Джон Гришам
Фирмата (25)

25

Черните буреносни облаци и дъждът отдавна бяха прогонили летовниците от Севън Майлс Бийч, когато Аби и Мич, мокри до кости и капнали от умора, пристигнаха в луксозната вила за две семейства. Мич бе взел под наем джип мицубиши — мина на заден ход през бордюра и моравата и спря пред вход «Б». Първия път бяха отседнали в сектор «А». Двете части на вилата изглеждаха еднакви с изключение на цвета и част от обзавеждането. Ключът пасна, те с Аби грабнаха багажа и го хвърлиха вътре, а в това време облаците отново се сгъстиха и дъждът зашиба още по-силно.

Разопаковаха куфарите в главната спалня на втория етаж с дълъг балкон, който бе с изглед към мокрия плаж. Като внимаваха какво говорят, разгледаха вилата и провериха всички стаи и килери. Хладилникът бе празен, но барчето бе добре заредено. Мич приготви две питиета, ром и кока-кола, в чест на островите. Седнаха на балкона, изпружиха крака под дъжда и загледаха как океанът се пени и плиска по брега. «Ръмхедс» бе тих и едва се забелязваше в далечината. Двама местни жители седяха на бара, пиеха и гледаха морето.

— Това там е «Ръмхедс» — каза Мич и посочи с чашата в ръка.

— «Ръмхедс» ли?

— Разказах ти за него. Заведение, където летовниците пият, а местните хора играят домино.

— Аха.

Аби не обърна особено внимание. Прозя се и се смъкна в пластмасовия стол. Затвори очи.

— О, Аби, колко е хубаво! За пръв път сме в чужбина, на първия си истински меден месец, а ти заспиваш десет минути, след като сме пристигнали.

— Изморена съм, Мич. Подреждах багажа цяла нощ, докато ти спеше.

— Подреди осем куфара — шест твои и два мои. Взе всичките ни дрехи. Нищо чудно, че не си мигнала цяла нощ.

— Не искам да ми липсват дрехи.

— Да ти липсват ли? Колко бански костюма взе? Десет? Дванадесет?

— Шест.

— Страхотна си. По един за всеки ден. Защо не си сложиш някой?

— Какво?

— Чу ме. Сложи си онзи синия, изрязания, само с две ширитчета отпред, дето тежи половин грам, струва шестдесет долара и не ти скрива почти нищо. Я да го видя!

— Мич, навън вали. Доведе ме на този остров в сезона на мусоните. Виж облаците. Тъмни и тежки, изобщо не помръдват. Тази седмица няма да имам нужда от бански.

Мич се усмихна и започна да разтрива краката й.

— Аз обичам дъжда. Всъщност се надявам да вали цялата седмица. Така ще си стоим вътре, в леглото, ще си пийваме ром и ще се гушкаме до премала.

— Не думай! Нима наистина ти се прави любов? Вече се любихме веднъж този месец.

— Два пъти.

— Мислех, че смяташ цяла седмица да плуваш и да се гмуркаш в морето.

— Не. Току-виж ме причаква някоя акула.

Вятърът се усили, дъждът плискаше върху балкона.

— Хайде да си свалим дрехите — предложи Мич.

 

 

След един час бурята започна да утихва. Вече не валеше толкова силно, накрая дъждът спря. Небето просветля, а черните ниски облаци се насочиха от острова на североизток, към Куба. Малко преди да се скрие зад хоризонта, слънцето изведнъж отново се показа. Къщите покрай плажа и в града, вилите и хотелските стаи се изпразниха; туристите тръгнаха по плажа към водата. «Ръмхедс» изведнъж се изпълни с хора, дошли да поиграят на стрелички или да се почерпят. Онези, които бяха играли домино, възобновиха битките си. Оркестърът в съседното заведение «Палмите» засвири реге.

