Джон Гришам
Фирмата (37)

37

В черен костюм и червена вратовръзка Моролто се бе разположил на председателското място край покритата с плексиглас заседателна маса в зала «Дюните» на хотел «Бест Уестърн». На двадесетте стола около масата седяха неговите най-кадърни и най-умни хора. Край стените бяха застанали доверените му главорези. Макар да бяха дебелокожи убийци и да вършеха мръсните си дела ефикасно и без угризения, сега приличаха на палячовци с шарените шорти, крещящите ризи и удивителния набор от сламени шапки. Изглеждаха толкова смешни, че на Моролто му идеше да се изкикоти, ако положението не бе толкова напечено. Той слушаше.

Вдясно до него седеше Лу Лазаров, а вляво — Девашър. Всички в малката зала слушаха напрегнато, докато двамата се надприказваха през масата.

— Тук са, знам, че са тук — отсече Девашър театрално, като удряше с длани по масата при всяка сричка. Имаше чувство за ритъм.

Беше ред на Лазаров:

— Съгласен съм. Тук са. Двама са пристигнали с кола, един — с камион. Намерихме изоставени и колата, и камиона. Целите са в отпечатъци от пръсти. Да, тук са.

Девашър:

— Но защо в Панама Сити Бийч? Няма логика.

Лазаров:

— Първо, онзи хлапак е бил тук и преди. Идвал е за Коледа, не помниш ли? Местността му е позната и той си въобразява, че е фасулско да се крие по евтините мотели. Всъщност добре го е измислил. Но има и големи пречки. Преди всичко, за беглец е помъкнал прекалено много багаж — например брат, когото всички издирват. И жена. И купчина документи, които вероятно е докарал с камиона. Детска му работа. Щом ще бягам, ще взема всички, които ме обичат. После брат му изнасилва момиче, поне така си мислят ония, и изведнъж всички полицаи от Алабама и Флорида тръгват по петите им. Наистина не му върви.

— А майка му? — попита Моролто.

Лазаров и Девашър кимнаха към важната клечка, за да покажат, че въпросът му е много уместен.

Лазаров:

— Не, това е чисто съвпадение. Тя е най-обикновена женица, сервира сандвичи и вафли и не знае нищо. Наблюдаваме я, откакто сме тук.

Девашър:

— Съгласен съм. Не са ходили при нея.

Моролто кимна умно и запали цигара.

Лазаров:

— И тъй, щом са тук, а ние знаем, че са тук, значи и ченгетата и агентите на ФБР също го знаят. Ние разполагаме с шестдесет души, те със стотици. Имат предимство.

— Сигурни ли сте, че тримата са заедно? — попита Моролто.

Девашър:

— Повече от сигурни. Знаем, че жената и избягалият затворник са отседнали една и съща вечер в «Пердидо», че после са се изнесли, а след три часа са дошли тук, в «Холидей Ин», и са платили в брой за две стаи, знаем, че тя е взела под наем кола, по която са намерени отпечатъци и от неговите пръсти. Няма съмнение. Знаем, че в сряда Мич е наел камион от Нашвил, че в четвъртък сутринта е превел десет милиона от нашата сметка в една банка в Нашвил и след това явно си е плюл на петите. Камионът е открит тук преди четири часа. Да, сър, тримата са заедно.

Лазаров:

— Ако е напуснал Нашвил веднага след като е направил банковия превод, значи е пристигнал на здрачаване. Камионът бе намерен празен, тоест разтоварили са го тук и после са се скрили. Това вероятно е станало късно снощи, в четвъртък. Да не забравяме, че по някое време са легнали да поспят. Аз смятам, че са пренощували тук с намерението да офейкат днес. Но сутринта са се събудили, видели са лицата си по вестниците, а също че гъмжи от полицаи и шосетата са блокирани. Тъй че са тук, хванати в капан.

Девашър:

— За да се измъкнат, трябва или да наемат, или да откраднат кола. Нямаме сведения да са вземали кола. Жената е наела автомобил в Мобийл, на свое име. Мич е наел камион в Нашвил, пак на свое име. Изобщо не са се криели. Така че не си въобразявайте, изобщо не са толкова хитри.

Лазаров:

— Явно нямат фалшиви документи за самоличност. Ако са наели оттук кола, квитанциите ще са с истинските им имена. А такива квитанции не намерихме.

Моролто махна отчаяно с ръка.

— Добре де. Значи са тук. Вие, момчета, сте гениални. Много се гордея с вас. А сега какво?

Беше ред на Девашър:

— Агентите от Федералното бюро ни се пречкат. Взели са в свои ръце издирването и не можем да направим нищо, освен да седим и да наблюдаваме.

Лазаров:

— Обадих се в Мемфис. Всички старши съдружници са тръгнали насам. Познават много добре Макдиър и жена му, ще ги пратим на плажа, по ресторантите и хотелите. Току-виж, ги намерят.

Девашър:

— Мен ако питате, са в някой малък мотел. Сигурно са се регистрирали с фалшиви имена, платили са в брой и никой не ги е заподозрял. Освен това по мотелите има по-малко хора. По-малка е вероятността да бъдат видени. Отседнали са в «Холидей Ин», но бързо са се изнесли. Обзалагам се, че са отишли по-надолу по Миракъл Стрип.

