Джон Гришам
Фирмата (27)

27

Съпругите се появяваха в тихата малка крепост на Фрънт Стрийт извънредно рядко. Казваха им, че са добре дошли, но ги канеха по изключение.

Аби Макдиър влезе през главния вход в приемната без покана и без предупреждение. Повтори, че трябва на всяка цена да види съпруга си. Служителят на пропуска се обади по телефона на Нина на втория етаж, след няколко секунди тя дотърча и поздрави сърдечно съпругата на шефа си. Обясни, че Мич бил в заседание. Винаги е на някакво заседание, отвърна Аби и помоли секретарката да го повика. Отидоха бързо в кабинета му, където тя затвори вратата и зачака.

Мич наблюдаваше суетнята преди поредното пътуване на Ейвъри. Секретарките се блъскаха една в друга и редяха папки по чантите, докато Ейвъри крещеше в телефонната слушалка. Мич седеше на канапето с бележник в ръка и гледаше. Съдружникът заминаваше за два дни в командировка на Големия Кайман. Датата 15 април гледаше заплашително от календара, сякаш бе взвод, готов за стрелба, а в банките на острова имало някои сметки, които били в критично състояние. Отивал само по работа, повтаряше Ейвъри. Казваше ужасен, че командировката му можела да продължи и пет дни, но нямало как, трябвало да замине. Щеше да пътува със самолета на фирмата, а една от секретарките съобщи, че той вече го чакал.

Вероятно натоварен с банкноти, помисли си Мич.

Ейвъри затръшна телефона и грабна палтото си. На вратата се показа Нина и погледна Мич.

— Господин Макдиър, тук е жена ви. Било спешно.

Изведнъж всички утихнаха. Мич погледна безизразно Ейвъри. Секретарките замръзнаха.

— Какво има? — попита той и се изправи.

— В кабинета ви е — отговори Нина.

— Мич, трябва да тръгвам — намеси се Ейвъри. — Ще ти се обадя утре. Дано всичко е наред.

— Дано.

Мич последва Нина по стълбите към кабинета, без да продумва. Аби седеше на бюрото. Той затвори и заключи вратата. Вторачи се в жена си.

— Мич, налага се да замина при родителите си.

— Защо? Какво се е случило?

— Баща ми току-що се обади в училището. Открили са тумор в единия дроб на майка. Ще я оперират утре.

Той пое дълбоко дъх.

— Какъв ужас!

Не я докосна. Тя не плачеше.

— Трябва да отида. Взех си отпуска.

— За колко време? — попита нервно Мич.

Аби погледна към стената.

— Не знам. Нека известно време не сме заедно. Много неща са ми дошли до гуша и искам да бъда сама. Ще е добре и за двама ни.

— Нека го обсъдим.

— Ти си прекалено зает, Мич. От половин година се чудя как да подхвана някакъв разговор, но ти не искаш да ме слушаш.

— Колко време няма да те има, Аби?

— Не знам. Зависи от мама. Не, зависи от много неща.

— Един месец?

— Не знам, Мич. Просто ми е нужно малко време. И трябва да бъда при мама.

— Дано всичко мине добре. Наистина.

— Ще ида до вкъщи да взема някои неща и ще тръгна след около час.

— Добре. Внимавай.

— Обичам те, Мич.

Той кимна и изгледа жена си, докато отваряше вратата. Не се прегърнаха.

 

 

Техникът на петия етаж върна записа и натисна копчето за спешни случаи, което светеше директно в кабинета на Девашър. Той дохвърча моментално и бързо сложи слушалките върху необикновено големия си череп. Послуша известно време и нареди:

— Върни го! — Слуша мълчаливо още няколко мига, после попита: — Кога се случи?

Техникът погледна цифрите върху електронното табло.

— Преди две минути и четиридесет секунди. В неговия кабинет на втория етаж.

— Ама че работа. Тя го напуска. Досега не са ли говорили да се разделят или разведат?

— Не. Щяхте да знаете. Карали са се, загдето работи като луд. Пък и той не може да понася родителите й. Но не са отваряли и дума за това.

