Джон Гришам
Фирмата (4)

4

Маздата бе продадена за двеста долара — почти всичките веднага отидоха за наемане на камион. Сумата щеше да бъде възстановена на Мич в Мемфис. Подариха или изхвърлиха половината мебели — очукани и разностилни, а на камиона натовариха всичко на всичко хладилник, легло, кухненски бюфет и скрин, малък цветен телевизор, кашони с чинии, дрехи и дреболии и една стара кушетка, която взеха от сантименталност и която нямаше да остане дълго в новото им жилище.

Аби държеше Хърси, кученцето, докато Мич караше през Бостън на юг, към далечния юг, където им обещаваха по-добър живот. Три дни пътуваха по странични шосета, радваха се на природата, пееха заедно с радиото, спяха в евтини мотели и говореха за къщата, беемвето и новите мебели, за деца и богатство. Сваляха прозорците и оставяха вятърът да ги духа, когато камионът достигаше почти максималната си скорост — седемдесет километра в час. По едно време някъде в Пенсилвания Аби подметна да погостуват малко в Кентъки. Мич не каза нищо, но избра маршрута през Южна и Северна Каролина и Джорджия и не се доближи до Кентъки на повече от триста километра. Аби си премълча.

Пристигнаха в Мемфис в четвъртък сутрин и както им бяха обещали, черното беемве бе спряно пред гаража, сякаш там му бе мястото. Мич се загледа в колата, Аби — в къщата. Моравата в двора бе гъста, зелена и добре подстригана. Живият плет бе подрязан, невенът бе цъфнал.

Ключовете бяха под една кофа в бараката, както им бяха обещали.

Поразходиха се с колата колкото да я опитат и разтовариха бързо камиона, та съседите да не видят скромното им имущество. Върнаха камиона на най-близкия представител на компанията. Пак покараха колата.

Дизайнерката, която щеше да обзаведе и кабинета на Мич, дойде следобед и донесе мостри за мокет, бои, подови настилки, пердета, завеси, тапети. След жилището в Кеймбридж на Аби й се видя малко смешно, че ще идва дизайнерка, но не се възпротиви. Мич веднага се отегчи, извини се и излезе пак с колата. Обиколи тихите сенчести улици с дървета от двете страни в хубавия квартал, където вече живееше. Усмихваше се, когато хлапетии с велосипеди спираха и подсвиркваха при вида на новата кола. Помаха на раздавача, който, плувнал в пот, вървеше по тротоара. Ето че той, Мичъл И. Макдиър, двадесет и пет годишен, завършил право преди някаква си седмица, бе пристигнал.

В три часа отидоха с дизайнерката в скъп магазин за мебели, където управителят учтиво ги осведоми, че господин Оливър Ламбърт вече е направил необходимото, та ако си изберат обзавеждане, да го вземат на кредит. Купиха покъщнина за целия си дом. От време на време Мич се мръщеше и два пъти се наложи да се откажат от някои много скъпи вещи, но този ден думата имаше Аби. Дизайнерката все я хвалеше за невероятния вкус, после каза, че ще се видят с Мич в понеделник, за да обзаведат кабинета му. Отлично, отвърна той.

 

 

С карта на града тръгнаха към жилището на Куин. Аби бе виждала къщата при първото им посещение, но не се сещаше как се стига до нея. Беше в квартал, наречен Чикаго Гардънс, и тя помнеше залесените площи, огромните къщи и предните дворове с цветя, поддържани от градинари. Паркираха на алеята след новия мерцедес и стария мерцедес.

Прислужницата кимна учтиво, но не се усмихна. Заведе ги във всекидневната и ги остави. Къщата бе тъмна и тиха — ни деца, ни гласове, никой. Те се любуваха на мебелите и чакаха. Говореха си шепнешком, после започнаха да губят търпение. Да, наистина бяха поканени на вечеря днес, четвъртък, 25 юни, в шест часа вечерта. Мич пак погледна часовника си и каза, че е обидно. Продължиха да чакат.

От антрето се появи Кей и се опита да се усмихне. Очите й бяха подпухнали и безжизнени, от ъгълчетата им се стичаше грим. По страните й се виждаха сълзи, тя държеше на устата си носна кърпа. Прегърна Аби и седна до нея на канапето. Както хапеше кърпичката, заплака по-високо.

Мич коленичи пред нея.

— Кей, какво се е случило?

Тя притисна кърпичката до устата си и поклати глава. Аби стисна едното й коляно, а Мич я потупа леко по другото. Наблюдаваха я със страх, очакваха най-лошото. Дали не бе станало нещо с Ламар или с някое от децата?