Лазаров:

— Първо трябва да се отървем от агентите на ФБР и от ченгетата. Още не го знаят, но ще се изнесат надолу по шосето. И тогава рано-рано ще тръгнем от мотел на мотел. Повечето нямат и петдесет стаи. Двама от нашите като нищо ще претърсят един мотел за половин час. Знам, ще се забавим, но не можем да седим със скръстени ръце. Щом полицаите се изтеглят, Мич, брат му и жена му ще решат да си отдъхнат и сто на сто ще объркат нещо.

— Какво, да не искаш да тършуваме хотелските стаи? — попита Моролто.

Девашър:

— Няма как да отворим всички врати, но защо да не опитаме!

Моролто се изправи и огледа насъбралите се.

— Ами морето? — обърна се той с въпрос към Лазаров и Девашър.

Двамата се спогледаха объркани.

— Морето! — изкрещя Моролто. — Я да ви чуя сега!

Всички огледаха отчаяно масата и спряха поглед върху Лазаров.

— Извинявайте, сър, но не ви разбирам.

Моролто се наведе току над Лазаров.

— Какво ще кажеш за морето, Лу? Намираме се на брега, нали? От едната страна има суша, шосета, железопътни линии и летища, а от другата — вода и лодки. Е, щом шосетата са блокирани, а през железниците и летищата не може и пиле да прехвръкне, къде според теб ще идат? За мен е очевидно, че ще се опитат да намерят лодка и да се измъкнат някоя нощ. Има логика, нали, момчета?

Всички в залата бързо кимнаха. Девашър се обади пръв:

— Наистина съвсем логично.

— Чудесно — каза Моролто. — А къде са нашите лодки?

Лазаров скочи, обърна се към стената и закрещя заповеди на своите хора.

— Идете на пристанищата! Наемете всички рибарски лодки, които намерите, за довечера и утре за целия ден. Платете колкото поискат. Не отговаряйте на никакви въпроси, само им плащайте. Нашите да се качат на лодките и час по-скоро да излязат в морето. Да стоят на около миля от брега.

 

 

В петък вечерта малко преди единадесет Арън Римър отиде на касата на една денонощна бензиностанция в Талахаси и плати за безалкохолна бира и четиридесет и пет литра бензин. Трябваха му монети за телефон. Навън при автомивката прелисти указателя и се обади в полицейския участък на Талахаси. Каза, че е спешно, и телефонистката го свърза с дежурния капитан.

— Слушайте! — изкрещя Римър. — Намирам се на бензиностанцията на «Тексако» и преди пет минути видях престъпниците, които всички издирват! Сигурен съм, че са те.

— Какви престъпници? — поинтересува се капитанът.

— Ония, Макдиър. Двама мъже и една жена. Тръгнах от Панама Сити Бийч някъде преди два часа и видях портретите им във вестника. Спрях да заредя и ги мернах.

Римър обясни къде се намира и зачака — след някакви си тридесет секунди пристигна първата патрулна кола с мигащ син буркан. Не след дълго тя бе последвана от втора, трета, четвърта кола. Качиха Римър на предната седалка и отпрашиха към участъка в южната част на града. Капитанът и неколцина полицаи го чакаха нетърпеливо. Вкараха го като някаква много важна личност в кабинета на капитана, на бюрото му лежаха трите портрета по описание и снимката на Рей.

— Те бяха! — извика Римър. — Току-що ги видях, няма и десет минути. Бяха в зелен пикап марка «Форд» с регистрационни номера на Тенеси и с ремарке.

— Къде точно бяхте? — поинтересува се капитанът.

Полицаите попиваха всяка дума на Римър.

— Зареждах на четвъртата бензиноколонка, сипвах обикновен безоловен бензин и те спряха на паркинга, бяха много подозрителни. Спряха встрани от бензиноколонките, жената слезе и отиде в бензиностанцията. — Римър взе портрета на Аби и го разгледа. — Да. Тя беше. Сигурен съм. Косата й е доста по-къса, но е тъмна. Веднага излезе, не купи нищо. Изглеждаше притеснена и бързаше да се върне в пикапа. Аз заредих и влязох в бензиностанцията. Точно когато отварях вратата, те минаха на хвърлей от мен. Видях ги и тримата.

— Кой караше? — попита капитанът.

Римър погледна снимката на Рей.

— Не този. Другият — посочи портрета на Мич.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка? — каза един сержант.

Римър имаше три комплекта документи за самоличност. Подаде на сержанта шофьорската си книжка, издадена в Илинойс с негова снимка, но на името на Франк Темпъл.

— Накъде отиваха? — поинтересува се капитанът.

— На изток.

В същия момент на около шест километра от участъка Тони Върклър окачи слушалката на телефонния автомат и усмихнат, се върна в закусвалнята «Бъргър Кинг».

