Джон Гришам
Фирмата (28)

28

Уейн Тарънс бе на последната седалка в автобуса, потеглящ в 11:40 вечерта от Луисвил за Индианаполис и Чикаго. Макар агентът да седеше сам на двойната седалка, автобусът бе претъпкан. Беше петък вечер. Шофьорът бе потеглил от Кентъки половин час по-рано и Тарънс вече бе убеден, че има нещо гнило. Половин час по-рано, а никой не гъкна. Може би се бе качил на друг автобус. Или Макдиър бе размислил. Или се беше случило нещо друго. Задната седалка бе на педя от дизеловия двигател и Уейн Тарънс, нали бе от Бронкс, вече разбра защо хората, които пътуват често по този маршрут, се бият за местата зад шофьора. Романчето от Луис Ламур се тресеше в ръцете му и накрая Тарънс го заболя глава. Половин час. И нищо.

Някой пусна водата в тоалетната от другата страна на пътеката и вратата се отвори. Тарънс усети миризмата и се извърна към отсрещното платно на шосето. Жената изникна сякаш изпод земята и се настани на седалката до него откъм пътеката. Изкашля се. Тарънс се обърна надясно и я видя. Беше я срещал някъде.

— Вие ли сте господин Тарънс?

Беше по дънки, бели гуменки и дебел износен зелен пуловер. Очите й бяха скрити зад тъмни очила.

— Да. А вие коя сте?

Жената сграбчи ръката му и я раздруса.

— Аби Макдиър.

— Очаквах съпруга ви.

— Знам. Той реши да не идва, затова съм тук.

— Хм, искаше ми се да поговоря с него.

— Да, но Мич изпрати мен. Можете да ме смятате за негова представителка.

Тарънс остави романа под седалката и продължи да наблюдава шосето.

— Къде е той?

— Нима е важно, господин Тарънс? Изпрати ме, за да поговорим по работа, вие сте тук, за да говорите по работа. Тъй че да не протакаме.

— Добре, само приказвайте тихо и ако някой се зададе по пътеката, ме хванете за ръката и замълчете. Дръжте се, сякаш сме женени или нещо такова. А сега, господин Войлс — знаете ли кой е той?

— Знам всичко, господин Тарънс.

— Чудесно. Та господин Войлс е много сърдит, че още не сме получили от Мич папките. Истинските папки. Нали разбирате защо са толкова важни?

— Много добре.

— Затова ни трябват.

— А на нас ни трябва един милион.

— Да, така се споразумяхме. Но първо трябва да получим папките.

— Не, споразумели сте се, господин Тарънс, ние да получим един милион долара, където посочим, и тогава да ви предадем папките.

— Защо не ни вярвате?

— Точно така. Не вярваме на вас, на господин Войлс и на никой друг. Парите трябва да бъдат преведени в сметка в една банка във Фрийпорт на Бахамските острови. Веднага ще бъдем уведомени и ще прехвърлим сумата в друга банка. Щом я получим, ще имате папките.

— Къде са те?

— В един склад в Мемфис, Общо са петдесет и една, опаковали сме ги в кашони. Направо ще ахнете. Ние не си претупваме работата.

— Ние ли? Виждали ли сте папките?

— Разбира се. Помагах да ги подредим в кашоните. Ще намерите някои изненади в кашон номер осем.

— Чудесно. Какви?

— Мич успя да направи копия на три преписки, по които работи Ейвъри Толстън и които изглеждат съмнителни. Две от тях са свързани с компанията на «Дън Лейн», знае се, че е контролирана от мафията и през 1986 година е регистрирана на Каймановите острови с уставен капитал десет милиона долара мръсни пари. Преписките са за два строителни обекта, финансирани от корпорацията. Ще ги прочетете с голям интерес.

— Откъде знаете, че е била регистрирана на Каймановите острови? И за десетте милиона? Едва ли го пише в преписките.

— Не, не го пише. Имаме и други документи.

Тарънс мисли за другите документи цели десет километра. Явно нямаше да ги видят, докато Макдиър не си получи първия милион. Агентът не пита нищо повече.

— Едва ли ще сме в състояние да ви преведем сумата, преди да сме получили папките.

Номерът беше доста евтин. Аби го разбра веднага и се усмихна.

— Защо да играем играчки, господин Тарънс? Защо просто не ни дадете парите, вместо да се залъгваме.

Някакъв чуждестранен студент, навярно арабин, мина бавно по пътеката и влезе в тоалетната. Тарънс замълча и се загледа през прозореца. Аби го потупа по ръката, сякаш му беше гадже. Водата изшуртя като малък водопад.

— Кога може да стане това? — попита Тарънс.

Аби вече не държеше ръката му.

— Папките са готови. А вие кога можете да преведете сумата?

— Утре.

Тя погледна през прозореца и заговори с крайчеца на устата.

— Днес е петък. Другия вторник в десет часа сутринта бахамско време прехвърляте един милион долага от вашата сметка в «Кемикъл Банк» в Манхатън на сметка в банка «Онтарио» във Фрийпорт. По съвсем чист, законен път. Става за около петнадесет секунди.