Мич и Аби поеха безцелно по мокрия пясък край водата към Джорджтаун, по-далеч от мястото, където той бе спрял с момичето. Спомняше си от време на време за него и за снимките. Вече знаеше, че е проститутка, на която Девашър е платил да го прелъсти пред скритите камери. Не очакваше да я види и този път.

Като по знак музиката спря, разхождащите се по плажа се заковаха на място, шумът в «Ръмхедс» утихна и всички насочиха погледи към слънцето, което залязваше зад водата. Заедно с него към хоризонта се спуснаха сиви и бели облачета, останали след бурята. Бавно се превръщаха в оранжеви, жълти и червени сенки, отначало бледи, после изведнъж блеснаха в ослепителни тонове. За миг небето се превърна в платно на художник, по което слънцето със смел замах нанасяше изумителните си багри. Сетне яркото оранжево кълбо докосна водата и след секунди се скри. Облаците станаха черни и безформени. Залез на Каймановите острови.

 

 

Много предпазливо и уплашено Аби караше бавно джипа през ранното утринно движение в търговския район. Бе от Кентъки. Никога не бе карала в лявото платно. Мич я напътстваше и следеше огледалото за обратно виждане. Тесните улички и тротоари вече гъмжаха от летовници, които зяпаха по витрините и търсеха евтини стоки — порцелан, кристал, парфюми, фотоапарати и бижута.

Мич посочи странична уличка, която не биеше на очи, и джипът се промуши между две групи туристи. Той целуна Аби по бузата.

— Ще се срещнем тук в пет.

— Внимавай — каза тя. — Ще ида до банката, после ще полежа на плажа край вилата.

Мич затръшна вратата и изчезна между две магазинчета. Пресечката излизаше на по-широка улица, която водеше към залива Хогсти. Той се вмъкна в магазин за спортни стоки с рафтове, отрупани с плажни ризи, сламени шапки и тъмни очила. Избра си риза на ярка зелени и оранжеви цветя и панамена шапка. След две минути излезе бързо от магазина и се качи на минаващо такси.

— Карайте на летището — нареди той. — Бързо! Гледайте да не ни следят.

Шофьорът не каза нищо, мина между сградите на банките и излезе от града. След десет минути спря пред летището.

— Някой следеше ли ни? — попита Мич и извади пари от джоба си.

— Не, мон. Четири долара и десет цента.

Мич метна пет долара на предната седалка и бързо се отправи към аерогарата. Самолетът на местните авиокомпании излиташе за остров Брак в девет часа. В магазин за подаръци Мич си взе чаша кафе и се скри между рафтовете, отрупани със сувенири. Огледа чакалнята и не забеляза никого. Е, да, нямаше представа как изглеждат преследвачите му, но не видя никой да търси човек, когото е изгубил. Може би следяха джипа или го търсеха в търговския център.

За седемдесет и пет местни долара бе резервирал последното място в тримоторния самолет за десет пътници. Вечерта, когато пристигнаха, Аби бе направила резервация от уличен телефон. В последната секунда Мич притича през аерогарата, излезе на пистата и се качи на самолета. Пилотът блъсна вратите и ги заключи, машината се плъзна по пистата. Не се виждаха други самолети. Вдясно имаше малък хангар.

Десетината туристи се любуваха на лъсналото синьо море и по време на двадесетминутния полет почти не продумаха. Когато наближиха Брак, пилотът се превърна в нещо като екскурзовод и описа широк кръг над малкия остров. Обърна им внимание на високите зъбери, които от изток се спускаха към морето. Без тях, обясни той, островът би бил плосък като Големия Кайман. Приземи плавно самолета на тясната асфалтирана писта.

До малката бяла дъсчена постройка, върху чиито четири стени пишеше «Летище», чакаше човек, бял мъж, който наблюдаваше слизащите пътници. Това бе Рик Аклин, специален агент. От носа му капеше пот, ризата бе залепнала за гърба му. Пристъпи напред и сякаш на себе си изрече:

— Мич!

Мич се поколеба, после тръгна към него.

