Джон Гришам
Фирмата (30)

30

Мич завърза връзките на скъпите си маратонки, седна на канапето и зачака до телефона. Хърси, натъжен от двуседмичното отсъствие на господарката си, се бе свил до него и се мъчеше да задреме. Точно в десет и половина телефонът иззвъня. Беше Аби.

Нямаше никакви сантименталности като «любими», «мила», «сладурче». Разговаряха хладно и напрегнато.

— Как е майка ти? — попита Мич.

— Вече е по-добре. Движи се, но има болки. Не пада духом.

— Радвам се. А баща ти?

— Той си е все същият. Вечно е зает. Как е кучето?

— Тъгува за теб. Дано не се поболее.

— Липсва ми. Върви ли ти работата?

— Издържахме петнадесети април без провали. Сега всички са в по-добро настроение. На шестнадесети половината съдружници си взеха отпуска, така че във фирмата е по-спокойно.

— Сигурно вече не бъхтиш по шестнадесет часа?

Мич се поколеба, но не й отговори. Нямаше смисъл пак да се карат.

— Кога ще си дойдеш?

— Не знам. Мама ще има нужда от мен още половин месец. За съжаление татко не може да помогне много. Имат, разбира се, прислужница, но сега трябва да съм до мама. — Аби замълча, сякаш се канеше да каже нещо неприятно. — Днес се обадих в «Сейнт Андрю» и им съобщих, че няма да се върна до края на срока.

Мич веднага възкликна:

— Но до края на срока остават два месеца! Още два месеца ли няма да си дойдеш?

— Поне два месеца, Мич. Просто ми трябва малко време, това е всичко.

— Време за какво?

— Хайде да не започваме пак! Нямам настроение за караници.

— Добре де. За какво имаш настроение?

Аби не обърна внимание на въпроса му, последва дълга пауза.

— По колко километра на ден тичаш?

— Около три. Отивам пеша до пистата и правя осем обиколки.

— Внимавай, много е тъмна.

— Благодаря.

Пак последва дълга пауза.

— Трябва да вървя — рече Аби. — Мама ще си ляга.

— Ще се обадиш ли утре вечер?

— Да. По същото време.

Тя затвори, без да каже «довиждане» или «обичам те».

Просто затвори.

Мич опъна белите си чорапи и напъха бялата фланелка с дълги ръкави в долнището на анцуга. Заключи кухненската врата и тръгна по тъмната улица. Гимназията «Уест Джуниър» бе на шест пресечки източно от Ийст Медоубрук. Зад червената тухлена сграда с класните стаи и гимнастическия салон бе игрището за бейзбол, а по-нататък, в края на тъмната уличка за автомобили, бе футболното игрище. Около него имаше посипана със сгурия писта, която използваха местните любители на тичането за здраве.

Но не и в единадесет вечерта, особено когато нямаше луна. Пистата бе пуста и това бе добре дошло за Мич. Пролетният въздух бе свеж и прохладен и той измина първия километър и половина за осем минути. После направи една обиколка вървешком. При металните седалки по трибуната забеляза с крайчеца на окото някакъв човек. Продължи да върви.

— Ей, ти!

Мич спря.

— Да! Кой е?

Някой каза с груб прегракнал глас:

— Джоуи Моролто.

Мич се отправи към седалките.

— Много смешно, Тарънс, няма що! Следи ли ме някой?

— Ами, кой ще те следи! Лейни седи с фенерче в един училищен автобус. Даде зелена светлина, когато ти притича, видиш ли червена светлина, върни се на пистата и продължавай да ми се правиш на Карл Луис.

Отидоха горе на трибуната и влязоха в незаключената кабина за журналисти. Седнаха в тъмното и загледаха училището. Автобусите бяха спрени един до друг пред входа.

— Тук нали е безопасно за теб? — попита Мич.

— Няма страшно. Кое е момичето?

— Знам, предпочиташ да се срещаме през деня, по възможност където има хора, например в някоя закусвалня или в корейски магазин за обувки. Но аз харесвам повече такива места.

— Чудесно. Кое е момичето?

— Бива си го, нали?

— Добре си го подбрал. Кое е?

— Работи за мен.

— Къде го намери?

— Има ли значение? Защо винаги задаваш въпроси, които не са свързани с работата?