— Случи се трагедия — каза тя, както хлипаше.

— С кого? — попита Мич.

Кей избърса очи и въздъхна дълбоко.

— Двама служители на фирмата са загинали днес — Марти Козински и Джо Ходж. Бяхме много близки с тях.

Мич седна върху масичката. Помнеше Марти Козински от второто си посещение през април. Беше обядвал с него и с Ламар в закусвалня на Фрънт Стрийт. Предстоеше му да стане съдружник, ала съвсем не изглеждаше ентусиазиран. Мич не можеше да си припомни Джо Ходж.

— Какво се е случило? — попита той.

Кей вече не плачеше, но сълзите продължаваха да се стичат. Тя избърса отново лицето си и го погледна.

— Не знаем със сигурност. Бяха на Големия Кайманов остров, гмуркали се с водолазни костюми. На лодката станала експлозия, предполагаме, че са се удавили. Ламар каза, че не знаели подробности. Преди няколко часа имало заседание на фирмата, на което им го съобщили. Ламар едвам намерил сили да се прибере.

— Къде е?

— При басейна. Чака ви.

 

 

Седеше на няколко метра от басейна, на бял метален градински стол до масичка, над която имаше малък чадър. Въртящата се пръскачка до цветната леха тракаше, съскаше и хвърляше вода в съвършена дъга, която обхващаше масата, чадъра, стола и Ламар Куин. Той беше съвсем мокър. От носа, ушите и косата му капеше вода. Синята му памучна риза и вълнените панталони бяха прогизнали. Беше без чорапи и обувки.

Седеше като вкаменен, без да трепва, въпреки че водата непрекъснато го обливаше. Бе потънал в мислите си. Някакъв предмет до оградата в далечината бе приковал вниманието му. В една локва на бетона до стола се виждаше неотворена бутилка бира «Хайнекен».

Мич огледа моравата отчасти за да се увери, че съседите не ги виждат. Нямаше как да ги видят. Кипарисите, извисили се на близо три метра досущ като ограда, осигуряваха пълно уединение. Мич обиколи басейна и спря в края на сухото място. Ламар го забеляза, кимна, опита се да се поусмихне и му посочи един мокър стол. Мич го дръпна встрани и седна тъкмо когато се изсипа нова струя вода.

Ламар пак се вторачи в оградата или в това, което гледаше в далечината. Седяха така сякаш цяла вечност и слушаха тракащата пръскачка. Сегиз-тогиз Ламар поклащаше глава и се опитваше да промърмори нещо. Мич се усмихваше неловко, не знаеше какво да каже и дали изобщо е нужно да говори.

— Колко жалко, Ламар! — осмели се той най-накрая.

Ламар го чу и го погледна.

— Наистина.

— Просто не знам какво да кажа.

Ламар откъсна очи от оградата и се извърна към Мич. Тъмната му коса бе мокра и падаше върху очите му, които бяха зачервени и изразяваха болка. Той се взираше и чакаше да отмине следващата струя вода.

— Знам. Какво ли да каже човек! Съжалявам, че се случи сега, днес. Нямахме настроение за готвене.

— Остави това. Преди малко загубих всякакъв апетит.

— Помниш ли ги? — попита Ламар, издухвайки вода от устните си.

— Спомням си Козински, но не и Ходж.

— Марти Козински бе един от най-добрите ми приятели. От Чикаго е. Постъпил е във фирмата три години преди мен и вече му бе ред да стане съдружник. Голям адвокат, всички му се възхищавахме и ходехме за съвети при него. Беше може би най-добрият във фирмата при водене на преговори. Бе спокоен, издържаше на напрежение. — Ламар обърса веждите си и се загледа в земята. Когато заговори, от носа му закапа вода, която му пречеше. — Има три деца. Близначките са един месец по-големи от нашия син, все си играят заедно.

Стисна очи, прехапа устна и заплака.

Мич искаше да си тръгне. Опитваше се да не гледа приятеля си.

— Много съжалявам, Ламар. Наистина.

След няколко минути сълзите спряха, но не и водата. Мич огледа ширналата се морава — търсеше крана. На два пъти събра смелост да попита дали да спре пръскачката, но и двата пъти реши, че щом Ламар издържа, ще издържи и той. Може би му помагаше. Погледна часовника си. След час и половина щеше да се стъмни.

— Как е станала злополуката? — попита накрая.

— Не ни казаха много. Гмуркали се с водолазни костюми, когато на лодката избухнал взрив. Капитанът, леководолаз, също загинал. Местен човек от островите. Сега се опитват да пренесат телата.

