Джон Гришам
Фирмата (7)

7

Едната секретарка търсеше в шкафа с папките нещо, от което Ейвъри имаше нужда веднага. Другата бе застанала пред бюрото му със стенографски бележник и от време на време записваше нарежданията, които й даваше, когато престанеше да крещи в слушалката на телефона и слушаше човека в другия край на линията. Върху телефонния апарат мигаха три червени светлинки. Докато говореше в слушалката, секретарките си разменяха остри реплики. Мич влезе бавно в кабинета и застана до вратата.

— Тихо! — изкрещя Ейвъри на секретарките.

Онази при шкафа с папките блъсна чекмеджето и отиде при съседния шкаф, наведе се и дръпна най-долното чекмедже. Ейвъри щракна с пръсти на другата и посочи календара върху писалището. Затвори телефона, без да каже довиждане.

— Какъв ми е графикът за днес? — попита той и вдигна някаква папка от бюрото си.

— В десет сутринта среща с хората от Службата за държавни приходи. В един среща с Нейтън Лок по преписката на Спиноза. В три и половина заседание на съдружниците. Утре целия ден сте в данъчния съд и днес през цялото време би трябвало да се готвите за там.

— Великолепно. Отложете всичко. Проверете кога в събота следобед има самолет за Хюстън и за Мемфис в понеделник, рано в понеделник.

— Да, сър.

— Мич, къде е папката на Капс?

— На бюрото ми.

— Какво си свършил досега?

— Прочетох я почти цялата.

— Няма за кога да се мотаем. Току-що говорих със Съни Капс. Иска да се срещнем в събота сутринта в Хюстън и да му покажем грубия проект на договора за образуване на дружество с ограничена отговорност.

Мич усети как от притеснение празният му стомах се свива. Доколкото си спомняше, договорът обхващаше близо сто и четиридесет страници.

— Съвсем груб проект — каза Ейвъри и посочи едната секретарка.

— Няма проблеми — отговори Мич с цялата увереност, която успя да събере. — Може да не е съвършен, но ще ви представя груб проект.

— Искам го до събота на обед, и то възможно в най-добър вид. Ще пратя една от секретарките да покаже на Нина къде в компютъра са типовите договори. Така ще си спестим малко от диктуването и машинописа. Знам, че не е справедливо, но при Съни Капс няма нищо справедливо. Страшно е взискателен. Каза ми, че сделката трябва да приключи до двадесет дни, или всичко отива по дяволите. Ще ни вземат здравето.

— Ще го направя.

— Добре. Ще се срещнем в осем сутринта, да видим докъде си стигнал.

Ейвъри натисна един от мигащите бутони и се разкрещя в слушалката. Мич се върна в кабинета си и затърси папката на Капс под петнадесетте тетрадки на бюрото.

Нина подаде глава през вратата.

— Вика ви Оливър Ламбърт.

— Кога?

— Незабавно.

Мич погледна часовника си. Бе от три часа във фирмата, а вече му се струваше, че е минал цял ден.

— Може ли малко по-късно?

— Едва ли. Господин Ламбърт няма навика да чака.

— Ясно.

— Отивайте.

— Какво иска?

— Секретарката не ми каза.

Мич си облече сакото, оправи си вратовръзката и се втурна нагоре към четвъртия етаж, където го очакваше секретарката на Ламбърт. Тя се представи и му съобщи, че работи във фирмата от тридесет и една години. Всъщност била втората секретарка, назначена от Антъни Бендини, след като той се преместил в Мемфис. Казвала се Айда Ренфро, но всички й викали госпожа Айда. Въведе го в просторния кабинет и затвори вратата.

Оливър Ламбърт стоеше зад бюрото; свали очилата си за четене. Усмихна се сърдечно и остави лулата върху медната поставка.

— Добро утро, Мич — каза той бавно, сякаш времето нямаше значение за него. — Заповядай, седни там. — Ламбърт посочи канапето. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Мич се отпусна на канапето, а съдружникът седна на стол, който бе на крачка от него и почти на метър по-високо. Мич разкопча сакото си и се опита да се държи непринудено. Кръстоса крака и погледна новите си обувки. Две стотачки. За толкова на час работеха служителите в тази фабрика за пари. Помъчи се да бъде спокоен. Но още помнеше паниката в гласа на Ейвъри и виждаше отчаянието в очите му, докато той слушаше по телефона оня Капс. Работеше тук едва от два дни, а вече главата му бучеше и стомахът го присвиваше.

