Джон Гришам
Фирмата (23)

23

В осем и половина сутринта във вторник Нина подреди на купчинка разхвърляните по бюрото му листове и папки. Обичаше този ранен утринен ритуал — да подрежда бюрото и да уточнява програмата на Мич за деня. Бележникът, в който бяха отбелязани срещите, бе оставен в ъгъла върху писалището. Нина надникна в него.

— Предстои ви тежък ден, господин Макдиър.

Мич прелистваше някаква папка и се стараеше да не й обръща внимание.

— Всичките ми дни са тежки.

— В десет часа имате съвещание при Махан във връзка с обжалването на «Делта Шипинг».

— Очаквам го с нетърпение — промърмори Мич.

— В единадесет и половина имате заседание при Толсън по ликвидацията на компанията «Грийнбрайър». Секретарката съобщи, че ще трае поне два часа.

— Защо два часа?

— Не ми плащат, за да задавам въпроси, господин Макдиър. Почна ли да го правя, ще ми изстине мястото. В три и половина ви вика Виктор Милиган.

— По какъв въпрос?

— Пак ще ви напомня, господин Макдиър, аз не задавам въпроси. А след петнадесет минути трябва да бъдете в офиса на Франк Мълхоланд.

— Да, знам. Къде се намира?

— В сградата на някогашната борса за памук. На четири-пет пресечки по Фрънт Стрийт, на ъгъла с авеню Юниън. Минавали сте оттам стотици пъти.

— А, да. Друго?

— Да ви донеса ли нещо за хапване, когато се върна от обед?

— Не, в града ще изям на крак един сандвич.

— Готови ли са материалите за срещата с Мълхоланд?

Мич мълком посочи тежката черна адвокатска чанта. Нина излезе. Само след секунди Мич мина по коридора, спусна се по стълбите и излезе от сградата. Спря за миг под една улична лампа, после се обърна и тръгна бързо към центъра на града. В дясната ръка държеше черната чанта, а в лявата — тъмночервеното дипломатическо куфарче от кожа на змиорка. Такъв бе сигналът.

Спря до пожарогасителя пред зеленото здание с капаци на прозорците. Изчака малко, после пресече Фрънт Стрийт. Това бе друг сигнал.

На деветия етаж на някогашната борса за памук Тами Грийнуд от бюрото «Секретарски услуги Грийнуд» се дръпна от прозореца и си облече палтото. Заключи вратата след себе си и натисна копчето на асансьора. Зачака. Предстоеше й да се срещне с човек, заради когото като нищо можеха да я убият.

Мич влезе във фоайето и пое право към асансьорите. Не забеляза никой, който да буди подозрение. Десетина бизнесмени разговаряха, както влизаха и излизаха. Една жена шепнеше нещо в телефонния автомат. Пред входа откъм авеню Юниън сновеше човек от охраната. Мич натисна копчето на асансьора и зачака. Беше сам. Но тъкмо когато вратата се отвори, някакъв младок, издокаран с черен костюм и лъскави обуща с бомбета, се вмъкна в асансьора. Мич се бе надявал да пътува сам.

Офисът на Мълхоланд бе на седмия етаж. Мич натисна копчето, без да обръща внимание на младежа в черния костюм. Докато асансьорът се изкачваше, двамата съсредоточено наблюдаваха мигащите номера на етажите над вратата. Мич се дръпна назад в тесния асансьор и остави тежката чанта на пода, до десния си крак. Вратата се отвори на четвъртия етаж и в асансьора припряно се качи Тами. Младокът я погледна. Бе облечена донемайкъде строго. Най-обикновена къса плетена рокля без предизвикателно деколте. Най-обикновени обувки. Онзи я погледна пак. Косата й бе боядисана в мек червеникав оттенък. Младокът я стрелна още веднъж с очи и натисна копчето за затваряне на вратата.

Тами се качи с голяма черна адвокатска чанта като тази на Мич. Без да го поглежда, застана до него и внимателно я остави до неговата. На седмия етаж Мич грабна нейната чанта и слезе. На осмия младото конте в черния костюм също се измъкна от асансьора, а на деветия Тами слезе с тежката черна адвокатска чанта, натъпкана с преписки на «Бендини, Ламбърт и Лок», и я отнесе в своята канцелария. Заключи вратата и дръпна резето, бързо си свали палтото и влезе в стаичката с ксерокса. Папките бяха седем, всяка бе дебела най-малко два-три сантиметра. Тами ги сложи внимателно на сгъваемата масичка до машината и взе папката с надпис «Кокър-Ханкс до Ийст Тексас Пайп». Махна алуминиевата скоба, взе листовете от папката и започна да вади копия от купчината документи, писма и бележки.

