Джон Гришам
Фирмата (24)

24

Едва за втори път, откакто бе започнал работа, на Мич му разрешиха да посети тежкарския стол на петия етаж. Ейвъри го покани с обяснението, че съдружниците са силно впечатлени от това, че през февруари Мич е отчитал средно по седемдесет и един часа работа на седмица, та искали да го възнаградят с обед. Никой служител не можеше да откаже подобна покана, каквито и графици, срещи, клиенти, срокове и други страшно важни, неотложни и критични дела да имаше в «Бендини, Ламбърт и Лок». Никой служител в историята на кантората не бе отказвал покана за обед в стола. Всеки получаваше по две такива покани годишно, по списък.

Мич разполагаше с два дни, за да се подготви. Отпърво реши да откаже и когато Ейвъри му подметна за обеда, през ума му минаха какви ли не неубедителни причини да отхвърли поканата. Да яде, да се усмихва, да бъбри и да се сближава с престъпници, колкото богати и изтънчени да бяха те, бе много по-неприятно, отколкото да сподели на автогарата паница супа с някой бездомник. Но ако откажеше, щеше да престъпи традицията. А както се развиваха нещата, поведението му и бездруго будеше доста подозрения.

И тъй, щеше да седне с гръб към прозореца, да се усмихва насила и да води незначителни разговори с Ейвъри, Ройс Макнайт и то се знае, с Оливър Ламбърт. Знаеше, че ще е на масата на тези тримата. Знаеше го от два дни. Знаеше и че ще го наблюдават уж нехайно, но внимателно, и ще се мъчат да открият някакви признаци на отчаяние или цинизъм. Или нещо друго. Знаеше, че ще се хващат за всяка негова дума, каквото и да кажеше. Знаеше, че ще го хвалят и ще му обещават какво ли не.

Оливър Ламбърт бе по-мил от всякога. Било своеобразен рекорд адвокат на щат да отчете седемдесет и един часа седмично, каза той, докато Рузвелт поднасяше котлетите. Обясни благо, като оглеждаше помещението, че всички съдружници били изумени и възхитени. Мич се усмихна пресилено и се зае с месото. Останалите съдружници, учудени или безразлични, разговаряха вяло, съсредоточени върху яденето. Мич преброи осемнадесет съдружници още на работа и седем пенсионирани — те бяха спокойни, с панталони в защитен цвят и пуловери.

— Имаш необикновена енергия — обади се Ройс Макнайт както дъвчеше.

Мич кимна учтиво. Да, да, използвам енергията си през цялото време, помисли той. Гледаше да не си спомня за Джо Ходж и Марти Козински, нито за другите трима мъртви адвокати, чиито портрети висяха на стената долу. Но нямаше как да не мисли за снимките с момичето на плажа и се питаше дали всички знаят за тях. Всички ли ги бяха видели? Бяха ли си ги предавали от ръка на ръка по време на някой малък обед, на който са присъствали само съдружници? Девашър бе обещал, че няма да ги показва на никого, но колко струваше честната дума на един главорез? Сто на сто ги бяха виждали. Войлс бе подметнал, че в далаверите са забъркани всички съдружници и повечето служители.

Нямаше апетит, затова можеше да се сметне, че се е справил прилично. Дори изяде кръгло хлебче, намазано с масло, колкото другите да видят, че се държи естествено, и да не усетят, че няма никакъв апетит.

— Значи другата седмица заминавате с Аби на Каймановите острови? — попита Оливър Ламбърт.

— Да, тогава е пролетната ваканция, още преди два месеца запазихме една от вилите. Изгаряме от нетърпение да идем.

— Много неподходящо време си избрал — отбеляза Ейвъри, намусено. — Изостанали сме с цял месец.

— Ние винаги сме изостанали с месец, Ейвъри. Какво значение има една седмица? Сигурно искаш да взема преписките, по които работя?

— Идеята не е лоша. Аз винаги го правя.

— А, без тия, Мич — обади се уж възмутен Оливър Ламбърт. — Фирмата няма да се продъни, докато си в отпуска. Вие с Аби заслужавате една седмица почивка.