Ламбърт му се усмихна лъчезарно и бащински. Явно щеше да му дръпне лекция. Бе като изваден от кутийка, с ослепително бяла риза от чист памук и малка тъмна копринена папийонка, с която изглеждаше много интелигентен и мъдър. Както винаги, тенът му беше по-силен, отколкото човек би могъл да получи в средата на мемфиското лято. Зъбите му блестяха като диаманти. Досущ като шестдесетгодишен манекен.

— Ще ти кажа само две неща, Мич — започна той. — Разбирам, че вече си затънал до гуша в работа.

— Да, сър, така си е.

— Паниката е начин на живот във всяка голяма юридическа кантора, а от клиенти като Съни Капс може да получиш язва. Нашите клиенти са единственият ни капитал, затова се скъсваме да им угодим.

Мич се усмихна, но и се намръщи.

— Две неща, Мич. Първо, каним ви с жена ми на вечеря в събота. Доста често вечеряме навън и ни е приятно да бъдем с приятели. Падам си малко чревоугодник и обичам добрата кухня и хубавите напитки. Обикновено запазваме голяма маса в някой от любимите ни ресторанти, каним приятели, похапваме си добре и пием най-отбрани вина. Вие с Аби свободни ли сте в събота?

— Разбира се.

— Ще дойдат и Кендъл Махан, Уоли Хъдсън, Ламар Куин със съпругите си.

— Ще ни бъде много приятно.

— Чудесно. Любимият ми ресторант в Мемфис е «Жюстин». Стар ресторант с изключителна френска кухня и огромен избор от вина. Какво ще кажеш за седем вечерта в събота?

— Ще бъдем там.

— Второ, има нещо, за което трябва да поговорим. Сигурен съм, че го разбираш, но си струва да го обсъдим. Много е важно за нас. Знам, в Харвард са ви учили, че ти като адвокат трябва да пазиш тайните на своя клиент. И отношенията между вас са по-особени и при никакви обстоятелства не бива да издаваш онова, което ти е казал той. То е строго поверително. В разрез с етиката е да разискваме проблемите на клиента. Това, разбира се, важи за всеки юрист, но в нашата фирма тези професионални отношения са много по-сериозни. Не обсъждаме работите на клиента си с никого. С други юристи. Нито пък със съпругите си. Понякога не го правим дори помежду си. Като правило вкъщи не споменаваме нищо и жените ни са свикнали да не питат. Колкото по-малко говориш, толкова по-добре. Господин Бендини залагаше много на поверителността, научи и нас да си държим езика зад зъбите. Никога не ще чуеш някой от фирмата дори да изрича името на клиента си извън сградата. Отнасяме се към това изключително сериозно.

Накъде ли бие с тези приказки, питаше се Мич. Всеки студент по право би могъл да дръпне такава реч.

— Наясно съм с това, господин Ламбърт, излишно е да се тревожите.

— «Който не си държи езика зад зъбите, губи в съда.» Такъв бе девизът на господин Бендини и той го прилагаше към всичко. Просто не обсъждаме проблемите на клиентите си с никого, включително с жените си. Гледаме да си мълчим, да пазим всичко в тайна. Ще се запознаеш и с други юристи от града и рано или късно те ще почнат да подпитват за фирмата или за някой клиент. Просто си мълчим, ясно ли е?

— Да, господин Ламбърт.

— Чудесно. Гордеем се с теб, Мич. От теб ще стане голям адвокат. И то много богат. До събота!

Госпожа Айда съобщи на Мич, че Толсън го викал да отиде веднага при него. Той й благодари и изтича надолу по стълбите, мина по коридора покрай кабинета си и стигна големия ъглов кабинет. Сега секретарките вече бяха три — търсеха нещо в папките и си шепнеха, докато шефът крещеше по телефона. Мич си намери безопасно място на един стол до вратата и загледа цирка. Жените вадеха папки и тефтери и си мърмореха на странни езици помежду си. От време на време Ейвъри щракваше с пръсти, сочеше в една или друга посока и секретарките подскачаха като подплашени зайци.

