Джон Гришам
Фирмата (6)

6

В пет часа сутринта будилникът изтрещя на новото нощно шкафче под новия лампион и бе мигновено спрян. Мич прекоси замаян тъмната къща и намери Хърси, който чакаше пред задната врата. Пусна го в двора и се отправи към душа. След двадесет минути се върна при жена си, която още спеше, и я целуна за довиждане. Тя не му отвърна.

По улиците нямаше движение и Мич стигна във фирмата само за десет минути. Бе решил този ден да отиде в пет и половина, но ако някой го е изпреварил, ще ходи в пет, в четири и половина, когато и да е, само и само да е пръв. Какво ти спане! Щеше да ходи винаги пръв в Бендини Билдинг, докато не стане съдружник. Ако на другите им бяха нужни десет години, Мич щеше да го постигне за седем. Щеше да стане най-младият съдружник в историята на фирмата, така бе решил.

Пространството около сградата бе оградено с метални вериги, до входа стоеше пазач. Вътре на паркинга имаше място, където между жълтите линии бе изписано името на Мич. Той спря пред входа и зачака. Пазачът в униформа се показа от мрака и се приближи до вратата за колите. Мич натисна един бутон, свали прозореца и показа пластмасов пропуск със снимката си.

— Сигурно сте новият — каза пазачът, докато разглеждаше пропуска.

— Да. Мич Макдиър.

— Мога да чета. Трябваше да ви позная по колата.

— Как се казвате? — попита Мич.

— Дъч Хендрикс. Работил съм тридесет и три години в полицейското управление на Мемфис.

— Приятно ми е да се запознаем, Дъч!

— И на мене. Доста сте подранили, а?

Мич се усмихна и си прибра пропуска.

— А, мислех, че всички вече са тук.

Дъч се опита да се усмихне.

— Вие сте първият. Скоро ще дойде господин Лок.

Вратата се отвори и пазачът го пусна да влезе. Мич намери името си, изписано с бели букви върху асфалта, и паркира лъскавото беемве, съвсем само на третия ред. Грабна от задната седалка тъмночервеното дипломатическо куфарче от кожа на змиорка и затвори внимателно вратата. Пред задния вход на сградата стоеше друг пазач. Мич се представи и го изчака да отключи. Погледна часовника си. Точно пет и половина. Изпита облекчение, че е толкова рано. Останалите служители във фирмата още спяха.

Натисна ключа за лампата в кабинета и остави дипломатическото куфарче на временното бюро. Отправи се към бюфета в дъното на коридора. Машината за кафе бе голяма и мощна, никъде обаче не пишеше как се пуска. Мич я разглежда няколко минути и сипа доза кафе във филтъра. Наля вода през един от отворите в горната част и се усмихна, когато готовото кафе започна да капе точно където трябва.

В един ъгъл в кабинета бяха оставени трите кашона с книги, папки, юридически справочници и бележки от университета, които бе трупал последните три години. Сложи първия върху бюрото и се зае да го изпразва. Подреди материалите на малки купчинки в края на писалището.

След като изпи две чаши кафе, намери материалите, които трябваше да преговори за изпита, в третия кашон. Отиде до прозореца и вдигна щорите. Още бе тъмно. Не забеляза човека, появил се на вратата.

— Добро утро!

Мич се обърна и се взря.

— Изплашихте ме — рече той и пое дълбоко дъх.

— Извинявайте. Казвам се Нейтън Лок. Май не се познаваме.

— Аз съм Мич Макдиър. Новият служител.

Ръкуваха се.

— Да, знам. Съжалявам, че не се запознахме по-рано, по време на посещенията ви. Бях зает. Мисля, че ви мярнах на погребенията в понеделник.

Мич кимна, но бе сигурен, че никога не е виждал отблизо Нейтън Лок. Иначе щеше да го запомни. Какви очи, какви студени черни очи с огромни черни бръчки около тях. Огромни очи. Незабравими. Косата му беше бяла и оредяла на темето, но с гъсти кичури край ушите. Белотата й контрастираше рязко с лицето му. Когато Лок говореше, очите му се присвиваха, а зениците му блестяха свирепо. Зловещи очи. Виждащи очи.

