Джон Гришам
Фирмата (36)

36

В петък преди изгрев-слънце Джоуи Моролто и неговата група за бързо реагиране кацнаха на летището в Пенсакола с взет под наем самолет «ДС-9». Лазаров ги чакаше с две лимузини и осем микробуса. Разказа на Джоуи какво се е случило през последните двадесет и четири часа, докато напускаха Пенсакола и се насочваха на изток. След час пристигнаха пред дванадесететажната вила, наречена «Сандпайпър», насред крайбрежната ивица Миракъл Стрип при Дестин. Бяха на един час път от Панама Сити Бийч. Лазаров бе наел мезонета на последния етаж само срещу четири хиляди долара седмично, по ниската тарифа. Останалата част от дванадесетия етаж и целият единадесети бяха ангажирани за главорезите.

Моролто издаваше заповеди като превъзбуден сержант по време на учения. В хола на мезонета бе командният пункт, от който се виждаше спокойната изумрудена вода. На Моролто му беше крив целият свят. Поиска да закусва и Лазаров изпрати две камионетки до близкия супермаркет. Поиска и Макдиър и Лазаров го помоли да потърпи.

Когато се съмна, главорезите вече се бяха настанили. Чакаха.

 

 

На пет километра оттам, на балкона на осмия етаж в хотел «Сандъстин», който се виждаше от «Сандпайпър», Ф. Дентън Войлс и Уейн Тарънс пиеха кафе, наблюдаваха как слънцето бавно изгрява над хоризонта и обсъждаха стратегията. През нощта не бяха направили нищо. Не бяха намерили колата. От Мич нямаше и помен. Шестдесетте агенти на ФБР и стотиците местни полицаи, които претърсваха педя по педя крайбрежието, бяха длъжни да открият поне автомобила. С всеки час Мич и Аби Макдиър се отдалечаваха все повече.

В шкафа до масичката бяха заповедите за арест. Рей Макдиър бе обвинен в бягство от затвора, кражба и изнасилване. Аби бе просто съучастница. В заповедта за арестуването на Мич бе проявена повечко фантазия. Той бе обвинен, че спъва действията на властите и че донякъде, видите ли, е замесен в рекет. И, разбира се, задължително допълнение — че е фалшифицирал документи. Тарънс не бе наясно към какво точно се отнася това, но откакто работеше във ФБР, не бе виждал случай, в който обвиненият да не е фалшифицирал документи.

Заповедите бяха издадени и огласени надълго и нашироко пред десетки репортери от вестниците и телевизионните компании в целия Югоизток на САЩ. Обучен да стои с каменно лице и да мрази представителите на масмедиите, Тарънс се бе срещнал на драго сърце с репортерите.

Трябваше да вдигнат голям шум. На всяка цена трябваше да намерят Мич, Аби и Рей Макдиър, преди да ги е открила мафията.

Рик Аклин дотича от стаята на балкона.

— Намерили са колата!

Тарънс и Войлс скочиха на крака.

— Къде?

— В Панама Сити Бийч. В паркинг на едно възвишение.

— Извикай нашите хора, всички до един! — изкрещя Войлс. — Не е нужно да ги издирвате в целия район. Нека агентите се съсредоточат в града. Ще го претърсим педя по педя. Съберете всички местни полицаи. Наредете им да блокират всички магистрали и черни пътища, водещи към Панама Сити Бийч. Проверете колата за отпечатъци от пръсти. Какъв е този град?

— Прилича на Дестин. Разпрострял се е на двадесеткилометрова ивица покрай плажа, в него има главно хотели, мотели, вили и санаториуми — отговори Аклин.

— Нашите хора веднага да обиколят хотелите, един по един. Готов ли е портретът на Аби, направен по описание?

— Сигурно — рече Аклин.

— Всеки агент и полицай трябва да има описанието на тримата, на Аби, Мич и Рей, както и снимката на големия брат. Нека нашите обходят с тях крайбрежието.

— Слушам!