След няколко минути той тресна телефона, пак без да казва довиждане. Погледна Мич.

— Отново се обади Съни Капс. Китайците искали седемдесет и пет милиона и той е готов да им ги плати. Вместо двадесет и петима в дружеството с ограничена отговорност ще има четиридесет и петима съдружници. Разполагаме с двадесет дни, или сделката пропада.

Две от секретарките отидоха при Мич и му подадоха дебели папки.

— Ще се справиш ли? — попита Ейвъри почти с насмешка.

Секретарките го погледнаха. Мич грабна папките и се отправи към вратата.

— Разбира се, че от сега до събота ще се справя. Това ли е всичко?

— И то ти стига. Ще работиш единствено по тази преписка, ясно ли е?

— Да, шефе.

В кабинета Мич струпа в ъгъла петнадесетте тетрадки за изпита. Подреди грижливо върху писалището преписката на Капс. Пое си дълбоко дъх и зачете. На вратата се почука.

— Кой е?

Нина показа глава.

— Неприятно ми е да ви го съобщя, но пристигнаха вашите нови мебели.

Мич потърка слепоочия и промърмори нещо.

— Дали да не поработите час-два в библиотеката?

— Може.

Прибраха отново преписката на Капс и преместиха петнадесетте тетрадки в коридора, където двама чернокожи чакаха с купчина кашони и един персийски килим.

Нина го последва до библиотеката на втория етаж.

— Трябваше да се срещна с Ламар Куин в два часа и да учим за изпита. Обади му се и отложи срещата. Кажи, че ще му обясня по-късно.

— В два часа имате среща с Гил Вон — вметна тя.

— Отложи и нея.

— Той е съдружник.

— Отложи я. Ще му се извиня по-късно.

— Ама не бива така.

— Прави каквото казвам.

— Вие сте началникът.

— Благодаря.

 

 

Жената, която слагаше тапетите, бе ниска и мускулеста, в напреднала възраст, но бе свикнала на тежка работа и пипаше много вещо. Обясни на Аби, че от близо четиридесет години лепяла скъпи тапети в най-хубавите къщи на Мемфис. Говореше непрекъснато, но не спираше да работи. Режеше тапета точно като хирург, после нанасяше лепилото като художник. Докато то съхнеше, сваляше рулетката от работния си кожен колан и мереше необлепения ъгъл на трапезарията. Шепнеше си числа, които Аби не разбираше. Измери дължината и височината на четири различни места и ги запомни. Качи се на преносимата стълба и помоли Аби да й подаде едно роло от тапета. Пасваше до сантиметър. Притисна го здраво към стената и повтори за кой ли път, че тапетите са много хубави, скъпи и ще траят дълго. Харесвал й също така и цветът. Връзвал се с пердетата и килима. Аби отдавна се бе уморила да казва «благодаря». Кимна и погледна часовника си. Беше време да се заеме с вечерята.

Когато тапетът бе залепен върху стената, Аби каза на жената да си тръгва и да дойде на другата сутрин в девет часа. Тя се зае да прибира нещата си. Получаваше по дванадесет долара на час, и то в брой, и бе готова на всичко. Аби се любуваше на стаята. Щяха да я свършат утре и вече щеше да има тапети навсякъде освен в двете бани и в кабинета. Смятаха да се заемат с боядисването другата седмица. Лепилото от тапетите, незасъхналият лак върху полицата над камината и дъхът на новите мебели се сливаха в чудесен свеж аромат. Съвсем като в нова къща.

Аби се сбогува с жената, после отиде в спалнята, съблече се и се излегна напреки на леглото. Обади се на мъжа си и поговори малко с Нина, която й съобщи, че той е на заседание и ще се позабави, но щом се появи, ще й позвъни. Аби протегна дългите си, уморени крака и потърка рамене. Вентилаторът, монтиран на тавана, бавно се въртеше над нея. Все някога Мич щеше да си стои повече вкъщи. Известно време щеше да работи по сто часа на седмица, после да намали на осемдесет. Аби можеше да почака.

