Джон Гришам
Фирмата (34)

34

В сряда сутринта Тари Рос се качи по стълбите на четвъртия етаж в хотел «Финикс Ин». Спря на площадката пред вратата на коридора да си поеме дъх. По челото му бе избила пот. Свали тъмните очила и изтри лице с ръкава на сакото. Усети, че му се повдига, и се опря на перилата на стълбището. Изпусна празното дипломатическо куфарче на бетонния под и седна на долното стъпало. Ръцете му се тресяха, плачеше му се. Притисна с ръце стомаха си, за да не повърне.

Престана да му се гади и той задиша нормално. Хайде, по-смело де, рече си. В дъното на коридора го очакваха двеста хиляди. Стига да имаше кураж, щеше да иде и да ги получи. Пое си въздух и ръцете му се успокоиха. Хайде, по-смело!

Коленете му трепереха, но той успя да стигне вратата. Тръгна по коридора, мина покрай няколко стаи. Осмата врата вдясно. Затаи дъх и почука.

Изминаха няколко секунди. Тари Рос наблюдаваше тъмния коридор през слънчевите очила, но не виждаше нищо.

— Да — обади се някой отвътре, на педя от вратата.

— Тук е Алфред.

Смешно име, помисли си той. Кой ли го бе измислил?

Вратата изскърца и над късата верига надникна едно лице. Вратата се затвори, после се отвори широко. Алфред влезе.

— Добро утро! — каза сърдечно Вини Козо. — Искаш ли кафе?

— Не съм дошъл да пия кафе — отсече Алфред.

Остави куфарчето на леглото и се втренчи в Козо.

— Винаги си нервен. Защо не се отпуснеш? Няма как да те хванат.

— Млъкни, Козо! Къде са парите?

Вини посочи една кожена чанта. Спря да се усмихва.

— Говори, Алфред.

Пак му се пригади, но той се овладя. Гледаше в обувките си. Сърцето му бумтеше като полудяло.

— Вашият човек, Макдиър, вече е получил един милион. Приготвили са му още един. Предал е цял куп документи на фирмата «Бендини» и твърди, че разполага с още десет хиляди.

Коремът го присви и той седна на ръба на леглото. Свали очилата си.

— Продължавай! — заповяда Козо.

— През последната половин година Макдиър е разговарял с нашите доста често. Ще свидетелства на процесите, после ще се скрие и ще бъде под закрилата на правителството. Заедно с жена си.

— Къде са другите документи?

— Нямам представа. Той не казва.

Вини метна чантата на леглото. Алфред я отвори, а после отвори и дипломатическото си куфарче. С разтреперани ръце се нахвърли върху пачките банкноти.

— Двеста хиляди ли са? — попита отчаяно.

Вини се усмихна.

— Така сме се споразумели, Алфред. Ще имам и друга задача за теб след половин месец.

— А, без мен, Козо! Вече не мога.

Затвори дипломатическото куфарче и се спусна към вратата. Спря и се опита да се овладее.

— Какво ще правите с Макдиър? — попита той, като гледаше вратата.

— Ти какво мислиш, Алфред?

Той прехапа устна, стисна куфарчето и излезе от стаята. Вини се усмихна и заключи вратата. Извади една картичка от джоба си и набра домашния номер на Лу Лазаров в Чикаго.

Тари Рос вървеше уплашен до смърт по коридора. Почти не виждаше през тъмните очила. Бе подминал седем врати и бе стигнал, кажи-речи, до асансьора, когато от мрака се протегна огромна ръка и го дръпна в някаква стая. Зашлеви го силно, а някой друг го цапардоса с юмрук в корема. После по носа. Тари Рос се просна на пода, замаян и окървавен. Куфарчето бе изпразнено върху леглото.

Хвърлиха го на един стол и запалиха лампите. Пред Тари Рос стояха трима агенти от ФБР, негови колеги. Директорът на Бюрото Войлс се приближи, клатейки глава в недоумение. Агентът с огромните точни ръце стоеше съвсем наблизо, за да го удари пак. Друг агент броеше парите.

