Джон Гришам
Фирмата (32)

32

Коридорът на десетия етаж в крилото «Мадисън» на баптистката болница бе безлюден, ако не се броят санитарят и един болногледач, който пишеше нещо на таблото. Посещенията приключваха в девет вечерта, а сега бе десет и половина. Мич мина по коридора, каза нещо на санитаря, не обърна внимание на болногледача и почука на вратата.

— Влез! — чу се силен глас.

Отвори тежката врата и застана до леглото.

— Здрасти, Мич! — поздрави Ейвъри. — Виж докъде се докарах!

— Какво ти е?

— Събудих се в шест сутринта с болки в стомаха. Изкъпах се и почувствах как нещо ме пробожда точно тук, в рамото. Не можех да си поема дъх, плувнах в пот. Господи, помислих си, сега вече загазих. Само на четиридесет и четири години съм, смятам, че съм в отлична форма, работя непрекъснато, храня се доста добре, пийвам си малко повече може би, но защо да се случи точно на мен! Обадих се на моя лекар, а той ме извика тук в болницата. Смята, че съм получил лека сърдечна криза. Надява се, че не е сериозно, но няколко дни ще ми правят изследвания.

— Сърдечна криза ли?

— Така каза.

— Не съм изненадан, Ейвъри. Цяло чудо е, че адвокатите във фирмата доживяват до петдесет.

— Заради Капс е, Мич. Заради Съни Капс. Обади се в петък и каза, че си е намерил нова кантора във Вашингтон, която щяла да му оправя данъците. Изтегля всичките си документи. Той е най-големият ми клиент. Миналата година спечелих от него близо четиристотин хиляди долара, горе-долу колкото плати и за данъци. Сърди се не заради хонорара, а заради данъците. Голям глупак.

— Не си заслужава да мреш заради него.

Мич се огледа дали Ейвъри е на системи, но не видя нищо. Седна на единствения стол и опря крака на леглото.

— Знаеш ли, Джийн е завела бракоразводно дело.

— Чух. Едва ли си изненадан.

— Изненадан съм, че не го направи още миналата година. Предложих й цяло състояние, само и само да се споразумеем. Дано се съгласи. То оставаше да се развеждаме като цигани.

— Какво мисли Ламбърт? — попита Мич.

— Да си умреш от смях. За деветнадесет години не съм го видял нито веднъж да си изтърве нервите, но този път направо побесня. Каза ми, че съм се пропил, че съм станал женкар и какъв ли още не. Излагал съм фирмата. Прати ме на психиатър.

Ейвъри говореше бавно и натъртено, от време на време задъхано и тихо. Звучеше неестествено. След едно изречение забравяше да се преструва и заговаряше с нормалния си глас. Лежеше неподвижно като труп, омотан с чаршафи, а лицето му бе румено.

— И аз мисля, че имаш нужда от психиатър. Може би от двама.

— А, не! Имам нужда от един месец на слънце. Лекарят казва, че след три-четири дни ще ме изпишат, но два месеца не бивало да работя. Цели шестдесет дни, Мич, да не съм стъпвал в кабинета.

— Блазе ти. Току-виж, и аз получа лека сърдечна криза.

— При твоето темпо ти е в кърпа вързано.

— Ти какво си сега, лекар ли?

— Не, просто съм изплашен. Случи ти се нещо такова и се замисляш. Днес за пръв път в живота си съм мислил за смъртта. А ако не мислиш за смъртта, не цениш живота.

— Е, малко се увличаш.

— Да, знам. Как е Аби?

— Сигурно е добре. Не съм я виждал от доста време.

— По-добре си я прибери вкъщи. И я направи щастлива. Шестдесет часа на седмица са прекалено много, Мич. Ако работиш повече, ще си съсипеш брака, пък и себе си. Тя иска деца, направи ги. Жалко, че си обърках така живота.

— По дяволите, Ейвъри! Кога ти е погребението? Ти си на четиридесет и четири години и си получил лека сърдечна криза. Още не си хвърлил топа.

Болногледачът влезе и изгледа Мич.

— Времето за посещения изтече, сър. Трябва да тръгвате.

Мич скочи на крака.

— Да, разбира се. — Потупа Ейвъри по краката и се отправи към вратата. — Ще се видим след ден-два.

— Благодаря, че дойде. Много здраве на Аби.