— Далече ли е Панама Сити Бийч?

— На около петдесет минути път източно оттук.

— Пригответе колата!

 

 

Телефонът събуди Арън Римър в стаята в «Пердидо Бийч Хилтън». Обаждаше се следователят от шерифството в Болдуин. Съобщи на Арън, че са намерили колата в Панама Сити Бийч. Преди броени минути. На около километър и половина от «Холидей Ин». На шосе 98. Много съжалявал за момичето. Надявал се, че е по-добре.

Римър благодари и незабавно звънна на Лазаров в «Сандпайпър». След десет минути той и Тони, който делеше с него стаята, както и Девашър и още четиринадесет души потеглиха на изток. Панама Сити Бийч бе на три часа път.

В Дестин Лазаров мобилизира своите главорези. Те излязоха бързо, скочиха в микробусите и тръгнаха на изток. Светкавичната война бе започнала.

 

 

Само за няколко минути наетият от Мич камион се озова в центъра на вниманието. Младият заместник-шеф на бюрото за коли под наем в Нашвил се казваше Били Уийвър. В петък той отвори бюрото рано, направи си кафе и прегледа вестника. В долния край на първа страница прочете заинтригуващ материал за Рей Макдиър и издирването му по крайбрежието. После се споменаваше и Аби, а след това — братът на беглеца, Мич Макдиър. Бе чувал това име.

Дръпна едно чекмедже и прелисти разписките за дадените под наем коли. Да, паметта му не го лъжеше, късно в сряда някой си Макдиър бе наел камион. Беше се подписал като М. И. Макдиър, но на шофьорската му книжка пишеше Мичъл И. от Мемфис.

Като патриот и честен данъкоплатец Били се обади на братовчед си в градското управление на полицията. Братовчед му пък позвъни в канцеларията на ФБР в Нашвил и след четвърт час камионът вече бе в центъра на вниманието.

Тарънс отговори на радиотелефона, докато Аклин караше колата. Войлс бе на задната седалка. Камион ли? Защо ще наема камион? Бе напуснал Мемфис без колата, без дрехи, обувки или четка за зъби. Не бе нахранил кучето. Не бе взел със себе си абсолютно нищо. Защо му е тогава камион?

Ами да, за документите на «Бендини». Или е напуснал Нашвил с документите, натоварени в камиона, или е тръгнал с него да ги вземе. Но защо в Нашвил?

 

 

Мич се събуди по изгрев-слънце. Хвърли дълъг, изпълнен с обич поглед към жена си — сега симпатично руса, но не я помилва. Можеше да почака. Остави я да спи. Заобиколи камарата кашони в тясната стая и отиде в банята. Взе набързо душ и намъкна сивия анцуг, който си бе купил в Монтгомъри. Вървя по плажа около километър, докато не намери магазин за туристически стоки. Купи цял плик кока-кола, бисквити и пържени картофи, тъмни очила, каскети и три вестника.

Когато се върна, Рей го чакаше при камиона. Разтвориха вестниците върху леглото на Рей. Положението беше по-напечено, отколкото очакваха. По първите страници на вестниците, излизащи в Мобийл, Пенсакола и Монтгомъри, бяха поместени материали, придружени с портретите по описание на Рей и Мич, както и снимката на Рей. Според вестника, издаван в Пенсакола, журналистите не получили портрет на Аби.

Както при всички портрети, правени по описание, и техните на места бяха добри, на места — лоши. Мич гледаше своето изображение и се мъчеше да прецени безпристрастно доколко отговаря на истинския му лик. Вестникарските материали гъмжаха от невероятните изявления на Уейн Тарънс, специален агент от ФБР. Той твърдеше, че Мичъл Макдиър е бил забелязан в района между Гълф Шорс и Пенсакола. Знаело се, че те с Рей са въоръжени и извънредно опасни. Че са се зарекли да умрат, но да не се оставят да ги хванат, че гражданството вече събирало пари за онзи, който ги залови, и ако някой забележел човек, който макар и малко да прилича на един от братята Макдиър, веднага да се обадел в най-близкия полицейски участък.