Войлс се наведе над лицето му.

— Ти си предател, Рос. Пачавра. Не мога да го повярвам.

Рос прехапа устни и захълца.

— Кой е този човек? — попита Войлс настойчиво.

Рос захлипа още по-силно. Не отговори.

Войлс замахна силно и го удари по лявото слепоочие. Той извика от болка.

— Кой е този човек? Отговаряй!

— Вини Козо — процеди Рос през хлиповете.

— Знам, че е Козо! Проклет да си! Знам! Но ти какво му каза?

От очите на Рос се стичаха сълзи, носът му кървеше. Агентът се тресеше и гърчеше, беше тъжна гледка. Не отговаряше на въпросите.

Войлс го удряше отново и отново.

— Казвай, кучи сине! Казвай какво иска Козо!

Халоса го пак. Рос се преви надве, главата му падна върху коленете. Той спря да плаче.

— Двеста хиляди долара — съобщи единият агент.

Войлс се сниши на едно коляно и почти прошепна на Рос:

— За Макдиър ли е, Рос? Моля те, моля те, кажи, че не е за Макдиър. Кажи, Тари, кажи де!

Тари подпря лакти на коленете си и загледа пода. От носа му капеше кръв, която образуваше локвичка върху килима. «С теб е свършено — каза си той. — Няма да си прибереш парите. Не ти мърда затворът. Ти се опозори. Осра се, с теб е свършено. Какво ще спечелиш, ако запазиш тайната? Край, Тари!»

Войлс го молеше тихо. Лайнар такъв, няма ли да кажеш?

— Моля те, кажи, че не е за Макдиър! Тари, моля те, кажи де!

Тари Рос се изправи и си избърса очите с пръсти. Пое си дълбоко дъх. Прокашля се. Прехапа устна, погледна Войлс право в очите и кимна.

 

 

Девашър нямаше време за асансьора. Изтича по стълбите до четвъртия етаж, при най-големия от кабинетите и нахълта при Лок. Половината съдружници бяха вътре. Лок, Ламбърт, Милиган, Макнайт, Дънбар, Дентън, Лосън, Банахън, Крюгър, Уелч и Шоц. Бяха повикани и останалите.

Всички бяха поуплашени. Девашър седна на председателското място, другите се настаниха около заседателната маса.

— И така, приятели. Още не сме стигнали дотам да си вдигаме чуковете и да офейкваме в Бразилия. Поне засега. Тази сутрин бе потвърдено, че той се е раздрънкал пред агентите на ФБР, че те са му платили един милион в брой и са му обещали още един милион, защото се е сдобил с някои документи, за които се смята, че ще решат всичко. Казаха ни го направо от Федералното бюро. Докато разговаряме, Лазаров пътува със самолет, води цяла армия, още не е станало най-лошото. Според нашия източник — високопоставен агент — Макдиър притежава около десет хиляди документа и е готов да им ги предостави. Но засега им е предал съвсем малко. Така поне смятаме. Очевидно сме се усетили навреме. Ако го спрем, няма страшно. Казвам го, макар че ония от ФБР вече са получили някои документи. Ала по всичко личи, че не разполагат с достатъчно, иначе щяха да са тук със съдебни постановления за обиск.

Девашър бе в центъра на вниманието. Това му доставяше огромно удоволствие. Говореше с покровителствена усмивка и оглеждаше едно по едно разтревожените лица.

— Къде е Макдиър?

Обади се Милиган:

— В кабинета си. Току-що говорих с него. Не подозира нищо.

— Чудесно. След три часа заминава за Големия Кайман. Така ли е, Ламбърт?

— Точно така. Около обед.