— Може би — отговори Мич, смаян от това лице, най-злокобното, което бе виждал. — Може би.

— Виждам, че сте ранобуден.

— Да, сър.

— Е, радвам се, че сте на работа при нас.

Нейтън Лок се дръпна от вратата и изчезна. Мич огледа коридора, после затвори вратата. Нищо чудно, че държат Лок на четвъртия етаж, далеч от другите. Сега разбра защо не се е срещнал с Нейтън Лок, преди да подпише договора. Вероятно щеше да се разколебае. Навярно го криеха от всички служители, които се канеха да назначат. Мич не бе виждал човек с толкова неприятно, зловещо присъствие. Какви очи, повтори си пак наум, след което качи краката си на бюрото и отпи от кафето. Какви очи!

Както очакваше, Нина му донесе нещо за ядене, когато се появи в осем и половина. Предложи му една поничка, но той си взе две. Попита дали сутрин да му носи повечко храна и Мич прие на драго сърце.

— Какво е това? — попита секретарката, сочейки купчините папки и бележки върху бюрото.

— Работата, която трябва да свършим днес. Предстои ни да подредим тези материали.

— Няма ли да ми диктувате?

— Още не. След няколко минути ще се срещна с Ейвъри. Трябва да въведем някакъв ред.

— Колко вълнуващо — каза Нина и се запъти към бюфета.

Ейвъри Толсън го чакаше с дебела папка, която му подаде.

— Преписката на Капс. Част от нея. Клиентът се казва Съни Капс. Сега живее в Хюстън, но е израсъл в Арканзас. Притежава към тридесет милиона и трепери на всеки цент. Точно преди да умре, баща му му оставил няколко стари шлепа, с които той основал най-мощната транспортна компания по река Мисисипи. Сега има кораби по целия свят. Ние сме негови юрисконсулти, не се занимаваме само със съдебните му дела. Иска да основе още едно дружество с ограничена отговорност и да купи поредната флотилия от танкери, този път от наследниците на някой си Чин от Хонконг. Капс обикновено държи основния пакет от акции и привлича още двадесетина съдружници, с които да подели риска и да увеличи уставния капитал. Сделката възлиза на близо шестдесет и пет милиона долара. Регистрирал съм няколко негови дружества с ограничена отговорност, всичките са различни, всичките са със сложна структура. А с него се работи много мъчно. Перфекционист е и си въобразява, че знае повече от мен. Ти няма да разговаряш с него. Всъщност никой тук не разговаря с него освен мен. В папката е част от документацията за последното му дружество. Аз го регистрирах. Наред с другото съдържа проспект, споразумение за образуване на дружество, декларация за предмета на дейност, имуществени декларации и самия договор за дружество с ограничена отговорност. Прочети всичко до последната буква. След това подготви груб проект на договора за дружеството.

Папката в ръцете на Мич изведнъж натежа. Може би пет и половина не бе достатъчно рано.

Съдружникът продължи:

— Според Капс разполагаме с около четиридесет дни, така че вече сме позакъснели. Марти Козински ми помагаше, щом прегледам папката му, ще ти я дам. Имаш ли въпроси?

— А проучванията?

— Повечето са направени, но ще трябва да ги осъвремениш. Миналата година печалбата на Капс е около един милион долара, а той плати нищожни данъци. Не обича да плаща данъци и ме държи лично отговорен за всеки изплатен цент. Разбира се, всичко е законно, но мисълта ми е, че работата трябва да е изпипана. Става дума за милиони долари, вложени в нови начинания и по този начин спасени от данъци. Новото дружество ще бъде проучено най-внимателно от службите на поне три държави. Затова си отваряй очите.

Мич прелисти документите.

— По колко часа на ден трябва да работя върху случая?

— Колкото може повече. Знам, че изпитът е важен, но не по-малко важен е и Съни Капс. Миналата година ни плати хонорар от близо половин милион.

— Разчитайте на мен.

— Излишно е да ми го казваш. Както ти споменах, отчита ти се сто долара на час. Днес Нина ще прегледа заедно с теб графиците. И запомни, не подценявай отчитането.

— То оставаше да забравя!