След половин час седемте папки бяха прибрани обратно в адвокатската чанта. Копията, подредени в четиринадесет папки, бяха заключени в огнеупорен сейф, скрит в малък килер, който също бе заключен. Тами остави чантата до вратата и зачака.

 

 

Франк Мълхоланд бе съдружник във фирма от десетина души, специализирали се в банкови операции и застраховки. Клиентът му бе възрастен мъж, собственик на верига железарски магазини, възлизащи в един момент на стойност осемнадесет милиона, преди неговият син и предалият го надзорен съвет да вземат компанията в свои ръце и да го принудят да се оттегли. Старият завел дело. Компанията пък завела дело срещу него. Всеки съдел всекиго вече година и половина. Сега, когато адвокатите бяха напълнили гушите, бе дошло време нещата да се уредят. Фирмата «Бендини, Ламбърт и Лок» се бе нагърбила да даде консултация за данъците на сина и на новия надзорен съвет, а преди два месеца Ейвъри бе представил Мич на двете спорещи страни. Смятаха да предложат на стария компенсация от пет милиона долара в стоки, дивиденти и няколко акции.

Мълхоланд не бе съгласен. Непрекъснато повтаряше, че неговият клиент не бил алчен и знаел, че няма да си възвърне контрола върху компанията. Върху своята компания! Но пет милиона долара изобщо не го задоволяваха. Всеки съдебен състав, колкото и тъпи да са членовете му, ще прояви съчувствие към стареца и бе повече от очевидно, че оспорваната собственост възлиза поне на двадесет милиона.

Цял час спориха, правиха предложения и се пазариха и накрая Мич увеличи сумата на обезщетението на осем милиона, а адвокатът на стареца заяви, че ще помисли дали да не отстъпи на петнадесет милиона. Мич любезно прибра документите в дипломатическото си куфарче, а Мълхоланд учтиво го изпроводи до вратата. Разбраха се да се видят пак след седмица. Стиснаха ръце като първи приятели.

Асансьорът спря на петия етаж и Тами влезе най-спокойно. Нямаше други пътници, освен Мич.

— Някакви проблеми?

— Не. Заключих по две копия.

— Колко време ти отне?

— Половин час.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и Тами взе празната адвокатска чанта.

— Утре на обед? — попита тя.

— Да — отговори й Мич.

Вратата се отвори и Тами изчезна на четвъртия етаж. Той се спусна сам до фоайето, което беше празно, ако не се брои същият човек от охраната. Мичъл Макдиър се отдалечи бързо от зданието, носеше две тежки чанти, и важно се върна във фирмата.

 

 

Двадесет и петият рожден ден на Аби бе отпразнуван доста скромно. В «Гризанти» тя и Мич си шепнеха и се опитваха да се усмихват. Не им беше лесно. В този момент някъде в ресторанта агент на ФБР държеше касета, която щеше да сложи в автомата за цигари в преддверието точно в девет часа, а Мич трябваше да бъде там няколко секунди по-късно и да я вземе, без да го забележат или заловят злосторниците, които не познаваше и не знаеше как изглеждат. От записа щеше да се разбере точно каква сума ще получи семейство Макдиър в замяна на предоставените улики и за неспокойния живот след това.

Ядяха колкото да не е без никак, опитваха се да се усмихват и да водят дълъг разговор, но главно се притесняваха и поглеждаха часовниците си. Вечерята бе кратка. В девет без петнадесет бяха приключили. Мич се отправи към тоалетната и пътьом огледа тъмното преддверие. Автоматът за цигари бе в ъгъла, тъкмо където се очакваше да бъде.

Поръчаха си кафе; точно в девет Мич отново отиде при автомата в преддверието и нервно пусна шест монети по двадесет и пет цента, след което в памет на Еди Ломакс дръпна ръчката под надписа «Марлборо». Бързо бръкна в отвора, взе цигарите и след като опипа тъмната кухина, намери касетата. Телефонният автомат до машината за цигари иззвъня и той подскочи. Извърна се и огледа преддверието. Беше празно, само на бара седяха двама мъже и наблюдаваха телевизионния екран зад бармана. От тъмния ъгъл в дъното се разнесе пиянски смях.