Капитанът говореше по телефона, сержантът преписваше данните от шофьорската книжка на Римър-Темпъл, а десетина полицаи разговаряха възбудено, когато в кабинета се втурна друг полицай.

— Току-що ми се обадиха пак по телефона. Още един човек ги е забелязал при «Бъргър Кинг» на изток от града. Данните съвпадат. И тримата били в зелен пикап с ремарке. Мъжът, който се обади, не се представи, но спомена, че е видял портретите им във вестника. Каза, че направо от прозореца на пикапа купили храна и пак потеглили.

— Сто на сто са били те! — заключи капитанът с широка усмивка.

 

 

Шерифът на окръг Бей пиеше гъсто черно кафе от пластмасова чаша, бе вдигнал краката си, обути в черни ботуши, върху заседателната маса в «Карибската зала» на «Холидей Ин».

Влизаха и излизаха агенти от ФБР, които си сипваха кафе и през шепот си предаваха последните новини. Кумирът на шерифа — директорът на ФБР — Ф. Дентън Войлс, седеше срещу него и заедно с трима от подчинените си разглеждаше картата на града. Направо невероятно — Дентън Войлс да дойде в окръг Бей! В залата гъмжеше от ченгета — местни и дошли заедно с шефовете. В ъгъла звъняха телефони, пищяха радиостанции. Заместниците на шерифа и полицаи от три окръга сновяха напред-назад, превъзбудени от издирването, напрежението и присъствието на агентите от ФБР. И на Войлс.

В залата нахълта един заместник-шериф със светнали от вълнение очи.

— Току-що ми звъннаха от Талахаси! За четвърт час са се обадили двама души, потвърдили, че са забелязали тримата бегълци. Били в зелен пикап с регистрационни номера на щата Тенеси.

Войлс остави картата и отиде при заместник-шерифа.

— Къде са ги видели?

Залата утихна, бръмчеше само радиостанцията.

— Първо на една бензиностанция. След това при закусвалня на «Бъгър Кинг» на шест километра оттам. Купили си храна, без да слизат от пикапа. И двамата свидетели били сигурни в показанията си и дали еднакви описания.

Войлс се обърна към шерифа.

— Обадете се в Талахаси за потвърждение. Далече ли е?

Шерифът свали черните си ботуши на пода.

— На час и половина път. По магистралата.

Войлс посочи към Тарънс и двамата влязоха в малка стая, използвана за барче. Шумът в залата отново се засили.

— Ако наистина са били забелязани — каза Войлс тихо в лицето на Тарънс, — само си губим времето тук.

— Да, сър. Звучи правдоподобно. Ако се беше обадил само един, можеше и да е сбъркал или да си е направил шега, но са позвънили двама, и то непосредствено един след друг.

— Как, по дяволите, са се измъкнали?

— Сигурно чрез онази жена, шефе. Помага му вече цял месец. Не знам коя е, нито къде я е намерил, но тя ни наблюдава отнякъде и непрекъснато му е подръка.

— Мислиш ли, че е с тях?

— А, едва ли. Може би ги следва отблизо и само получава нареждания от него.

— Много е умен, Уейн. Обмислял е всичко от месеци.

— Дума да няма.

— Веднъж спомена за Бахамските острови.

— Да, сър. Милионът, който му платихме, бе преведен в една банка във Фрийпорт. По-късно ми каза, че не е държал дълго парите там.

— Допускаш ли, че е тръгнал нататък?

— Знам ли! При всички положения трябва да напусне страната. Днес приказвах с директора на затвора. Каза ми, че Рей Макдиър говори свободно пет-шест езика. Могат да отидат където поискат.

— Май няма какво повече да търсим тук — заключи Войлс.

— Защо не наредим шосетата около Талахаси да бъдат блокирани? След като знаем с какво се придвижват, ще ги заловим бързо. Най-късно до сутринта.

— Нека до един час всички полицаи от Централна Флорида излязат по шосетата. Всички пътища да бъдат блокирани. Да бъдат спирани всички пикапи марка «Форд». Нашите хора ще останат тук до разсъмване, после ще се изтеглим.

— Слушам, сър! — отговори Тарънс с уморена усмивка.

 

 

Вестта, че тримата са били забелязани при Талахаси, се разнесе моментално по Изумрудения бряг. Панама Сити Бийч си отдъхна. Тримата Макдиър се бяха изнесли. По причини, известни само на тях, бяха поели към вътрешността на страната. Бяха ги забелязали и познали двама души, а те отчаяно се носеха по тъмното шосе, където неизбежно щяха да ги задържат!

Полицаите от крайбрежието се прибраха по домовете си. Само в окръг Бей и Гълф бяха оставени за през нощта няколко патрула. В събота часовете преди разсъмване бяха почти спокойни. В двата края крайбрежната ивица, върху която се бе разпрострял градът, остана блокирана и полицаите от време на време проверяваха книжките на шофьорите. Шосетата северно от града бяха свободни и чисти. Издирването се бе пренесло на изток.