— Не са свързани ли? Обажда ми се днес някаква жена, на която не съм й виждал очите, разправя ми, че трябвало да говори с мен за една дреболия в Бендини Билдинг и да съм й дал телефона, нарежда ми да ида на не знам кой си уличен автомат, където щяла да ми звънне точно в един и половина. Отивам, моля ти се, там, тя се обажда точно в един и половина. Междувременно съм сложил трима души на тридесет метра около автомата да държат под око всичко, дето мърда. А дамата се разпорежда да бъда тук тази вечер точно в десет и четиридесет и пет, да отцепя района и че ти си щял да дойдеш.

— Което и стана.

— Да. Но коя е тя? Доколкото разбирам, си забъркал още някого, а това наистина ме тревожи, Макдиър. Коя е жената и какво знае?

— Имай ми доверие, Тарънс. Тя работи за мен и знае всичко. Всъщност ако ти знаеше колкото нея, сега щеше да пишеш заповеди за арести, вместо да се заяждаш заради нея.

Тарънс си пое дълбоко дъх и се замисли.

— Добре де, какво знае тази жена?

— Знае, че през последните три години кланът Моролто и съучастниците му са изнесли от страната осемстотин милиона долара в брой и са ги внесли в различни карибски банки. Знае в кои банки, в кои сметки, на кои дати и други подробности. Знае, че кланът Моролто контролира най-малко триста и петдесет фирми, регистрирани на Каймановите острови, и че тези фирми редовно връщат изпраните пари в Щатите. Знае датите и сумите на банковите преводи. Знае поне четиридесет американски компании, притежавани от корпорации на Кайманите, които пък са собственост на Моролто. Знае страшно много, Тарънс. Не ти ли се струва, че е твърде осведомена?

Тарънс бе изгубил ума и дума. Гледаше втренчено тъмната уличка пред училището.

На Мич му бе приятно.

— Тя знае как печелят мръсните си пари, как ги обръщат в банкноти от сто долара и ги изнасят през границата.

— Как?

— Разбира се, със самолета «Лиър». Но използват и «негри». Имат си цяла армия «негри» — нископлатени главорези и техните приятелки, прибягват обаче до услугите на студенти и на други подставени лица — дават им по десет хиляди и осемстотин долара в брой и им купуват билети до Каймановите или Бахамските острови. Нали знаеш, за суми до десет хиляди долара не се искат декларации. И «негрите» пътуват като най-обикновени туристи с джобове, натъпкани с пари, които внасят в техните банки. Не пренасят големи суми, но ако разполагаш с триста души, които правят по двадесет курса годишно, не е кой знае каква философия да изнесеш от страната цяло състояние. Както знаеш, на «негрите» им викат още и «смърфове».

Тарънс кимна леко, сякаш наистина знаеше.

— Мнозина се натискат да бъдат «смърфове», нали така ходят безплатно на курорт и имат пари за харчлък. Освен това имат и «свръхнегри». Това са доверени на Моролто хора, които изнасят по един милион долара, увити добре във вестници, та да не ги засекат машините на летището, с които се преглежда багажът. Слагат ги в големи сакове и се качват на самолета като обикновени пътници. Носят костюми и вратовръзки и приличат на чиновници от Уолстрийт. Или пък сандали и сламени шапки, тогава пренасят парите в чанти, метнати през рамо. Вашите момчета ги залавят от време на време, в един процент от случаите, и тогава «свръхнегрите» отиват в пандиза. Но никога не проговарят, нали, Тарънс? А понякога на някой от «смърфовете» му хрумва, че няма да е трудно да продължи полета заедно с всичките пари в сака и да им се порадва сам. И дим да го няма. Мафията обаче никога не забравя, може да минат година-две, но накрая го спипва. Парите, разбира се, вече ги няма, но и смърфа няма да го има. Мафията никога не забравя нали, Тарънс? Както няма да забрави и мен.

Тарънс слушаше, докато стана ясно, че трябва да каже нещо.

— Прибра си милиона.

— Хиляди благодарности. И съм почти готов за следващата вноска.

— Почти ли?

— Да, ние с момичето имаме да свършим още едно-две неща. Мъчим се да измъкнем от Фрънт Стрийт още малко документи.

— Колко документа имате вече?

— Над десет хиляди.

Тарънс зяпна от учудване и се втренчи в Мич.

— По дяволите! Откъде ги докопахте?

— Пак с твоите въпроси!

— Десет хиляди документа! — повтори Тарънс.

— Най-малко десет хиляди. Банкови сметки и преводи, документи за кредити, теглени от различни фирми, разпоредби, кореспонденция между кого ли не. Цяла камара изобличителни материали, Тарънс.

