Джон Гришам
Фирмата (8)

8

Събота сутрин. Мич се успа и чак до седем не отиде във фирмата. Не се обръсна, нахлузи дънките и една стара риза, обу мокасините на бос крак. Така се обличаше в университета. Късно в петък договорът на Капс бе готов и бе преписан на машина. Мич направи още някои поправки и в осем часа в петък вечерта Нина го преписа още веднъж. Той се досещаше, че секретарката почти няма личен живот, затова не се поколеба да я помоли да остане до по-късно. Тя му обясни, че няма нищо против да работи извънредно, и Мич й каза да дойде и в събота сутринта.

Нина се появи в девет часа в невъобразимо впити дънки. Мич й даде договора от двеста и шест страници с последните корекции и я накара да го препише за четвърти път. В десет имаше среща с Ейвъри.

В събота фирмата се променяше. Всички адвокати на щат бяха налице, както и повечето съдружници и няколко секретарки. Нямаше клиенти, затова не бе нужно да са облечени официално. Кажи-речи, всички бяха по дънки, все едно че бяха в животновъдна ферма. Никой не бе с вратовръзка. Някои от контетата носеха силно колосани ризи, които сякаш попукваха при всяка крачка.

Но не липсваше напрежение, поне за Мичъл И. Макдиър, новия адвокат. Бе отложил срещите си за преговор на материала за изпита в четвъртък, петък и събота и петнадесетте тетрадки стояха на полицата, събираха прах и му напомняха, че май наистина ще бъде първият служител в кантората, скъсан на изпита.

В десет часа четвъртият вариант бе готов. Нина тържествено го остави върху бюрото на Мич и тръгна към бюфета. Договорът бе набъбнал на двеста и деветнадесет страници. Четири пъти Мич го бе изчел дума по дума и бе проучвал данъчното законодателство, докато не го бе научил наизуст. Отиде в кабинета на съдружника, с когото работеше, и остави документа на писалището му. Секретарката слагаше нещо в огромно дипломатическо куфарче, а шефът й говореше по телефона.

— Колко страници? — попита Ейвъри, щом остави слушалката.

— Над двеста.

— Доста внушително. Груб ли е проектът?

— Не много. Това е четвъртият вариант от вчера сутринта. Почти перфектен е.

— Ще видим. Ще го прегледам в самолета, после Капс ще го чете под лупа. Ако намери и една-единствена грешка, ще вдигне врява до небето и ще се закани, че няма да плати. Колко часа си работил върху него?

— Петдесет и четири и половина от сряда насам.

— Доста зор ти дадох, извинявай. Първата ти седмица бе трудна. Но понякога клиентите ни пришпорват доста, това няма да е единственият случай, когато ще се скъсаме от работа заради някой, който ни плаща по двеста долара на час. Такъв ни е занаятът.

— Няма значение. Изостанах с преговора за изпита, но ще наваксам.

— Оня простак Хъдсън измъчва ли те?

— Не.

— Ако се опита, кажи ми. Работи при нас от някакви си пет години, а все се прави на голям спец. Въобразява си, че знае всичко. Не ми е особено симпатичен.

— Нямам проблеми с него.

Ейвъри сложи договора в куфарчето.

— Къде са проспектът и другите документи?

— Направил съм по един много груб проект за всеки. Казахте, че разполагаме с двадесет дни.

— Така е, но да не отлагаме. Капс е много припрян, иска си документите много преди определения срок. Утре ще работиш ли?

— Не смятах да работя. Всъщност жена ми настоява да идем на черква.

Ейвъри поклати глава.

— Жените понякога наистина пречат — каза той, без да очаква отговор.

Мич не му отвърна.

— Нека до другата събота свършим с Капс.

— Добре. Няма проблеми — рече Мич.

— Говорихме ли за Кокър-Ханкс? — попита Ейвъри, прелиствайки някаква папка.

— Не.

— Ето я преписката. Кокър-Ханкс е едър предприемач от Канзас Сити. Има фирми в цялата страна с капитал около сто милиона долара. Някаква компания от Денвър, «Холоуей Брадърс», предлага да изкупи предприятията на Кокър-Ханкс. Иска да прехвърли някои капитали, някои активи, някои договори и да вложи малко пари в брой. Доста сложна сделка. Запознай се с преписката и в четвъртък сутрин, когато се върна, ще я обсъдим.

— С колко време разполагаме?

— Тридесет дни.

Преписката не беше толкова дебела като папката на Капс, но беше не по-малко внушителна.

— Тридесет дни — промърмори Мич.

— Сделката възлиза на осем милиона, а нашият хонорар е двеста хиляди. На това му се вика работа. Винаги когато погледнеш папката, отчитай по един час. Работи по нея при всяка възможност. Дори ако ти дойде наум името Кокър-Ханкс, когато идваш с колата във фирмата, отчитай по един час. Ще спечелим луди пари.

Ейвъри се наслаждаваше на самата мисъл за клиент, готов да плати колкото му кажеш. Мич се сбогува и се върна в кабинета си.

