Джон Гришам
Фирмата (21)

21

Седемнадесет дни и седемнадесет нощи Мич и Аби Макдиър живяха неспокойно, но без да бъдат тревожени от Уейн Тарънс или някой негов колега. Всичко си вървеше постарому. Мич работеше по осемнадесет часа на ден, включително в събота и неделя, и излизаше от фирмата само колкото за да се прибере с колата вкъщи. Обядваше на бюрото. Ейвъри пращаше други служители да попълват исковете за преразглеждане на делата или да се явяват в съда. Мич рядко напускаше кабинета, своето тясно убежище, където бе сигурен, че Тарънс не може да го намери. Доколкото бе възможно, не се мяркаше по коридорите, в тоалетните или бюфета. Наблюдаваха го, бе убеден. Не знаеше кой, но неколцина души дебнеха всяко негово движение. Така че седеше на бюрото, почти винаги при затворена врата, бъхтеше, отчиташе огромно количество работа и се мъчеше да забрави, че сградата има пети етаж, а на петия етаж е онзи тантурест злобар на име Девашър и той притежава няколко снимки, които могат да го унищожат.

Дните минаваха, не се случваше нищо и Мич все повече се затваряше в своята черупка с надеждата, че последният епизод в корейския обущарски магазин вероятно е изплашил Тарънс или са го уволнили заради гафа. Може би Войлс просто щеше да се откаже от операцията и Мич щеше да продължи щастливо по своя път, да трупа пари, да стане съдружник и да си купува всичко, каквото му хрумне. Но много добре знаеше, че не е така.

За Аби къщата им се бе превърнала в затвор, макар че тя влизаше и излизаше когато иска. Работеше повече в училището, повече се разхождаше из града и поне веднъж на ден ходеше да пазарува. Взираше се във всекиго, особено в мъжете в тъмни костюми, които й хвърляха погледи. Носеше слънчеви очила, за да не виждат очите й. Не ги сваляше и когато вали. Късно вечер, след като се нахранеше сама и сядаше да чака Мич, се вторачваше в стените и едвам издържаше на изкушението да се впусне да ги оглежда. Защо да не провери телефонните апарати под лупа? Жиците и микрофоните едва ли бяха невидими. Често й се приискваше да потърси някакъв наръчник за подслушвателни устройства, за да ги разпознае. Но Мич не даваше и да се издума. Микрофоните наистина бяха монтирани и всеки опит да ги открият щеше да е фатален.

Затова Аби се движеше на пръсти в собствения си дом, чувстваше, че върху нея се извършва посегателство, и знаеше, че това не може да продължи много дълго. И двамата с Мич си даваха сметка колко е важно да се държат естествено, да си говорят естествено. Опитваха се да подхващат нормален разговор как е минал денят, за фирмата, за нейните ученици, за времето, за какво ли не. Но звучеше плоско, често насилено и изкуствено. Докато Мич следваше, се любеха много и буйно: сега почти не го правеха. Някой ги подслушваше.

Стана им навик да излизат на среднощни разходки из квартала. Всяка вечер изяждаха набързо по един сандвич, изричаха заучените фрази, че имат нужда да се поразтъпчат, и излизаха навън. Държаха се за ръце и се разхождаха в студа, говореха си за кантората, за ФБР и какво да предприемат. Винаги стигаха до едно и също заключение, че нямат изход. И така седемнадесет дни и седемнадесет нощи.

На осемнадесетия се получи нов обрат. В девет вечерта Мич се почувства капнал от умора и реши да се прибере вкъщи. Беше работил без почивка петнадесет часа и половина. По двеста долара на час. Както обикновено, мина по коридорите на втория етаж, после се качи по стълбището на третия и уж небрежно надникна във всички кабинети, за да види кой още работи. На третия етаж нямаше никой. Отиде и на четвъртия и пресече широкия правоъгълен вестибюл, сякаш търсеше нещо. Всички лампи бяха изгасени освен една. Ройс Макнайт работеше до късно. Мич се промъкна незабелязано край кабинета. Вратата на Ейвъри беше затворена и той хвана дръжката — беше заключено. Отиде в библиотеката в дъното на коридора, трябваше му една книга. Половин месец бе обикалял така по късна доба и не бе открил над кабинетите и в коридорите телевизионни камери за вътрешно наблюдение. Отсъди, че само подслушват, без да наблюдават.

На изхода каза довиждане на Дъч Хендрикс и се отправи с колата към къщи. Аби не го очакваше толкова рано. Мич отключи тихо вратата откъм гаража и се шмугна в кухнята. Запали една лампа. Жена му бе в спалнята. Между кухнята и кабинета имаше малък салон със сгъваема масичка, на която тя слагаше пощата, получена през деня. Мич остави куфарчето на масичката и тъкмо в този миг видя големия плик, адресиран с черен флумастер до Аби Макдиър. Нямаше адрес на подателя. С дебели черни букви бе написано: «Снимков материал, да не се прегъва». Сърцето му спря, едвам си поемаше дъх. Грабна плика. Беше отварян.