Тарънс се смръщи и заслуша напрегнато.

— А ако нямаме сметка в «Кемикъл Банк» в Манхатън?

— Сега нямате, но в понеделник ще имате. Все разполагате с човек във Вашингтон, който да прехвърли сумата.

— Безспорно.

— Чудесно.

— Но защо от «Кемикъл Банк»?

— Така иска Мич, господин Тарънс. Имайте му вяра, той знае какво прави.

— Виждам, че си е свършил добре домашната работа.

— Винаги си върши домашната работа. Има и още нещо, което не бива да забравяте. Той е много по-умен от вас.

Тарънс изсумтя и се насили да се усмихне. Няколко километра пътуваха мълчаливо и двамата. Обмисляха следващия въпрос и следващия отговор.

— Добре де — обади се Тарънс. — И кога ще получим папките?

— Ще ни съобщят, когато парите бъдат преведени във Фрийпорт. В сряда сутринта до десет и половина ще получите в канцеларията си в Мемфис пратка с бележка и с ключ от склада.

— Значи мога да предам на господин Войлс, че ще имаме папките до сряда следобед?

Тя вдигна рамене и не отговори. Тарънс почувства, че задавайки такъв въпрос, е постъпил като глупак. Бързо измисли друг, по-добър.

— Трябва ни номерът на сметката във Фрийпорт.

— Имам го записан. Ще ви го дам, когато автобусът спре.

Подробностите вече бяха уточнени. Тарънс бръкна под седалката и извади книгата. Прелисти няколко страници и се престори, че чете.

— Останете още малко — рече агентът.

— Някакви въпроси ли имате? — попита Аби.

— Да. Може ли да поговорим за другите папки, за които споменахте?

— Естествено.

— Къде са?

— Уместен въпрос. Доколкото разбрах, сте се споразумели първо да получим втората вноска, май половин милион, срещу улики, които да са достатъчни, за да възбудите съдебно дирене. Онези, другите папки са свързани с втората вноска.

Тарънс обърна страницата.

— Значи вече… вече сте се добрали до мръсните папки?

— Вече разполагаме почти с всичко, което ни е нужно. Имаме цял куп мръсни досиета.

— Къде са?

Аби се усмихна мило и го потупа по ръката.

— Мога да ви уверя, че не са в склада при чистите папки.

— Но вече ги притежавате?

— Нещо такова. Искате ли да видите няколко?

Тарънс затвори книгата и си пое дълбоко дъх. Погледна Аби.

— Разбира се.

— Така си и знаех. Мич спомена, че ще ви предоставим някои от документите на «Дън Лейн» — копия от банкови сметки, договори, протоколи, вътрешни правилници, имена на служители и акционери, данни за банкови преводи, писма от Нейтън Лок до Джоуи Моролто, доста интересно четиво, което ще ви изправи на нокти. Безценен материал. Според Мич само от преписката на «Дън Лейн» ще пратите тридесетина души на съд.

Тарънс ловеше всяка нейна дума й и вярваше.

— Кога мога да ги видя? — попита той тихо, но припряно.

— Когато Рей излезе от затвора. Нали помните, че и това влиза в сметката?

— А, да, Рей.

— А, да. Ако той не излезе на свобода, господин Тарънс, забравете за фирмата «Бендини». Ние с Мич ще си приберем жалкия милион и дим да ни няма.

— Правя каквото мога.

— Не правите достатъчно.

Това бе повече от заплаха и агентът го разбра. Отвори пак книгата и се загледа в нея.

Аби извади от джоба си малка служебна бланка на «Бендини, Ламбърт и Лок» и я остави върху книгата. На гърба й бе написан номерът на сметката: 477 ДЛ-19584, банка «Онтарио», Фрийпорт.

— Връщам се на седалката отпред, този двигател е ужасен. Разбрахме ли се за вторник?

— Няма проблеми, мон. В Индианаполис ли ще слезете?

— Да.

— Къде отивате?

— При родителите си в Кентъки. Ние с Мич се разделихме.

И си отиде.

 

 

Тами се бе наредила на една от десетината дълги опашки в задушното помещение на митницата в Маями. Беше по къси панталони, сандали, къса изрязана фланелка с гол гръб, тъмни очила и сламена шапка — по нищо не се отличаваше от хилядите поуморени летовници, които се връщаха от слънчевите карибски плажове. Пред нея стояха двама младоженци, понесли торби с алкохол и парфюми, които бяха купили от безмитния магазин. Очевидно се бяха скарали. Зад Тами бяха оставени два нови кожени куфара, натъпкани с документи, с които биха могли да бъдат подведени под отговорност четиридесет адвокати. Нейният работодател, също адвокат, я бе посъветвал да си купи куфари на колелца, за да ги пренесе по-лесно през международното летище в Маями. Носеше малък сак с най-необходимото — дрехи и четка за зъби, за да не буди подозрение.

На всеки десет минути младоженците напредваха с по няколко сантиметра, а Тами ги следваше със своя багаж. Чака цял час, докато стигне гишето за митническа проверка.