— Къде са били жените им?

— Вкъщи, слава богу. Те двамата бяха в командировка.

— Не мога да си спомня Ходж.

— Беше висок, рус, все си мълчеше. От хората, с които уж се познаваш, но не помниш. И той като тебе е завършил Харвард.

— На колко години бе?

— И двамата, той и Марти, бяха на тридесет и четири. След Марти бе негов ред да стане съдружник. Бяха много близки. Всички сме близки, особено сега.

Ламар приглади с две ръце правата си коса назад. Стана и отиде на сухо. От ризата и маншетите на панталоните му се стичаше вода. Изправи се до Мич и загледа с празен поглед върховете на дърветата в съседния двор.

— Как е беемвето?

— Бива си го. Страхотно е. Благодаря ти, че си го докарал.

— Кога пристигнахте?

— Тази сутрин. И вече навъртях хиляда километра.

— Яви ли се дизайнерката?

— Да. Изхарчиха с Аби заплатата ми за догодина.

— Чудесно. Къщата е хубава. Радваме се, че си при нас, Мич. Само съжалявам, че се получи така. Тук ще ти хареса.

— Няма защо да се извиняваш.

— Още не мога да повярвам. Като вцепенен съм. Не знам как ще погледна в очите жената и децата на Марти. Предпочитам да ме налагат с камшик, отколкото да ида у тях.

Жените се показаха, прекосиха терасата и слязоха по стълбите към басейна. Кей намери крана и пръскачката млъкна.

 

 

По залез-слънце си тръгнаха от Чикаго Гардънс и поеха с колата по натоварената магистрала на запад към центъра. Държаха се за ръце, но почти не говореха. Мич отвори люка на покрива и свали прозорците. Аби порови в една кутия със стари касетки и намери запис на Брус Спрингстийн. Стереото работеше чудесно. «Закопняло сърце» бумтеше през прозорците, докато малката лъскава кола се носеше към реката. Топлият, лепкав влажен въздух на летен Мемфис се спусна заедно с тъмнината. Игрищата за софтбол оживяваха, отборите от едри мъжаги с впити панталони от изкуствена материя и яркозелени и флуоресцентножълти фланелки очертаваха тебеширени линии и се готвеха за битка. От колите пред заведенията за бързо хранене се изсипваха младежи, дошли да се почерпят бира, да побъбрят и да се свалят. Мич започна да се усмихва. Стараеше се да забрави Ламар, Козински и Ходж. От къде на къде ще е тъжен? Не му бяха приятели. Мъчно му беше за техните семейства, но всъщност не познаваше тези хора. А той, Мичъл И. Макдиър, беден млад човек, израсъл без семейство, можеше да бъде щастлив по много причини. Красива жена, нова къща, нова кола, нова работа, току-що получена в Харвард диплома. Остър ум и здраво тяло: не бе склонен към пълнеене и не се нуждаеше от много сън. Осемдесет хиляди годишно, засега. След две години можеше да получава шестцифрена заплата и единственото, което се искаше от него, бе да работи по деветнадесет часа на ден. За какво повече можеше да мечтае!

Спря пред една бензиностанция на самообслужване и си наля шестдесет литра. Плати и купи освен това шест дъвки. Аби отвори две и отново се понесоха с другите коли. Сега Мич вече се усмихваше.

— Я да хапнем — предложи той.

— Не сме облечени — отвърна Аби.

Той погледна дългите й, почернели от слънцето крака. Беше с бяла памучна пола над коленете и бяла блуза. Мич бе по шорти, с гуменки и избеляло черно поло.

— С крака като твоите можем да влезем във всеки нюйоркски ресторант.

— Какво ще кажеш за «Рандеву»? Там посетителите не бяха облечени официално.

— Чудесна идея.

Спряха на платен паркинг в центъра и извървяха пеш две пресечки, за да стигнат до тясна уличка. Миризмата на скара се смесваше с летния въздух и се стелеше като мъгла над паважа. Проникваше неусетно през носа, устата и очите и възбуждаше апетита им. На уличката нахлуваше дим от вентилационни тръби, които под земята стигаха до масивните пещи, където се печаха най-хубавите свински котлети в най-добрия ресторант в град, прочут с ненадминатата си скара. Ресторант «Рандеву» се помещаваше в сутерена на стара сграда от червени тухли, която, ако не беше заведението, е щяла да бъде разрушена преди десетилетия.