— Самолетът никога няма да пристигне, приятели. Пилотът ще кацне в Ню Орлиънс, за да изпълни една задача, после ще излети към острова. След като е летял около половин час над залива, малката точица на самолета ще изчезне от радара. Завинаги. Останките ще се разпръснат върху петдесет квадратни метра и телата никога няма да бъдат открити. Тъжно е, но нямаме избор.

— Самолетът на фирмата ли? — попита Дентън.

— Да, момчето ми. Ще ви купим друга играчка.

— Много неща все още не са потвърдени, Девашър — намеси се Лок. — Документите, които притежават, по всяка вероятност са безвредни. Преди четири дни ти смяташе, че Макдиър е извадил копия на някои от секретните папки на Ейвъри. Какво установи?

— Проучиха папките в Чикаго. Да, в тях има доста изобличителни материали, които обаче не са достатъчно, та ФБР да предприеме нещо. Няма да стигнат дори за една присъда. Вие, момчета, знаете, че опасните материали са на острова. И, разбира се, в сутерена. А там не може да припари никой. Проверихме папките във вилата. Всички са си на мястото.

Това не задоволи Лок.

— Тогава откъде са дошли десетте хиляди документа?

— Ти само предполагаш, че Макдиър се е добрал до десет хиляди документа. Аз доста се съмнявам. Не забравяй, че младокът иска да получи още един милион, преди да офейка. Сигурно ги баламосва и се опитва да се докопа до още материали. Ако имаше десет хиляди документа, защо ги нямат вече и агентите от Федералното бюро?

— Тогава от какво се страхуваме? — вметна Ламбърт.

— От неизвестността, Оли. Не знаем какво притежава Макдиър, знаем само, че вече е получил един милион долара. Не е глупак и ако го оставим на мира, може да се докопа до нещо. Лазаров нареди да го очистим по време на полета.

— Един служител новак няма как да се добере до толкова изобличителни документи и да ги преснима — отсече Крюгър и огледа колегите си, за да получи тяхното одобрение.

Някои кимнаха към него, смръщени.

— Защо пристига Лазаров? — поинтересува се Дънбар, специалистът по недвижими имоти.

— Глупав въпрос — сряза го Девашър и се огледа да види кой го е задал. — Първо трябва да се погрижим за Макдиър. Да се надяваме, че не е напакостил много. После трябва да огледаме внимателно клона и да направим необходимите промени.

Лок се изправи и спря погледа си на Оливър Ламбърт.

— Виж Макдиър да се качи на самолета.

 

 

Тарънс, Аклин и Лейни слушаха смаяни телефона върху бюрото. Войлс обясняваше от Вашингтон какво точно се е случило. Щял да тръгне за Мемфис до един час. Беше направо отчаян.

— Трябва да го приберете, Тарънс. И то час по-скоро. Козо не подозира, че знаем за Тари Рос, но Рос му е казал, че Макдиър ще ни предаде документите всеки момент. Трябва да го приберете. Веднага! Знаете ли къде е?

— В кабинета си — каза Тарънс.

— Добре. Чудесно. Доведете го при вас. Ще бъда там след два часа. Искам да говоря с него. Довиждане.

Тарънс натисна бутона на телефонния апарат, после избра някакъв номер.

— На кого се обаждаш? — попита Аклин.

— В адвокатската кантора «Бендини, Ламбърт и Лок».

— Уейн, да не си луд! — извика Лейни.

— Само слушай.

Обади се телефонистката.

— Мич Макдиър, ако обичате — рече Тарънс.

— Един момент — отговори тя.

След това се обади секретарката:

— Кабинетът на господин Макдиър.

— Трябва да говоря с Мичъл Макдиър.

— Съжалявам, сър. Има среща.

— Слушайте, млада госпожо, обажда се съдията Хенри Хюго. Той трябваше да бъде в съдебната зала преди четвърт час. Чакаме го. Не търпи отлагане.

— Не виждам да е отбелязано в календара му за тази сутрин.

— Вие ли записвате срещите му?

— Да, сър.

— Тогава пропускът е ваш. Сега го извикайте на телефона.