— Колата е отпред — допълни Аклин.

— А Тарънс? — попита Мич и се огледа.

— Чака те.

— Колата има ли климатична инсталация?

— Май не. Съжалявам.

В автомобила едвам се дишаше, двигателят се задъхваше, фаровете и мигачите не работеха. Докато караха по черния път, Аклин обясни, че на остров Брак нямало избор на коли под наем. Американското правителство било наело тази бричка само защото те с Тарънс не успели да хванат такси. Добре поне че в последния момент намерили стая.

Спретнатите къщички бяха съвсем близо една до друга. Отпред се бе ширнало морето. Спряха на посипан с пясък паркинг пред заведение, което се наричаше «Брак Дайвърс». Старият кей се бе врязал във водата, край него бяха вързани стотина лодки с най-различни размери. На запад по плажа имаше десетина колиби с тръстикови покриви и подпори половин метър над пясъка, където отсядаха леководолази, дошли от всички краища на света. До кея се виждаше барче на открито, нямаше име, но в него човек можеше да поиграе на домино и стрелички. Между гредите по тавана висяха вентилатори, които се въртяха бавно и безшумно и разхлаждаха играчите на домино и бармана.

Уейн Тарънс седеше на масата сам, пиеше кока-кола и наблюдаваше неколцина души, които от кея товареха корабче с безброй еднакви жълти бутилки със сгъстен въздух. Дори за турист облеклото на Тарънс бе прекалено крещящо. Тъмни очила с жълти рамки, кафяви сламени сандали, очевидно купени току-що, черни чорапи, впита памучна риза на шарки в двадесет ярки цвята, лъскав къс клин, който бе доста износен и почти не покриваше мършавите му, болезнено бели крака под масата. Той махна с бутилката кока-кола към двата празни стола.

— Имаш страхотна риза, Тарънс — отбеляза Мич твърде насмешливо.

— Благодаря. И твоята не е лоша.

— И загара ти си го бива.

— Да, да. Трябва да се вживея в ролята си, нали знаеш.

Келнерът се завъртя край тях в очакване да поръчат нещо. Аклин си поиска кока, Мич — кока с малко ром. И тримата се загледаха в корабчето и леководолазите, които товареха обемистата екипировка.

— Какво се случи в Холи Спрингс? — попита накрая Мич.

— Съжалявам, не можахме да се свържем. Следяха те още от Мемфис, а други две коли те чакаха в Холи Спрингс. Нямаше как да припарим до теб.

— Обсъдихте ли с жена си пътуването, преди да тръгнете? — поинтересува се Аклин.

— Ами да. Вкъщи споменахме един-два пъти за него.

Аклин изглеждаше доволен.

— Явно са се приготвили. Близо четиридесет километра ви следваше зелена кола, после се изгуби. Тогава се отказахме.

Тарънс отпи от коката и се намеси:

— Късно в събота вечер самолетът на фирмата тръгна от Мемфис и летя без междинно кацане до Големия Кайман. С него явно са пътували двама-трима от ония главорези. Самолетът излетя обратно за Мемфис рано сутринта в неделя.

— Значи са тук и ни следят?

— Разбира се. Вероятно са ви следили още в самолета, с който пътувахте с Аби. Може да са били мъже или жени, или и мъже, и жени. Може да е бил някой чернокож младеж или азиатка. Кой знае? Не забравяй, Мич, че разполагат с много пари. Двама разпознахме. Единият е рус, около четиридесетгодишен, висок някъде към метър и осемдесет и пет, остриган е много късо, почти по войнишки, и е много як. Прилича на скандинавец. Движи се бързо като котка. Вчера го забелязахме да кара червен форд ескорт, взе го под наем на острова.

— Май съм го виждал — каза Мич.

— Къде? — поинтересува се Аклин.

— В барчето на летището в Мемфис вечерта, когато се върнах от Вашингтон. Усетих, че ме държи под око, и се сетих, че съм го виждал и във Вашингтон.