 

 

В предградията на Окала, щата Флорида, близо до Силвър Спрингс Тони Върклър слезе от колата и пусна четвърт долар в телефонния автомат. Обаждаше се в полицейския участък на Окала, за да съобщи по спешност, че при Панама Сити Бийч е видял тримата издирвани престъпници. Тримата Макдиър! Обясни, че е мернал портретите им във вестника предния ден, когато е минавал през Пенсакола, и сега ги е забелязал. Диспечерът му отвърна, че е станала тежка злополука и всички полицаи са там, и го помоли да мине край участъка, за да направи протокол. Тони отсече, че бърза, но щом било толкова важно, щял да иде веднага.

Когато пристигна, началникът на управлението го чакаше по тениска и дънки. Очите му бяха подпухнали и зачервени, косата му — разрошена. Той въведи Тони в кабинета си и му благодари за съдействието. Записваше всяка негова дума, докато той обясняваше как наливал бензин, когато един зелен форд пикап с ремарке спрял пред магазина до бензиностанцията, как от него слязла някаква жена и се обадила от телефонния автомат. Той пътувал от Мобийл за Маями и минал през местата около Панама Сити Бийч, където продължавало издирването на бегълците. Бил чел вестниците, слушал и радио и знаел всичко за тримата Макдиър. Та като влязъл в бензиностанцията да плати бензина, видял жената и тя му се сторила позната. Тогава се сетил за вестниците. Отишъл при щанд за списания и през витрината огледал добре мъжете. Бил сигурен. Жената затворила телефона, върнала се в пикапа, седнала между двамата мъже и те веднага потеглили. Били със зелен форд с регистрационни номера на Тенеси.

Началникът му благодари и се обади в шерифството на окръг Марион. Тони се сбогува и се върна в колата. В нея на задната седалка спеше Арън Римър.

Отправиха се на север, към Панама Сити Бийч.

 

 

В събота в седем сутринта Анди Патрик огледа крайбрежната ивица, после бързо прекоси паркинга и отиде в стая 39. Почука тихо.

След малко някаква жена попита:

— Кой е?

— Управителят — отговори той.

Вратата се отвори и от стаята излезе мъжът, който приличаше на Мичъл И. Макдиър от портрета във вестниците. Сега косата му бе много къса и златиста. Администраторът се загледа в нея.

— Добро утро, Анди — каза му мъжът учтиво, като оглеждаше паркинга.

— Добро утро. Чудех се дали сте още тук.

Макдиър кимна и продължи да гледа паркинга.

— Защото, ако се вярва на телевизията, нощес сте прекосили половината Флорида.

— Да, и ние гледаме телевизия. Играят си играчки, нали, Анди?

Анди ритна един камък на тротоара.

— По телевизията казаха, че нощес са ви видели трима души. На три различни места. Стори ми се малко странно. През цялата нощ бях на работа, пък не съм ви забелязал да излизате. Малко преди да се съмне, отскочих до едно кафене оттатък шосето, както обикновено, там имаше полицаи. Седнах на две крачки от тях. Говореха си, към четири сутринта, след като ви е забелязал и трети човек, всички от ФБР са се изнесли. Повечето ченгета също са се разотишли. Крайбрежната ивица ще бъде блокирана до обед, после ще махнат патрулите. Според слуховете някой ви е помогнал и се опитвате да идете на Бахамските острови.

Макдиър слушаше внимателно, без да сваля очи от паркинга.

— Какво друго казаха?

— Все споменаваха някакъв взет под наем камион с открадната стока, били го открили, но той бил празен. Никой не проумявал как сте натоварили в ремарке задигнатата стока и сте се измъкнали под носовете им. Направо са смаяни. Е, аз си мълчах през цялото време, но реших, че става дума за същия камион, с който дойде в четвъртък вечерта.

Макдиър се бе замислил и не каза нищо. Не изглеждаше притеснен. Анди се бе вторачил в лицето му.

— Май нещо те тревожи — отбеляза той. — Сигурно защото полицаите са се омели и са прекратили издирването. Че какво по-хубаво от това!

— Анди, мога ли да ти кажа нещо?

— Разбира се!

— Сега е по-опасно, отколкото преди.

Администраторът поумува малко, сетне попита:

— Защо?

— Полицаите искаха само да ме арестуват, Анди. Но има хора, които искат да ме убият. Професионални главорези, Анди. Повечето от тях. А те са още тук.

Администраторът присви здравото си око и загледа втренчено Макдиър. Професионални главорези? Тук, на крайбрежната ивица? Отстъпи крачка назад. Идеше му да попита кои са те и защо го преследват, но знаеше, че няма да получи отговор. Изведнъж му хрумна нещо.

— Защо не избягате?

— Да избягаме ли, как?

Анди ритна още един камък и кимна към очукания стар понтиак, спрян зад администрацията.

— Ами с моята кола. Ще се съберете в багажника и тримата. Ще ви изведа от града. Изглеждате ми паралии, ще се качите на някой самолет и дим да ви няма.

— И колко ще ни струва?

Анди впери поглед в краката си и се почеса по ухото. Този май пласира наркотици, камионите сигурно бяха тъпкани с кокаин и със суха пара. И може би го преследваха колумбийците.