Хапнаха от бисквитите и отсъдиха, че вестникарските портрети по описание са доста неточни. Снимката на Рей бе дори комична. Влязоха тихо в съседната стая и събудиха Аби. Заеха се да разопаковат документацията на «Бендини» и да монтират видеокамерата.

В девет часа Мич се обади на Тами — за нейна сметка. Бе получила фалшивите документи за самоличност и паспортите. Той й нареди да ги прати по най-бързия начин на Сам Форчън, рецепцията на мотел «Сий Гълс Рест» 16694, шосе 98, Панама Сити Бийч, щата Флорида. Тами му прочете материала на първа страница за него и малката му банда. Нямало портрети по описание.

Мич й каза, след като изпрати паспортите, да напусне Нашвил. Да отиде в Ноксвил, който е на четири часа път, да отседне в някой голям мотел и да му се обади в стая 39, мотел «Сий Гълс Рест». Даде й телефонния номер.

 

 

Двама агенти от ФБР почукаха на вратата на старата олющена каравана на улица Сан Луис 486. Господин Ейнзуърт им отвори по бельо. Те му показаха полицейските си значки.

— Какво искате? — изръмжа Ейнзуърт.

Един от агентите му подаде сутрешния вестник.

— Познавате ли тези двама мъже?

Той се вторачи във вестника.

— Май са синовете на жена ми. Никога не съм ги виждал.

— Как се казва жена ви?

— Айда Ейнзуърт.

— Къде е?

Ейнзуърт прелистваше вестника.

— На работа. В «Уофъл Хът». Значи са наблизо, а?

— Да, господине. А вие не сте ли ги виждали?

— Не, нали ви обясних. Но ще си приготвя пистолета.

— Жена ви срещала ли се е с тях?

— Доколкото знам, не.

— Благодарим ви, господин Ейнзуърт. Наредено ни е да поставим улицата под наблюдение, но няма да ви безпокоим.

— Добре. Тези момчета са луди. Винаги съм го твърдял.

На километър и половина оттам други двама агенти спряха пред «Уофъл Хът» и започнаха да наблюдават заведението.

 

 

До обед всички шосета и пътища, които водеха към Панама Сити Бийч, бяха блокирани. По Миракъл Стрип полицаите спираха движението на всеки шест километра. Обиколиха магазините за спортни стоки и показаха портретите. Лепяха ги по таблата за обяви пред ресторантите «Шонис», «Пица Хът», «Тако Бел» и още десетина закусвални. Казваха на касиерките и келнерките да внимават, в случай че се появят братята Макдиър. Били много опасни.

Лазаров отседна със своите хора в «Бест Уестърн» на три километра западно от мотел «Сий Гълс Рест». Нае голяма заседателна зала, която превърна в свой команден пункт. Четирима от главорезите му бяха изпратени в един магазин за спортни стоки и се върнаха с какви ли не летни дрехи, сламени шапки и каскети. Нае два форда и ги оборудва с полицейски радиолокационни антени. Колите сновяха по Миракъл Стрип и ловяха безкрайните радиосигнали. Веднага чуха съобщението, че се издирва камионът, и се включиха в търсенето му. Девашър пръсна наетите микробуси по отсечката. Главорезите му стояха ни лук яли, ни лук мирисали по големите паркинги и чакаха с радиостанциите.

Някъде към два Лазаров бе извикан по спешност от служител на петия етаж в Бендини Билдинг. Съобщи му две неща. Първо, един от работещите във фирмата, изпратени на Каймановите острови, открил възрастен ключар, който срещу определена сума си спомнил, че към полунощ на първи април е вадил единадесет дубликата на единадесет ключа, закачени на два ключодържателя. Сетил се, че жената, хубавичка американка, брюнетка със страхотни крака, му платила в брой и много бързала. Било лесно да извади дубликатите, затруднил го само един ключ от мерцедес. Не бил сигурен за него. Второ, обадил се някакъв банкер от Големия Кайман. В четвъртък, в 9:33 часа сутринта, от банка «Монреал» в «Саутистърн Банк» в Нашвил били преведени един милион долара.