— Да, да. Питай Маркъс дали не е чувал нещо. Проверя записите, да не би да сме изтървали някой разговор. Сега вече я оплескахме!

 

 

Аби тръгна за Кентъки, но не стигна до там. На един час път западно от Нашвил свърна от шосе номер четиридесет и по магистралата пое на север. Не бе забелязала да я следят. На места караше със сто и двадесет километра в час, после намаляваше на осемдесет. Пак нищо. Близо до градчето Кларксвил при границата с щата Кентъки рязко зави на изток. След час влезе в Нашвил и червеното й пежо се изгуби сред колите по улиците.

Спря пред аерогарата и се качи на автобуса, който караше пътниците от паркинга до летището. В тоалетната на първия етаж се преоблече в къси панталони в защитен цвят, маратонки и тъмносин пуловер. Облеклото й бе леко, малко неподходящо за сезона, но нали отиваше на място, където бе по-топло. Върза дългата си до раменете коса на конска опашка и я пъхна под яката. Сложи си тъмни очила и натъпка роклята, обувките с токове и чорапогащите в платнен сак.

Почти пет часа, след като бе напуснала Мемфис, се отправи към изхода за полета на компанията «Делта» и показа билета си. Поиска място до прозорец.

Нито един самолет на «Делта» не подминава град Атланта, но за късмет не се налагаше Аби да се прекачва на друга машина. Остана да чака до прозорчето и загледа как мракът се спуска над оживеното летище. Беше притеснена, но се стараеше да не мисли за това. Изпи чаша вино и се зачете в брой на «Нюзуик».

След два часа самолетът кацна в Маями. Аби прекоси забързано летището; забеляза, че някои я зяпат, но не им обърна внимание. Тъй де, мъжете често я заглеждаха.

На единствения изход за полетите за Каймановите острови показа билета за отиване и връщане и както се изискваше, кръщелно свидетелство и шофьорска книжка. Чудни хора бяха тези от Каймановите острови, не те пускаха в страната си, ако предварително не си си купил и билет за връщане. Един вид заповядайте, поохарчете се и после дим да ви няма.

Аби седна в ъгъла на претъпканата чакалня и се опита да чете. Млад баща с красива жена и две пеленачета се бе вторачил в краката й, но тя не забеляза да я гледа някой друг. Полетът за Големия Кайман беше след половин час.

 

 

Подир трудното начало Ейвъри набра темпо и прекара седем часа в клона на банка «Монреал» в Джорджтаун. Когато в пет следобед си тръгна, предоставената му заседателна зала бе осеяна с компютърни разпечатки и банкови извлечения. Смяташе да привърши утре. Макдиър му липсваше, но обстоятелствата се бяха стекли така, че той не можа да тръгне. Ейвъри бе капнал от умора и умираше от жажда. А на плажа кипеше живот.

В «Ръмхедс» си взе бира от бара и си проправи път през навалицата до терасата, където затърси свободна маса. Когато мина край хората, играещи домино, наперен като пуяк и горд с чудесния си загар, Тами Грийнуд Хемпхил от бюрото «Секретарски услуги Грийнуд» нервно, но уж нехайно се сля с тълпата и седна на високо столче пред бара. Не изпускаше Ейвъри от очи. Бе почерняла, но не от слънцето, а със специални кремове, така че на места кожата й бе по-кафява. Но като цяло това бе загар, на който в края на март човек можеше да завиди. Косата й сега бе боядисана в меко рус оттенък, а и гримът й не бе толкова силен. Банският й костюм бе истинско произведение на изкуството, в крещящ оранжев цвят, който привличаше погледа. Големите й гърди бяха направо главозамайващи. Тясната ивица върху задните й части не покриваше, кажи-речи, нищо. Тами бе четиридесетгодишна, но двадесет чифта жадни очи я наблюдаваха, докато седеше на бара и си поръчваше подсладена газирана вода. Запали цигара. Пушеше и не го изпускаше от поглед.