 

 

Точно когато бяха свършили с коктейлите, вече проучваха листа с вината и слушаха как Оливър Ламбърт сравнява букетите и достойнствата на френските марки, Мич и Аби си дадоха сметка, че предпочитат да са си вкъщи, да ядат пица и да гледат телевизия, двама мъже отключиха лъскавото черно беемве на паркинга пред ресторант «Жюстин». Бяха със сака и вратовръзки и не биеха на очи. Най-невинно пресякоха центъра на града и отидоха в новата къща на семейство Макдиър. Паркираха, където трябва, пред навеса за колата. Човекът зад волана извади друг ключ и двамата влязоха в къщата. Затвориха кучето в шкафа в банята.

Сложиха в тъмното малко дипломатическо куфарче върху масата в трапезарията. Извадиха тънки гумени ръкавици и ги надянаха, сетне се въоръжиха с електрически фенерчета.

— Най-напред се заеми с телефоните — каза единият.

Работеха бързо, без да палят лампите. Откачиха слушалката на телефона в кухнята и я оставиха на масата. Отвинтиха мембраната и я огледаха. За някакви си десетина секунди прикачиха към слушалката миниатюрен предавател с размерите на стафида. Когато лепилото изсъхна, върнаха мембраната на място, прикрепиха слушалката към телефона и го окачиха на стената. Гласовете или сигналите щяха да бъдат приемани от малък приемник, който двамата щяха да монтират на тавана. Чрез по-голям предавател, сложен до приемника, сигналите щяха да стигат през града до антена върху покрива на Бендини Билдинг. Захранвани от променливия ток, малките предаватели в телефоните можеха да излъчват безконечно.

— Дай другия апарат от кабинета.

Двамата преместиха куфарчето на едно канапе. Забиха пиронче в ламперията над облегалката, после го извадиха. Сложиха внимателно в дупката тънко черно цилиндърче с размери милиметър и половина на два и половина сантиметра. Закрепиха го и го покриха с лепило. Микрофонът не се виждаше. Мъжете прикачиха към ръба на ламперията жичка колкото човешки косъм и я свързаха с тавана. Щяха да я съединят с приемника в таванското помещение.

Монтираха такива микрофони и в стените на спалните. Намериха подвижната стълба в коридора и се качиха в таванското помещение. Единият извади от куфарчето приемника и предавателя, а другият много внимателно изтегли тънките жички от стените. Когато ги съедини, ги омота с изолирбанд и ги прекара до ъгъла, където вторият мъж слагаше предавателя в стар кашон. Наставиха кабела на променливия ток и го скачиха с устройството, за да го захранват с енергия. На два сантиметра от улука върху покрива опънаха малка антена.

Едвам си поемаха дъх в непоносимо горещия тъмен таван. Мушнаха предавателя в малката пластмасова кутия на старо радио, в която нахвърляха парчета изолирбанд и стари дрехи. Сложиха я в отдалечен ъгъл и бе малко вероятно някой да я забележи след месеци, че и след години. А и да я забележеше, щеше да я помисли за някаква вехтория, може би да я вземе и хвърли, без изобщо да се усъмни. Мъжете се полюбуваха за миг на работата си и слязоха по стълбата.

Грижливо заличиха следите си — бяха приключили за десет минути.

Пуснаха кучето от шкафа и се промъкнаха при навеса за колата. Излязоха бързо на заден ход от алеята и се понесоха в нощта.

Паркираха преспокойно беемвето пред ресторанта тъкмо когато вътре келнерите поднасяха печената риба. Мъжът зад волана бръкна в джобовете си и намери ключа на тъмночервен ягуар, собственост на адвоката Кендъл Махан. Двамата заключиха беемвето и се мушнаха в ягуара. Семейство Махан живееше много по-близо от Макдиър и ако се съди по плана на къщата, щяха да свършат по-бързо.

 

 

Маркъс гледаше таблото с мигащи светлини на петия етаж на Бендини Билдинг и очакваше сигнал от Ийст Медоубрук 1231. Вечерята бе свършила преди половин час, бе време да слуша. Проблесна мъждива жълта светлинка и той си сложи слушалките. Натисна бутона за записване. Зачака. Върху таблото замига зелена светлина. Бе от микрофона в стената на спалнята. Сигналите станаха по-ясни, гласовете, отначало слаби, се избистриха. Маркъс усили звука и заслуша.

— Тая Джил Махан е голяма кучка — каза жената — госпожа Макдиър. — Колкото повече пиеше, толкова по-неприятна ставаше.

— Май е със знатно потекло — отговори господин Макдиър.

— Мъжът й е свестен, но тя наистина е много неприятна — настоя госпожа Макдиър.

— Пияна ли си? — попита Мич.

— Почти. Готова съм за страстен секс.

Маркъс усили сигнала и се наведе към мигащите светлини.

— Съблечи се — настоя госпожа Макдиър.

— Не сме го правили от доста време — каза мъжът.

Маркъс стана и се наведе над бутоните и светлините.

— И кой е виновен? — попита жената.

— Не съм забравил как се прави. Красива си.

— Лягай де — рече тя.

Маркъс завъртя бутона за усилване до края. Усмихна се на светлинките и задиша тежко. Обичаше служителите, току-що завършили право и преливащи от енергия. Слушаше ухилен как се любят. Затвори очи и си ги представи.