— Много ще ти хареса — вметна Ройс Макнайт, сякаш Мич не бе ходил на островите, сякаш онова нещо на плажа не се бе случило и никой не знаеше за снимките.

— Кога заминавате? — поинтересува се Ламбърт.

— В неделя сутринта. Рано.

— С «Лиър» ли ще пътувате?

— Не. С компанията «Делта», полетът е директен.

Ламбърт и Макнайт се спогледаха така, че Мич да не забележи. Откакто бе влязъл в стола, Мич усети, че и от другите маси го стрелкат любопитно с очи. Той бе поканен, за да привлече вниманието.

— Обичаш ли леководолазния спорт? — попита Ламбърт — още не му излизаше от ума, че Мич е предпочел пред самолета на фирмата авиокомпанията «Делта».

— Не, но смятаме да се погмуркаме.

— Има един човек при нос Ръм в северния край, казва се Ейдриън Бенч, притежава много добър клуб за леководолазен спорт и чудесни инструктори, които ще те обучат за една седмица. Ще има доста да се потрудиш, но си заслужава.

С други думи, стой по-далеч от Ейбанкс, помисли си Мич.

— Как се казва клубът? — попита той.

— «Ръм Пойнт Дайвърс». Страхотен е.

Мич сви вежди, сякаш за да запомни полезния съвет.

Изведнъж Оливър Ламбърт се натъжи.

— Внимавай, Мич. Сетих се за Марти и Джо.

Ейвъри и Макнайт гледаха мълчаливо в чиниите си, уж покрусени за загиналите млади хора. Мич преглътна и едва не се надсмя над Оливър Ламбърт. Но не се ухили, дори успя да погледне тъжно както другите. Марта и Джо, техните млади вдовици и осиротелите им деца. Марти и Джо, двама млади заможни адвокати, очистени от професионални убийци, преди да са проговорили. Марти и Джо, две многообещаващи акули, излапани от своите. Войлс бе посъветвал Мич да си спомня за Марти и Джо винаги когато види Оливър Ламбърт.

А сега само срещу един милион от него се очакваше да стори каквото е трябвало да направят Марти и Джо, и то без да го надушат. Подир година друг новоназначен служител сигурно ще седи тук и ще слуша как натъжените съдружници говорят за младия Мич Макдиър, за неговата изключителна енергия и какъв прекрасен адвокат е щял да стане, ако не е била злополуката. Още колцина ли щяха да убият?

Мич искаше два милиона. И още едно-две неща.

Цял час разговаряха тежко-тежко и си похапваха. Накрая съдружниците един по един се извиниха, размениха по няколко думи с Мич и излязоха от стола. Казаха му, че се гордеят с него. Свързвали с него огромни надежди за бъдещето. За бъдещето на «Бендини, Ламбърт и Лок». Той се усмихна и благодари.

 

 

Докато Рузвелт поднасяше сладкиша с бананов крем и кафето, Тами Грийнуд Хемпхил от бюрото «Секретарски услуги Грийнуд» спря зад лъскавото пежо на паркинга на училището мръсния си фолксваген. Остави двигателя запален. Направи няколко крачки, мушна ключ в багажника на пежото и извади тежка черна чанта. Затвори багажника и отпраши с колата си.

Аби пиеше кафе при малкия прозорец на учителската стая и се взираше през дърветата и игрището към паркинга в далечината. Почти не виждаше колата си. Усмихна се и погледна часовника. Дванадесет и половина, както бе предвидено.

Тами караше внимателно по задръстените улици към центъра. На всичкото отгоре трябваше и непрекъснато да гледа огледалото. Както обикновено, не забелязваше нищо. Спря на мястото, запазено за нея на паркинга срещу сградата на някогашната борса за памук.

Този път в чантата имаше девет папки. Тами ги нареди грижливо на сгъваемата масичка и започна да вади копия. «Сигалас», фонд «Лети Плънк», «Хандиман Хардуер» и две папки, завързани с широка гума, върху които пишеше «Преписки на Ейвъри». Направи по две копия от всеки лист хартия в папките и старателно ги подреди. Отбеляза датата, часа и надписа върху всяка папка. Досега беше вписала двадесет и девет папки в счетоводната книга. Мич бе й казал, че вероятно ще са около четиридесет. Тами сложи по едно копие от всяка преписка в сейфа, скрит в килера, после отново прибра в чантата оригиналните папки и по едно копие от тях.