 

 

Между четири и четири и половина радиостанциите на полицаите не млъкнаха нито за миг. Администраторът от регистратурата на «Холидей Ин» разпознал по описанието на Аби жената, която в 4:17 часа след полунощ в четвъртък платила в брой за две стаи. Отседнала за три нощи, но по обед камериерката влязла в стаята да почисти и не я заварила. По всичко личало, че в четвъртък в стаите не е спал никой. Аби не се била обадила, че си тръгва, а била предплатила до събота на обед. Администраторът не бил забелязал тя да има съучастник. Само за час «Холидей Ин» бе обсаден от полицаи и агенти на ФБР, а също от гангстери на Моролто. Тарънс разпита лично администратора.

Те бяха тук! Някъде в Панама Сити Бийч. Вече бяха сигурни за Рей и Аби. Подозираха, че и Мич е с тях, но не бе потвърдено. До 4:58 в петък следобед.

Тогава гръмна бомбата. Заместник-шерифът спрял пред евтин мотел и забелязал сиво-бялото чергило на камиона. Минал между две сгради и усмихнат, съгледал малкия камион, потулен между двуетажното здание на мотела и боклукчийска кола. Записал номера му. Тутакси се обадил в участъка.

След пет минути мотелът бе обкръжен. Собственикът се разкрещя от кабинета си. Погледна портретите по описание и поклати глава. Пет значки на ФБР блеснаха пред очите му и той стана по-отзивчив.

Придружен от десетина детективи, взе ключовете и тръгна с тях от врата на врата. Общо четиридесет и осем.

Бяха заети едва седем стаи. Собственикът обясни, че сезонът бил мъртъв. Всички по-малки мотели се борели да оцелеят до края на май. Едвам свързвал двата края дори притежателят на мотел «Сий Гълс Рест» на шест километра в западна посока.

 

 

Анди Патрик бил осъден за пръв път за фалшифициране на чекове едва деветнадесетгодишен и лежал в затвора четири месеца. Сетне, набеден за престъпник, все не можел да си намери работа и следващите двадесет години се скитал немил-недраг. Обирал магазини, фалшифицирал чекове, крадял от жилища. Дребен, хрисим човек, на двадесет и осем години бил пребит от бой от някакъв дебел безочлив заместник-шериф в Тексас. Останал без око, загубил всякакво уважение към закона.

Преди половин година се озовал в Панама Сити Бийч и срещу четири долара на час се хванал нощен администратор на рецепцията в мотел «Сий Гълс Рест». В петък към девет вечерта Анди гледаше телевизия, когато в мотела влезе дебел, безочлив заместник-шериф.

— Търсим едни престъпници — оповести той и остави върху мръсното гише няколко от портретите по описание и снимката на Рей. — Ей тези хора. Според нас са някъде тук.

Анди се взря в портретите. Този на Мичъл И. Макдиър му се стори доста познат. Нещо прищрака в главата на дребния престъпник.

С единственото си здраво око той погледна дебелия нахален заместник-шериф и рече:

— Не съм ги виждал. Но ще внимавам да не се появят.

— Опасни са — натърти заместник-шерифът.

Ти си опасният, помисли си Анди.

— Закачи портретите на стената — нареди дебелакът.

А, без тия, това да не ти е бащиния, каза си Анди.

— Съжалявам — рече му, — но нямам право да закачам нищо по стените.

Заместник-шерифът се изпъчи, наклони глава и погледна Анди през тъмните очила с дебели рамки.

— Слушай, дребосък, аз ти давам това право.

— Съжалявам, сър, но не мога да закачам нищо по стените, ако не ми нареди шефът.

— А къде е той?

— Не знам. Сигурно в някой бар.