Той бе женкар. Беше хубав и знаеше това. Пиеше бирата и бавно проучваше всяко същество от женски пол в обсег от петдесетина метра. Загледа се в млада блондинка и аха да се спусне към нея, когато кавалерът й се появи и тя седна на коленете му. Пиеше бирата си и продължаваше да наблюдава.

Тами си поръча още една газирана вода с малко лимонов сок и се отправи към терасата. Оня женкар веднага се вторачи в големия й бюст и я загледа как се приближава.

— Имате ли нещо против да седна тук? — попита Тами.

Той се поизправи и посегна към стола.

— Заповядайте.

Какъв велик миг! От всички ненаситни донжуановци, които се облизваха около бара и на терасата на «Ръмхедс», тя бе избрала него. Бе свалял и по-млади сладурчета, но сега тя бе най-знойната в заведението.

— Казвам се Ейвъри Толсън. От Мемфис съм.

— А аз съм Либи. Либи Локс от Бирмингам.

Сега бе Либи. Имаше сестра на име Либи, майка на име Дорис, а тя се казваше Тами. И страшно се надяваше, че няма да се обърка. Макар да не носеше халка, имаше съпруг, който по съдебен път се бе прекръстил на Елвис и сега вероятно бе в Оклахома Сити, където се вживяваше в ролята на Краля и може би чукаше девойчета с тениски, на които пише «Обичай ме нежно».

— Какво те е довело насам? — попита Ейвъри.

— Дойдох да се позабавлявам. Пристигнах сутринта. Отседнала съм в «Палмите». А вие?

— Аз съм адвокат, занимавам се с данъци и ако искаш, вярвай, но съм тук в командировка. Принуден съм да идвам по няколко пъти в годината. Истинско мъчение.

— Къде сте отседнали?

Той посочи вилите.

— Собственост са на нашата фирма. Тук човек си почива добре.

— Много са красиви.

Женкарят не се поколеба.

— Искаш ли да ги разгледаш?

Тя изхихика като гимназистка.

— Може би по-късно.

Ейвъри се усмихна. Лесно маце. Той обичаше островите.

— Какво пиеш? — попита я.

— Джин с тоник. И с малко лимон.

Ейвъри отиде на бара и се върна с напитките. Премести стола си по-близо до нейния. Сега краката им се допираха. Гърдите й бяха върху масата. Той се взря между тях.

— Сама ли си?

— Да. А ти?

— И аз. Какво ще правиш довечера?

— Не знам.

— Добре. След шест на открито в «Палмите» сервират прекрасна храна. Най-добрите морски деликатеси на острова. Хубава музика. Каквото си поиска човек. И никакви изисквания към облеклото.

— Готово!

Приближиха се още повече един към друг и Ейвъри най-неочаквано пъхна ръка между коленете й. Лакътят му се спря до лявата й гръд и той се усмихна. Тами също му се усмихна. Общо взето, не е чак толкова неприятно, помисли си тя. Но я чакаше работа.

Оркестърът «Босоногите» засвири и празникът започна. Туристи, обикаляли по плажовете, се застичаха отвсякъде. Островитяни по летни бели сака и къси панталони разтвориха сгъваеми маси и ги застлаха с плътни ленени покривки. По плажа се разнесе уханието на варени скариди, на риба и филе от акула на скара. Ейвъри и Либи влязоха, хванати влюбено за ръце в «Палмите» и се наредиха пред бюфета.

Три часа ядоха и танцуваха, пиха, пак танцуваха и много се възпламениха един по друг. Щом Ейвъри се напи, тя пак си поръча само газирана вода. Чакаше я работа. Към десет той едва се държеше на крака и Тами го поведе от дансинга към близката вила. Ейвъри й се нахвърли още от вратата, пет минути се целуваха и натискаха. Успя някак да отключи и влязоха вътре.

— Още по едно питие — предложи Тами, както подобава на момиче, което си пада по удоволствията.

Ейвъри отиде при барчето и й приготви джин с тоник. Той пиеше уиски с вода. Седнаха на балкона пред голямата спалня и загледаха как нащърбената луна обагря нежното море.

