.

— Типична адвокатка. Дойде от Харвард, беше първа по успех в своя курс и се държеше предизвикателно, защото е жена. Смяташе, че всички мъже гледат с лошо око на своите колежки и че мисията на живота й е да премахне дискриминацията. Голяма мръсница. След половин година всички я мразехме, но нямаше как да се отървем от нея. Принуди двама съдружници да се пенсионират преждевременно. Милиган още смята, че е получил сърдечен удар заради нея. Беше й наставник.

— Беше ли добра юристка?

— Много добра, но нямаше как да се оцени талантът й. Заяждаше се за всичко.

— Какво се случи с нея?

— Загина при автомобилна катастрофа. Удари я пиян шофьор. Беше голяма трагедия.

— Тя първата жена тук ли беше?

— Да, и последната, освен ако не ни принудят чрез съда.

Мич кимна към следващия портрет.

— А този кой е?

— Робърт Лам. Беше ми добър приятел. От юридическия факултет на «Емъри» в Атланта. Бе постъпил три години преди мене.

— Какво стана с него?

— Никой не знае. Много обичаше да ходи на лов. Една зима ловувахме лосове в Уайоминг. През 1970 година отишъл на лов за сърни в Арканзас и изчезнал. Намериха го след месец в една клисура с куршум в главата. При аутопсията бе установено, че куршумът е влязъл през тилната част на черепа и е отнесъл почти цялото му лице. Вероятно е бил изстрелян от мощна далекобойна пушка. Навярно е било злополука, но никога няма да узнаем. Не мога да си представя, че някой е искал да убие Боби Лам.

Последният портрет бе на Джон Микъл, 1940-1984.

— Какво се е случило с него? — прошепна Мич.

— Това беше може би най-голямата трагедия. Не беше силен човек и не издържа на напрежението. Пропи се, почна да взема и наркотици. После жена му го напусна, разводът им бе много тежък. Всички бяхме смутени. След десет години работа във фирмата той взе да се страхува, че няма да стане съдружник. Пиеше все повече. Прахосахме цяло състояние да го лекуваме, пращахме го при психиатри, къде ли не. Безрезултатно. Изпадна в депресия, искаше да се самоубива. Написал предсмъртно писмо от седем страници и си пръснал черепа.

— Колко ужасно!

— Наистина.

— Къде го е направил?

Ейвъри се прокашля и се огледа.

— В твоя кабинет.

— Какво!

— Да, но го изчистиха.

— Шегуваш ли се?

— Не, съвсем сериозно. Беше преди години. Оттогава и други са работили в кабинета. Няма страшно!

Мич бе изгубил ума и дума.

— Нали не си суеверен? — попита Ейвъри и се ухили.

— Не, разбира се.

— Може би трябваше да ти кажа, но за такива неща не се говори.

— Мога ли да си сменя кабинета?

— То се знае. Само да се провалиш на изпита, и моментално те пращаме в сутерена, в кабинетите за помощниците.

— Ако се проваля, ще бъде заради теб.

— Да, но ти няма да се провалиш, нали?

— Щом ти си го взел, ще го взема и аз.

 

 

От пет до седем часа сутринта в сградата на фирмата нямаше никой и бе тихо. Нейтън Лок идваше към шест, но влизаше в кабинета си и се заключваше. В седем започваха да се появяват служителите и да се чуват гласове. До седем и половина сградата се изпълваше с хора, пристигаха и няколко секретарки. В осем човек вече не можеше да се размине в коридорите и започваше обичайната суматоха. Бе трудно да се съсредоточиш. Бе нещо обичайно да те прекъсват. Телефоните звъняха постоянно. До девет всички адвокати, помощници, чиновници и секретарки бяха налице.

Мич обичаше самотата на ранните часове. Нагласи будилника с тридесет минути напред и започна да събужда Дъч в пет вместо в пет и половина. Правеше си две кани кафе, после обикаляше тъмните коридори, палеше лампите и оглеждаше сградата. Понякога в ясна утрин заставаше пред прозореца в кабинета на Ламар и наблюдаваше как долу, над могъщата река Мисисипи се пуква зората. Броеше шлеповете, наредени зад влекачите, които пореха бавно водата срещу течението. Гледаше как камионите пъплят по моста в далечината. Но рядко си губеше времето. Диктуваше на диктофона писма, справки, резюмета, докладни записки и какви ли не други документи, които Нина щеше да напише на машина, а Ейвъри — да прегледа. Четеше и за адвокатския изпит.

Сутринта след церемонията в памет на починалите колеги влезе в библиотеката на първия етаж, за да потърси една монография, и отново забеляза петте портрета. Отиде до стената и ги загледа, припомняйки си малкото неща, които Ейвъри му бе казал за тях. Петима мъртви служители за петнадесет години. Фирмата бе опасно място за работа. В един бележник Мич си записа имената и годините на смъртта им. Беше пет и половина сутринта.

Нещо помръдна в коридора и той се извърна надясно. В тъмното видя, че го следи Черноокия. Пристъпи до вратата и изгледа Мич.

— Какво правиш? — попита го.

Мич се обърна към него и се опита да се усмихне.

— Добро утро. Налага се да уча за изпита.

Лок погледна портретите, после се вторачи в Мич.

— Ясно. Защо се интересуваш толкова от тях?

— Просто от любопитство. Фирмата е преживяла доста трагедии.

— Те всички са мъртви. Ще бъде истинска трагедия, ако не си вземеш изпита.

— Смятам да го изкарам.

— Чувам друго. Съдружниците са загрижени от начина, по който учиш.

— А загрижени ли са, че отчитам повече работа?

— Не се фукай. Казаха ти, че изпитът е най-важен. Служител, който не го е взел, няма какво да търси във фирмата.

Мич се сети за десетина остроумни отговора, но не каза нищо. Лок отстъпи назад и изчезна. В кабинета си, след като затвори вратата, Мич пъхна имената и датите в едно чекмедже и разтвори учебника по конституционно право, по който смяташе да преговаря материала.