— Е, доста скъпо. Мисълта ми е, че сега получавам по пет бона на ден само защото съм невинен администратор в мотел, който не е много наблюдателен. Не съм забъркан в нищо. Но ако ви изведа с колата, ставам съучастник, току-виж, пак ми лепнали някоя присъда и ме тикнали на топло. Вече съм бил там, както знаеш. Затова ще струва доста скъпо.

— Колко, Анди?

— Сто хиляди.

Макдиър дори не трепна. Лицето му бе спокойно, той гледаше към океана зад плажа. Анди веднага разбра, че сумата не е съвсем неприемлива.

— Трябва да си помисля. Засега си дръж очите отворени. Щом са си отишли полицаите, ще пристигнат убийците. Може да ни чака много опасен ден, Анди, и се нуждая от помощта ти. Ако забележиш съмнителни типове, веднага ми кажи. Няма да излизаме от стаите.

Анди се върна на рецепцията. И най-големият глупак да си, ще скочиш в багажника и ще офейкаш. Явно въпросът беше в кашоните, в задигнатата стока. Затова не искаха да избягат.

Мич, Аби и Рей хапнаха от коравите бисквити, пийнаха от топлите безалкохолни напитки. Рей умираше за една студена бира, но бе твърде рисковано да прескочи още веднъж до магазина. Загледаха сутрешните новини. От време на време някой телевизионен канал по крайбрежието показваше портретите им по описание. Отначало това ги плашеше, но после свикнаха.

В събота, малко след девет сутринта Мич изключи телевизора и отново седна на пода между кашоните. Подбра няколко документа и кимна на Аби, която бе взела видеокамерата, после продължи да дава свидетелски показания.

 

 

Лазаров изчака камериерките да отидат на работа и разпрати главорезите си по крайбрежната ивица. Движеха се по двама, чукаха по вратите, надничаха през прозорците, промъкваха се по тъмните коридори. В повечето малки мотели имаше две-три камериерки, които знаеха всички стаи и отседналите в тях гости. Процедурата бе проста и обикновено даваше резултат. Един от гангстерите намираше някоя камериерка, даваше й сто долара и й показваше портретите по описание. Ако тя откажеше да говори, й буташе още пари, докато онази склони. В случай че не знаеше нищо за хората от портретите, я питаше дали е виждала спрял наблизо камион или стая, пълна с кашони, или двама мъже и една жена, които се държат подозрително или изглеждат уплашени, дали изобщо е забелязала нещо необичайно. Ако не изтръгнеше нищо от жената, я питаше кои стаи са заети и чукаше по вратите.

Лазаров ги бе инструктирал да започнат с камериерките, да влизат през входа откъм плажа, да не припарват до рецепцията, да се правят на ченгета. Открият ли бегълците, веднага да им теглят куршума и да му се обадят.

Девашър разположи четири от наетите микробуси покрай Миракъл Стрип, близо до шосето. Ламар Куин, Кендъл Махан, Уоли Хъдсън и Джак Олдрич седяха зад волана и наблюдаваха всички минаващи автомобили. Бяха пристигнали посред нощ с частен самолет заедно с още десетина старши съдружници в «Бендини, Ламбърт и Лок». Бившите приятели и колеги на Мич Макдиър се навъртаха около летовниците, по магазините за сувенири и кафенетата и тайничко се надяваха, че няма да го срещнат. Съдружниците бяха извикани от цялата страна и към десет сутринта вече се разхождаха по плажа и оглеждаха басейните и фоайетата на хотелите. Нейтън Лок бе останал с Моролто, но останалите съдружници се дегизираха с каскети за голф и тъмни очила и получаваха нареждания от «главнокомандващия» — Девашър. Отсъстваше само Ейвъри Толсън, не се бе обаждал, откакто го бяха изписали от болницата. Заедно с тридесет и тримата адвокати Моролто разполагаше почти със сто души за издирването на бегълците.

 

 

Пиколото в мотел «Блу Тайд» взе стоте долара, погледна портретите по описание и заявя, че в четвъртък рано вечерта жената и един от мъжете май са наели две стаи. Пак се взря в скицата на Аби и се убеди, че е тя. Дадоха му още малко пари и той отиде на рецепцията да провери картите. Върна се с вестта, че жената е отседнала в мотела като Джаки Нейджъл и е платила в брой две стаи за четвъртък, петък и събота. Срещу още пари двамата главорези го последваха до стаите. Пиколото почука на двете врати. Никой не отговори. Отключи ги и пусна новите си приятели да ги огледат. В петък вечерта стаите не бяха ползвани. Един от гангстерите се обади на Лазаров, след пет минути Девашър пристигна и също затърси следи. Не откри нищо, но веднага ограничиха издирването в отсечка от шест километра между мотел «Блу Тайд» и мотел «Бийчкоумър», където бе намерен камионът.

Групата за бързо реагиране на мафиотите се премести по-наблизо с микробусите. Съдружниците и старшите служители кръстосваха плажа и ресторантите. А въоръжените главорези чукаха по вратите.

