Джон Гришам
Фирмата (20)

20

След задължителното кацане в Атланта самолетът се приземи в студения дъжд на международното летище Мемфис. Спря до изход 19 и плътната тълпа от пътници бизнесмени бързо слезе. Мич носеше само дипломатическото куфарче и брой на списание «Ескуайър». Видя, че Аби го чака при телефонните автомати, и се провря през навалицата. Хвърли куфарчето и списанието до стената и прегърна жена си. Четирите дни във Вашингтон им се бяха сторили цял месец. Целуваха се отново и отново и си шепнеха тихо.

— Какво ще кажеш да излезем довечера? — попита той.

— Вечерята вече е на масата, а виното е в хладилника — отвърна Аби.

Хванати за ръце, минаха през блъсканицата и отидоха при лентата за багажа.

Мич каза тихо на жена си:

— Трябва да поговорим, но не у дома.

Аби стисна ръката му по-силно.

— Предстои ни доста дълъг разговор.

— Какво се е случило?

— Не мога да ти кажа с две думи.

— Защо ли изведнъж се изнервих?

— Запази спокойствие. Продължавай да се усмихваш. Наблюдават ни.

Тя се усмихна и погледна надясно.

— Кой?

— Ще ти обясня след малко.

Мич внезапно я издърпа вляво от себе си. Пресякоха талазите от движещи се хора и се отправиха към тъмно претъпкано барче, където бизнесмените пиеха, гледаха телевизионния приемник над тезгяха и чакаха своите полети. Току-що се бе освободила кръгла масичка, отрупана с празни халби, и Мич и Аби седнаха с гръб към стената, за да виждат и тезгяха, и движещите се хора. Бяха един до друг, на около метър от съседната маса. Мич се взираше във вратата и изучаваше лицето на всеки влизащ.

— Колко ще стоим тук? — попита Аби.

— Защо?

Тя изхлузи дългото кожено палто от лисица и го сгъна върху стола от другата страна на масата.

— Какво гледаш?

— Усмихвай се още малко! Дръж се, като че ли наистина съм ти липсвал. Хайде, целуни ме!

Докосна я леко по устните, известно време се гледаха усмихнати в очите. Целуна я и по бузата и пак впери поглед във вратата. Един келнер се втурна към масата и я разчисти. Поръчаха си вино.

Аби му се усмихна.

— Как беше командировката?

— Скучна. Четири дни слушахме лекции по осем часа на ден. След първия ден почти не излизах от хотела. За тридесет и два часа ни обясниха промените в данъчните закони, които би трябвало да усвояваме половин година.

— Успя ли да разгледаш града?

Мич се усмихна и погледна жена си замечтано.

— Липсваше ми, Аби. Както не ми е липсвал никой. Обичам те. Ти си очарователна, просто великолепна. Неприятно ми е да пътувам сам и да се събуждам в чуждо хотелско легло без теб. И имам да ти казвам нещо ужасно.

Аби престана да се усмихва. Той бавно огледа салона. Пред тезгяха в три реда бяха застанали пътници, които гледаха мача между «Никс» и «Лейкърс» и подвикваха. Изведнъж стана по-шумно.

— Ще ти кажа — допълни Мич. — Но е твърде вероятно някой да ни следи. Не че ще ни чуят, но сигурно ни наблюдават. Усмихвай се от време на време, макар че ще ти е трудно.

Донесоха виното и Мич започна разказа си. Не пропусна нищо. Аби проговори само веднъж. Обясни й за Антъни Бендини и стария Моролто, за Нейтън Лок, израсъл в Чикаго, и за Оливър Ламбърт, както и за онези, от петия етаж, които следят всичко.

Аби нервно отпиваше от виното и храбро се мъчеше да прилича на нормална любеща съпруга, която е тъгувала за мъжа си, докато го е нямало, а сега слуша с огромно удоволствие разказа му за семинара по данъчно облагане. Наблюдаваше хората около тезгяха, отпиваше от виното и понякога се усмихваше на Мич, а той й разправяше за прането на пари и за убитите адвокати. Аби бе изтръпнала от страх. Дишаше запъхтяно. Но продължаваше да слуша и да се преструва.

Келнерът донесе още вино, навалицата понамаля. След един час Мич завърши с шепот:

— Войлс каза, че Тарънс ще се свърже с мен след няколко дни, за да разбере дали ще им сътруднича. Сбогува се и си тръгна.

— И това се случи във вторник? — попита Аби.

— Да. Първия ден.

— Какво прави през останалите дни?

— Почти не съм спал, почти не съм ял, кажи-речи, през цялото време ме болеше глава.