 

 

Застанали пред металната врата на петия етаж, Оливър Ламбърт и Нейтън Лок гледаха нагоре към камерата. Нещо изщрака и вратата се отвори. Човекът от охраната им кимна. Девашър чакаше в кабинета си.

— Добро утро, Оли! — каза той тихо, без да обръща внимание на другия съдружник.

— Какви са последните новини? — подхвърли Лок по посока на Девашър, без да го гледа.

— От къде? — попита спокойно Девашър.

— От Чикаго.

— Много са разтревожени, Нат. Не знам какво си мислиш, но не искат да си цапат ръцете. И, честно казано, просто не проумяват защо трябва да го правят.

— Карай без заобикалки!

— Задават някои неудобни въпроси, например толкова ли не можем да озаптим хората си.

— И ти какво им отговаряш?

— Че всичко е тип-топ. Че великата фирма на Бендини е непоклатима. Пукнатините са запушени. Всичко върви по вода. Няма проблеми.

— Каква вреда са ни нанесли? — запита Оливър Ламбърт.

— Още не знаем. И едва ли ще узнаем, но мен ако питаш, изобщо не са пропели. Смятали са да го направят, това е безспорно, но май не са успели. От доста надежден източник знаем, че в деня на злополуката към острова са тръгнали агенти от ФБР, затова смятаме, че са искали да се срещнат с тях и да ги накарат да изпеят и майчиното си мляко.

— Откъде знаеш? — попита Лок.

— Не ме подпитвай, Нат. Имаме си източници. Освен това имахме наши хора из целия остров. Пипаме добре.

— Очевидно.

— А злополуката? Да не ни надушат?

— Ами! Ще ни надушат! Направено е съвсем професионално.

— Как е попаднал там и онзи, местният?

— Трябваше да прилича наистина на злополука, Оли.

— А местните власти?

— Какви власти? Островът е малък, спокоен, Оли. Миналата година там е имало едно убийство и четири злополуки с водолази. За тях това е най-обикновено произшествие. Удавили са се трима души.

— А ФБР? — намеси се Лок.

— Не знам.

— Мислех, че имаш някакъв източник.

— Имаме. Но не можем да го открием. Не сме чували нищо от вчера. Нашите са още на острова и не са забелязали нищо тревожно.

— Колко ще останат там?

— Седмица-две.

— Какво ще се случи, ако ФБР се разрови? — попита Лок.

— Държим ги под око. Ще ги видим, когато слязат от самолета. Ще ги проследим до стаите в хотела. Може дори да подслушваме телефоните им. Ще знаем какво закусват и за какво говорят. Ще прикрепим наш човек към всеки от тримата агенти и ще знаем дори кога отиват в тоалетната. Няма какво да открият, Нат. Казах ти, пипахме чисто, много професионално. Няма никакви улики. Отпусни си душата.

— Призлява ми от тая работа, Девашър — каза Ламбърт.

— Ти да не мислиш, че на мен ми е по вкуса, Оли? Какво искаш да правим? Да седим със скръстени ръце и да ги оставим да пропеят? Хайде, Оли, всички сме хора. Аз не исках да го правим, но Лазаров настоя. Ако можеш да излезеш на глава с него, опитай. Ще те намерят удавен. Младоците си го бяха навили на пръста. Голяма беля щеше да стане. Трябваше да си кротуват, да си карат хубавите колички и да се правят на велики адвокати. Ама не, решили да бъдат по̀ католици и от папата.

Нейтън Лок запали цигара и издуха голям облак пушек по посока на Девашър. Тримата мълчаха известно време, димът се стелеше над бюрото. Девашър погледна Черноокия, но не каза нищо.

Оливър Ламбърт стоеше прав и гледаше голата стена до вратата.

— Защо ни извика? — попита той.

Девашър си пое дълбоко дъх.

— Чикаго настоява да подслушваме домашните телефони на всички, които не са съдружници.

— Нали ти казах? — обърна се Ламбърт към Лок.

— Не ми е хрумнало на мен, но те настояват. Изпопритеснили са се и искат да вземат извънредни предпазни мерки. Не можеш да им се сърдиш.

— Не прекаляваме ли? — запита Ламбърт.

— Да, излишно е. Но в Чикаго не мислят така.

— Откога? — попита Лок.