Нина изтича през коридора и влезе в кабинета на Макдиър.

— Мич, обажда се някой си Хюго, съдия. Казва, че е трябвало да бъдете в съдебната зала. Я му се обадете.

Мич скочи и грабна слушалката. Беше пребледнял.

— Да — каза той.

— Господин Макдиър — рече Тарънс. — Обажда се съдията Хюго. Закъсняхте за делото. Идвайте веднага!

— Да, господин съдия!

Мич грабна сакото и дипломатическото си куфарче и погледна намръщен Нина.

— Съжалявам — каза тя. — Не е вписано в календара.

Мич притича през коридора, спусна се по стълбите, покрай пропуска и излезе навън. Хукна по Фрънт Стрийт до авеню Юниън и влетя в преддверието на някогашната борса за памук. От авеню Юниън зави на изток и затича към Мид Америка Мол.

В някои градове може и да е обичайно да видиш добре облечен млад мъж с дипломатическо куфарче, който търчи като попарен. Но не и в Мемфис. Хората го забелязваха.

Скри се зад един павилион за плодове и си пое дъх. Не видя някой да тича след него. Изяде една ябълка. Ако опреше до надбягване, се надяваше да го гони Тони Двутонния.

Никога не бе имал високо мнение за Уейн Тарънс. Корейският магазин за обувки беше пълен провал. Ресторантът за пържени пилета на Големия Кайман също бе тъпотия. Тетрадката му за клана Моролто би отегчила и някое хлапе. Но хрумването му за парола в случай на опасност, за предупреждение в смисъл: «Не задавай въпроси, ами бягай, за да отървеш кожата», бе блестящо. От един месец Мич знаеше, че ако се обади съдията Хюго, трябва да тича презглава накъдето му видят очите. Значи се е случило нещо лошо и ония приятелчета от петия етаж му готвят капан. Къде ли е Аби, помисли си Мич.

По авеню Юниън вървяха няколко двойки. Трябваше му оживен тротоар, а наоколо нямаше хора. Погледна кръстовището на Фрънт Стрийт и Юниън и не видя нищо подозрително. След две пресечки в източна посока влезе небрежно във фоайето на хотел «Пийбоди» и затърси телефон. На мецанина, който гледаше към фоайето, в малкия коридор пред мъжката тоалетна намери автомат. Избра номера на мемфиския клон на ФБР.

— Уейн Тарънс, ако обичате. Спешно е. Обажда се Мич Макдиър.

Тарънс вдигна слушалката само след секунди.

— Мич, къде си?

— Е, Тарънс, какво става?

— Къде си?

— Извън сградата съм, съдия Хюго. Засега съм в безопасност. Какво се е случило?

— Мич, на всяка цена ела тук.

— Няма да ходя никъде, Тарънс. Няма да направя нищо, докато не ми кажеш какво се е случило.

— Ами имаме малък проблем. Един се е раздрънкал. Трябва…

— Раздрънкал ли каза, Тарънс? И това ако е малък проблем! Говори, Тарънс, иначе ще затворя и ще има да ме търсите. Засякъл си откъде се обаждам, нали, Тарънс? Затварям.

— Не! Слушай, Мич. Те знаят. Знаят, че сме разговаряли, знаят за парите и за папките.

Последва дълга пауза.

— Някой се бил раздрънкал! И таз добра! Казвай бързо какво е станало.

— Много ни е мъчно, Мич, знай, че ни е много мъчно. Войлс е смазан. Един от висшите ни служители е продал информацията. Заловихме го тази сутрин в хотел във Вашингтон. Платили са му двеста хиляди, за да им каже за теб. Просто сме отчаяни, Мич.

— О, трогнат съм. Какво да правя сега, Тарънс? Сигурно искаш да изприпкам при теб и да седнем да се утешаваме взаимно.

— Войлс ще дойде по обед. Пристига със самолет заедно с главните си помощници. Иска да се срещне с тебе. Ще те измъкнем от града.