Ейвъри си каза, че момичето е пило наравно с него и щом то може да се справи с още едно питие, защо да не пийне и той. Но организмът му си каза думата и Ейвъри се изниза от балкона. Уискито със сода беше на плетената масичка между тях. Тами се усмихна. Стана по-лесно, отколкото се бе надявала. Извади от оранжевия си бански костюм найлонова торбичка и пусна в чашата на домакина две таблетки хлоралхидрат. После отпи от своя джин с тоник.

— Изпий си питието, скъпи — подкани го, когато той се върна. — И да си лягаме.

Ейвъри грабна уискито и отпи. Вкусът му бе притъпен вече от часове. Пак си пийна и започна да се отпуска. Главата му взе да се люшка между раменете и накрая брадичката му опря в гърдите, Ейвъри задиша тежко.

— Спи дълбоко, любими — прошепна Тами.

След две таблетки хлоралхидрат човек с тегло осемдесет килограма спеше непробудно цели десет часа. Тами взе чашата му да види колко от питието е останало. Не беше много. Ейвъри щеше да спи поне осем часа. Тя го смъкна от стола и го затътри до леглото, качи първо главата, после краката. Много внимателно свали синьо-жълтите къси панталони и ги остави на пода. Гледа го известно време, сетне го зави с чаршафа и одеялото. Целуна го за лека нощ.

На тоалетното шкафче намери два ключодържателя с единадесет ключа. На долния етаж, между кухнята и салона с изглед към морето, откри мистериозната заключена врата, която и Мич бе забелязал през ноември. Бе обходил всички стаи на горния и долния етаж и бе пресметнал, че помещението е поне пет на пет метра. Изглеждаше подозрително, защото вечно заключената врата бе метална и на нея имаше табелка с надпис «Склад». Бе единствената стая във вилата с табелка. Преди седмица те с Аби не бяха открили във втората вила подобно помещение.

На единия ключодържател имаше ключ за мерцедес, два ключа от сградата на фирмата, ключ от къща, два ключа от апартаменти и един от бюро. Ключовете във втората връзка не бяха обозначени и доста си приличаха. Тами започна да ги опитва, четвъртият пасна. Тя затаи дъх и отключи вратата. Не я удари ток, не писна алармена инсталация. Мич й бе казал да отвори вратата, да почака пет минути и ако не се случи нищо, да запали лампата.

Тами чака десет минути. Десет дълги страшни минути. Според Мич първата вила бе за съдружниците и доверените им гости, а втората — за адвокатите на щат и други летовници, които трябваше да бъдат държани под наблюдение. Затова се надяваше в първата вила да няма подслушвателни устройства, камери и алармени системи. След десет минути Тами отвори вратата широко и запали лампата. Пак почака, но не чу нищо. Помещението бе квадратно, просторно, с бели стени и гол под — в него имаше дванадесет големи огнеупорни шкафа за папки. Жената се приближи бавно до първия и дръпна горното чекмедже. Не бе заключено.

Изгаси светлината, затвори вратата и се върна горе в спалнята, където Ейвъри хъркаше, потънал в дълбок сън. Беше десет и половина. Тами щеше да работи като луда осем часа и в шест сутринта да се измъкне ни лук яла, ни лук мирисала.

До бюрото в ъгъла бяха наредени три дипломатически куфарчета. Тя ги грабна, изгаси лампите и излезе от вилата. Малкият паркинг бе тъмен и празен, от него до шосето се стигаше по чакълест път. Пред двете вили, успоредно на храстите имаше тротоар, който свършваше при бялата дъсчена ограда. Вратата в нея извеждаше на тревисто хълмче, непосредствено зад него беше първата сграда на хотел «Палмите».

Вилите бяха на две крачки от «Палмите», но докато Тами стигне стая 188, тежките дипломатически куфарчета доста я измъчиха. Стаята бе на първия етаж и гледаше към басейна, а не към плажа. Запъхтяна и потна, Тами почука на вратата.

Аби веднага й отвори. Пое куфарчетата и ги сложи на леглото.

— Всичко наред ли е?

— Засега да. Спи като заклан.

Тами разтърка лицето си и отвори кутия кока-кола.

— Къде е?

Аби бе много делова и не се усмихна.