— Ами от другата седмица. Искат се няколко дни, докато монтираме подслушвателните устройства.

— На всички ли?

— Да. Така искат.

— Дори на Макдиър?

— Да. Дори на Макдиър. Тарънс сто на сто ще опита отново и този път може да започне от най-долу.

— Сутринта видях Макдиър — каза Лок. — Беше дошъл преди мен.

— В пет часа и тридесет и две минути — поясни Девашър.

 

 

Мич отново свали на пода материалите, които си бе донесъл от юридическия факултет, и сложи на бюрото документацията на Капс. Когато се върна от обед, Нина му донесе сандвич с пилешко месо и той го изяде, както четеше. Секретарката се зае да подрежда по папките материалите на пода. В един и нещо Уоли Хъдсън, или Дж. Уолтър Хъдсън, както пишеше на фирмените му бланки за писма, дойде и започна подготовката за изпита. Бе специалист по договорите. Беше във фирмата от пет години и бе единственият, завършил университета във Вирджиния, което му се струвало странно, тъй като според него там бил най-добрият юридически факултет в страната. През последните две години бил подготвил нов опреснителен курс за материала по договорите за адвокатския изпит. Много искал да го изпробва с някого и ето че се явил Макдиър. Подаде на Мич дебела тетрадка с листове, прихванати от три халки — тежащи не по-малко от папката на Капс.

Уоли обясни, че изпитът траел четири дни и се състоял от три части. Първия ден му предстоял четиричасов изпит по етика, Мич сам щял да си избере въпросите. Гил Вон, един от съдружниците, бил експерт по етика и щял да ръководи преговора по темата. Втория ден изпитът траел осем часа и бил посветен на общото право. Обхващал законодателството, валидно за всички щати. И на него Мич щял да има възможност да си избере въпросите, които били много подвеждащи. След това предстояло най-тежкото. Третия и четвъртия ден изпитите били осемчасови и покривали петнадесет дисциплини. Договорни отношения, търговско право, недвижими имоти, наказателно право, граждански дела, завещания, наследства, данъчно облагане, трудовоправни отношения, конституционно право, федерални съдебни процедури, процедура при криминални дела, закони за корпорациите и дружествата, застраховки и отношения между длъжник и кредитор. Всички отговори трябвало да се разработят писмено, върху законодателството в щата Тенеси. Фирмата разполагала с опреснителна програма за всяка от петнадесетте дисциплини.

— Значи има петнадесет такива тефтера? — попита Мич и вдигна тетрадката.

Уоли се усмихна.

— Да. Гледаме да изпипаме всичко до най-малките подробности. Никой във фирмата не се е провалил на изпита…

— Знам. Знам. Няма да бъда първият.

— Следващия месец и половина ние двамата ще се срещаме поне веднъж седмично, за да минем материала. Ще работим около два часа, така че си планирайте нещата. Какво ще кажете за сряда в три часа?

— Сутринта или следобед?

— Следобед.

— Чудесно.

— Както знаете, договорите и търговското законодателство са свързани, затова съм включил в материалите и търговското право. Ще минем и двете дисциплини, но ще трае по-дълго. По принцип на изпита често питат за търговските сделки. За тях човек може да направи чудесна писмена разработка, затова тази тетрадка е от голямо значение. Включил съм въпроси от предишни изпити заедно с примерните им отговори. Интересно четиво.

— Направо изгарям от нетърпение.

— Вземете първите осемдесет страници за другата седмица. Ще намерите някои въпроси за писмен отговор, които трябва да разработите.

— Нещо като домашно.

— Точно така. Другата седмица ще го прегледам и оценя. Важно е всяка седмица да се упражнявате по тези въпроси.

— По-тежко, отколкото да следваш право.

— И много по-важно от юридическия факултет. Гледаме на това много сериозно. Имаме комисия, която ще следи подготовката ви от сега до изпита. Ще ви държим под око.

— Кои са в комисията?

— Ейвъри Толсън, Ройс Макнайт, Рандъл Дънбар, Кендъл Махан и аз. Ще се събираме всеки петък, за да преценяваме как върви подготовката.

Уоли извади по-малка тетрадка и я остави на бюрото.