Асансьорът беше празен. Мич натисна копчето на шестнадесетия етаж и след няколко секунди слезе. Изтича по стълбите до осемнадесетия етаж, пое си дъх и отвори вратата. Малко по-нататък в коридора, встрани от асансьорите Рик Аклин наблюдаваше и уж говореше по телефонния автомат. Кимна на Мич, когато той се доближи. Посочи му малка чакалня за разтревожени роднини и Мич влезе в нея. Беше тъмна и празна, с два реда сгъваеми столове и телевизор, който не работеше. Светеше само машината за кока-кола. Тарънс седеше до нея и прелистваше старо списание. Беше с анцуг, тъмносини спортни чорапи и бели гуменки, косата му бе прихваната с лента, сякаш бе тръгнал да потича.

Мич седна до него с лице към коридора.

— Чист си. Проследиха те от фирмата до паркинга и си отидоха. В коридора е Аклин, Лейни също е наблизо. Няма страшно.

— Лентата ти е хубава.

— Благодаря.

— Виждам, получил си съобщението.

— Да. Много хитро си го измислил, Макдиър. Седя си днес следобед на бюрото, гледам си работата, дето не е свързана със случая Бендини. Имам си и други задачи. Влиза секретарката и казва, че някаква жена искала да говори с мен по телефона за някой си Марти Козински. Скачам като ужилен, грабвам слушалката и ето го и твоето девойче. Било спешно, както винаги. Добре де, викам й, да поговорим. Не била съгласна. Настоява да си зарежа работата и да тичам в «Пийбоди», а там да я чакам в оня ресторант, как му беше името? А, да, «Малард» — какво да правя, отивам и й се чудя на акъла — нали никой не може да подслушва телефоните ни! По дяволите, Мич, знам, че не може. Та си пия кафето и ето че довтасва барманът, който ме пита дали се казвам Козински. Кой Козински, викам му колкото да се позабавлявам. Нали си играем на криеница! Марти Козински, казва той смаяно. Да, аз съм, отговарям му. Чувствах се кръгъл глупак, Мич. Оня ми разправя, че ме търсели по телефона. Отивам на бара и ето че се обажда твоето маце. Толсън бил получил сърдечна криза или нещо такова. И към единадесет часа ти си щял да дойдеш да го видиш. Много умно, няма що!

— Но свършихме работа, нали?

— Да, но щяхме да я свършим също тъй лесно, ако оная ми бе казала по служебния телефон каквото имаше да казва.

— Предпочитам така. По-безопасно е. Освен това тъкмо да излезеш от тоя кабинет.

— Е, да, излизам от кабинета. Но мъкна със себе си още трима души.

— Слушай, Тарънс, ще го направим както кажа аз. Все пак аз съм си заложил главата, не ти.

— Да де. С каква кола си, по дяволите?

— Селебрити, взел съм я под наем. Бива си я, нали?

— Какво стана с черното ти адвокатско автомобилче?

— Имах проблеми с него — накъдето се обърнеш, подслушвателни устройства. В събота вечер спрях на една уличка в Нашвил и оставих ключовете в колата. И някой си е услужил. Обичам да пея, но имам ужасен глас. Откакто съм взел книжка, ако съм сам в колата, си тананикам. Но с тия устройства ме беше срам. Накрая ми писна.

Тарънс не се сдържа, усмихна се.

— Бива си те, Макдиър!

— Да беше видял отнякъде Оливър Ламбърт тази сутрин, когато влязох в кабинета му и оставих полицейския протокол на бюрото му. Запелтечи, че много съжалявал. И аз се държах, сякаш са ми потънали гемиите. Колата е застрахована, не губя нищо, а онова приятелче Оливър разправя, че щели да ми купят нова. А дотогава щели да ми осигурят автомобил под наем. Съобщих му, че вече съм си взел. От Нашвил в събота вечер. Оня се намръщи, нали в колата под наем няма подслушвателни устройства. Обади се лично на представителя на фирмата «Беемве» да поръча нов автомобил. Попита какъв цвят съм искал. Отговорих му, че черното ми е омръзнало и искам виненочервена с кафява тапицерия. Вчера ходих в магазина на фирмата и видях какви автомобили има. Нямаше виненочервени. Оливър обясни на продавача какъв искам, онзи му отговаря, че нямали виненочервени. Защо не съм вземел черна или тъмносиня, или сива, или червена, или бяла? Аз — не, та не. Искам винена, и толкоз. Трябвало да изпишат, обяснява ми Оливър. Аз се съгласявам. Той затвори телефона и пак ме пита сигурен ли съм, че не искам никакъв друг цвят. Винена, отсичам аз. Понечи да ме смъмри, но видя, че е глупаво. И тъй, за пръв път от десет месеца мога да си пея в колата.