— Той е. И сега е тук.

— А вторият кой е?

— Тони Върклър, или Тони Двутонния, както му викаме. Той е бивш затворник, съден е за какво ли не, главно в Чикаго. Работи за Моролто от години. Тежи около сто и четиридесет кила и им върши чудесна работа, защото никой не би го заподозрял, че е тръгнал да следи някого.

— Снощи беше в «Ръмхедс» — добави Аклин.

— Снощи ли? И ние бяхме там.

Корабчето с леководолазите се отдалечи тържествено от кея и се отправи в открито море. Оттатък пристана рибарите с малки лодки теглеха мрежите, моряци отплаваха с ярко боядисаните си катамарани. След спокойната сънлива утрин островът се бе пробудил. Половината лодки, завързани за кея, вече бяха излезли в морето или се готвеха да отплават.

— А вие кога пристигнахте в града? — попита Мич и отпи от питието си, в което имаше повече ром, отколкото кола.

— В неделя вечерта — отговори Тарънс, все така вторачен в корабчето с леководолазите, което бавно се отдалечаваше.

— Само от любопитство, колко души сте на островите?

— Четирима мъже и две жени — отвърна Тарънс.

Аклин мълчеше — бе оставил шефа си да говори.

— И защо сте тук? — поинтересува се Мич.

— По няколко причини. Първо, искахме да говорим с теб и да се уточним. Директорът на ФБР Войлс настоява да постигнем споразумение, което те устройва. Второ, ще наблюдаваме онези приятелчета, за да уточним колко от главорезите са тук. Ще използваме тази седмица, за да установим самоличността им. Островът е малък и е удобен за наблюдение.

— И трето, искаш да почернееш, нали?

Аклин се позасмя. Тарънс се усмихна, после се смръщи.

— А, не, тук сме, за да те охраняваме.

— Мен?

— Да. Последния път, когато седях на тази маса, разговарях с Джо Ходж и Марти Козински. Преди около девет месеца. По-точно, в деня, преди да бъдат убити.

— И смяташ, че са решили да очистят и мен?

— Не. Още не.

Мич махна на бармана да му донесе още едно питие. Играта на домино ставаше по-разгорещена и той наблюдаваше как местните хора спорят и се наливах с бира.

— Слушайте, момчета, докато ние си говорим, главорезите, както ги наричате вие, може би следят жена ми на Големия Кайман. Ще съм доста притеснен, докато се върна. Та какво се разбираме?

Тарънс откъсна поглед от морето и корабчето с леководолазите и се обърна към Мич.

— За двата милиона — добре, и…

— То се знае, че е добре, Тарънс. Нали се разбрахме?

— Бъди спокоен, Мич. Ще ти платим един милион, когато ни дадеш всичките папки. После вече няма връщане назад, дето е думата. Вече ще си си сложил главата в торбата.

— Ясно ми е, Тарънс. Ако си спомняш, аз ти го предложих.

— Но това не е кой знае каква философия. Всъщност папките ти не ни трябват, защото в тях няма нищо. Само законни преписки. Трябват ни папките с далаверите, Мич, папките, с които да изправим онези приятелчета пред съда. А да се добереш до тях, ще бъде много по-трудно. Но направиш ли го, ще ти платим още половин милион. Останалото — след последния процес.

— А брат ми?

— Ще опитаме.

— Това не е достатъчно, Тарънс. Обещайте, че ще го измъкнете от затвора.

— Не можем да обещаем. По дяволите, остава му да излежава най-малко седем години.

— Но той ми е брат, Тарънс. Пет пари не давам дали е масов убиец, който чака да му изпълнят смъртната присъда. Той ми е брат и ако искате да се продам, трябва да освободите и него.

— Казах, че ще опитаме, но не можем да обещаем нищо. Няма законен, официален, легитимен начин да го освободим, затова трябва да потърсим друг път. Ами ако му теглят куршума по време на бягството?