Събуди се след един час и скочи от леглото. Наближаваше шест часът. Телешко по италиански. Точно така. Обу си къси панталони в защитен цвят и навлече едно бяло поло. Изтича в кухнята — тя вече бе готова, оставаше само някои неща да се боядисат и да се закачат пердета, които щяха да пристигнат другата седмица. Аби намери рецептата в една готварска книга за италиански специалитети и старателно нареди всички продукти на масата. Докато Мич следваше право, рядко си позволяваха телешко, ако не се броят хамбургерите. Готвеха все пиле. Най-често ядяха сандвичи и кренвирши.

Но сега, след като изведнъж бяха забогатели, нямаше да е лошо Аби да се научи да готви. Първата седмица всяка вечер готвеше нещо ново и ядяха заедно, когато и да си дойдеше Мич. Аби предварително решаваше какво да приготви, ровеше в готварските книги, опитваше различни сосове. Кой знае защо, Мич предпочиташе италианската кухня; след като Аби усвои и усъвършенства спагетите и свинско «капелини», бе време да се научи да прави и телешко «пиката». Начука с дървения чук телешките котлети, докато станаха достатъчно тънки, после ги оваля в посолено и поръсено с пипер брашно. Сложи съд с вода на печката за тънките макарони. Сипа чаша вино и пусна радиото. Следобед се бе обаждала два пъти във фирмата, а Мич не бе намерил време да й звънне. Помисли дали да го потърси пак, но се отказа. Бе негов ред. Щеше да сготви и те щяха да вечерят, когато и да се прибереше той.

Задуши котлетите в гореща мазнина, докато телешкото омекна, после ги извади. Изсипа мазнината от тигана, добави вино и лимонов сок и изчака сместа да кипне. Непрекъснато я бъркаше, за да се сгъсти. Върна месото в тигана, добави гъби, артишок и масло. Покри тигана и го остави да къкри.

Запържи бекона, нарязаните домати и сварените макарони и добави още една чаша вино. В седем часа вечерята бе готова: бекон и доматена салата, телешко «пиката» и хляб с чеснов лук във фурната. Мич още не се беше обадил. Аби излезе на терасата с чаша вино и извърна очи към задния двор.

Хърси изскочи от храстите. Аби прекоси с кучето двора, огледа моравата и спря под двата големи дъба. Между клоните на единия се виждаха останки от къщичка. Върху дънера му бяха издълбани инициали. От другия дъб висеше въже. Аби намери гумена топка, хвърли я и загледа как кучето хукна да я гони. Надаваше ухо дали откъм кухнята няма да звънне телефонът. Не се чуваше нищо.

Хърси замръзна на място, после изръмжа към съседния двор. Зад старателно подкастрения жив плет от чемшир се подаде господин Райс. От носа му капеше пот, фланелката му бе мокра. Той свали зелените си ръкавици и забеляза през оградата от железни халки Аби, която стоеше под дървото. Усмихна й се. Погледна загорелите й крака и пак се усмихна. Избърса чело с потната си ръка и се отправи към оградата.

— Как си? — попита запъхтян. От гъстата му сплъстена бяла коса капеше пот.

— Много добре, господин Райс. А ти?

— Ама че жега! Сигурно е тридесет и шест градуса.

Аби бавно се приближи до оградата да побъбрят. От една седмица бе забелязала, че съседът я заглежда, но това не я притесняваше. Беше най-малко на седемдесет и навярно бе безопасен. Нека гледа човекът. Освен това можеше да си говори с него. Откакто Мич бе излязъл преди разсъмване, бе разменила някоя дума единствено с жената, дошла за тапетите.

— Моравата ти е страхотна — каза тя.

Съседът се избърса пак и се изплю на земята.

— Страхотна ли? Ти на това страхотна ли му викаш? Като от списание е. Не съм виждал по-хубава морава. Заслужавам наградата «Градинар на месеца», но няма да ми я дадат. Къде е съпругът ти?

— Във фирмата. Работи до късно.

— Наближава осем. Сигурно е излязъл преди изгрев-слънце. Правя си разходката в шест и половина, а него вече го нямаше. Да няма проблеми?

— А, не, дай му да работи.