— И аз усещам как ще ме заболи.

— Извинявай, Аби. Идеше ми да хвана първия самолет, три дни не можах да дойда на себе си.

— Сега и аз съм като попарена. Направо не мога да повярвам. Звучи ми като лош сън, само дето е много по-страшно.

— И това е само началото. Този път ФБР не си поплюва. Иначе защо директорът ще се среща с мен, някакво начеващо адвокатче от Мемфис, при студ десет градуса под нулата, на бетонна пейка в парка? Възложил е акцията на петима агенти в Мемфис и на трима във Вашингтон, каза, че нямало да жалят средства, за да разкрият престъпленията на фирмата. Ако си мълча, ако откажа да им сътруднича и си върша работата като предан служител на «Бендини, Ламбърт и Лок», някой ден те ще довтасат със заповед за арест и ще ни приберат до един. Реша ли да им сътруднича, след като предам фирмата на Федералното бюро, ние с теб ще напуснем по късна доба Мемфис и ще идем да живеем в Бойс, щата Айдахо, като господин и госпожа Уилбър Гейтс. Няма да си знаем парите, но ще сме принудени да работим, за да не будим подозрения. След като ми направят пластична операция, ще стана шофьор в склад, а ти ще работиш половин ден в някоя детска градина. Ще имаме две, може би три деца и всяка вечер ще се молим хора, на които не сме виждали очите, да си държат езиците зад зъбите и да ни забравят. Непрекъснато ще живеем с ужаса, че ще ни открият.

— Страхотно, Мич, направо страхотно. — Аби се мъчеше да не заплаче.

Той се усмихна и огледа барчето.

— Имаме и трета възможност. Можем да минем през оная врата, да си купим два билета за Сан Диего, да се промъкнем през границата и до края на живота си да ядем мексикански царевични питки.

— Хайде да заминем!

— Но те вероятно ще ни проследят. Какъвто съм късметлия, Оливър Ламбърт ще ни чака в Тихуана с цял взвод главорези. Няма да излезе нищо. Просто ми хрумна.

— Ами Ламар?

— Не знам. Работи във фирмата от шест-седем години, така че навярно е в течение. Ейвъри е съдружник и очевидно е забъркан.

— А Кей?

— Кой знае! Напълно възможно е съпругите да не са наясно. Мислих за това четири дни, Аби, прикритието е чудесно. Фирмата изглежда точно така, както се очаква. Никой не би се усъмнил. Нима на мен, на теб или на някого, когото канят на работа, ще му мине през ума, че тук се вършат такива злоупотреби? Всичко е изпипано. Само дето Федералното бюро вече ги е надушило.

— И сега очаква ти да свършиш мръсната работа? Защо са избрали теб, Мич? В кантората работят четиридесет адвокати.

— Защото не знаех нищо. Бях невинно пиленце. ФБР не е сигурно кога точно съдружниците изненадват адвокатите на щат с радостната новина, затова не са искали да рискуват с друг. По една случайност последен съм назначен аз и затова са ми заложили капана веднага щом издържах адвокатския изпит.

Аби хапеше устни и сдържаше сълзите си. Погледна с празен поглед вратата на тъмния салон.

— И подслушват всичко, което си говорим — каза тя.

— Не. Само телефонните разговори и това, което си говорим вкъщи и в колите. Имаме възможност да си приказваме тук и в повечето ресторанти, както и на терасата. Но ти предлагам да стоим по-надалечко от плъзгащата се врата. За по-сигурно ще се промъкваме зад бараката и ще си шепнем.

— Май се опитваш да си духовит. Не си прави труда. Не ми е до шеги. Толкова съм изплашена и ядосана, че не ме свърта на едно място. Страх ме е да говоря в собствения си дом. Внимавам за всяка дума, която изричам по телефона, дори когато съм сбъркала номера. Иззвъни ли, подскачам и се втрещявам. А сега и това.

— Я пийни още малко!

— Имам нужда от още доста питиета.

Мич я сграбчи за китката и я стисна силно.

— Чакай малко. Виждам познато лице. Не се обръщай!

Аби затаи дъх.

— Къде?

— От другата страна на бара. Усмихвай се и ме гледай.

Вторачен в телевизионния екран, на високо столче пред тезгяха седеше загорял от слънцето рус мъж с ярък синьо-бял скиорски пуловер. Сякаш току-що бе слязъл от планината. Но Мич бе виждал и във Вашингтон този загар, русите кичури на челото и русите мустаци. Не изпускаше от погледа си мъжа. Синята светлина от екрана озаряваше лицето му. Мич се дръпна на по-тъмно. Русолявият надигна шише бира, поколеба се и ето! — стрелна с очи мястото, където Мич и Аби се бяха сгушили един до друг.