Заместник-шерифът внимателно взе портретите, мина зад гишето и ги закачи на дъската за обяви. Сетне изгледа отгоре Анди и изсъска:

— Ще се върна след час-два. А̀ си ги свалил, а̀ съм те арестувал, задето пречиш на властите.

Анди не потрепна.

— Няма да стане. Веднъж в Канзас за такова нещо ме пратиха на топло, тъй че съм наясно по въпроса.

Месестите бузи на заместник-шерифа почервеняха и той изскърца със зъби.

— Брей че фукльо!

— Точно така!

— Ако ги откачиш ти обещавам, че все ще измисля за какво да те тикна в затвора.

— Чудо голямо, бил съм там и друг път!

Отвън проблеснаха червени светлини и съвсем наблизо се чуха сирени. Заместник-шерифът се обърна и загледа какво става. Промърмори нещо и излезе надуто. Анди хвърли портретите в кошчето за боклук. Наблюдава известно време как полицейските коли се разминават по шосето, после прекоси паркинга и се отправи към задната постройка. Почука на стая 38.

Изчака и почука още веднъж.

— Кой е? — попита някаква жена.

— Управителят — отговори Анди, горд с титлата си.

Вратата се отвори и в коридора излезе мъжът, който приличаше на портрета на Мичъл И. Макдиър.

— Какво има, господине? — попита той.

Анди забеляза, че онзи е притеснен.

— Току-що идваха от полицията, нали разбирате?

— Какво искат? — поинтересува се Мич невинно.

Твоята глава, помисли си Анди, но рече:

— Просто разпитват и показват някакви портрети. Разгледах ги, така де.

— Ъхъ.

— Доста добри са — добави Анди.

Макдиър го изгледа вторачено.

— Полицаят каза — продължи Анди, — че единият е избягал от затвора. Нали ме разбирате? И аз съм бил зад решетките, мен ако питате, всеки с ума си трябва да бяга оттам. Нали така?

Макдиър се усмихна доста нервно.

— Как се казваш?

— Анди.

— Хайде да се споразумеем, Анди. Сега ще ти дам един бон и утре още толкова, ако пак не разпознаеш никого. Същото важи и за вдругиден.

Ей това е работа, помисли си Анди, но щом този човек можеше да си позволи да дава по хиляда долара на ден, сигурно му бе по джоба да дава и по пет хиляди. Това бе звездният му миг.

— Не — отсече Анди. — По пет хиляди на ден.

Макдиър изобщо не се колеба.

— Разбрахме се. Чакай да взема парите.

Влезе в стаята и се върна с пачка банкноти.

— Пет бона на ден, Анди, нали така?

Анди взе парите и се огледа. Щеше да ги преброи по-късно.

— Сигурно искаш да разкарам и камериерките? — попита той.

— Чудесна идея. Няма да е зле.

— Още пет хиляди — оповести Анди.

Макдиър се подвоуми.

— Дадено. Имам още нещо за теб. Утре сутринта на регистрацията ще пристигне експресна пратка за Сам Форчън. Ще ми я донесеш, няма да пускаш камериерките и ще ти дам още пет бона.

— Няма да стане. Аз съм нощна смяна.

— Добре, Анди. Ами ако работиш целия уикенд, по двадесет и четири часа на денонощие, ако не пускаш камериерките и ми донесеш колета? Можеш ли да го направиш?

— Защо не! Шефът е пияница. Ще се зарадва, ако работя целия уикенд.

— Колко искаш?

Приемай, сега ти е паднало, рече си Анди.

— Още двадесет хиляди.

Макдиър се усмихна.

— Имаш ги.

Анди се ухили и мушна парите в джоба си. Тръгна си, без да казва нищо, а Мич се върна в стаята.

— Кой беше? — почти извика Рей.

Брат му се усмихна и погледна между щорите и прозореца.

— Знаех си, че трябва да извадим голям късмет, за да се измъкнем оттук. Май ни провървя.