— Просто го измъкнете оттам, Тарънс.

— Ще опитаме.

— Ще включите силите и възможностите на ФБР, за да помогнете на брат ми да избяга от затвора, чу ли, Тарънс?

— Имаш честната ми дума.

Мич се отпусна на стола и отпи голяма глътка от питието. Бяха се споразумели. Започна да диша по-леко и се усмихна, загледан във великолепието на Карибско море.

— Та кога ще получим папките? — попита Тарънс.

— Помислих, че не ги искате. Нали каза, че в тях нямало нищо.

— Папките ти, Мич, ни трябват, защото, когато имаме тях, ще имаме и теб. Ще докажеш, че ще работиш с нас, когато ни предадеш папките и се лишиш от правото да бъдеш адвокат.

— След десетина-петнадесет дни.

— Колко на брой са?

— Четиридесет-петдесет. Малките са дебели по два-три сантиметра. Големите няма да се поберат на масата. Не мога да използвам ксерокса във фирмата, затова трябваше да го уредя по друг начин.

— Защо да не ти помогнем с преснимането? — обади се Аклин.

— Няма нужда. Ако опра до вашата помощ, вероятно ще я поискам.

— Как смяташ да ни ги предадеш? — поинтересува се Тарънс.

Аклин отново бе замълчал.

— Много просто, Уейн. Щом извадя копия от всичките и си получа милиона, ще ви връча ключ от една стаичка в района на Мемфис, а вие ще си ги натоварите на пикапа.

— Казах ти, ще внесем парите в банкова сметка в Швейцария — повтори Тарънс.

— Аз пък не ги искам в Швейцария. Аз ще определя как ще ми ги дадете и вие ще го направите. Аз съм си заложил главата, затова и ще диктувам условията. Поне повечето от тях.

Тарънс се усмихна, изръмжа и погледна към кея.

— Значи нямаш доверие на швейцарците?

— По-точно, спрял съм се на друга банка. Работя с перачи на пари, не забравяй, Уейн, така че съм станал спец по укриването на суми в сметки в чужбина.

— Ще видим.

— Кога ще се запозная с тетрадката за клана Моролто?

— След като получим твоите папки и изплатим първия милион. Ще те напътстваме, доколкото можем, но ще действаш главно сам. Ние с теб ще трябва да се срещаме доста често, а това, разбира се, е твърде опасно. Сигурно ще се наложи да се повозим няколко пъти на автобус.

— Няма проблем, но другия път аз ще седна до пътеката.

— Разбира се. Човек, който струва два милиона, има право да си избира мястото в автобусите.

— Няма да доживея да се порадвам на парите, Уейн. И ти го знаеш много добре.

 

 

Мич го забеляза на около пет километра от Джорджтаун, по тясното криволичещо шосе към Бодън Таун. Въртеше се зад очукан малък фолксваген с вдигнат капак, все едно бе спрял заради повреда в двигателя. Бе облечен като местен жител, не бе с туристически дрехи. Лесно би могъл да мине за англичанин, който работи в представителството на Великобритания или в някоя банка. Бе загорял до бронзово от слънцето. Държеше гаечен ключ, сякаш преценяваше дали ще му свърши работа, и изгледа джипа, профучал по лявото платно. Беше Скандинавеца.

Смяташе, че е останал незабелязан.

Мич инстинктивно намали на петдесет километра в час, за да го изчака. Аби се обърна и загледа шосето. Десетина километра тесният път до Бодън Таун следваше бреговата ивица, после се разклоняваше и океанът се скриваше от погледа. След няколко минути зеленият фолксваген на Скандинавеца се показа с голяма скорост иззад един завой. Джипът на Макдиър бе много по-наблизо, отколкото бе очаквал преследвачът. Щом видя, че са го забелязали, той рязко намали скоростта и зави по първото отклонение, посипано с бял чакъл, към паркинга при океана.