Следвайки указанията на Мич, преди седмица бе наела на свое име малък склад на авеню Съмър. Бе на двадесетина километра от центъра на града; след половин час Тами бе в склада и отключи шкафа с номер 38в. Сложи вторите копия от деветте папки в малък кашон и в края на една корица отбеляза датата. Намести кашона до други три, оставени на пода.

Точно в три следобед беше на паркинга на училището, спря зад пежото, отвори багажника му и остави чантата, откъдето я бе взела.

След няколко секунди Мич излезе от сградата на фирмата и се протегна. Вдъхна дълбоко въздух и огледа Фрънт Стрийт. Бе чудесен пролетен ден. През пет пресечки на север, на деветия етаж забеляза, че щорите на прозореца са спуснати. Значи всичко бе наред. Усмихна се и се върна в кабинета си.

 

 

В три часа през нощта се измъкна от леглото, нахлузи избелелите дънки, фланелка с емблемата на университета, плътни бели чорапи и стари работни ботуши. Искаше да прилича на шофьор на камион. Без да продума, целуна Аби, която бе будна, и излезе. Улица Ийст Медоубрук бе безлюдна, както и другите улици между къщата и магистралата. Едва ли някой го следеше в този ранен час.

Кара около петдесет километра на юг по магистралата и стигна Сенътобия, щата Мисисипи. Денонощният паркинг за камиони на стотина метра от шосето с четири ленти, на който спираха мнозина, светеше отдалеч. Мич се промуши между камионите и отиде в дъното на паркинга, където през нощта бяха спрели стотина коли. Отиде при автомивката и зачака.

Иззад ъгъла се показа чернокож младеж с каскет на отбора «Фолкънс», който се загледа в беемвето. Мич позна агента от автогарата в Ноксвил. Изгаси двигателя и слезе от колата.

— Вие Макдиър ли сте? — попита агентът.

— Че кой друг? Къде е Тарънс?

— Вътре, седи до прозореца. Чака те.

Мич отвори вратата и подаде ключовете на агента.

— Къде ще я откараш?

— Малко по-нататък. Ще се погрижа за нея. Никой не те следеше от Мемфис. Не се тревожи.

Младежът се качи в колата, промуши се между две колонки за дизелово гориво и се насочи към магистралата. Мич изпроводи с поглед беемвето, докато то се скри, после влезе в бюфета. Беше три и четиридесет и пет.

Шумното заведение бе пълно с мъжаги на средна възраст, които пиеха кафе и ядяха банички. Чистеха зъбите си с цветни клечки за зъби и си приказваха как са ловили костур и за отношенията на автогарата. Мнозина говореха със силен северняшки акцент. Мърл Хагард виеше от джубокса.

Адвокатът вървеше плахо към дъното, докато в един неосветен ъгъл не забеляза познато лице, скрито под авиаторски очила и каскета на бейзболния отбор на щата Мичиган. Лицето се усмихна. Тарънс държеше листа с менюто и наблюдаваше входната врата. Мич се вмъкна в сепарето.

— Здравей, приятелю — каза Тарънс. — Как се чувстваш при камионите?

— Отлично. Но все пак предпочитам автобусите.

— Следващия път ще опитаме влак или нещо друго. Колкото за разнообразие. Лейни взе ли колата?

— Лейни ли?

— Онзи, чернокожият. Той е агент, нали знаеш?

— Никой не ни е запознавал. Да, взе я. Къде ще я откара?

— Надолу по магистралата. Ще се върне след около час. Ще гледаме да тръгнеш до пет часа, за да бъдеш в кабинета си в шест. Само това оставаше, да объркаме програмата ти за деня.

— Тя вече е отишла по дяволите.

Накуцваща келнерка на име Дот се приближи бавно и попита какво ще поръчат. Само кафе. През входната врата нахлу тълпа шофьори на тежкотоварни камиони, които изпълниха бюфета. Сега вече песента на Мърл почти не се чуваше.

— Е, как са приятелчетата от фирмата? — попита бодро Тарънс.