 

 

Анди получи колета, адресиран до Сам Форчън, в десет и тридесет и пет и го огледа. Изпращаше го някоя си Дорис Грийнуд с адрес авеню Поплар 4040, Мемфис, щата Тенеси. Не бе посочен телефонен номер. Администраторът бе сигурен, че пратката е ценна, и за миг се замисли дали да не смъкне още пари. Но вече се бяха договорили да я предаде. Огледа ивицата край плажа и излезе с колета от администрацията.

След толкова години, през които се бе крил и изплъзвал, Анди подсъзнателно се бе научил да се придвижва бързо в сенките, покрай ъглите. Сви зад сградата, за да пресече паркинга, и видя, че двама мъже чукат на стая 21. Стаята бе свободна и администраторът веднага се усъмни. Мъжете бяха с възголеми еднакви бели шорти, които им стигаха почти до коленете, макар че бе трудно да се каже къде свършват шортите и къде започват белоснежните им крака. Единият бе с тъмни чорапи и износени маратонки, другият — с евтини сандали, които очевидно му убиваха. Върху големите им глави имаше бели панамени шапки.

Анди бе прекарал половин година в курорта и вече можеше да познае кои са дошли да летуват и кои само се преструваха на туристи. Мъжът пред вратата почука още веднъж и администраторът видя, че отзад от панталоните му стърчи голям пистолет.

Бързо се върна с тихи стъпки в администрацията. Позвъни на стая 39 и каза, че търси Сам Форчън.

— На телефона е Сам.

— Обажда се Анди от рецепцията. Не гледай навън, но двама много съмнителни типове чукат по вратите от другата страна на паркинга.

— Полицаи ли са?

— А, едва ли. Не минаха през рецепцията.

— Къде са камериерките?

— В събота идват в единадесет часа.

— Добре, ще изгасим лампите. Наблюдавай ги и се обади пак, щом си идат.

През прозорчето в един килер Анди загледа как мъжете обикалят от врата на врата. Бяха заети единадесет от всичките четиридесет и две стаи. Никой не отвори в стая 38 и 39. Мъжете се върнаха на плажа и изчезнаха. Професионални убийци! В неговия мотел!

Отсреща при паркинга на малко игрище за голф Анди видя още двама, които очевидно не бяха летовници и които разговаряха с мъж в бял микробус. Сочеха в различни посоки, изглежда, се караха.

Анди позвъни на Сам.

— Слушай, Сам, отидоха си. Но наоколо гъмжи с такива като ония двамата.

— Колко са?

— Виждам още двама отсреща. По-добре бягайте.

— Спокойно, Анди! Няма как да ни видят, ако стоим тук.

— Но не можете да стойте вечно! Шефът скоро ще разбере.

— Не след дълго ще се изнесем, Анди. Какво става с колета?

— Пристигна.

— Чудесно. Трябва да го видя. Слушай, Анди, нещо сме огладнели. Защо не прескочиш отсреща да ни донесеш топла храна?

Анди бе администратор, а не келнер. Но срещу пет хиляди долара на ден в «Сий Гълс Рест» нямаше нищо против и за известно време да бъде сервитьор.

— Готово. Връщам се ей сега.

 

 

Уейн Тарънс грабна телефона и се просна върху единичното легло в стаята в хотел «Рамада Ин» в Орландо. Беше изтощен, ядосан, объркан и му бе дошло до гуша от Ф. Дентън Войлс. Беше събота, един и половина следобед. Обади се в Мемфис. Секретарката нямаше какво да му докладва, освен че е звъняла Мери Алис, искала да говори с него. Бяха засекли, че се обажда от уличен телефон в Атланта. Мери Алис казала, че ще се обади пак в два часа, за да види дали Уейн — нарекла го бе Уейн — вече се е регистрирал в хотела. Тарънс съобщи номера на стаята и затвори. Мери Алис. В Атланта. Макдиър в Талахаси, после в Окала. Сетне вече нямаше и помен от Макдиър. Нито пък от зеления пикап с ремарке с регистрационни номера на Тенеси. Мич пак беше изчезнал. Яко дим.

Телефонът иззвъня. Тарънс вдигна бавно слушалката.

— Мери Алис — каза той тихо.

— Уейн, миличък! Как позна?

— Къде е той?

— Кой? — засмя се Тами.

— Макдиър. Къде е?

— Е, Уейн, вие с вашите момчета известно време бяхте на две крачки от него, но после ви пратиха за зелен хайвер. Сега дори не сте близо, миличък, съжалявам, че трябва да ти го кажа.

— За четиринадесет часа трима души се заклеха, че са го познали.

— Защо не ги проверявате, Уейн? Мич ми каза преди няколко минути, че не е стъпвал в Талахаси. И не е чувал за Окала. Никога не е карал зелен пикап. И то с ремарке. Вие, момчета, от шега не разбирате. Веднага налапвате въдицата.

Тарънс стисна носа си и задиша тежко над телефона.

— Е, как е в Орландо? — попита Тами. — Ще идеш ли до Дисниленд?

— Къде, по дяволите, е той?

— Уейн, Уейн, успокой се, миличък! Ще получиш документите.

Тарънс се изправи на стола.