— Тук ще отразявате какво сте свършили. Ще отбелязвате колко часа сте учили за изпита и по кои предмети. Ще я вземам всеки петък сутрин, преди да се събере комисията. Имате ли въпроси?

— Не — отговори Мич и остави тетрадката върху папката на Капс.

— Добре. Ще се видим другата сряда в три.

Само десет секунди, след като той излезе, се появи Рандъл Дънбар — носеше дебела тетрадка, която много приличаше на оставената от Уоли. Всъщност беше същата, само дето бе по-тънка. Дънбар завеждаше отдела за недвижима собственост и бе уредил закупуването на къщата на Макдиър през май. Подаде на Мич тетрадката с надпис «Закон за недвижимата собственост» и обясни, че неговата специалност е най-трудната част от изпита. Всичко се свеждало до собствеността. Бил разработвал тези материали цели десет години и призна, че дори му минавало през ума да издаде авторитетен труд върху имущественото право. За да го подготви за изпита, му трябвал поне един час седмично, за предпочитане във вторник следобед. Говори близо час колко различен бил изпитът преди тридесет години, когато на него се явявал той.

Кендъл Махан прибави нещо ново. Искаше да се срещат в събота сутрин. Рано, например в седем и половина.

— Няма проблеми — отговори Мич, като пое от него тетрадката и я сложи до другите.

Тази бе по конституционно право, към което Махан имал слабост, макар рядко да му се случвало да го използва. То било най-важно на изпита, поне така било преди пет години, когато той го взел. Когато бил в последния курс в юридическия факултет, бил публикувал в «Кълъмбия Ло Ревю» статия за правата според първата поправка към Конституцията. В тетрадката имало копие от нея, в случай че Мич решал да я прочете. Мич обеща да го стори почти незабавно.

Процесията продължи целия следобед, през кабинета му се изнизаха половината служители в кантората — кой с тетрадка, кой да му даде някакво домашно, кой да настоява да се срещат веднъж седмично. Поне шестима му напомниха, че никой от фирмата не е бил късан на изпита.

Когато в пет часа секретарката дойде да каже довиждане, малкото бюро бе отрупано с материали за изпита, достатъчни да вземат здравето на фирма от десетина души. Мич вече не можеше да говори, само й се усмихна и продължи да чете разработката на Уоли за договорите. След час се сети, че е гладен. И тогава за пръв път от дванадесет часа си спомни за Аби. Обади й се по телефона.

— Няма да си дойда скоро — съобщи й Мич.

— Но аз готвя вечеря.

— Остави я на печката — отвърна й малко рязко.

Последва кратка пауза.

— Кога ще се прибереш? — попита Аби бавно и ясно.

— След няколко часа.

— Няколко часа! Че ти вече си прекарал там половината денонощие.

— Ами да. Затънал съм в работа.

— Но това е първият ти ден.

— Няма да ми повярваш, като ти разкажа.

— Добре ли си?

— Много добре. Ще се прибера по-късно.

 

 

Работещият двигател събуди Дъч Хендрикс и той скочи на крака. Вратата се отвори и пазачът остана до нея, докато последната кола напускаше паркинга. Тя спря до него.

— Лека нощ, Дъч — каза Мич.

— Чак сега ли си тръгваш?

— Да, тежък ден.

Дъч освети с фенерче часовника си. Показваше единадесет и половина.

— Внимавай — рече той.

— Да. Ще се видим след няколко часа.

Беемвето зави по Фрънт Стрийт и се понесе в нощта. След няколко часа, помисли си Дъч. Тези младоци наистина бяха страхотни. Осемнадесет, двадесет часа на ден, включително в събота. Че и в неделя. Всички до един смятаха да станат най-великите юристи на света и да спечелят милион долара за един ден. Понякога работеха и по двадесет и четири часа, спяха направо на бюрата. Беше виждал всичко това. Но не издържаха. Човешкото тяло не е създадено, за да бъде малтретирано така. След около половин година губеха темпото. Работеха само по петнадесет часа на ден, в неделя почиваха. Сетне започваха да почиват и в събота следобед. Накрая работеха някакви си дванадесет часа дневно.

Никой не издържаше да бъхти повече от половин година по сто часа седмично.