— В леглото си. Смятам, че разполагаме с осем часа. До шест.

— Проникна ли в помещението? — запита Аби, като й подаде къси панталони и широка памучна блуза.

— Да. Вътре има дванадесет големи незаключени шкафа, няколко кашона и други боклуци, нищо повече.

— Дванадесет?

— Да, високи и големи. Ще имаме късмет, ако успеем да свършим до шест.

Бяха наели единична стая с широко двойно легло. Диванът, масичката и леглото бяха до стената, а в средата имаше мощна копирна машина. Бяха я взели под наем от едно бюро за канцеларско обзавеждане срещу безбожната сума от триста долара за денонощие, в които бе включена и доставката. Бе най-новият и най-голям ксерокс, който можеше да се наеме на острова, обясни им търговецът, който не бе във възторг, че я наемат само за един ден. Но Аби го очарова и започна да нарежда върху тезгяха стодоларови банкноти. До леглото бяха оставили два кашона с общо десет хиляди листа.

Отвориха първото куфарче и извадиха шест тънки папки.

— Същите са — промърмори Тами и взе листовете от първата. — Мич каза, че много треперели на документацията си — обясни тя, както отделяше един по един десетте листа на документа. — Според него имали шесто чувство и веднага надушвали дали някоя секретарка или чиновник е пипал преписката. Затова внимавай. Работи бавно. Щом преснимаш документа, го прибери в папката така, че да се захване за старите дупки. Много е досадно. Преснимай документите един по един, колкото и да са страниците. После бавно ги подреждай по същия начин. Накрая захвани и копието, та всичко да е подредено.

Ксероксът бе толкова мощен, че за някакви си осем секунди извади копия на документ от десет страници.

— Става доста бързо — зарадва се Тами.

Приключиха с първото куфарче само за двадесет минути. Тами подаде двете връзки с ключове на Аби и взе два други сака, с които отново се отправи към вилата.

Аби излезе заедно с нея и заключи вратата. Отиде пред хотел «Палмите», при нисана, нает от Тами. Подкара покрай плажа Севън Майл и отиде в Джорджтаун. На две пресечки от масивната сграда на Швейцарската банка, в тясна уличка със спретнати дървени къщи намери единствения ключар на Големия Кайманов остров, когото бе успяла да открие сама. Къщата му беше боядисана в зелено, рамките на вратите и капаците на прозорците, както и черчеветата бяха бели.

Аби спря колата на улицата и по пясъчната пътека отиде на малката веранда пред къщата, където ключарят и съседите му си пийваха и слушаха по местното радио истинско карибско реге. Щом се приближи, мъжете замълчаха, но никой не се изправи. Наближаваше единадесет часът. Ключарят й бе казал, че ще извади дубликати в работилницата отзад, че цените му са достъпни и като предплата иска седемстотин и петдесет грама ром.

— Извинявайте, че закъснях, господин Дантли. Нося ви малък подарък.

Аби му подаде бутилката ром. Дантли се показа от мрака и я взе. После я огледа.

— Момчета, шише ром!

Аби не разбираше какво си говорят, но очевидно компанията на верандата се зарадва на бутилката скъп ром. Дантли я даде на приятелите си и заведе Аби зад къщата в работилничка, пълна с инструменти и какви ли не дреболии. От тавана висеше само една жълта електрическа крушка, край която кръжаха цели рояци комари. Аби подаде на Дантли единадесетте ключа и той внимателно ги остави върху отрупания тезгях.

— Лесна работа! — каза, без да вдига, очи.

Макар че бе единадесет часът и Дантли бе пил, той се държеше. Вероятно ромът вече не му влияеше. Ключарят си сложи дебели очила и се зае да вади и шлифова дубликатите. Свърши за двадесет минути. Връчи на Аби двете връзки с оригиналните ключове и техните дубликати.

— Благодаря ви, господата Дантли. Колко ви дължа?

— Не ме затруднихте особено — проточи той, — по един долар на ключ.

Аби му плати бързо и си тръгна.