Мич натисна газта до дупка и отпраши към Бодън Таун. Западно от малкото селище зави на юг и след по-малко от два километра се озова до океана.

Беше десет часа сутринта и на паркинга на клуба «Ейбанкс Дайв» почти нямаше коли. Двете сутрешни лодки с леководолази бяха отплавали преди половин час. Семейство Макдиър се отправи бързо към барчето, където Хенри вече разнасяше бира и цигари на хората, играещи домино.

Бари Ейбанкс се бе облегнал на подпората на тръстиковия покрив на барчето и наблюдаваше как двете лодки с леководолази изчезват зад острова. Всички щяха да направят по две гмуркания на места като Завоя на Бони, Дяволската пещера, Райския камък и нос Роджърс Рек, където той хиляди пъти се бе гмуркал и бе обучавал туристи. Някои от тези места бяха открити от него.

Аби и Мич се приближиха до Ейбанкс и Мич тихо му представи жена си. Собственикът на клуба не бе много любезен, но не бе и груб. Тръгнаха към малкия пристан, където някакъв мъж подготвяше за плаване деветметрова рибарска лодка. Ейбанкс излая няколко неразбираеми команди към младежа, който или бе глух, или не се страхуваше от шефа си.

Мич стоеше до Ейбанкс, който сега ръководеше нещата, и посочи барчето на петдесетина метра от кея.

— Познаваш ли всички там? — попита той.

Ейбанкс погледна Мич и се намръщи.

— Опитаха се да ме проследят, докато идвах насам. Просто ми е интересно — поясни Мич.

— Всички са постоянни клиенти — отвърна Ейбанкс. — Няма непознати.

— А сутринта забеляза ли непознати?

— Слушай, клубът привлича какви ли не особняци. Не си водя списък кои са странни и кои нормални.

— Виждал ли си един дебел чернокос американец, цяла канара е.

Ейбанкс поклати глава. Работникът подкара лодката назад, отдалечи се от пристана, после се насочи към хоризонта. Аби седеше на малката тапицирана пейка и гледаше как кеят изчезва от погледа. В найлоновата торба между краката й имаше два нови шнорхела и очила за гмуркане. Уж отиваха да се разходят, да се погмуркат и да половят риба, стига да кълвеше. Шефът на клуба склони да ги придружи, но едва след като Мич много настоя и подметна, че трябва да обсъдят някои лични въпроси. Лични въпроси, свързани със смъртта на сина му.

 

 

От мотел «Кайман Кай» край плажа, от балкона на втория етаж, пред който бе метната мрежа срещу насекомите, Скандинавеца наблюдаваше как двете глави с шнорхелите се показват и пак се скриват при рибарската лодка. Подаде бинокъла на Тони Върклър Двутонния, който бързо се отегчи и му го върна. Зад Скандинавеца стоеше ослепителна блондинка в цял черен бански костюм, който бе толкова изрязан над бедрата, че стигаше чак до гръдния й кош. Тя взе бинокъла. Проявяваха подчертан интерес към общия работник.

— Нищо не разбирам — обади се Тони. — Ако искат да говорят сериозно, защо им е младежът? Защо им е още един чифт уши?

— Сигурно си приказват за гмуркане и рибарлък — отвърна Скандинавеца.

— Не знам — рече блондинката. — Обикновено Ейбанкс не си пилее времето по рибарски лодки. Предпочита да е с леководолазите. Трябва да има сериозна причина, за да загуби цял ден с двама начинаещи гмуркачи. Намислили са нещо.

— Кой е младежът? — попита Тони.

— Един от общите работници, Ейбанкс има десетина.

— После можеш ли да поговориш с него? — рече Скандинавеца.

— Няма да е лошо — одобри идеята Тони. — Покажи му нещо голичко, почерпи го. Начаса ще пропее.

— Ще опитам — отвърна блондинката.

— Как се казва? — поинтересува се Скандинавеца.

— Кийт Рук.

