Джон Гришам
Фирмата (29)

29

Една седмица преди петнадесети април стресът за работягите в «Бендини, Ламбърт и Лок» достигна връхната си точка и ако не бе адреналинът, те едва ли щяха да издържат. Освен това ги беше страх да не изтърват някоя подробност в данъчното законодателство и техните клиенти да изгубят един-два милиона. Беше ги страх да вдигнат телефона и да съобщят на клиента, че печалбата му вече е изчислена и за съжаление той дължи още осемстотин хиляди долара данъци. Беше ги страх, че няма да приключат до петнадесети и ще се наложи да искат продължение на срока, а от това ще последват глоби и лихви. Още в шест сутринта паркингът пред фирмата бе запълнен. Секретарките работеха по дванадесет часа на ден. Нервите на всички бяха обтегнати. Почти не говореха.

Тъй като съпругата му я нямаше вкъщи, Мич изобщо не се прибираше. Съни Капс ругаеше как ли не Ейвъри, защото му бе казал, че дължи четиристотин и петдесет хиляди долара данъци. За печалба от дванадесет милиона. Ейвъри пък си го бе излял на Мич и двамата отново се заровиха в документите на Капс. Мич си изсмука от пръстите два много съмнителни отбива и намали данъка на триста и двадесет хиляди долара. Капс отсече, че смята да възложи работата на друга кантора във Вашингтон.

Когато оставаха още шест дни, поиска среща с Ейвъри в Хюстън. Самолетът на фирмата бе свободен и Ейвъри замина с него в полунощ. Мич го закара на летището и по пътя получи нови указания.

Малко след един и половина през нощта се върна в кантората. На паркинга имаше три мерцедеса, едно беемве и един ягуар. Пазачът отвори задната врата и Мич се качи с асансьора на четвъртия етаж. Както обикновено, кабинетът на Ейвъри беше заключен. Всички съдружници държаха кабинетите си заключени. От дъното на коридора се чуваше глас. Виктор Милиган, шеф на отдел «Данъци», ругаеше компютъра. Другите кабинети бяха тъмни и заключени.

Със затаен дъх Мич пъхна един ключ във вратата на Ейвъри. Дръжката се завъртя и той влезе. Запали всички лампи и отиде при малката заседателна маса, където те със съдружника бяха прекарали целия ден и по-голямата част от нощта. Бяха наредени папки като тухли по столовете. Навсякъде бяха разхвърляни листове. Справочниците на Службата за държавни приходи бяха струпани един върху друг.

Мич седна на масата и продължи да проучва документацията на Капс. Според тетрадката на Федералното бюро Капс се занимаваше със законни сделки и работеше с фирмата от осем години. Агентите от Бюрото не се интересуваха от него.

След един час Милиган млъкна, затвори кабинета си и го заключи. Слезе бързо по стълбите, без да каже «лека нощ». Мич веднага провери всички кабинети на четвъртия етаж, после на третия. Наближаваше три часът.

До лавиците с книги при стената в кабинета на Ейвъри имаше четири масивни дъбови шкафа за папки. Мич ги бе забелязал преди доста месеци, но никога не бе виждал да ги използват. Папките, с които работеха, бяха в трите метални шкафа до прозореца. Обикновено, когато Ейвъри подвикваше на секретарките, те ровеха в тях. Мич заключи вратата и се отправи към дъбовите шкафове. Естествено, бяха заключени. Беше взел само два мънички ключа. Първият пасна на ключалката на единия шкаф и Мич го отвори.

От описа, който Тами бе направила на копията в Нашвил, бе запомнил имената на много компании на Каймановите острови, регистрирани с мръсни пари. Прегледа папките в горното чекмедже и имената изникнаха пред очите му. «Дън Лейн», «Ийстпойнт», «Върджин Бей», «Инланд Контрактърс», «Гълф-Саут». В третото и четвъртото чекмедже откри и други познати имена. Папките съдържаха документи за кредити от банките на Каймановите острови, за банкови преводи, какви ли не договори. Особено го интересуваха «Дън Лейн» и «Гълф-Саут». Тами бе преснимала множество документи на двете компании.

