Джон Гришам
Фирмата (3)

3

На петия етаж на сградата нямаше кабинети. Столът за съдружниците и кухнята бяха в западния му край. В средата имаше няколко небоядисани и неизползвани складови помещения, които стояха заключени, а останалата трета от етажа бе отделена с дебела бетонна стена. В центъра й имаше малка метална врата с бутон и камера над нея; тя водеше към тясно помещение, където човек от въоръжената охрана наблюдаваше вратата и множеството екрани на вътрешната телевизионна мрежа. Един коридор лъкатушеше сред лабиринт от малки канцеларии и кабинети, в които някакви хора вършеха потайната си работа — да наблюдават и да събират информация. Прозорците бяха замазани с боя и покрити с щори. В тази крепост никога не проникваше слънчева светлина.

Девашър, шефът на службата за сигурност, работеше в най-големия от тесните, оскъдно обзаведени кабинети. Върху голите стени нямаше нищо, ако не се брои удостоверението, че тридесет години той е служил предано като детектив в полицейското управление на Ню Орлиънс. Беше среден на ръст, широкоплещест, с малко шкембенце и огромна валчеста глава, на която само от дъжд на вятър се появяваше усмивка. Смачканата му риза бе с разкопчана яка, та да не стиска дебелия му врат. На закачалката до лъснатото от носене сако висеше широка евтина вратовръзка.

В понеделник сутринта след посещението на Макдиър Оливър Ламбърт спря пред малката метална врата и погледна камерата над нея. Натисна бутона два пъти, почака и накрая влезе. Прекоси бързо тесния коридор и се озова в кабинета. Девашър изпусна дим от холандската си пура към празния пепелник и разбута книжата на всички страни, докато накрая се показа дървеният плот на бюрото.

— Добро утро, Оли! Сигурно искаш да говорим за Макдиър.

Девашър бе единственият човек в сградата, който го наричаше Оли.

— Да, освен за другото.

— Ами прекара си добре, фирмата му направи силно впечатление, хареса Мемфис и по всяка вероятност ще постъпи.

— Къде бяха твоите?

— Бяхме в хотелските стаи от двете страни на тяхната. Стаята им, разбира се, се подслушваше, както и лимузината и телефона.

— Остави общите приказки.

— Дадено бе! В четвъртък вечер се настаниха късно и си легнаха. Поговориха. В петък вечерта той разказа на жена си всичко за фирмата, за кабинетите, за хората, сподели, че си бил голям симпатяга. Е, доволен ли си?

— Карай нататък!

— Каза й за тежкарския стол и за обеда със съдружниците. Съобщи й подробностите на предложението, и двамата бяха във възторг. Било много по-изгодно от другите. Жена му си мечтаела за къща с алея за колите, тротоар, дървета и заден двор. Той й обеща, че ще я има.

— Някакви проблеми около фирмата?

— Ами не. Подметна нещо, че нямало чернокожи и жени, но това май не го безпокои.

— Какво ще кажеш за жена му?

— Прекарала чудесно. Градът й допаднал, разгледали го с жената на Куин. В петък следобед видели няколко къщи и тя си харесала две.

— Имаш ли адресите?

— Разбира се, Оли. В събота сутринта извикаха колата и се разходиха из целия град. Бяха шашнати от лимузината. Шофьорът не ги е водил в бедните квартали, видели още няколко къщи. Спрели се на една, намира се на улица Ийст Медоубрук 1231. Свободна е. Показала им я някаква агентка за недвижими имоти, казва се Бетси Бел. Иска сто и четиридесет хиляди, но ще я даде и за по-малко. Вижте там да го уредите.

— Кварталът е хубав. Кога е строена къщата?

— Преди десет-петнадесет години. Около сто квадратни метра. В колониален стил. Подходяща е за един от твоите синове, Оли.

— Сигурен ли си, че са харесали тъкмо тази?

— Поне засега. Обсъждали дали да не дойдат пак след месец, за да видят и други. Щом приеме, защо не ги поканите пак? Нали така правите обикновено?

— Да. Ще го уредим. Какво казаха за заплатата?

— Направо нямат думи. По-висока не са му предлагали засега. Само за парите говореха. За заплатата, пенсионния фонд, ипотеката, беемвето, премиите. Не можеха да повярват. Тези млади хора май наистина са бедни като църковни мишки.

— Така е. И според теб сме го спечелили, а?

— Повече от сигурен съм. Казал веднъж, че кантората може да не е толкова престижна като онези на Уолстрийт, но затова пък адвокатите не отстъпвали по професионализъм и били и много по-симпатични. Мен ако питаш, ще постъпи при нас.

— Нещо съмнително?

— А, не. Куин очевидно му е казал да не припарва до кабинета на Лок. Той предал на жена си, че при него не влизал никой, освен няколко секретарки и съдружниците. Споделил, че според Куин Лок си бил особняк и не бил много общителен. Но едва ли подозира нещо. Жена му казала, че фирмата май се интересува от някои неща, които не й влизат в работата.

— Какви например?

— Лични въпроси. Деца, дали работят съпругите и тъй нататък. Изглеждала малко подразнена, но вероятно само е споделила едно наблюдение. В събота сутринта рекла на Мич, че няма да позволи на някакви адвокатчета да й нареждат кога да работи и кога да ражда. Но не е болка за умиране.

— Той дава ли си сметка, че му предлагаме постоянна работа?