 

 

Кийт Рук направи завой и спря лодката до кей на нос Ръм. Мич, Аби и Ейбанкс слязоха на брега и се отправиха към плажа. Кийт не бе поканен да обядва с тях. Остана при лодката и колкото да убие времето, започна да я мие.

Барчето «Шипрек» бе на стотина метра, под сянката на няколко дървета. Бе тъмно и усойно, с мрежи върху прозорците и скърцащи вентилатори на тавана. Не звучеше реге, никой не играеше на домино или на стрелички. Обедните посетители бяха тихи, хората по масите бяха погълнати от разговорите си.

От масата на Мич се виждаше морето на север. Поръчаха си сандвичи със сирене и бира — специалитет на острова.

— Това барче е по-различно — отбеляза тихо Мич.

— Много по-различно — потвърди Ейбанкс. — И си има основателна причина. То е свърталище на наркотрафикантите, които притежават доста от богаташките къщи и вили наоколо. Довтасват на острова със собствените си самолети, влагат парите си в многото ни банки и прекарват няколко дни, за да си нагледат имотите.

— Квартала си го бива.

— Наистина. Разполагат с милиони и общуват само помежду си.

Келнерката, едра хубава мулатка, тръсна на масата три ямайски бири, без да каже и дума. Ейбанкс се подпря на лакти, наведе се и сниши глава, обичайната поза, в която се разговаряше в този бар.

— Значи смяташ, че ще се измъкнеш? — попита той.

Мич и Аби също се наведоха и събраха глави ниско над масата, точно над бирите в средата.

— Не да се измъкна, а да избягам. Ще бягам като попарен, но на всяка цена ще се отскубна. И ми трябва твоята помощ.

Ейбанкс помисли за миг и погледна нагоре. Повдигна рамене.

— Но какво очакваш от мен?

Най-после отпи от бирата.

Аби я забеляза първа. Само жена можеше да усети, че друга жена се опитва много елегантно да подслушва невинния им разговор. Бе седнала с гръб към Ейбанкс — едра блондинка, почти цялото й лице бе скрито зад евтини тъмни очила. Загледана в океана, тя слушаше напрегнато. Когато тримата се наведоха напред, жената изправи гръб и нададе ухо. Седеше сама на маса за двама.

Аби впи нокти в крака на съпруга си и тримата замълчаха. Блондинката в черно се ослуша, после се обърна към масата си и бирата.

 

 

За една седмица на Каймановите острови Уейн Тарънс си бе оправил гардероба. Нямаше ги вече сламените сандали, впития къс клин и хипарските очила за слънце. Нямаше ги и болезнено белите му крака. Сега те бяха яркорозови, изгорели до неузнаваемост. След три дни на остров Брак — този заден двор на тропиците, те с Аклин, командировани тук от правителството на САЩ, най-неочаквано се озоваха в евтина стая на Големия Кайман, твърде далеч от Севън Майлс Бийч и от плажа. Тук бяха разположили командния си пункт за наблюдение на семейство Макдиър и на други хора, които ги интересуваха. Тук, в мотел «Кокоунът», се настаниха в стаичка с две единични легла и без топла вода. В сряда сутринта се бяха свързали с обекта — Макдиър, и настояха да се срещнат час по-скоро. Той не прие. Бил много зает. Те с жена му карали медения си месец и нямали време за срещи. Единственото, което обеща, бе да се видят по-късно.

Във «Фарът» по шосето към Бодън Таун, в четвъртък вечерта, когато Мич и Аби си похапваха риба на скара, Лейни, агентът Лейни, облечен като островитяните и приличащ на местен негър, дойде на тяхната маса и предаде нареждането. Тарънс настояваше за среща.

На Каймановите острови се внасяха пилета не от най-добро качество. Второкачествени пилета, предназначени не за местните жители, а за американските туристи, които не можеха да живеят без любимата си храна. Полковник Сандърс полагаше огромни усилия да научи младите островитянки, и негърките, и мулатките, как се пържат пилета. Не ги биваше за това.