— Но да вземеш такъв модел! Не е особено престижно за адвокат паралия.

— Върши ми работа.

Тарънс още се усмихваше, явно впечатлен.

— Какво ли ще си кажат ония типове в автосервиза, когато почнат да разглобяват беемвето и намерят всичките подслушвателни устройства?

— Може да ги занесат в някоя заложна къща и да ги пробутат за стереоуредба. Колко струваха?

— Нашите разправят, че били от най-добрите. Десет-петнадесет хиляди. Не знам. Да си умреш от смях!

Две медицински сестри минаха, разговаряйки високо. Свиха зад ъгъла и коридорът отново утихна. Аклин уж сложи още една монета в автомата.

— Как е Толсън? — попита Тарънс.

— Отлично. Дано и моята сърдечна криза бъде лека като неговата. Ще го изпишат след няколко дни, после два месеца ще е в болнични. Нищо сериозно.

— Можеш ли да проникнеш в кабинета му?

— Защо да прониквам? Вече съм снимал всичко в него.

Тарънс се понаведе и зачака.

— Не, не мога да вляза в кабинета. Сменили са бравите на третия и четвъртия етаж. А също и в сутерена.

— Откъде знаеш?

— От мацето, Тарънс. Последната седмица е влизало във всички кабинети, включително в сутерена. Проверило е всички врати, всички чекмеджета, всички помещения. Изчело е купища писма, преглеждало е папки, дори е преровило кошчетата за боклук. Всъщност няма много боклук. В сградата има десет машини за рязане на хартия. Четири от тях са в сутерена. Знаеше ли?

Тарънс слушаше напрегнато, без да помръдва.

— Тя как…

— Не ме питай, Тарънс, защото няма да ти кажа.

— Сигурно работи при вас! Секретарка или нещо такова. Помага ти отвътре.

Мич поклати глава.

— Страхотен си, Тарънс! Днес ти се е обаждала два пъти. Първия път в два и петнадесет и още веднъж час по-късно. Е, как една секретарка от кантората ще се обади за един час-два пъти във ФРБ?

— Може днес да не е била на работа. Или да се е обадила от къщи.

— Грешиш, Тарънс, и престани да гадаеш. Не си пилей времето да се тревожиш за мацето. То работи за мен и заедно ще ти предадем стоката.

— Какво има в сутерена?

— Голямо помещение с дванадесет кабинета, разделени с плексиглас, с дванадесет бюра, на които се скъсват от работа, и с хиляди шкафове папки. Шкафовете са компютризирани. Според мен това е командният пункт за прането на пари. По стените на кабинетите жената е забелязала имена и телефонни номера на десетки банки от Карибския регион. В сутерена няма много информация. Пипат страшно предпазливо. В дъното има малка стая, заключена с десет катинара и пълна с компютри, по-големи от хладилници.

— Май си прав, че там е командният пункт.

— Да, но не мисли за него. Няма как да изнесем нещо оттам, веднага ще писне алармената система. Невъзможно е. Знам само един начин, по който да измъкнем «стоката».

— Какъв?

— Със заповед за обиск.

— Ти пък не мисли за това. Нямаме основателна причина.

— Слушай, Тарънс. Ето как ще стане. Не мога да ти дам всички документи, които искаш. Но мога да ти дам онова, което ти е необходимо. Вече притежавам над десет хиляди документа и макар да не съм ги прегледал, съм видял достатъчно, за да съм сигурен, че ако ги покажете на съдия, ще получите съдебно постановление за обиск на Фрънт Стрийт. Можете да получите документите, които съм събрал, и да възбудите съдебно дирене срещу половината хора във фирмата. Но със същите документи ще си осигурите и съдебно постановление за обиск и следователно, цяла купчина изобличителен материал. Няма друг начин, по който да стане.

Тарънс излезе в коридора и се огледа. Нямаше никой. Разтъпка се и отиде до машината за кока-кола. Облегна се на нея и надникна през прозорчето, което гледаше на изток.

— Защо само за половината хора във фирмата?

— Първоначално само за половината. И за няколко от пенсионираните съдружници, които с парите на Моролто са основали фиктивни компании на Каймановите острови. Лесно ще възбудите съдебно дирене срещу тях. А след като получите всички документи, ще разкриете и цялата престъпна организация и ще тикнете на топло и останалите.

— Откъде взе документите?