Взе една папка на «Гълф-Саут», в която имаше разписки за банкови преводи и за кредити, теглени от клона на банка «Монреал». Отиде до ксерокса в средата на четвъртия етаж и го включи. Докато машината загряваше, Мич се огледа. Мъртвило. Извърна очи към тавана. Нямаше камери. Лампичката за кода светна и той вписа номера на преписката на госпожа Лети Плънк. Върху бюрото му на втория етаж бе папката за данъчното й облагане, нямаше да я ощети кой знае колко, ако впишеше в сметката й няколко ксероксни копия. Направи сто двадесет и осем копия. Върна се при шкафа с папките. После пак при ксерокса с куп изобличителни материали за компанията «Гълф-Саут». Вкара кода на преписката на «Грийнмарк», фирма за недвижими имоти в Бартлет, щата Тенеси. Сделките й бяха законни. Изчисляваше й данъците, защо да не извади за нейна сметка няколко копия! По-точно, деветдесет и едно.

Върху писалището си бе оставил балансите с данъчните декларации на осемнадесет клиенти, които трябваше само да бъдат подписани и приложени към папките. Бе приключил шест дни преди крайния срок. Сега в сметките им щеше да включи сумата за копията от изобличителните материали, които бе извадил от досиетата на «Гълф-Саут» и «Дън Лейн». Беше преписал кодовите им номера на лист от бележник, който сега бе на масата до ксерокса. След като вписа и осемнадесетте кода, използва и три кода от папките на Ламар и три на Капс.

От ксерокса тръгваше кабел, който през стената отиваше в помещение, където се съединяваше с кабелите на три други копирни машини на четвъртия етаж. Оттам кабелът, вече по-дебел, отиваше по тавана в счетоводството на третия етаж, където компютърът вписваше в съответната сметка всяко ксерокопие, направено във фирмата. Друг съвсем невинен наглед сив кабел тръгваше от компютъра, пълзеше нагоре по стената и през тавана на четвъртия етаж стигаше на петия, където в паметта на специален компютър биваха вкарвани кодовият номер, броят на копията и нахождението на ксерокса, който ги е направил.

 

 

В пет часа следобед на петнадесети април фирма «Бендини, Ламбърт и Лок» приключи с данъчните декларации. До шест часа паркингът се опразни и скъпите автомобили се събраха на три километра от сградата пред прочутия ресторант «Андъртън», където сервираха само морска храна. Бе запазена малката банкетна зала, където всяка година фирмата даваше вечеря по случай петнадесети април. Бяха дошли всички служители и съдружници, дори и единадесетте, които вече се бяха пенсионирали. Пенсионерите имаха хубав загар и изглеждаха отпочинали, а съдружниците, които още работеха, бяха капнали от умора. Но всички бяха в празнично настроение и се канеха да се напият. Тази вечер щяха да бъдат забравени строгите правила за благоприличие и умереност. Според друго правило във фирмата на шестнадесети април бе забранено адвокатите и секретарките да работят.

По масите покрай стените бяха наредени подноси, отрупани със студени варени скариди и сурови стриди. Гостите бяха посрещнати с огромна бъчва, пълна с лед и бира «Музхед». Зад бъчвата имаше още десет каси. Рузвелт отваряше донемайкъде чевръсто бутилките. Късно вечерта и той щеше да се напие заедно с другите, а Оливър Ламбърт щеше да извика такси, което да го откара вкъщи при Джеси Франсес. Това беше част от ритуала.

Докато адвокатите влизаха в залата, братовчедът на Рузвелт, Боби Дребосъка, седеше пред рояла и пееше тъжни мелодии. Засега щеше да ги забавлява той. По-късно вече нямаше да има нужда от него.

Мич не обърна внимание на храната, взе леденостудена зелена бутилка бира и седна на маса до рояла. Ламар отиде при него с цяла камара скариди. Наблюдаваха как колегите им свалят саката и се нахвърлят върху пиенето.

— Приключи ли? — попита Ламар, като се тъпчеше със скариди.

— Да. Още вчера. С Ейвъри работихме по преписката на Съни Капс до пет следобед. Но оправихме и него.

— Колко?

— Четвърт милион.

— О-о! — Ламар надигна бутилката и на един дъх изпи половината. — Никога не е плащал толкова много.

— Не, и е направо бесен. Главата не ми го побира. Спечелил е дванадесет милиона, а сега се тръшка, че трябва да плати два процента данъци.

— Как е Ейвъри?