— Така. Очаквате да се втурна във вашите обятия, за да ме закриляте. Ти си кретен, Тарънс. И Войлс е кретен. Всички сте кретени. А аз съм кръгъл глупак, че ви се доверих. Засичаш ли откъде се обаждам, Тарънс?

— Не!

— Лъжеш. Затварям, Тарънс. Стой там, ще ти се обадя след половин час от друг телефон.

— Не! Мич, слушай! С теб е свършено, ако не дойдеш тук.

— Довиждане, Уейн. Чакай на телефона.

Мич окачи слушалката и се огледа. Отиде при една мраморна колона и надникна към фоайето долу. В шадравана плуваха патици. На бара нямаше никой. На една маса седяха богати стари дами, които пиеха чай и клюкарстваха. Пред регистратурата имаше само един гост на хотела.

Внезапно Скандинавеца се подаде иззад едно дръвче в голяма саксия и го погледна.

— Там горе! — извика той през фоайето на човека с него.

Двамата не изпускаха Мич от очи, погледнаха и стълбището към мецанина. Барманът се извърна нагоре, после към Скандинавеца и приятеля му. Старите дами наблюдаваха, без да продумват.

— Извикайте полиция! — изкрещя Мич и се дръпна от перилата.

Двамата мъже се втурнаха през фоайето и хукнаха нагоре по стълбите. Барманът не помръдна. Дамите седяха като вкаменени.

По стълбите се чуха тежки стъпки. Мич седна на перилото, пусна дипломатическото куфарче, прекрачи парапета, поизчака и от шест метра скочи на килима във фоайето. Падна тежко, но успя да се задържи на крака. Прониза го болка. Коляното, което бе наранил на един футболен мач, го присви, но не се огъна.

Зад него до асансьорите имаше малък павилион за мъжка мода, на витрината бяха изложени вратовръзки и най-новите модели на Ралф Лорън. Мич влезе, куцукайки. Зад щанда търпеливо чакаше младеж на не повече от деветнадесет години. Нямаше клиенти. Външната врата водеше към авеню Юниън.

— Вратата заключена ли е? — попита Мич спокойно.

— Да, сър.

— Искаш ли да спечелиш хиляда долара в брой? Не те забърквам в нищо незаконно.

Мич бързо отброи десет банкноти от сто долара и ги метна върху щанда.

— Да, разбира се. Защо не?

— Няма нищо незаконно, нали разбра? Честна дума! Не бих ти причинил неприятности. Отключи и когато след двадесет секунди дотичат двама мъже, кажи им, че съм излязъл през задната врата и съм се метнал на едно такси.

Младежът се усмихна още по-весело и прибра парите.

— Няма проблеми.

— Къде е пробната?

— Ето там, сър, при склада.

— Отключи вратата — рече Мич, нахълта в пробната и седна.

Разтърка коленете и глезените си. Продавачът подреждаше вратовръзките, когато Скандинавеца и другият се втурнаха през вратата откъм фоайето.

— Добро утро — каза той бодро.

— Да си видял един да притичва оттук? Среден на ръст, в тъмносив костюм и червена вратовръзка?

— Да, сър. Току-що изхвърча през онази врата и се качи на едно такси.

— На такси ли? По дяволите!

Вратата се отвори и се затвори, в павилиона стана тихо. Момчето отиде при рафта за обувки до склада.

— Отидоха си, господине.

Мич продължаваше да разтрива коленете си.

— Иди на вратата. Кажи ми, ако ги видиш.

След две минути продавачът се върна.

— Няма ги.

Мич все още седеше и се усмихваше, загледан във вратата.

— Чудесно. Дай ми едно от онези ръждивозелени якета петдесет и втори размер и бели обувки от еленова кожа. Донеси ми ги, ако обичаш. И продължавай да наблюдаваш.

— Да, сър.

Продавачът започна да си подсвирква и отиде да вземе якето и обувките, после ги мушна под вратата на пробната. Мич си махна вратовръзката и бързо се преоблече. Отново седна.