Аби следеше всяка негова стъпка и движение. Мич се върна и седна срещу нея. Вдигна вежди.

— Е?

— Взех я. Касета за твоя малък касетофон «Сони».

Отпи от кафето и се усмихна невинно, както оглеждаше бързо препълнения ресторант. Не ги наблюдаваше никой. Никой не им обръщаше внимание.

Подаде на келнера сметката, която той бе оставил на масата, и кредитна карта.

— Бързаме — каза доста грубо.

Келнерът се върна след няколко секунди. Мич се подписа.

В беемвето наистина имаше подслушвателни уредби. И то доста. Преди четири дни хората на Тарънс го бяха огледали спокойно и много внимателно, докато чакаха автобуса. Апаратурата бе много скъпа и бе инсталирана професионално, та да се чува и записва и най-леката въздишка или кашляне. Микрофоните обаче можеха само да слушат и да записват, но не и да те следят. Колко мило от тяхна страна, помисли си Мич, само слушат, без да следят маршрута на беемвето.

Мич и Аби си тръгнаха от паркинга на ресторанта, без да си продумат. Тя отвори внимателно портативния касетофон и сложи касетата. Подаде слушалките на мъжа си. Натисна копчето. Наблюдаваше го как слуша и кара безцелно към магистралата.

Гласът бе на Тарънс:

«Здравей, Мич. Днес е вторник, двадесет и пети февруари, малко след девет вечерта. Честит рожден ден на прекрасната ти съпруга! Записът ще трае десетина минути. Инструктирам те да го изслушаш внимателно един-два пъти и после да го унищожиш. В неделя имах разговор на четири очи с директора Войлс и го осведомих за всичко. Между другото, ми бе приятно да пътуваме с автобуса. Войлс е много доволен от развоя на нещата, но смята, че сме разговаряли достатъчно. Настоява да се споразумеем, и то бързо. Обясни недвусмислено, че никога не сме плащали три милиона и няма намерение да ги даде и на теб. Руга доста, но с една дума, каза, че можем да платим най-много един милион в брой, вложени в швейцарска банка, и никой, дори Службата за държавни приходи, няма да узнае за тези пари. Един милион долара, освободени от данъци. Това е най-високата сума, която сме давали на някого, и Войлс каза, че ако не я приемеш, да си гледаш работата. Ще направим тази фирмичка на пух и прах и без теб, Мич.»

Мич се усмихна мрачно, загледан в колите, които профучаваха край тях при отбивката. Аби очакваше някакъв знак, сигнал, изсумтяване или въздишка, нещо, което да подскаже как вървят нещата. Но не рече нищо.

Записът продължи:

«Ще се грижим за теб, Мич. Можеш винаги при нужда да разчиташ на закрилата на ФБР. Редовно ще проверяваме как си. И ако след няколко години решиш да се преместиш в друг град, ще го уредим. Можеш да се преселваш всеки пет години, ще поемем разноските и ще ти намираме работа. Добра работа във Федералната агенция на ветераните от армията, в Социалното осигуряване или пощите. Войлс спомена, че не е изключено да ти уредим високоплатена длъжност в частна фирма, сключила договор за доставки с правителството. Кажи какво желаеш и ще го получиш. Естествено, ще ви осигурим нова самоличност на теб и жена ти и ако искате, можете да я променяте всяка година. Не е проблем. Ако ти хрумне нещо по-добро, съобщи ни. Можеш да живееш в Европа или в Австралия, стига да предпочиташ. Ще бъдеш обграден с внимание. Знам, обещаваме твърде много, Мич, но сме съвсем сериозни и ще сключим с теб договор. Ще ти платим един милион в брой, освободен от данъци, и ще те устроим, където пожелаеш. Това е нашето предложение. А в замяна ти трябва да ни предадеш фирмата и клана Моролто. За това ще говорим по-късно. Времето ти изтече. Войлс ме притиска, трябва да побързаме. Обади ми се на онзи телефон в девет часа в четвъртък от телефонния автомат до мъжката тоалетна в ресторант «Хюстън» на улица Поплар. Всичко хубаво, Мич.»