— Всичко е наред. Непрекъснато отчитат часове и богатеят. Благодаря за интереса.

— Няма защо.

— Как е моят стар приятел Войлс? — поинтересува се Мич.

— Откровено казано, доста е притеснен. Днес ми се обажда два пъти и ми повтори за десети път, че държи да получи отговор. Рече, че си имал предостатъчно време. Поуспокоих го. Споменах му за тази наша среднощна среща край магистралата и той направо се развълнува. Трябва да му се обадя след четири часа.

— Кажи му, че един милион не ме устройва. Все се перчите, че хвърляте милиарди за борбата с организираната престъпност, тъй че ще се поохарчите малко и за мен. Какво значат за правителството два милиона долара в брой?

— Значи вече искаш два милиона?

— Да, два милиона. Нито цент по-малко. Искам един милион сега и един след време. Вече вадя копия от папките, сигурно ще свърша до няколко дни. Мен ако питаш, в тях няма нищо незаконно. Ако ги дам на някого, ще бъда лишен завинаги от адвокатски права. Затова, щом ти ги предоставя, ще ми платиш първия милион. Нещо като вноска на доверието.

— Как да ги платим?

— Внесете ги в сметка в някоя банка в Цюрих. Но подробностите ще обсъждаме по-късно.

Дот плъзна две чинийки на масата и сложи върху тях две чаши от различни сервизи. Почна да сипва кафето от около метър и опръска всичко наоколо.

— А вторият милион? — попита Тарънс, без да обръща внимание на кафето.

— Когато ние с теб и Войлс решим, че съм ви предоставил достатъчно документи, за да заведете дело, ще получа половината. След като свидетелствам в съда за последен път, ще получа втората половина. Съвсем справедливо, Тарънс.

— Да. Договорихме се.

Мич вдъхна дълбоко и се почувства отпаднал. Бяха се разбрали, бяха сключили сделка. Бяха се споразумели. Не бяха го скрепили с подписи, но договорът бе непоклатим. Мич отпи от кафето, ала не усети вкуса му. Бяха се споразумели за парите. Той вече фигурираше във ведомостта на Федералното бюро. Нямаше връщане назад.

— Има още нещо, Тарънс.

Агентът наведе глава и се пообърна надясно.

— Какво?

Мич се опря на лакти и се наклони към агента.

— Няма да ви струва нито цент, нито пък ще ви затрудни.

— Слушам.

— Брат ми Рей е в затвора в Бръши Маунтън. Има да излежава още седем години. Освободете го. Искам да излезе оттам.

— Това е нелепо, Мич. Можем да правим много неща, но не и да освобождаваме затворници. Виж, ако бе във федерален, а не щатски затвор, щеше да е друго.

— Слушай, Тарънс, слушай ме добре. Ако мафията вземе на мушка мен, няма да прости и на брат ми. И знам, че ако директорът на ФБР реши да го измъкне от затвора няма да има проблеми. Сигурен съм. А вие, приятелчета, ще измислите как да стане.

— Но нямаме власт над щатските затвори.

Мич се усмихна и отново отпи от кафето.

— Джеймс Ърл Рей избяга от затвора в Бръши Маунтън, без никой да му помага отвън.

— Чудесна идея, няма що. Щурмуваме затвора като командоси и измъкваме брат ти. Направо прелест!

— Не се прави на интересен, Тарънс. За мене този въпрос не подлежи на преговори.

— Добре де. Ще видя какво мога да направя. Нещо друго? Има ли още изненади?

— Не. Само въпроси къде ще идем и какво ще правим. Къде ще се крием в началото. Къде ще се спотайваме по време на процесите? Къде ще изживеем остатъка от живота си? Ей такива дребни въпроси.

— Можем да ги обсъдим по-късно.

— Какво ви казаха Ходж и Козински?

— Малко. Имаме една тетрадка, доста дебела е, в нея сме събрали и номерирали всичко, което знаем за клана Моролто и за фирмата. Най-вече за далаверите на Моролто, за организацията, основните фигури в нея, незаконната им дейност и тъй нататък. Ще я прочетеш, преди да се заловим за работа.

— Което, естествено, ще стане, след като си получа първия милион.