— Колко ти дължа? — попита от пробната.

— Чакайте да видим. Петстотин долара.

— Добре. Поръчай ми такси и ме извикай, щом дойде.

 

 

Тарънс крачеше като бесен около бюрото. Бяха засекли, че Мич се е обадил от хотел «Пийбоди», но Лейни бе отишъл твърде късно. Вече се бе върнал и седеше притеснен до Аклин. Четиридесет минути след първото обаждане по вътрешната уредба прогърмя гласът на секретарката.

— Господин Тарънс! Обажда се Макдиър.

Тарънс се хвърли към телефона.

— Къде си?

— В града. Но не за дълго.

— Слушай, Мич, в този град няма да оцелееш и два дни, ако си сам. Ще докарат тук достатъчно главорези, за да започнат поредната война. Остави да ти помогнем.

— Не знам, Тарънс. По някаква причина точно сега ви нямам доверие. И аз не знам защо. Имам лошо предчувствие.

— Моля те, Мич! Не прави тази грешка.

— Сигурно искаш да повярвам, че вие ще ме закриляте до гроб. Не ме разсмивай, Тарънс! Сключих сделка с ФБР и насмалко да ми теглят куршума направо в кабинета. Страшно ме закриляте, няма що!

Тарънс дишаше шумно в слушалката. Последва дълга пауза.

— Ами документите? Платихме ти за тях цял милион.

— Ти не си добре, Тарънс. Платихте ми един милион за чистите папки. Получихте ги, а аз си взех милиона. Е, да, това е само част от сделката. Защитата също влизаше в нея.

— Дай ни тия проклети папки, Мич. Криете ги някъде наблизо, каза ми. Ако искаш, бягай, но остави папките.

— А, няма да стане, Тарънс. Мога да офейкам, друг въпрос е дали хората на Моролто ще ме преследват. Ако не се доберете до папките, няма да получите и заповеди за арест. В случай че хората на Моролто не бъдат подведени под съдебна отговорност, при по-голям късмет, току-виж, забравят за мен. Изкарах им ангелите, но не съм им навредил кой знае колко. Тъй де, не е изключено някой ден пак да ме вземат при тях.

— Едва ли си вярваш! Няма да мирясат, докато не те спипат. Ако не получим досиетата, и ние ще те подгоним. Такава е истината, Мич.

— Тогава ще заложа на Моролто. Ако вие ме откриете първи, знам как да действам. Не ви завиждам.

— Ти си се побъркал, Мич. Кръгъл глупак си, ако си въобразяваш, че можеш да си вземеш милиона и да се изпариш. И в пустинята ще пратят по петите ти главорези с камили. Не го прави, Мич!

— Довиждане, Уейн. Много здраве от Рей.

Линията прекъсна. Тарънс грабна апарата и го запокити към стената.

Мич погледна часовника върху стената на летището. Избра друг телефонен номер. Обади се Тами.

— Здравей, сладурче! Извинявай, ако те будя.

— Не се тревожи, и без това не мога да заспя на този диван. Какво има?

— Хич не ме питай! Здравата сме загазили. Взема молив и слушай внимателно. Нямам нито секунда за губене. Бягам, а те са по петите ми.

— Казвай бързо!

— Първо, обади се на Аби у родителите й. Кажи й да зареже всичко и да напусне града. Няма време да целуне майка си за сбогом, нито да взема багаж. Още щом затворя телефона, да се качва на колата и да отпрашва. И да не се обръща. Да иде по шосе 55 в Хънтингтън, щата Западна Виржиния, и после право на летището. Да вземе самолета от Хънтингтън за Мобийл. В Мобийл да наеме кола и да поеме към Гълф Шорс, оттам на изток към Пердидо Бийч. Да се регистрира в хотел «Пердидо Бийч Хилтън» с името Рейчъл Джеймс. И да чака. Записа ли?

— Да.