 

 

Тами напълни двата сака с документите в горното чекмедже на първия шкаф. Пет чекмеджета, дванадесет шкафа. За осем часа трябваше шестдесет пъти да отиде при ксерокса и да се върне. В шкафовете имаше папки, бележници, компютърни разпечатки и още папки. Мич бе казал да извадят копия от всичко. Не знаеше какво точно търси, затова ги бе помолил да преснимат всичко до последния лист.

Тами угаси лампата и изтича горе да види как е любовчията. Не бе помръднал. Само похъркваше тихо.

Саковете тежаха някъде към петнадесет килограма и ръцете я боляха, когато стигна в стая 188. А трябваше да извърви разстоянието още петдесет и девет пъти — нямаше да издържи. Аби не се бе върнала от Джорджтаун, затова Тами изпразни внимателно саковете върху леглото. Отпи глътка от кока-колата и излезе с празните сакове. Върна се във вилата. Във второто чекмедже имаше същото, както в първото. Тя подреди папките в чантите с яки ципове. Беше плувнала в пот, едвам си поемаше дъх. Пушеше по четири пакета на ден. Закле се да ги намали на два. Може би дори на един. Качи се по стълбите да провери Ейвъри. Не бе помръднал от последното й идване.

Когато се върна втория път, ксероксът потракваше и бръмчеше. Аби привършваше с второто дипломатическо куфарче и се готвеше да започне третото.

— Извади ли ключовете? — попита Тами.

— Да, всичко е наред. Как е онова приятелче?

— Ако не работеше ксероксът, щеше да го чуеш как хърка.

Тами разтвори новите папки и ги подреди на купчинка върху леглото. Избърса лицето си с мокър пешкир и пак тръгна към вилата.

Аби приключи с третото куфарче и се зае с папките от шкафовете. Тя усвои как да борави с ксерокса и след половин час работеше грациозно и бързо като обиграна служителка от бюро за копирни услуги. Вадеше копия, откопчаваше и закопчаваше листовете в папките, а машината потракваше и бълваше готовите копия.

Третия път Тами се върна задъхана, от носа й капеше пот.

— Третото чекмедже — докладва тя. — Онзи продължава да хърка.

Дръпна циповете на саковете и натрупа още една спретната купчинка върху леглото. Пое си дъх, избърса лице и сложи копията от документите в първото чекмедже в една от чантите. Чак до сутринта щеше да снове между вилата и хотелската стая.

В полунощ рокгрупата «Босоногите» изпя последното парче и хотел «Палмите» се приготви за сън. Тихото бръмчене на копирната машина се чуваше само в стая 188. Вратата беше заключена, щорите бяха плътно спуснати и всички светлини — угасени, светеше само нощната лампа. Никой не забеляза уморената, плувнала в пот жена, която внасяше и изнасяше от стаята двата сака.

След полунощ се умълчаха. Бяха изморени, затънали в работа и уплашени, пък и нямаше какво да си кажат, най-много да обсъдят какво прави заспалият любовник. Той не помръдна до един часа през нощта, когато се обърна настрани, а след двадесет минути се опъна по гръб. Тами го проверяваше при всяко идване и все се питаше какво ще прави, ако той изведнъж отвори очи и й се нахвърли. Тя носеше в джоба на шортите парализиращ спрей, в случай че Ейвъри я нападнеше и й се наложеше да бяга. Мич не й бе казал какво точно да прави, само я бе помолил да не му позволява да се добере до хотелската стая. Бе я посъветвал да го напръска със спрея, да бяга колкото й крака държат и да крещи: «Изнасилват ме!».

Но когато се върна във вилата за двадесет и пети път, Тами се убеди, че той ще спи непробудно още часове. Не стига че трябваше да мъкне саковете като товарно муле, но на всичкото отгоре се налагаше да се качва и по стъпалата — цели четиринадесет — за да проверява донжуана. Затова реши да го наглежда на всяко второ идване до вилата. После при всяко трето.

В два след полунощ вече бяха преполовили работата, бяха преснимали папките от пет от шкафовете. Бяха направили над четири хиляди копия и леглото бе отрупано с купчини документи. Извадените копия бяха наредени покрай стената до дивана в седем реда, високи почти до кръста.