— Сигурен ли си? — попита тя през зъби.

— Да. Виждал съм го във Вашингтон, но не си спомням точно къде. Всъщност съм го забелязвал два пъти.

— От тях ли е?

— Откъде да знам!

— Хайде да се махаме!

Мич остави двадесет долара на масата и те с Аби си тръгнаха от летището.

Седнал зад волана на нейното пежо, той пресече бързо паркинга, плати на пазача и отпраши към центъра. След петминутно мълчание Аби се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Можем ли да говорим?

Мич поклати глава.

— Е, какво беше времето, докато ме нямаше?

Жена му се извърна и погледна през прозореца.

— Студено. Довечера може да превали сняг.

— Цялата седмица температурата във Вашингтон беше под нулата.

Аби сякаш бе поразена от това разкритие.

— Имаше ли сняг?

— Не. Но бе ужасно студено.

— Какво съвпадение! Студено и тук, и там.

Мич се подсмихна. Поеха мълчаливо по отклонението.

— Кой ще спечели Голямата купа? — попита той.

— «Ойлърс».

— Така ли мислиш? Аз съм за «Редскинс». Във Вашингтон говореха само за това.

— Виж ти! Какви особняци са хората там.

Пак замълчаха. Аби закри уста с опакото на дланта си и се загледа в мигачите на колите отпред. Бе толкова стъписана, че би поела риска да заминат за Тихуана. Нейният съпруг, завършил трети по успех право в Харвард, за когото фирмите на Уолстрийт се надпреварваха, човекът, който можеше да започне работа навсякъде, във всяка кантора, бе постъпил при… мафията! След като вече бяха убили петима адвокати, едва ли щяха да се поколебаят да очистят и шести. Нейният съпруг! После се сети за многобройните си разговори с Кей Куин. Фирмата поощрявала адвокатите да имат деца. Фирмата разрешавала на жените им да работят, но не непрекъснато. Фирмата не назначавала никого от заможно семейство. Фирмата изисквала всички да са й предани. Във фирмата имало най-малко текучество. Нищо чудно.

Мич я наблюдаваше внимателно. Двадесет минути, след като си тръгнаха от летището, спряха пред навеса до беемвето. Хванаха се за ръце и отидоха пеш до къщата.

— Това е лудост, Мич.

— Да, но е истина. И няма да ни се размине.

— Какво ще правим?

— Не знам, мила. Но трябва да го направим бързо и нямаме право да грешим.

— Страх ме е!

— Аз съм ужасен.

 

 

Тарънс не чака дълго. Седмица след като при Мемориала бе махнал на Мич за довиждане, младият адвокат го забеляза да крачи забързан в студа към Федералната съдебна палата на Норт Мейн, на осем пресечки от фирмата. Вървя след него още две пресечки, после се мушна в малко кафене с прозорци към улицата, или както я наричаха, алеята. В Мемфис Мейн Стрийт бе забранена за коли. Асфалтът бил покрит с плочник, след като булевардът бил превърнат в пешеходна зона. Тук-там между плочите стърчеше по някое самотно дърво, разпростряло голи клони сред сградите. По алеята се шляеха пияници и скитници, които просеха пари или храна.

Тарънс седна при прозорците и загледа отдалеч как Мич изчезва във Федералната съдебна палата. Поръча си кафе и кифла с шоколад. Беше десет часът сутринта. По графика за деня Макдиър имаше кратко дело в Данъчния съд. Щяло да свърши много бързо, научи Тарънс от съдебния пристав. Агентът зачака.

В съда нищо не ставаше бързо. След един час Тарънс се наведе към прозореца и заразглежда хората, бързащи в далечината. Изпи и третото си кафе, остави на масата два долара и се скри зад вратата. Когато Мич доближи отсрещната страна на алеята, Тарънс веднага се отправи към него.

Мич го видя и за миг забави крачка.

— Здравей! Имаш ли нещо против да повървя с теб?

— Да, Тарънс. Опасно е, не знаеш ли?

Крачеха бързо, без да се гледат.

— Виждаш ли онзи магазин? — каза Тарънс и посочи надясно. — Търся си обувки.

Влязоха в магазина за обувки на Дон Пан. Тарънс отиде в дъното на тясното помещение и спря при рафтовете с евтини пластмасови сандали по 4,99 долара за два чифта. Мич го последва и взе един чифт. Дон Пан или може би някакъв друг кореец ги изгледа подозрително, но не каза нищо. А те се взираха между рафтовете към входа.