— Кога?

— Ако бяхме алчни, щяхме да си поискаме останалите пари. Говоря от телефонен автомат. Уейн, не си прави труда да го засичаш. Но не сме алчни. До двадесет и четири часа ще получиш документите. Ако всичко върви добре.

— Къде са те?

— Ще ти се обадя пак, миличък. Ако бъдеш на този телефон, ще ти звъня на всеки четири часа, докато Мич ми каже къде са документите. Инак може да те изгубя, миличък. Затова стой там.

— Ще бъда тук. Той още в САЩ ли е?

— А, не. Струва ми се, че вече е в Мексико. Брат му говори испански.

— Знам.

Тарънс се просна върху леглото — вече му бе дошло до гуша. Да върви, ако ще, и в Мексико, стига да му даде документите.

— Не мърдай оттам, миличък. Подремни. Вероятно си капнал. Ще ти се обадя някъде към пет-шест.

Тарънс остави телефона на нощното шкафче и се унесе.

 

 

В събота следобед, когато в полицейското управление на Панама Сити Бийч собствениците на мотели се оплакаха за четвърти път, полицията намали темпото на издирването. Изпрати свои хора в мотел «Брейкърс», чийто ядосан притежател разказа, че някакви въоръжени мъже тормозят гостите му. Други ченгета отидоха в мотелите край плажа и започнаха да търсят въоръжените мъже, които пък издирваха тримата Макдиър. На Изумрудения бряг всеки момент можеше да избухне същинска война.

Уморени и запотени, хората на Девашър бяха принудени да работят сами. Пръснаха се из плажа и се отказаха да обикалят от врата на врата. Седяха по пластмасовите шезлонги край басейните и наблюдаваха летовниците, които идваха или си отиваха. Лежаха под чадърите на плажа, криеха се в тъмните сенки и следяха движението на туристите.

Когато се свечери армията от главорези, гангстери, въоръжена охрана и адвокати се скри на тъмно и зачака. Ако тримата Макдиър смятаха да си плюят на петите, щяха да го направят през нощта. Причакваше ги цяла войска.

Притеснен, Девашър се бе облегнал върху дебелите си ръце на перилата на балкона пред стаята в хотел «Бест Уестърн». Гледаше празния плаж долу и слънцето, което бавно залязваше зад хоризонта. Арън Римър влезе през плъзгащата се стъклена врата и спря зад Девашър.

— Намерихме Толсън — съобщи той.

Девашър не помръдна.

— Къде?

— Скрил се е в апартамента на приятелката си в Мемфис.

— Сам ли е бил?

— Да. Скъсали са го от бой. Направили са така, че да прилича на грабеж.

 

 

В стая 39 Рей преглеждаше за кой ли път новите паспорти, визи, шофьорски книжки и кръщелни свидетелства. Снимките на Мич и Аби в паспортите бяха правени наскоро — когато те бяха с дълги тъмни коси. Веднъж да избягат, косите им щяха да си възвърнат цвета. В паспорта на Рей имаше ретуширана моментална снимка на Мич от юридическия факултет в Харвард, на нея той бе с дълга коса, набола брада и приличаше на студент. Вгледаше ли се внимателно човек, щеше да забележи, че очите, носът и скулите не са същите, но карай! Документите бяха издадени на имената на Лий Стивънс, Рейчъл Джеймс и Сам Форчън, според тях и тримата живееха в Мърфрийсбъро, щата Тенеси. Док бе свършил добра работа и докато разглеждаше документите, Рей се бе ухилил до уши.

Аби прибра в кашона видеокамерата «Сони». Сгъна и опря до стената триножника. Подреди грижливо върху телевизора четиринадесетте видеокасети със записи, всичките с етикети.

След шестнадесет часа видеозаписите със свидетелските показания бяха готови. Мич застана пред камерата с вдигната дясна ръка и се закле да говори само истината. Беше се изправил до шкафа, а подът около него бе осеян с документи. Като използваше бележките, описите и диаграмите на Тами, той най-напред говори за банковата документация. Назова над двеста и петдесет тайни сметки в единадесет банки на Каймановите острови. Някои бяха поименни, но повечето бяха анонимни. С копия от извлечения Мич пресъздаде тяхната история. Суми, внесени в брой, банкови преводи и пари, теглени лично от някой представител на клана. В края на всеки документ, който цитираше в показанията си, нанасяше с червен флумастер инициалите ММ, а после го номерираше: ММ-1, ММ-2, ММ-3. С последния изобличителен документ: ММ-1485, той бе разкрил, че на Каймановите острови са укрити деветстотин милиона долара.

Сетне описа надълго и нашироко как е изградена империята. За двадесет години кланът Моролто и неговите невероятно богати и невероятно предани адвокати бяха регистрирали на Каймановите острови над четиристотин фирми. Повечето имаха дъщерни фирми и използваха банките като свои представители и седалища. Мич бързо бе разбрал, че разполага с част от документите, и изказа пред камерата предположението, че повечето материали са укрити в сутерена в Мемфис. Поясни също — за съдебните заседатели, че за да се изобличи докрай Моролто, ще е нужна цяла армия данъчни чиновници, които една година да се занимават само с клана. Разясняваше бавно всеки изобличителен документ, номерираше го грижливо и го прибираше в папката. Аби снимаше с камерата. Рей наблюдаваше паркинга и разглеждаше фалшивите паспорти.