Починаха си четвърт час.

 

 

В пет и половина първите слънчеви лъчи се показаха на изток и Аби и Тами забравиха умората. Аби закрачи още по-бързо около ксерокса и се замоли той да не се повреди. Тами разтърка прасците си и почти на бегом се върна във вилата — за петдесет и първи или петдесет и втори път, вече не помнеше. Но засега това щеше да бъде последният й преход. Ейвъри я чакаше.

Тами отвори пътната врата и както обикновено, отиде право в склада. Остави саковете на пода. Качи се тихо по стълбите, влезе в спалнята и замръзна. Ейвъри седеше на ръба на леглото, с лице към балкона. Чу стъпките й и бавно се обърна към нея. Очите му бяха подути и изцъклени. Намръщи й се.

Инстинктивно Тами разкопча късите панталони в защитен цвят и ги остави да паднат на пода.

— Хей, скъпи! — извика тя, като се стараеше да диша нормално и да се държи като момиче, дошло да се позабавлява. Отиде при леглото, където седеше Ейвъри. — Май си подранил. Хайде да поспим още малко.

Той пак извърна поглед към прозореца. Не каза нищо. Тами седна до него и го помилва по вътрешната страна на бедрото. Плъзна ръка нагоре между краката, но Ейвъри не помръдна.

— Буден ли си? — попита го тя.

Не получи отговор.

— Ейвъри, кажи ми нещо, мили. Нека поспим още малко. Още е тъмно.

Той се отпусна на една страна върху леглото. Изсумтя. Не направи опит да проговори. Само пуфтеше. После затвори очи. Тами качи краката му на леглото и отново го зави.

Стоя до него десет минути и Ейвъри пак се разхърка. Тя нахлузи панталоните и изтича в «Палмите».

— Аби, Ейвъри се събуди! — съобщи паникьосана. — Събуди се и отново заспа.

Аби спри и се втренчи. Двете жени погледнаха кревата, отрупан с документи, от които не бяха извадили копия.

— Добре. Вземи си бързо един душ — отсече Аби спокойно. — После се върни при него в леглото и чакай. Заключи вратата на склада и ми се обади по телефона, когато Ейвъри се събуди и влезе в банята. Ще продължа да вадя копия и ще се опитаме да върнем документите после, когато той иде на работа.

— Много рисковано е.

— Всичко е рисковано. Побързай.

След пет минути Тами-Дорис-Либи, облечена в яркооранжевия бански, пак отиде — без саковете — във вилата. Заключи входната врата и складовото помещение и се качи в спалнята. Свали горнището на банския и се пъхна под завивките.

Хъркането му я държа будна около петнадесет минути. После Тами се унесе. Седна в леглото, за да не заспи. Беше уплашена до смърт — седеше до един гол мъж, който щеше да я убие, ако знаеше какво е направила. Бе толкова капнала, че се отпусна и пак задряма.

 

 

Любовчията дойде на себе си в девет часа и три минути. Изпъшка и се търкулна към края на леглото. Клепачите му бяха залепнали. Отвори бавно очи и яркото слънце го ослепи. Изохка отново. Цепеше го глава, той имаше чувството, че ще се пръсне. Вдъхна дълбоко и от свежия въздух му запищяха ушите. Погледна дясната си ръка. Помъчи се да я вдигне, безуспешно. Най-сетне я размърда и я загледа със замъглен поглед. Опита се да фокусира най-напред дясното си око, после лявото. Часовникът.

Гледа електронния часовник близо тридесет секунди, докато разчете червените цифри. Девет и пет. Да му се не види! В девет го чакаха в банката. Пак изохка. Я, до него имаше жена!

Тами бе усетила, че се е раздвижил и пъшка, но продължи да лежи със затворени очи. Молеше се да не я докосва. Чувстваше, че я разглежда.

Този негодник, този нехранимайко често страдаше от махмурлук. Но като днешния не бе имал никога. Гледаше лицето на жената и се мъчеше да си спомни дали е била добра в леглото. Друго можеше и да не помни, но това не забравяше. Колкото и да бе препил, винаги помнеше жените. Наблюдава я към минута, после се отказа.