— Разбира се. Кога можем да видим папките?

— След около седмица. Успях да извадя копия от четири преписки, по които работи друг. Вероятно ще се добера до още.

— Кой прави копията?

— Това не те интересува.

Тарънс се позамисли и се отказа да пита.

— Колко са преписките?

— Четиридесет-петдесет. Изнасям ги по няколко наведнъж. Върху някои съм работил осем месеца, върху други — седмица-две. Доколкото мога да съдя, всичките са на клиенти, които не се занимават с нищо незаконно.

— С колко от тях си се срещал лично?

— С двама-трима.

— Тогава не се обзалагай, че всичките са законни. Ходж ни каза, че съществуват бутафорни преписки, или преписки за изпотяване, както ги наричат съдружниците. Те се въргалят от години и всеки новоназначен служител си блъска главата с тях. Обемисти са, изискват стотици часове работа и създават на новобранците самочувствието, че са истински адвокати.

— Преписки за изпотяване ли?

— Така каза Ходж. Играта е проста, Мич. Прилъгват те с парите. Затрупват те с работа, която изглежда законна и в голямата си част сигурно е законна. После, след няколко години, без да усетиш, си се забъркал в далаверите. Вече си затънал до гуша и няма измъкване. Дори ти, Мич. Постъпи през юли, преди осем месеца, и вероятно вече си се докоснал до някои гешефти. Не си го знаел, не си имал повод да го подозираш. Но те вече са те оцапали.

— Два милиона, Тарънс. Два милиона и брат ми.

Агентът отпи от хладкото кафе и когато Дот мина наблизо, си поръча кокосов сладкиш. Погледна часовника си и хвърли изпитателен поглед към тълпата шофьори на камиони, които пушеха, пиеха кафе и говореха като курдисани. Оправи тъмните си очила.

— Значи какво да кажа на господин Войлс?

— Кажи му, че ще приема едва след като се съгласи да измъкне Рей от затвора.

— Все ще го уредим някак.

— Убеден съм.

— Кога заминаваш за Каймановите острови?

— Рано в неделя. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

— Я ми кажи колко различни групи ще ме следят. Или питам прекалено много? Сто на сто подире ми ще се влачи цяла тълпа, а да ти призная, се надявахме да бъдем малко сами.

— Във вила на фирмата ли ще отседнете?

— Разбира се.

— Хич не си въобразявай, че ще бъдете сами. Там сигурно има повече жици, отколкото на електрическо табло. Може би и някоя и друга камера.

— Звучи успокояващо. Може да прекараме две-три нощи в леководолазния клуб на Ейбанкс. Ако сте наблизо, отбийте се да се почерпим.

— Много смешно, няма що. Ако сме наблизо, ще има някаква причина. И ти няма да я знаеш.

Тарънс изгълта сладкиша. Остави два долара на масата и се отправиха с Мич към тъмния край на паркинга. Мръсната асфалтова настилка вибрираше от включените дизелови двигатели на камионите. Агентът и Мич зачакаха в мрака.

— След няколко часа ще говоря с Войлс — каза Тарънс. — Защо утре следобед не си направите с жена ти една спокойна съботна разходка с колата?

— Имаш ли нещо предвид?

— Да. На петдесет километра източно има град, който се казва Холи Спрингс. Стар е, къщите са отпреди войната между Севера и Юга. Жените обичат да ги разглеждат от колите. Нашият приятел Лейни ще кара яркочервен шевролет с регистрационен номер на Тенеси. Следвай го. Ще намерим място, където да поговорим.

— Безопасно ли ще е?

— Имай ни доверие. В случай че забележим или надушим нещо, ще се разкараме. Обикаляйте града един час и ако не видите Лейни, изяжте по един сандвич и се приберете. Значи онези типове са някъде наблизо. Няма да рискуваме.

— Благодаря. Нямате грешка.

Лейни зави край ъгъла с беемвето и скочи от колата.

— Чисто е.

— Добре — обади се Тарънс. — До утре, Мич, приятен път!

Стиснаха си ръце.

— По онзи въпрос няма да преговарям, Тарънс — повтори Мич.

— Викай ми Уейн! До утре!