— Според мен, да. Не е отварял дума, че ще остане във фирмата само някоя и друга година, а после ще се премести. Мен ако питаш, е разбрал какво се очаква от него. И той като другите иска да стане съдружник. Едвам свързва двата края и парите му трябват.

— А за вечерята у нас?

— Били притеснени, но прекарали добре. Много им харесала къщата. И са възхитени от жена ти.

— Секс?

— Всяка вечер. Бяха като на меден месец.

— Какво правеха?

— Е, нали знаеш, няма как да видим. Звучеше нормално. Нищо особено. Сетих се за теб и колко обичаш снимките. Виках си, жалко, че не можем да монтираме няколко камери за онова приятелче, Оли.

— Стига, Девашър!

— Може би другия път.

Замълчаха, Девашър се вгледа в бележника си. Угаси пурата в пепелника и се усмихна на себе си.

— Общо взето — рече той, — имат здрав брак. Обичат се. Твоят шофьор каза, че са се държали за ръце целия уикенд. Нито една остра дума през трите дни. Доста добре, нали? Но какво да кажа аз? Нали съм се женил три пъти.

— Да де. А деца?

— След две години. Искала да поработи малко, а после да роди.

— Какво ще кажеш за младежа?

— Свестен е. И много амбициозен. Няма да миряса, докато не стигне до върха. Ще поеме някои рискове, ако се наложи, ще наруши някои правила.

Оли се усмихна.

— Ето това исках да чуя.

— Два телефонни разговора. И двата с майка й в Кентъки. Нищо особено.

— А нещо за неговото семейство?

— Не са го споменавали.

— Нито дума за Рей?

— Още проверяваме, Оли. Дай ни малко време.

Девашър затвори папката на Макдиър и отвори друга, много по-дебела. Ламбърт потърка слепоочията си, загледан в пода.

— Нещо ново? — попита той тихо.

— Новината не е добра, Оли. Вече съм убеден, че Ходж и Козински са комбина. Миналата седмица Федералното бюро за разследване издало заповед за обиск у Козински. Намерили нашите микрофони. Казали му, че къщата му се подслушва, но разбира се, не знаят от кого. Козински го съобщи на Ходж миналия петък, бяха се скрили в библиотеката на третия етаж. Имаше микрофон наблизо и чухме отделни фрази. Говореха за подслушването. Убедени са, че навсякъде има микрофони, и подозират нас. Много внимават къде приказват.

— Защо ФБР е издал заповед за обиск?

— Уместен въпрос. Може би заради нас. За да изглежда всичко законно. Във ФБР ни имат уважението.

— Кой агент?

— Тарънс. Случаят очевидно е възложен на него.

— Бива ли го?

— Да. Млад, зелен, прекалено старателен, но си разбира от работата. Нашите не могат да се мерят с него.

— Колко пъти е говорил с Козински?

— Няма как да узнаем. Допускат, че ги подслушваме, затова си отварят очите. Знаем, че миналия месец са се срещали четири пъти, но не изключвам да са повече.

— Много ли се е раздрънкал?

— А, едва ли. Още опипват почвата. За последен път ги засякохме да разговарят преди седмица и той не каза кой знае какво. Уплашен е до смърт. Увещават го как ли не, но получават малко. Още не се е престрашил да им сътрудничи. Не забравяй, че те се свързаха с него. Поне така си мислим. Взели са му страха и той е бил на път да приеме. Сега обаче се е разколебал. Ала все още е във връзка с тях и това ме безпокои.

— Жена му знае ли?

— Едва ли. Вижда, че мъжът й се държи странно, а той го обяснява с напрежението във фирмата.

— А за Ходж?

— Доколкото знаем, още не е говорил с онези от Федералното бюро. Те с Козински си приказват или по-скоро си шушукат много. Ходж повтаря като курдисан, че го е страх до смърт от ФБР, че не играят честно, че се опитват да го преметнат. Няма да предприеме нищо без Козински.

— Ами ако премахнем Козински?

— Ходж ще се преобрази. Но не сме стигнали чак дотам. По дяволите, Оли, той не е някой изпечен гангстер, който ни мъти водата. Много свестен младеж е, има и деца.

— Страшно състрадателен си, няма що! Да не мислиш, че ми е приятно? Господи, дето е думата, почти съм ги отгледал тези хлапетии!

— Ще ги вкараме в пътя, преди да е станало късно. В Ню Йорк стават подозрителни, Оли. Задават прекалено много въпроси.

— Кой?

— Лазаров.

— Какво си им казал, Девашър?

— Всичко. Това ми е работата. Вдругиден те чакат в Ню Йорк, за да им дадеш пълна информация.

— Какво искат?

— Отговори. И планове.

— Планове за какво?

— Предварителни планове за елиминирането на Козински, Ходж и Тарънс, ако се наложи.

— Тарънс ли! Ти да не си полудял, Девашър? Само това оставаше, да елиминираме полицай. Ще изпратят цяло поделение.

— Лазаров е глупак, Оли, Знаеш го. Не е с всичкия си, но защо да му го казваме!

— А защо да не му го кажа? Ще ида в Ню Йорк и ще му кажа право в очите, че е пълен глупак.

— Направи го, Оли. Направи го!

Оливър Ламбърт скочи от стола й се отправи към вратата.

— Дръжте под око Макдиър още един месец.

— То се знае, Оли. Той ще постъпи при нас. Не бери грижа.