Цели шест часа Мич даваше показания за различните методи, чрез които Моролто и неговите адвокати перат мръсни пари. Естествено, предпочитаха да ги натоварят на самолета на «Бендини» и да ги откарат на Каймановите острови, обикновено с парите пътуваха и двама-трима адвокати, та полетът да не буди подозрения. Тъй като в САЩ по суша, въздух и море биваха внасяни наркотици, митничарите не се интересуваха особено какво се изнася от страната. Организацията бе безупречна. Самолетите излитаха с мръсни пари, а се връщаха празни. Щом кацнеха на Големия Кайман, някой от адвокатите подкупваше местните митничари и съответния банкер. Понякога до една четвърт от пренасяните мръсни пари отиваха за подкупи.

Щом парите бъдеха внесени в анонимните сметки, ставаше почти невъзможно да бъдат проследени. Но доста от банковите операции съвпадаха с важни събития в живота на фирмите. Сумите най-често биваха влагани в някоя от десетината анонимни сметки. Мич ги наричаше «суперсметки». Съобщи на съдебните заседатели номерата им и имената на банките. По-късно, когато биваха регистрирани нови фирми, парите се прехвърляха от суперсметките в техните сметки, откривани обикновено в същите банки. След като сумите станеха притежание на законно регистрирана на Кайманите фирма, започваше тяхното същинско изпиране. Най-простият и най-използван метод бе фирмата да закупува в Съединените щати недвижими имоти или друго имущество. Сделките се уреждаха от оправните адвокати в «Бендини, Ламбърт и Лок» и всичките пари биваха прехвърляни по банков път. Често някоя фирма на Каймановите острови купуваше друга местна компания, която пък притежаваше фирма в Панама, а тя от своя страна имаше холдинг в Дания. Датчаните купуваха някаква фабрика в Толедо, като превеждаха необходимата сума чрез банков клон в Мюнхен. И мръсните пари вече бяха чисти.

Мич номерира материал ММ-4242 и така приключи със свидетелските показания. Шестнадесет часа показания бяха предостатъчни. Тарънс и колегите му можеха да покажат видеозаписите на съдебните власти, които решаваха дали да се заведе дело, и след това да подведат под отговорност поне тридесет адвокати от фирмата «Бендини». Можеше да иде с видеозаписите при някой федерален прокурор и да получи заповед за обиск.

Мич бе изпълнил своето задължение по сделката. Макар че нямаше да застане лично пред съда като свидетел, бе получил само един милион и щеше да предаде на ФБР повече материали, отколкото се бяха разбрали. Бе физически и емоционално изтощен, загаси лампите и седна на леглото. Аби седеше на един стол със затворени очи.

Рей надникна през щорите.

— Я да пийнем по една студена бира — обади се той.

— Не ми е до това — сряза го Мич.

Рей се обърна и го загледа.

— Успокой се, братле. Вече е тъмно, а магазинът е на две крачки от плажа. Мога да се погрижа за себе си.

— Остави я тази бира, Рей. Излишно е да рискуваме. Тръгваме след няколко часа и ако всичко върви добре, ще се наливаш с бира до края на живота си.

Рей не го послуша. Нахлупи бейзболен каскет, мушна малко пари в джобовете си и посегна към пистолета.

— Рей, моля те, остави поне пистолета — помоли го Мич.

Рей затъкна пистолета под ризата си и излезе от стаята. Тръгна бързо по пясъка зад малките мотели и магазинчета, като се криеше в сенките и мечтаеше за една студена бира. Спря зад гастронома, огледа се и сигурен, че не го наблюдава никой, влезе през предния вход. Хладилният шкаф с бирата бе в дъното на магазина.

На паркинга до плажа Ламар Куин, скрит под голяма сламена шапка, разговаряше с някакви хлапета от Индиана. Видя, че в гастронома влиза Рей. Леката походка на мъжа му се стори позната. Ламар се приближи до витрината и погледна към хладилния шкаф. Очите на човека бяха скрити под тъмни очила, но Ламар не можеше да сбърка. Влезе в малкия магазин и си взе пакет пържени картофи. Изчака до касата и се озова лице в лице с човека, който не бе Мичъл Макдиър, но много приличаше на него.

Беше Рей. Не можеше да е друг. Лицето му бе загоряло от слънцето, а косата му бе прекалено офъкана, за да е подстригвана от бръснар. Очите му не се виждаха. На ръст бе колкото Мич, имаше и същото тегло. Вървеше по същия начин.

— Как си? — попита го Ламар.

— Чудесно. А ти?

И гласовете им си приличаха.

Ламар плати пържените картофи и се върна на паркинга. Спокойно хвърли картофите в кофата за смет до телефонната будка и бързо се отправи към съседния магазин за сувенири, за да продължи да търси семейство Макдиър.