— По дяволите! — каза Ейвъри, като се изправи и се опита да пристъпи.

Краката му бяха като от олово и не му се подчиняваха. Опря се на плъзгащата се врата към балкона.

Банята бе на около шест метра и Ейвъри реши да иде в нея. Подпираше се на бюрото и тоалетката. С триста мъки най-сетне стигна в банята. Наведе се над клозетната чиния и се облекчи.

Тами се обърна с лице към балкона. Ейвъри се върна от банята и тя го усети, че сяда откъм нейната страна на леглото. Докосна я нежно по рамото.

— Либи, събуди се!

Раздруса я, но Тами не се помръдна.

— Събуди се, мила! — повтори Ейвъри.

Виж го ти какъв джентълмен бил! Тя му отправи най-чаровната си сънена усмивка. Усмивката на доволната, предана жена, прекарала чудесна нощ. Усмивката на Скарлет О'Хара сутринта, след като Рет я е обладал.

— Страхотен беше, миличък — изгука Тами със затворени очи.

Въпреки болката и гаденето, въпреки вдървените крака и натежалата глава Ейвъри се почувства горд от себе си. Беше направил впечатление на жената. Изведнъж си спомни, че наистина е бил неотразим.

— Слушай, Либи, успах се. Трябва да отивам на работа. Вече съм закъснял.

— Не ти се иска, а? — засмя се Тами. Молеше се наистина да не му се иска.

— Не, не сега. Какво ще кажеш за довечера?

— Ще бъда тук, миличък.

— Чудесно. Трябва да взема един душ.

— Събуди ме, щом излезеш от банята.

Ейвъри се изправи и промърмори нещо, после заключи вратата на банята. Тами се пресегна през леглото до телефона и се обади на Аби. Тя вдигна на третото иззвъняване.

— Ейвъри се къпе.

— Всичко наред ли е?

— Да. И да искаше, нямаше да може да го направи.

— Защо се забави толкова?

— Не можеше да се събуди.

— Усети ли нещо?

— Не. Не помни нищичко. Май го тресе махмурлук.

— Колко ще останеш там?

— Ще го целуна за довиждане, щом излезе от банята. Десет, може би петнадесет минути.

— Добре. Побързай.

Аби затвори телефона, а Тами се претърколи от другата страна на леглото. Записващата апаратура в таванското помещение над кухнята изщрака и върна лентата за следващия телефонен разговор.

 

 

В десет и половина бяха готови за последното щурмуване на вилата. Акцията се състоеше от три етапа. От три смели набега посред бял ден. Тами пъхна новите лъскави ключове в джоба на блузата и тръгна със саковете. Вървеше бързо, отваряше си очите на четири. На паркинга пред вилите още нямаше коли. Движението по шосето бе слабо.

Новият ключ пасна и Тами влезе вътре. Отключи с лекота и складовото помещение и след пет минути вече излизаше от вилата. Вторият и третият набег бяха също тъй бързи и успешни. Преди да напусне склада за последен път, Тами го огледа внимателно. Всичко беше в ред, точно както го бе намерила. Заключи вилата и отнесе двата празни изтъркани сака в хотелската стая.

Цял час Аби и Тами лежаха една до друга на леглото и се присмиваха на Ейвъри и на неговия махмурлук. Сега всичко или почти всичко бе минало. Бяха извършили едно съвършено престъпление. А любовчията им бе станал съучастник, макар и да не подозираше. Решиха, че са се справили лесно.

Камарата доказателства се вмести в единадесет и половина кашона. В два и тридесет гол до кръста островитянин със сламена шапка почука на вратата и съобщи, че е представител на някакъв склад. Аби му посочи кашоните. Нали нямаше закъде да бърза, човекът вдигна първия кашон и лениво го отнесе при камионетката. Като всички местни жители вършеше всичко бавно като костенурка. Работата не е заек, че да избяга!

Двете жени го последваха с взетия под наем нисан до склада в Джорджтаун. Аби огледа помещението и плати в брой наема за три месеца.