По челото му изби пот. Устата му пресъхна, той не можеше да преглъща. Сърцето му забумка като ковашки чук. Дишането му бе трудно и болезнено. Виеше му се свят. Мич отстъпи бавно от масичката с плика в ръка. Реши, че Аби си е легнала. Наранена, погнусена, опустошена и ядосана до смърт. Избърса чело и се опита да се съвземе. Трябваше да го посрещне като мъж.

Аби наистина бе в леглото и четеше книга, телевизорът бе включен. Кучето се намираше в задния двор. Мич отворя вратата, жена му подскочи като ужилена. Едва не изкрещя срещу неканения гост, преди да познае мъжа си.

— Изплаши ме, Мич.

В очите й той прочете страх, после радост. Не беше плакала. Всичко бе наред. Не бе страдала. Не се бе ядосала. Мич изгуби дар слово.

— Защо си вкъщи? — попита тя и седна в леглото, вече усмихната.

Усмихната ли?

— Нали живея тук! — промълви той.

— Защо не ми се обади?

— Трябва ли да се обаждам, преди да си дойда вкъщи?

Дишането му беше вече почти нормално. Аби беше добре!

— Няма да е лошо. Ела и ме целуни!

Той се наведе над леглото и я целуна. Подаде й плика.

— Какво е това? — запита уж нехайно.

— Ти ми кажи. Адресиран е до мен, но беше празен.

Аби затвори книгата и я остави на нощното шкафче.

Празен значи! Мич се усмихна и пак я целуна.

— Очакваш ли някой да ти изпрати снимки? — попита я, уж не знаеше нищо.

— Не. Сигурно са сгрешили.

Мич почти чуваше как Девашър се смее на петия етаж. Оня дебел мръсник стоеше в някакво тъмно помещение, цялото в жици и апаратура, със слушалки на валчестата глава и се превиваше от смях.

— Чудно нещо — рече той.

Аби си обу дънки и посочи задния двор. Мич кимна. Даваха си прости знаци, само посочваха или кимваха към вътрешния двор.

Той остави плика на сгъваемата масичка и за миг докосна буквите по него. Вероятно бе почеркът на Девашър. Направо го чуваше как се смее. Виждаше дебелото му лице и ехидната усмивка. По време на обеда съдружниците сигурно са разгледали една по една снимките. Мич си представяше как Ламбърт и Макнайт, и дори Ейвъри ги гледат с възхищение, докато си пият кафето и ядат десерта.

Нека да им се любуват, чудо голямо! Нека се наслаждават на блестящите си, богати и щастливи адвокатски кариери през няколкото месеца, които им остават.

Аби мина край него и той й стисна ръката.

— Какво има за вечеря? — попита я колкото да го чуят онези, които подслушваха.

— Защо да не вечеряме навън? Трябва да отпразнуваме, че веднъж си се прибрал в приличен час.

Минаха през кабинета.

— Добра идея — каза Мич.

Промъкнаха се през задната врата, пресякоха вътрешния двор и се скриха в мрака.

— Какво има? — каза Мич.

— Днес получи писмо от Дорис. Пише, че е в Нашвил, но ще се върне в Мемфис на двадесет и седми февруари. Трябвало да те види. Било важно. Писмото беше много кратко.

— На двадесет и седми ли? Че то беше вчера.

— Знам. Сигурно вече е в Мемфис. Какво ли иска?

— Аз пък се чудя къде е.

— Пише, че мъжът й имал договор в града.

— Добре. Тя ще ни намери — каза Мич.

 

 

Нейтън Лок затвори вратата на кабинета и прати Девашър при малката заседателна маса до прозореца. Двамата се мразеха и не го криеха. Но работата си е работа, а те получаваха нареждания от един и същи човек.

— Лазаров нареди да поговоря с тебе насаме — почна Девашър. — Последните два дни бях с него във Вегас. Много е разтревожен. Всички са разтревожени, Лок, а той вярва най-много на теб. Ти си му по-симпатичен, отколкото аз.

— Има защо — подметна Лок, без да се усмихва.

Черните бръчки около очите му се свиха и той впери поглед в Девашър.

— Каза да обсъдим някои неща.

— Слушам.

— Макдиър лъже. Знаеш, Лазаров все се хвали, че имал свой човек във ФБР. Никога не съм му вярвал, и сега не му вярвам напълно. Но според Лазаров източникът твърдял, че през януари във Вашингтон Макдиър се е срещал тайно с големи клечки от ФБР. Бяхме пратили хора, те не са видели нищо, ала няма как да следиш някого през цялото време и той да не те усети. Сигурно сме го изтървали за малко.