— Ако имах жена като тебе, щях да си стоя вкъщи. Изобщо нямаше да излизам.

Аби се усмихна на комплимента.

— Как е госпожа Райс?

Съседът се намръщи и изскубна един бурен от оградата.

— Май не е много добре. Не е много добре.

Погледна настрани и прехапа устна. Госпожа Райс имаше рак. Нямаха деца. Лекарите й даваха най-много година. Бяха изрязали по-голямата част от стомаха й, но бе получила разсейки в белите дробове. Тежеше едва четиридесет килограма и рядко ставаше от леглото. Когато се отби за пръв път у новите съседи, Райс се просълзи, щом заговори за жена си и за това как след петдесет и една години брак ще остане сам.

— Не, няма да ми дадат наградата за градинар на месеца. Не живеем в подходящ квартал. Все я присъждат на ония баровци, дето наемат градинарчета да им вършат цялата работа, докато те си пият дайкири край басейна. Моравата си я бива, нали?

— Невероятна е. Колко пъти на седмица я косиш?

— Три-четири. Зависи от дъждовете. Да окося ли и твоята?

— Не. Ще го направи Мич.

— Той май няма време. Ще имам грижата, ако порасне, да я подстрижа малко.

Аби се обърна и погледна към кухненския прозорец.

— Чуваш ли телефона? — попита тя и се отдалечи.

Господин Райс посочи слуховия си апарат. Тя му каза довиждане и изтича в къщата. Когато вдигна слушалката, телефонът спря да звъни. Беше осем и половина, почти се бе мръкнало. Обади се във фирмата, но не отговори никой. Може би Мич си бе тръгнал с колата.

 

 

В единадесет вечерта телефонът издрънча. Освен звъна му и лекото похъркване в кабинета на втория етаж не се чуваше нищо. Бе вдигнал върху новото бюро краката си, които от обездвижването бяха изтръпнали. Бе отпуснал тяло в тапицирания с кожа стол. Беше се наклонил на една страна и потънал в дълбок сън, дишаше равномерно. Преписката на Капс бе подредена върху писалището, до корема си Мич притискаше един внушителен документ. Обувките му бяха на пода до бюрото, до купчинка документи от преписката. Между обувките бе паднал празен плик от пържени картофи.

Телефонът иззвъня десетина пъти и той се размърда, после скочи към апарата. Беше жена му.

— Защо не ми се обади? — попита тя спокойно, но и донякъде угрижено.

— Извинявай. Заспал съм. Колко е часът?

Потърка очи и погледна часовника си.

— Единадесет. Друг път се обаждай.

— Звъних ти. Никой не отговори.

— Кога?

— Между осем и девет. Къде беше?

Тя не отговори. Изчака.

— Ще се прибереш ли?

— Не. Налага се да работя цяла нощ.

— Цяла нощ ли? Как така ще работиш цяла нощ, Мич!

— Защо да не работя! Колегите го правят непрекъснато. Очаква се да го правя.

— А аз те очаквах вкъщи, Мич. Можеше поне да се обадиш. Вечерята е още върху печката.

— Извинявай. Затънал съм до гуша, изгубих представа за времето.

Последва кратко мълчание.

— Винаги ли ще бъде така, Мич?

— Вероятно.

— Ясно. Кога според теб ще се прибереш?

— Страх ли те е?

— Не, не ме е страх. Ще си легна.

— Ще си дойда към седем да взема един душ.

— Добре. Ако спя, не ме буди.

Аби затвори телефона. Мич погледна слушалката и я остави.

 

 

Един агент от охраната на петия етаж се ухили.

— «Не ме буди.» Виж ти! — каза си той и натисна бутона на компютризираното записващо устройство. Докосна още три бутона и заговори в малкия микрофон: — Ей, Дъч, стига си спал там долу!

Дъч се събуди и се наведе над вътрешния телефон.

— Да, какво има?

— Обажда се Маркъс, онова приятелче май смята да кисне тук цяла нощ.

— Е и?

— Проблемът е, че е забравил да се обади на жена си, пък тя приготвила страхотна вечеря.

— Жалко! Чували сме го и преди.