— Извадих късмет. Голям късмет. Досетих се някак, че ония няма да държат банковите документи от Каймановите острови тук, в Щатите. Нещо ми подсказа, че материалите вероятно са на островите. За щастие излязох прав. Ние преснимахме документите на Големия Кайман.

— Ние ли?

— Момичето. И една приятелка.

— Къде са документите?

— Стига си подпитвал, Тарънс! У мен са. Това е всичко, което е необходимо да знаеш.

— Дай ми документите от сутерена.

— Чуй ме, Тарънс, И внимавай какво ти казвам. Документите не могат да бъдат изнесени от сутерена, докато не получим заповед за обиск. Не е възможно, чу ли?

— Кой работи там?

— Не знам. От десет месеца съм във фирмата и не съм виждал никого. Не знам къде спират колите си, нито откъде влизат и излизат. Те са невидими. Според мен мръсната работа се върши от съдружниците и хората от сутерена.

— Каква е апаратурата там?

— Два ксерокса, четири машини за рязане на хартия, високоскоростни принтери и много компютри. Нищо повече.

Очевидно замислен, Тарънс отиде при прозореца.

— Звучи логично. Много логично. Винаги съм се чудел как така фирмата с всичките секретарки, чиновници и помощник-адвокати пази в пълна тайна Моролто.

— Много лесно. Секретарките, чиновниците и помощник-адвокатите не знаят нищо. Занимават се с истински клиенти. Съдружниците и по-старите адвокати на щат си седят в големите кабинети и се чудят как най-добре да изперат парите, а екипът в сутерена върши грубата работа. Това е чудесно смазана машина.

— Значи има много законни клиенти?

— Стотици. Във фирмата работят талантливи адвокати със страхотна клиентела. Служи им за прикритие.

— И ти, Макдиър, твърдиш, че вече притежаваш документи, с които да получим заповед за обиск и да възбудим съдебно дирене?

— Точно така.

— И документите са в САЩ?

— Да, Тарънс, в САЩ са. Всъщност съвсем наблизо.

Агентът започна да се изнервя. Запристъпва от крак на крак и запука с кокалчетата на пръстите си. Дишаше учестено.

— Какво още можеш да изнесеш от Фрънт Стрийт?

— Нищо. Прекалено опасно е. Сменили са бравите и това доста ме безпокои. Защо ще сменят бравите на третия и четвъртия етаж, а не на първия и на втория? Преди половин месец преснимах на четвъртия етаж някои неща и май сглупих. Изглежда, че са ме надушили. Няма да изнеса нищо повече от Фрънт Стрийт.

— А момичето?

— И тя вече няма достъп.

Тарънс загриза ноктите си, както пристъпваше от крак на крак и гледаше през прозореца.

— Тези документи ни трябват, Макдиър, и то бързо. Например до утре.

— Кога Рей ще получи своите документи?

— Днес е понеделник. Мисля, че е уредено за утре през нощта. Нямаш представа колко ме руга Войлс. Наложи се да използва всичките си връзки. Мислиш, че се шегувам ли? Обади се на двама сенатори от Тенеси, а те лично ходиха в Нашвил, за да се срещнат с губернатора. Ох, само как ми крещя, Макдиър! И всичко заради твоя брат.

— Той го оценява.

— Какво ще прави, когато излезе на свобода?

— Имам грижата. Ти само го изведи.

— Не давам никакви гаранции. Ако пострада, сам ще си е виновен.

Мич стана и погледна часовника си.

— Трябва да тичам. Сигурен съм, че отвън ме чака някой.

— Кога ще се видим пак?

— Жената ще ти се обади. Прави каквото ти каже.

— И без майтапи, Мич, да не ме разкарва пак. Може да говори по моя телефон. Наистина! Изключено е някой да го подслушва. Стига с тези номера!

— Как се казва майка ти, Тарънс?

— Какво? А, Дорис.

— Дорис ли?

— Да, Дорис.

— Светът е малък. Не можем да използваме Дорис. С кое момиче беше на абитуриентския си бал?

— Хм! Не съм ходил на бал.

— Нищо чудно! Кое е първото ти гадже, ако си имал такова?

— Мери Алис Бренър. Биваше си я. И си падаше по мен.

— Не се и съмнявам. Името на моето маце ще бъде Мери Алис. Следващия път, когато ти се обади, прави каквото ти каже, чу ли?

— Изгарям от нетърпение.

— Направи ми една услуга, Тарънс. Мисля, че Толсън се преструва, и имам лошото чувство, че сърдечната му криза е свързана с мен. Прати твоите хора да проучат за какво става въпрос.

— Разбира се. И без това си нямаме работа.