— Жена ти спомена за някаква компания «Дън Лейн». Прегледахме папките, които вече си ни дал. Доста добър материал. Какво друго знаеш за компанията?

— Много неща. Основана е през 1986 година с уставен капитал десет милиона долара, преведени й от сметка в Банко де Мехико, същите десет милиона, пренесени в брой на Големия Кайман с реактивен самолет «Лиър», регистриран като собственост на малка фирмичка в Мемфис, само че в началото парите са били четиринадесет милиона, после, след като митничарите и банкерите на Каймановите острови са получили по нещо, са намалели на десет. При основаването си компанията е била регистрирана на името на някой си Диего Санчес, който по една случайност бил и заместник-управител на Банко де Мехико. Президент на компанията станал един прекрасен човек на име Нейтън Лок, неин секретар — нашият стар приятел Ройс Макнайт, а главен счетоводител — Ал Рубинстайн. Сигурен съм, че го познаваш. Аз не.

— Той работи за Моролто.

— Каква изненада! Искаш ли още?

— Карай нататък!

— Освен уставния капитал от десет милиона за три години във фирмата били вложени още деветдесет милиона. Всичко вървяло по мед и масло. Компанията започнала да купува в САЩ какво ли не — памучни плантации в Тексас, жилищни блокове в Дейтън, бижутерийни магазини в Бевърли Хилс, хотели в Сейнт Питърсбърг и в Тампа. Повечето пари били превеждани от четири-пет банки на Каймановите острови. В основата си това е пране на пари.

— И имаш ли го документирано?

— Не ме питай глупости, Уейн. Ако не притежавах документите, откъде щях да знам? Нали си спомняш, аз работя само с чисти папки.

— Още колко време ти е нужно?

— Половин месец. Ние с онази жена не сме се отказали да търсим на Фрънт Стрийт. А това е опасно. Ще бъде много трудно да извадим оттам папките.

— Откъде докопахте десетте хиляди документа?

Мич подмина въпроса. Скочи на крака и се отправи към вратата.

— Ние с Аби решихме да се установим в Албакърки, щата Ню Мексико. Градът е голям, но е доста забутан. Работѝ по въпроса!

— Не бързай толкова. Трябва да се свършат още доста неща.

— Казах половин месец, Тарънс. Ще съм готов да предам документите след половин месец, което значи, че после изчезвам.

— А, не. Първо трябва да видя някои от документите.

— Паметта ти е къса, Тарънс. Моята прекрасна жена ти обеща цял куп документи за «Дън Лейн» веднага след като Рей излезе на свобода.

Тарънс погледна тъмното игрище.

— Ще видя какво мога да направя.

Мич се приближи и посочи с пръст към лицето му.

— Слушай, Тарънс! Май не си ме разбрал. Днес е седемнадесети април. След половин месец е първи май, а на първи май ще ти предам, както съм обещал, над десет хиляди изобличителни документа, с които ще пратите по дяволите един от най-големите кланове в престъпния свят. В крайна сметка това ще ми коства живота. Но аз обещах да го направя. А ти обеща да измъкнеш брат ми от затвора. Имаш една седмица — до двадесет и четвърти април. Не удържиш ли на думата си, аз ще изчезна, и заедно с мен — разследването, което ти е възложено, а и твоята кариера.

— Какво ще прави брат ти, щом излезе от затвора?

— Пак почваш с глупавите си въпроси. Ще бяга като луд, това ще прави. Има брат с един милион долара, спец по прането на пари и банковите преводи. След дванадесет часа ще напусне страната и ще иде да потърси този милион.

— На Бахамските острови ли?

— Бахамските острови! Ти си идиот, Тарънс. Парите бяха на Бахамските острови по-малко от десет минути. То оставаше да им вярвам на ония продажни глупаци там.

— Господин Войлс не обича да му се поставят срокове. Направо побеснява.

— Предай на господин Войлс да не ми се прави на интересен. Кажи му да приготви следващия половин милион, защото аз почти приключих. Кажи му да измъкне брат ми от затвора, или сделката отива на кино. Кажи му каквото щеш, Тарънс, но или след седмица Рей е на свобода, или мен ме няма.

Мич тресна вратата и тръгна покрай седалките. Тарънс го последва.

— Кога ще разговаряме пак? — изкрещя той.

Мич прескочи оградата и излезе на пистата.

— Жената, която работи за мен, ще ти се обади. Прави каквото ти каже.