И тъй, агент Уейн Тарънс от нюйоркския квартал Бронкс бързо уреди тайна среща в заведението за пържени пилета «Кентъки Фрайд Чикън» на Големия Кайманов остров, единственото подобно заведение тук. Смяташе, че ще е безлюдно. Но сгреши.

Стотина прегладнели летовници от Джорджия, Алабама, Тексас и Мисисипи бяха изпълнили салона и се тъпчеха с пилета с хрупкава коричка, със салата и картофено пюре. В американските ресторанти бе по-вкусно, но и тези пилета не бяха за изхвърляне.

Тарънс и Аклин седяха в едно сепаре в препълнения ресторант и нервно наблюдаваха вратата. Не бе късно да се измъкнат, ако се наложи. Имаше прекалено много хора. Най-после Мич влезе сам и се нареди на дългата опашка. Занесе порциите в червена пластмасова кутия на тяхната маса и седна. Не поздрави, не каза нищо. Започна да яде пилето и двете гарнитури, за които бе платил четири долара и осемдесет и девет цента местни пари.

— Къде беше? — попита Тарънс.

Мич се зае с едно пилешко бутче.

— На острова. Глупаво е да се срещаме тук, Тарънс. Я виж колко много посетители има.

— Ние си знаем работата.

— Да, както в корейския магазин за обувки.

— Много смешно, няма що. Защо не дойде да се срещнем в сряда?

— Бях зает, не ми беше до вас. Нямам ли опашка?

— Разбира се, че нямаш. Ако имаше, Лейни щеше да те пресрещне на входа.

— Тук се чувствам неспокоен, Тарънс.

— Защо ходи при Ейбанкс?

Мич обърса устата си, както държеше бутчето. Бе доста малко.

— Има лодка. Реших да идем за риба и да поплуваме, затова го помолих да го уреди. Ти къде беше, Тарънс? Да не си ни следил с някоя подводница?

— Какво каза Ейбанкс?

— Какво ли? Той знае много думи: ей, дай една бира, кой ни следи? Цял куп думи.

— Те ви следяха, знаеш ли?

— Те ли? Кои «те»? Вашите «те» или техните «те». Следят ме толкова много хора, че задръстват движението.

— Лошите, Мич. Онези от Мемфис, от Чикаго и Ню Йорк. Онези, които утре ще ти видят сметката, ако се правиш на интересен.

— Трогнат съм. Та значи ме следят? И къде съм ги отвел? За риба, да поплуват? Стига, Тарънс. Те следят мен, вие следите тях, те следят вас. Ако натисна внезапно спирачката, на гърба ми ще се лепнат двадесет души. Защо се срещаме тук, Тарънс? Заведението е препълнено.

Агентът се огледа отчаян.

Мич затвори кутията с пилето.

— Слушай, Тарънс, нервите ми са изопнати и вече не ми се яде.

— Успокой се, никой не те следеше, докато идваше насам от вилата.

— Зад мен все е чисто, Тарънс. Сигурно и зад Ходж и Козински винаги е било чисто. Били са на чисто при Ейбанкс. На чисто в леководолазната лодка. На погребенията си. За кой дявол трябваше да идваме тук, Тарънс! Аз си тръгвам.

— Добре. Кога излита самолетът ти?

— Защо? Смятате да ме следите ли? Мен ли ще следите или тях? Ами ако те проследят вас? Ами ако всичко се обърка и аз започна да следя всички?

— Я не се занасяй, Мич.

— В девет и четиридесет сутринта. Ще се опитам да ти запазя място. Можеш да седнеш до прозореца, до Тони Двутонния.

— Кога ще получим папките?

Мич се изправи с пластмасовата кутия в ръце.

— След около седмица. До десет дни. И отсега нататък никакви срещи на обществени места. Не забравяй, че те пречукват адвокати, а не тъпи агенти от ФБР.