— Нещо се е поуплашил. Миналата седмица Капс го извика в Хюстън и срещата им не е минала добре. Тръгна в полунощ със самолета на фирмата. После ми каза, че в четири сутринта Капс го чакал в кабинета си, място не можел да си намери заради бъркотията с данъците. Обвинявал за всичко Ейвъри. Заканил се, че оттук нататък ще работи с друга фирма.

— Май непрекъснато се заканва. Искаш ли бира?

Ламар стана и се върна с четири бутилки.

— Как е майката на Аби?

Мич си взе една скарида и я обели.

— Засега е добре. Оперирали са единия й бял дроб.

— А Аби? — попита Ламар, като спря да яде и се загледа в приятеля си.

— Държи се — отговори Мич и отпи от новата бутилка.

— Слушай, Мич. Децата ни ходят в училището «Сейнт Андрю». Не е тайна, че Аби си е взела отпуска. Няма я от половин месец. Знаем го и се тревожим.

— Всичко ще се оправи. Иска да бъде малко сама. Всъщност няма нищо сериозно.

— Нямало нищо сериозно! Не е шега работа жена ти да замине, без да каже кога ще се върне. Поне не е споменала пред директора на училището.

— Така е. Не знам кога ще се върне. Навярно след около месец. Трудно й е да се примири, че работя толкова много.

Бяха дошли всички адвокати и Рузвелт затвори вратата. В залата стана по-шумно. Боби Дребосъка запя парчета по желание на присъстващите.

— А защо не понамалиш темпото? — попита Ламар.

— Не съм мислил за това. Защо да го правя?

— Слушай, Мич. Аз съм ти приятел. Безпокоя се за теб. Първата година няма да спечелиш цял милион.

Няма да спечеля ли, помисли си Мич. Вече го спечелих миналата седмица. За десет секунди малката ми сметка във Фрийпорт набъбна от десет хиляди на милион и десет хиляди долара. А след четвърт час сметката бе закрита, сега парите са вложени в сигурна швейцарска банка. Колко лесно се правят вече банковите преводи! И заради този един милион това ще бъде неговото първо и последно празненство по случай петнадесети април в кратката му, но забележителна адвокатска кариера. А довереният му приятел, който толкова се е загрижил за неговия брак, не след дълго сигурно ще бъде зад решетките. Заедно с всички в залата с изключение на Рузвелт. Божичко, Тарънс може тъй да се увлече, че колкото да се позабавлява, да изправи пред съда и Рузвелт, и Джеси Франсес.

После процесите, «Аз, Мичъл И. Макдиър, тържествено се заклевам да говоря истината, само истината и нищо освен истината. Бог да ми е на помощ». Ще се изправи на мястото на свидетелите и ще посочи добрия си приятел Ламар Куин. А Кей и децата ще седят на първия ред, за да умилостивят съдебните заседатели. Ще хлипат тихо.

Изпи втората бира и започна трета.

— Знам, Ламар, но нямам намерение да работя по-малко. Аби ще свикне. Всичко ще се оправи.

— Щом казваш. Кей те кани утре на бифтеци. Ще ги печем на грила и ще вечеряме във вътрешния двор. Ще дойдеш ли?

— Да, но при едно условие. Да не говорим за Аби. Отиде да види майка си и ще се върне. Разбрахме ли се?

— Както кажеш.

Ейвъри седна от другата страна на масата с чиния, пълна със скариди. Зае се да ги бели.

— Тъкмо говорехме за Капс — каза Ламар.

— Тази тема не ми е приятна — отвърна Ейвъри.

Мич наблюдаваше скаридите, докато съдружникът не натрупа малка купчинка от шест обелени. Младият адвокат ги грабна през масата и ги лапна.

Ейвъри го изгледа с уморени тъжни очи. Кървясали очи. Опита се да измисли нещо остроумно, но се отказа и залапа скаридите направо необелени.

— Жалко, че са без глави — рече той. — Много по-вкусни са с главите.

Мич се пресегна, взе още две шепи и започна да дъвче.

— Аз пък обичам опашките. Винаги съм бил по опашките.

Ламар спря да яде и се ококори срещу тях.

— Сигурно се шегуваш.

— Не — каза Ейвъри. — Като деца в Ел Пасо излизахме с мрежите да наловим пресни скариди. Ядяхме ги, докато още мърдаха — хрус, хрус. Главите са най-вкусни, защото съдържат соковете на мозъка.