— Ъхъ, първата седмица го прави всеки новобранец. Както и да е, каза й, че ще се върне вкъщи чак сутринта. Тъй че можеш пак да поспиш.

Маркъс натисна още няколко бутона и отново взе списанието.

 

 

Аби чакаше, когато слънцето надникна между дъбовете. Отпиваше от кафето, държеше кучето и слушаше тихите звуци в събуждащия се квартал. Беше спала неспокойно. Топлият душ не я бе отморил. Беше само по бяла хавлия, една от хавлиите на Мич. Косата й бе мокра и опъната назад.

Блъсна се врата на кола и кучето се обърна към къщата. Аби чу как Мич отключва входа откъм кухнята и след миг плъзгащите се врати към терасата се отвориха. Той остави сакото си на пейката до вратата и отиде при жена си.

— Добро утро — каза й и седна срещу нея на плетената маса.

Аби му се усмихна насила.

— Добро утро!

— Станала си рано — рече той, като се опитваше да звучи дружелюбно.

Не се получи. Тя се усмихна пак и отпи от кафето. Мич пое дълбоко дъх и погледна двора.

— Виждам, още ми се сърдиш за снощи.

— А, не, не ти се сърдя.

— Извиних ти се и бях искрен. Опитах да ти се обадя.

— Можеше да опиташ още веднъж.

— Моля ти се, не се развеждай, Аби. Кълна ти се, няма да се повтори. Само не ме оставяй.

Сега тя се засмя от сърце.

— Изглеждаш ужасно.

— Какво има под хавлията?

— Нищо.

— Я да видим.

— Защо не подремнеш? Изглеждаш капнал от умора.

— А, не. В девет имам среща с Ейвъри. И втора среща пак с него в десет.

— Да не са решили да те умъртвят първата седмица?

— Да, но няма да им се дам. Аз съм мъжко момче. Хайде да вземем душ.

— Вече го направих.

— Гола ли?

— Да.

— Разкажи ми как, с всички подробности.

— Ако си беше дошъл в приличен час, нямаше да се чувстваш ограбен.

— Сигурен съм, че ще се случва и друг път, мила, пак ще работя по цяла нощ. Ти не се оплакваше, когато в университета учех по двадесет и четири часа.

— Тогава беше друго. Търпях, защото знаех, че все някога ще се дипломираш. Но сега си адвокат, и то задълго. Това част от професията ли е? Винаги ли ще работиш по хиляда часа седмично?

— Аби, това е първата ми седмица.

— Точно това ме тревожи. Ще става още по-лошо.

— То се знае. Влиза в цената. Работата е убийствена, слабите биват изяждани, а силните забогатяват. Нещо като маратон. Който издържи, грабва торбата с парите.

— И умира на финиша.

— А, едва ли. Тук сме от някаква си седмица, а вече се тревожиш за здравето ми.

Тя отпи от кафето и погали кучето. Беше красива. Наистина красива. С уморените си очи, без грим, с мократа коса. Мич стана, отиде зад нея и я целуна по бузата.

— Обичам те — прошепна й.

Аби стисна ръката му върху рамото й.

— Иди си вземи душ. Ще приготвя закуска.

Подреди идеално масата. Извади от бюфета порцелановия сервиз от баба си, за да го използват за първи път в новата къща. Запали свещите в сребърните свещници. Наля сок от грейпфрут в кристалните чаши. Сложи върху чиниите ленени салфетки в тон с покривката. Мич излезе от банята, облече новия кариран костюм и когато влезе в трапезарията, направо подсвирна.

— По какъв случай?

— Специална закуска за специален съпруг.

Той седна и се загледа възхитен в порцелановия сервиз. Яденето се претопляше в сребърен съд.

— Какво си сготвила? — попита и млясна.

Аби посочи съда и вдигна капака.

— Какво е това? — попита Мич, без да я поглежда.

— Телешко «пиката».

— Телешко какво?

— Телешко «пиката».

Мич извърна очи към часовника.

— Мислех, че по това време се закусва.

— Сготвих го снощи за вечеря, защо да не го опиташ сега?

— Телешко «пиката» за закуска?

Аби се усмихна широко и леко поклати глава.

Мич погледна пак чинията и се замисли. Накрая каза:

— Мирише хубаво.