— Имате ли нещо за деклариране? — подвикна й митничарят на лош английски.

— Не — крясна му тя в отговор.

Той кимна към големите кожени куфари:

— Какво има в тях?

— Хартия.

— Хартия ли?

— Да.

— Каква?

Тоалетна, помисли си Тами. Прекарах отпуската си в Карибието в колекциониране на тоалетна хартия.

— Правни документи. Адвокатка съм.

— Аха!

Митничарят отвори ципа на малкия сак и надникна вътре.

Тами внимателно издърпа куфарите. Те непрекъснато се килваха на една страна. Някакъв носач ги грабна и ги натовари заедно със сака на количката.

— Полет номер 282 на авиокомпания «Делта». За Нашвил. Изход 44 — рече му тя и му подаде банкнота от пет долара.

В полунощ срещу събота, заедно с двата куфара и сака пристигна в Нашвил. Натовари багажа на колата си и напусна летището. В предградието Брентуд спря на паркинга и домъкна един по един куфарите в едностайния апартамент.

В него нямаше никакви мебели, ако не се брои взетият под наем разтегателен диван. Тами отвори куфарите в спалнята и се зае със скучната работа да реди изобличителните документи. Мич искаше точен опис на всичко, на всяка банкова сметка, на всяка корпорация. Бе споменал, че някой ден ще намине и държи всичко да е подредено.

Два часа Тами сортира материалите. Бе седнала на пода и внимателно описваше документите. Три пъти бе ходила за един ден до Големия Кайман и стаята бе започнала да се задръства. В понеделник щеше да замине още веднъж.

Имаше чувството, че половин месец е спала някакви си три часа. Ала Мич й бе обяснил, че работата не търпи отлагане. Било въпрос на живот и смърт.

 

 

Тари Рос, известен още като Алфред, бе седнал в най-тъмния ъгъл на фоайето на хотел «Финикс Ин» във Вашингтон. Срещата щеше да бъде съвсем кратка. Пиеше кафе и чакаше госта си.

Чакаше и се заричаше, че след пет минути си тръгва. Чашата трепереше в ръката му. Разплиска по масата кафе. Взираше се в нея и отчаяно се мъчеше да не се оглежда. Чакаше.

Гостът му се появи сякаш изпод земята и седна с гръб към стената. Казваше се Вини Козо, гангстер от Ню Йорк. От клана Палъмбо.

Забеляза, че ръката на Тари трепери и че той е разлял кафе.

— Спокойно, Алфред! Тук е достатъчно тъмно.

— Какво искаш? — изсъска Алфред.

— Да пийна нещо.

— Няма за кога да пием. Тръгвам си.

— Отпусни се, Алфред! По-спокойно, мой човек. Във фоайето няма жива душа.

— Какво искаш? — изпуфтя той пак.

— Само малко информация.

— Тя струва пари.

— Излишно е да ми го казваш.

Приближи се един келнер и Вини си поръча коняк и вода.

— Как е моят приятел Дентън Войлс? — поинтересува се Вини.

— Гледай си работата, Козо. Тръгвам си.

— Какво си се притеснил такъв? Я по-спокойно. Само ми кажи нещо.

— Говори бързо!

Алфред огледа фоайето. Чашата му бе празна, кафето се бе разплискало почти цялото върху масата.

Донесоха коняка, Вини отпи голяма глътка.

— В Мемфис нещо им мътят водата. Някои от момчетата са разтревожени. Чувал ли си за фирмата «Бендини»?

Алфред поклати инстинктивно глава. В началото винаги отричаше. После уж се замисляше и отсичаше: «Да». Да, беше чувал за фирмата «Бендини» и техния безценен клиент. Операция «Пералня». Войлс я бе нарекъл така и много се гордееше с чудесното си хрумване.

Вини отпи още една голяма глътка.

— Е, там има един младок на име Макдиър, Мичъл Макдиър. Работи в кантората, но го подозираме, че си има вземане-даване и с вашите хора. Нали се сещаш какво имам предвид. Смятаме, че продава информация на агентите от Федералното. Само искаме да знаем дали е вярно. Нищо повече.

Алфред слушаше уж заинтересовано, макар да му костваше доста усилия. Знаеше за това типче — Макдиър, и любимия му ресторант в Мемфис. Знаеше, че е говорил с Тарънс пет-шест пъти и утре, вторник, ще стане милионер.

Можеше начаса да отговори на Вини.

— Ще видя какво мога да направя. Първо да уговорим парите.

Вини запали цигара «Салем».

— Е, Алфред, работата е напечена. Няма да се залъгваме. Двеста хиляди в брой.

Алфред изтърва чашата. Издърпа носна кърпа от задния си джоб и припряно забърса очилата си.

— Двеста хиляди ли? В брой?

— Точно така. Колко ти платихме миналия път?

— Седемдесет и пет хиляди.

— Значи ме разбираш. Наистина сме загазили, Алфред. Можеш ли да помогнеш?

— Да.

— Кога?

— Дайте ми половин месещ.