Той прекара пръст по шията си, Аби спря касетата и я върна. Мич й подаде слушалките и тя заслуша съсредоточено.

Разхождаха се невинно из парка като двама влюбени, хванати за ръце, вървяха, огрени от хладната ясна лунна светлина. Спряха при едно оръдие и се загледаха във величествената река, която бавно криволичеше към Ню Орлиънс. При същото оръдие, където покойният Еди Ломакс бе стоял в суграшицата и бе съобщил резултатите от последните си разследвания като детектив.

Аби държеше касетата и гледаше надолу към реката. Бе я прослушала два пъти; не я остави в колата, току-виж, някой я задигнал. Вече седмици наред мълчаха и си говореха само навън, затова думите идваха трудно.

— Знаеш ли, Аби — продума накрая Мич и удари дървеното колело на оръдието, — открай време си мечтая да работя в поща. Имах един чичо, беше селски раздавач. Чиста работа.

Правеше рискован опит да прояви чувство за хумор. Но успя. Аби се поколеба, после леко се засмя и Мич усети, че наистина я е развеселил.

— Тъй де, а аз бих могла да мия подовете в болница за ветерани от войната.

— То оставаше да миеш подове. Можеш да сменяш подлоги, да вършиш нещо полезно и незабележимо. Ще живеем в спретната дървена къщичка на Мейпъл Стрийт в Омаха. Аз ще се казвам Харви, а ти — Телма, трябва да си измислим някакво кратко, непретенциозно фамилно име.

— Например По — добави Аби.

— Страхотно. Харви и Телма По. Семейство По. Ще имаме един милион долара в банката, но няма да сме в състояние да похарчим и цент, защото всички на Мейпъл Стрийт ще забележат и веднага ще почнем да бием на очи, което е доста нежелателно.

— Ще си променя носа.

— Но носът ти е съвършен.

— Носът на Аби е съвършен, но на Телма? Трябва да го променим, не мислиш ли?

— Да, сигурно.

Тези шегички изведнъж му омръзнаха и Мич замълча. Аби мина пред него и той я прегърна през раменете. Загледаха как някакъв влекач бавно тегли сто шлепа под моста. От време на време някой облак закриваше луната, от запад ту се появяваше, ту утихваше хладен вятър.

— Вярваш ли на Тарънс? — попита Аби.

— В какъв смисъл?

— Да допуснем, че не направиш нищо. Вярваш ли, че някога ще проникнат във фирмата?

— Страх ме е да не го вярвам.

— Значи вземаме парите и дим да ни няма?

— За мен, Аби, е по-лесно да взема парите и да избягам. Нямам си никого. При теб е по-друго. Никога вече няма да видиш родителите си.

— Къде ще идем?

— Не знам. Но ми се ще да се махнем от Щатите. Не можем да имаме сляпо доверие на ФБР. Ще се чувствам по-сигурен в друга държава, но няма да го кажа на Тарънс.

— Какво ще правиш сега?

— Ще приема предложението, после бързичко ще се запретна да осигуря необходимата информация и корабът да бъде потопен. Не знам какво търсят, но все ще го открия. Щом Тарънс получи достатъчно материали, изчезваме яко дим. Ще вземем парите, ще си направим пластични операции на носовете и дим да ни няма.

— Колко са парите?

— Над един милион. Те ни разиграват със сумата. Можем да се пазарим.

— Колко ще получим?

— Два милиона в брой, освободени от данъци. Нито цент по-малко.

— Ще ги дадат ли?

— Да, но не е там въпросът. Въпросът е дали да ги вземем и да избягаме?

На Аби й стана студено и той я заметна с палтото си. Притисна я по-силно до себе си.

— Сделката е мръсна, Мич — обади се жена му, — но поне ще бъдем заедно.

— Казвам се Харви, а не Мич.

— Мислиш ли, че ще бъдем в безопасност, Харви?

— Тук не сме в безопасност.

— Не ми харесва тук. Чувствам се самотна и се страхувам.

— А на мен ми писна да бъда адвокат.

— Хайде да вземем варите и да се разкараме.

— Готово, Телма.

Аби му даде касетата със записа. Той я погледна, после я запокити надолу, зад крайбрежния булевард, по посока на реката. Хванати за ръце, прекосиха бързо парка и се отправиха към беемвето, спряно на Фрънт Стрийт.