— Второ. Трябва да идеш със самолет в Мемфис. Обадих се на Док, но паспортите и другото не са готови. Наругах го, все едно че говоря на стената. Обеща да работи цялата нощ и до сутринта да е готов. Аз няма да съм тук, затова иди да прибереш документите.

— Да, сър.

— Трето. Пак вземи самолета и се върни в апартамента в Нашвил. Чакай на телефона. Да не си мръднала от него.

— Дадено.

— Четвърто. Обади се на Ейбанкс.

— Добре. И къде ще идеш?

— Ще дойда в Нашвил, но не съм сигурен кога. Сега се налага да тръгвам. Слушай, Тами, кажи на Аби, че може да й коства живота, ако не избяга. Веднага да бяга, незабавно, чу ли?

— Разбрано, шефе.

Мич забърза към изход 22 и се качи на самолет на компанията «Делта», излитащ за Синсинати в десет и четири минути. Стискаше списание, натъпкано с еднопосочни билети, всичките платени с чек: един до Тълса с полет на компанията «Американ», излитащ в десет и четиридесет, на името на Мич Макдиър; един до Чикаго с полет на «Нортуест» в десет часа и петнадесет минути, купен на името на Мичъл Макдиър; един до Далас с полет на «Юнайтед» за десет и половина, купен на името на Мичъл Макдиър, и един до Атланта за полет на «Делта» в единадесет и десет, купен пак на името на Мичъл Макдиър.

Билетът до Синсинати бе платен в брой на името на Сам Форчън.

 

 

Лазаров влезе в кабинета на четвъртия етаж и всички наведоха глави. Девашър го загледа като изплашен, току-що напердашен малчуган. Съдружниците се вторачиха във връзките на обувките си и се опитаха да потулят страха.

— Не можем да го намерим — обясни Девашър.

Лазаров не бе от онези, които крещят и ругаят. Много се гордееше, че каквото и да става, запазва самообладание.

— И какво, просто е станал и е излязъл? — попита той спокойно.

Не последва отговор, пък и не бе нужен.

— Добре, Девашър, ето какво смятам да правим. Прати всичките си хора на летището. Проверете всяка авиокомпания. Къде е колата му?

— На паркинга.

— Чудесно. Значи е тръгнал пеша. Напуснал е вашата малка крепост пеша. Това много ще се хареса на Джоуи. Проверете всички компании, които дават коли под наем. Колко съдружници присъстват тук?

— Шестнадесет.

— Разпределете ги по двойки и ги пратете на летищата в Маями, Ню Орлиънс, Хюстън, Атланта, Чикаго, Лос Анджелис, Сан Франсиско и Ню Йорк. Да обиколят чакалните. Направо да живеят там. Да се хранят в ресторантите. Да наблюдават хората, пътуващи за чужбина. Утре ще изпратим подкрепления. Вие, уважаеми джентълмени, го познавате добре, тъй че се налага да го намерите. Задачата е сложна, но нямаме друг избор. Ще ви отворим малко работа. И колкото и да ми е неприятно да ви го съобщя, тези часове няма да ви се плащат… А къде е жена му?

— В Дейнсбъро, щата Кентъки. При родителите си.

— Доведете я. Не й правете нищо, само я доведете.

— Да започнем ли да унищожаваме документи? — попита Девашър.

— Ще изчакаме двадесет и четири часа. Изпратете някого на Големия Кайман и унищожете папките там. И побързай, Девашър.

Кабинетът се изпразни.

 

 

Войлс сновеше край бюрото на Тарънс и крещеше заповеди. Десетина лейтенанти записваха командите му.

— Отцепете летището. Проверете пътуващите по всички линии. Съобщете на нашите хора във всички големи градове. Свържете се с митниците. Имаме ли негова снимка?

— Не можем да намерим, сър.

— Намерете, и то бързо. До довечера трябва да я разпратите до всички бюра на ФБР и всички митници. Тръгнал да бяга! Какъв глупак!