Пред «Рандеву» винаги се тълпяха чакащи, но в четвъртък като че ли бе по-спокойно. Въведоха ги в приличния на пещера, просторен шумен ресторант и ги настаниха на малка маса с червена карирана покривка. Докато стигнаха до масата, погледите на всички се насочиха към тях. Както винаги. Мъжете спираха да ядат, замръзваха с къс месо между зъбите, когато Аби Макдиър вървеше бавно като манекенка на модно ревю. Веднъж в Бостън минаваше по тротоара и уличното движение направо спря. Бе нещо обикновено да й подсвиркват и подвикват. И съпругът й бе свикнал. Страшно се гордееше с красивата си жена.

Пред тях застана намръщен чернокож с червена престилка.

— Доволен ли сте, сър? — попита той.

Листът с менюто бе напечатан върху подложки на масата, които бяха излишни. Котлети, котлети и пак котлети.

— Две порции с гарнитура, сирене и кана бира — отвърна Мич веднага.

Келнерът не си записа нищо, само се обърна и изкрещя по посока на входа:

— Две с гарнитура, сирене и кана!

Когато се отдалечи, Мич хвана крака на Аби под масата. Тя го плесна по ръката.

— Красива си — заяви той. — Кога съм ти го казвал за последен път?

— Преди около два часа.

— Два часа ли? И аз съм един!

— Не го прави.

Мич пак я хвана за крака и помилва коляното й. Тя не се дръпна. Усмихна му се чаровно, на бузите й се появиха две трапчинки, зъбите й блеснаха на слабата светлина, меките й светлокафяви очи грейнаха. Тъмнокестенявата й коса бе права и се спускаше плавно няколко сантиметра под раменете й.

Келнерът донесе бирата и напълни две халби, без да казва и дума. Аби отпи малка глътка и престана да се усмихва.

— Мислиш ли, че Ламар е добре? — попита тя.

— Не знам. Най-напред реших, че е пиян. Чувствах се като идиот, докато гледах как го облива водата.

— Горкият! Кей каза, че погребенията навярно ще бъдат в понеделник, стига да успеят да пренесат телата.

— Хайде да говорим за нещо друго. Не обичам погребенията, никакви погребения, дори и да съм отишъл само от уважение и да не познавам починалия. Имам лоши спомени.

Донесоха им и котлетите. Сервираха им ги в картонени чинии с алуминиево фолио, в което да се събира мазнината. До дългите парчета месо, обилно полета със специален сос, сложиха чинийка със салата от зеле и друга с фасул. Те хванаха котлетите с пръсти.

— За какво да говорим? — попита Аби.

— За деца.

— Мислех, че ще почакаме няколко години.

— Да. Но дотогава трябва да се упражняваме старателно.

— Упражнявахме се във всеки мотел край шосето от Бостън до тук.

— Знам, но не и в новата ни къща.

Мич раздели два котлета и опръска веждите си със сос.

— Нанесохме се едва тази сутрин.

— Знам. Но какво чакаме?

— Мич, държиш се, като че не ти обръщам внимание.

— Ами да, от тази сутрин не ми обръщаш. Я да го направим довечера, щом се приберем, нещо като освещаване на новата ни къща.

— Ще видим.

— Определяш ми среща? А видя ли го оня там? Ще си счупи врата, за да види краката ти. Ако съм мъж на място, ще ида и ще му ударя един по задника.

— Да. Определям ти среща. Не им обръщай внимание на тези приятелчета. Зяпат теб. Намират те за хубав.

— Много смешно!

Мич оглозга ребрата, изяде и половината от порцията на Аби. Когато изпиха бирата, той плати сметката и излязоха на пресечката. Караше внимателно през града и намери по името улицата, която бе запомнил при една от многото си обиколки с колата през деня. На два пъти зави погрешно и накрая откри улица Медоубрук и дома на господин и госпожа Мичъл И. Макдиър.

Дюшекът и магарето на леглото бяха оставени на пода в спалнята, около тях имаше кашони. Хърси се скри под един лампион и ги загледа как се «упражняват».

 

 

След четири дни, в деня, когато Мич трябваше да седне за пръв път на новото си бюро, той и очарователната му съпруга отидоха заедно с останалите тридесет и деветима служители във фирмата и очарователните им съпруги да отдадат последна почит на Мартин С. Козински. Катедралата бе пълна. Оливър Ламбърт държа толкова хубаво и трогателно слово, че дори Мичъл Макдиър, който бе погребал баща и брат, настръхна. Аби се просълзи при вида на вдовицата и децата.

Същия следобед се събраха отново в презвитерианската черква в Източен Мемфис, за да се сбогуват с Джоузеф М. Ходж.