— Скариди в Ел Пасо?

— Да. Рио Гранде гъмжи от скариди.

Ламар стана да вземе още бира. От притеснението, стреса, напрежението и умората алкохолът бързо ги хващаше и всички в залата ставаха по-буйни. Боби Дребосъка свиреше някакво старо парче. Дори Нейтън Лок се смееше и говореше високо. Както всички останали. Рузвелт хвърли пет каси бира в бъчвата с лед.

В десет часа се разпяха. Уоли Хъдсън си свали папийонката, качи се на един стол до рояла и даде тон — всички подеха шумни австралийски пиянски песни. Кендъл Махан бе следващият. Бе играл ръгби в Корнел и знаеше изумителен репертоар от мръснишки бираджийски песни. Петдесет пиянски гласа запяха фалшиво, но щастливо заедно с него.

Мич се извини и отиде до тоалетната. Пиколото му отключи задната врата и той излезе на паркинга. Отдалеч пеенето звучеше приятно. Мич тръгна към колата, но сетне се върна и спря под един прозорец. Стоеше в мрака до ъгъла, наблюдаваше и слушаше.

Сега Кендъл бе седнал на рояла и даваше тон за някакъв мръснишки рефрен.

Весели гласове на богати щастливи хора. Мич ги оглеждаше един по един, както бяха седнали на масите. Лицата им бяха зачервени. Очите им светеха.

Те му бяха приятели — задомени мъже със съпруги и деца — и всички бяха забъркани в тези ужасни далавери.

Миналата година Джо Ходж и Марти Козински бяха пели заедно с тях.

Миналата година Мич завършваше с отличие право в Харвард и го канеха на работа къде ли не.

Сега бе милионер и скоро за главата му щеше да бъде определена тлъста сума.

Странно, колко неща се случваха само за година.

Пейте, братлета!

Обърна се и си тръгна.

 

 

Към полунощ на улица Мадисън се наредиха таксита и най-богатите адвокати в града бяха натикани на задните седалки. Естествено, Оливър Ламбърт бе най-трезв от всички и ръководеше изтеглянето. Такситата бяха общо петнадесет, във всяко имаше пияни адвокати.

Пак по това време, но в другия край на града, на Фрънт Стрийт, две еднакви камионетки марка «Форд», боядисани в тъмносиньо и жълто, спряха пред портала. Дъч Хендрикс им отвори и ги пусна. Спряха пред задния вход и осем жени с еднакви престилки започнаха да разтоварват прахосмукачки и кофи, пълни с какви ли не препарати. Свалиха и метли, парцали и рола хартия, говореха си тихо, докато вървяха през сградата. Както им бе наредено, чистеха етаж след етаж, започнаха от четвъртия. Хората от охраната се навъртаха около тях и ги държаха под око.

Чистачките не им обръщаха внимание и чевръсто си вършеха работата — изпразваха кошчетата за смет, лъскаха мебелите, минаваха килимите с прахосмукачките и миеха тоалетните. Новата чистачка бе по-бавна. Всичко й правеше впечатление. Тя отваряше чекмеджетата на бюрата и шкафовете с папките, когато ония от охраната не я гледаха. Беше предпазлива.

Беше се хванала на тази работа от три нощи и още се ориентираше зле. Още първата нощ бе намерила кабинета на Толсън на четвъртия етаж и се бе усмихнала.

Беше по мръсни дънки и износени гуменки. Синята престилка й беше голяма, за да прикрива фигурата й, та да изглежда пълна като другите чистачки. Над джоба й бе избродирано «ДОРИС». Дорис чистачката.

Когато бяха почистили половината от втория етаж, един човек от охраната каза на Дорис и на две други жени, Сузи и Шарлот, да го последват. Мушна някакъв ключ в таблото на асансьора и той спря в сутерена. Мъжът отключи тежка метална врата, влязоха в просторно помещение, разделено на десетина малки кабинета. Върху писалищата имаше купчини документи и сред тях по един голям компютър. Навсякъде имаше компютърни терминали. Покрай стените бяха наредени черни шкафове за папки. Нямаше прозорци.

— Препаратите са там — каза мъжът и посочи един килер.

Извадиха прахосмукачка и препарати за почистване и запретнаха ръкави.

— Не пипайте бюрата — предупреди ги онзи.