— Ти вярваш ли в това?

— Не е важно дали вярвам. Важното е, че вярва Лазаров. Във всеки случай ми каза да обмислим как… хм… да му затворим устата.

— По дяволите, Девашър! Не можем непрекъснато да унищожаваме хора.

— Само да обмислим, нищо повече. Казах на Лазаров, че е твърде рано и ще сгрешим. Но те са обезпокоени, Лок.

— Така не може да продължава, Девашър. Сериозно ти говоря. Ами доброто ни име? При нас има повече смъртни случаи, отколкото на петролните сонди. Хората ще се разприказват. Ще се докараме дотам, че нито един нормален студент по право няма да иска да работи при нас.

— Ти не бери грижа за това. Лазаров нареди да не назначаваме нови хора. Заръча да ти съобщя. А също да видя колцина служители още не са в течение.

— Май петима. Чакай да видя. Линч, Соръл, Бънтин, Майърс и Макдиър.

— Остави го Макдиър. Лазаров е убеден, че той знае повече, отколкото предполагаме. Сигурен ли си, че другите четирима не са усетили нищо?

Лок помисли малко и промърмори под нос:

— Не сме им казвали. Вие ги подслушвате и следите. Какво чувате?

— Нищо. Тези четиримата говорят и се държат така, сякаш не подозират нищо. Можеш ли да ги уволниш?

— Да ги уволня ли? Те са адвокати, Девашър. Адвокати не се уволняват. Работят предано за фирмата.

— Фирмата се променя, Лок. Лазаров настоява да уволним онези, които не са в течение, и да не назначаваме нови. Федералното бюро очевидно е променило стратегията, време е и ние да се променим. Лазаров нареди да огледаме кораба и да запушим пробойните. Само това оставаше да седим със скръстени ръце, докато вербуват хора измежду нашите.

— Да ги уволним — повтори Лок, сякаш не можеше да повярва. — Фирмата никога не е уволнявала адвокати.

— Много трогателно, Лок. Пречукахме петима, а не сме уволнявали никого. Наистина чудесно. Имаш един месец да го направиш, затова помисли какви причини да изтъкнеш. Аз предлагам да уволниш и четиримата наведнъж. Кажи им, че сте загубили голяма сделка и трябва да намалите разходите.

— Ние имаме клиенти, не сделки.

— Добре де. Вашият най-голям клиент ви нарежда да уволните Линч, Соръл, Бънтин и Майърс. А сега мисли как да го направим.

— Как да уволним четиримата, без да уволним Макдиър?

— Ще измислиш нещо, Нат. Имаш цял месец. Отърви се от тях и не назначавай други. Лазаров държи да сме малко и да има доверие на всички. Изплашил се е. И се е ядосал. Излишно е да ти казвам какво ще се случи, ако някое от твоите хлапета изплюе камъчето.

— Излишно е, наистина. Той какво смята да прави с Макдиър?

— Засега същото. Подслушваме го през цялото време, не е обелил и дума пред жена си или някой друг. Нито дума! Бил е сгащен два пъти от Тарънс, но ви е съобщил и за двата случая. Все още мисля, че втората им среща е малко съмнителна, затова си имам едно наум. От друга страна, Лазаров е убеден, че малкият се е срещал с някого във Вашингтон. Опитва се да получи потвърждение. Каза, че източниците му знаят малко, но ще проучат. Ако Макдиър наистина се е срещал с ония от Бюрото и си е премълчал, Лазаров сто на сто ще заповяда да действам незабавно. Затова иска да помислим как да очистим Макдиър.

— Как смяташ да го направиш?

— Още е твърде рано. Не съм се замислял.

— Нали знаеш, че след две седмици отива с жена си да кара отпуската си на Каймановите острови. Ще отседнат в една от нашите вили, както обикновено.

— Не можем да го направим пак там. Ще събудим подозрения. Лазаров ми нареди тя да забременее.

— Жената на Макдиър ли?

— Да. Смята, че ако имат дете, по-лесно ще го изнудваме. Тя взема хапчета против забременяване, тъй че трябва да се вмъкнем у тях и да ги заменим с други.

В този момент големите черни очи на Лок се понатъжиха и той погледна през прозореца.

— Какво, по дяволите, става, Девашър? — попита той тихо.

— Предстои фирмата да се промени, Нат. Изглежда, Федералното бюро проявява голям интерес към нас и не се отказва да ни слага капани. Току-виж, някой от младоците налапа въдицата и тогава му мислете.

— А, едва ли, Девашър. Кой от адвокатите тук ще е толкова глупав да рискува живота и семейството си заради някакви обещания на федералните агенти! Просто не вярвам, че ще се случи. Младежите са прекалено умни и печелят прекалено много пари.

— Дано си прав.