— Вчера се обади директорът — прошепна Тарънс, без да движи устни. — Пита за теб. Каза, че е време да вземеш решение.

— Отговори му, че още мисля.

— Споменавал ли си нещо на онези приятелчета от фирмата?

— Не. Все още мисля.

— Добре. Мен ако питаш, не бива да им казваш. — Тарънс подаде на Мич визитна картичка. — Пази я. На гърба има два номера. Можеш да позвъниш на някой от тях, но от уличен автомат. Там има телефонен секретар, просто предай съобщението и посочи кога и къде да се срещнем.

Мич сложи картичката в джоба си.

Тарънс внезапно се сниши.

— Какво има? — попита Мич.

— Май са ни проследили. Току-що видях един от ония главорези, мина край магазина и надникна вътре. Слушай, Мич, слушай ме внимателно. Излизаме заедно и щом се появим навън, изкрещи да се махам и ме блъсни. Аз ще се държа така, сякаш искам да се сбием, а ти хукни към фирмата.

— Заради теб ще ме убият, Тарънс.

— Прави каквото ти казвам. Щом стигнеш във фирмата, съобщи за случката на съдружниците. Кажи им, че съм те пресрещнал и ти си се отскубнал при първа възможност.

Навън Мич блъсна Тарънс по-силно, отколкото бе нужно, и изкрещя:

— Махай ми се от главата! И ме остави на мира!

Тича чак до авеню Юниън, после до Бендини Билдинг вървя по-бавно. Спря в тоалетната на първия етаж да си поеме дъх. Загледа лицето си в огледалото и десет пъти пое дълбоко въздух.

Ейвъри говореше по телефона, още две лампички мигаха върху апарата. На канапето седеше секретарката със стенографски бележник, готова да запише лавината от нареждания. Мич я погледна и каза:

— Излез, ако обичаш. Трябва да поговоря с Ейвъри насаме.

Тя се изправи и Мич я изпроводи до вратата. Ейвъри го наблюдаваше зорко, накрая остави слушалката.

— Какво има? — попита той.

Мич стоеше до канапето.

— Връщах се от съда и ФБР се опита да ме отвлече.

— По дяволите! Кой беше?

— Същият агент. Някой си Тарънс.

Ейвъри вдигна слушалката и продължи да говори.

— Къде стана?

— На пешеходната зона. Вървях сам, мислех си за работата.

— За пръв път ли се появява след онзи случай?

— Да. Най-напред не го познах.

Ейвъри каза в слушалката:

— Обажда се Ейвъри Толсън. Трябва да се чуя незабавно с Оливър Ламбърт… Не ме интересува, че разговаря по телефона. Прекъснете го, и то веднага.

— Какво става, Ейвъри? — попита Мич.

— Здравей, Оливър. Обажда се Ейвъри. Извинявай, че те прекъснах. В кабинета ми е Мич Макдиър. Преди няколко минути се връщал от Федералната съдебна палата и някакъв агент на ФБР го пресрещнал на пешеходната зона… Какво? Да, току-що дойде в кабинета и ми каза… Добре, идваме след пет минути. — Ейвъри остави слушалката. — Успокой се, Мич. И друг път се е случвало.

— Знам, Ейвъри, но не проумявам защо се занимават с мен. Аз съм най-новият служител във фирмата.

— Просто ти играят по нервите. Нищо повече. Седни!

Мич отиде до прозореца и погледна към реката в далечината. Ейвъри беше изпечен лъжец. Сега беше време да каже «те просто се заяждат с нас». Успокой се, Мич! Да се успокои ли? Осем агенти на ФБР бяха натоварени да разследват кантората, а директорът, Дентън Войлс, всекидневно следеше случая. Да се успокои? Току-що го бяха видели да си шепти с агент на ФБР в магазин за евтини обувки. А сега бе принуден да се държи като нищо неподозираща пионка, върху която са се нахвърлили злите сили на правителството. Играели му значи по нервите! Тогава защо онзи главорез го следеше, докато той отиваше в съда? Отговори де, Ейвъри!

— Изплаши ли се? — попита го съдружникът, после го прегърна през раменете и се загледа през прозореца.

— Не особено. Нали Лок ми обясни всичко миналия път. Просто искам да ме оставят на мира.

— Работата е сериозна, Мич. Хич не се заблуждавай. Хайде да идем при Ламбърт.

Мич последва Ейвъри по лъкатушещия коридор. Някакъв непознат в черен костюм им отвори вратата и после я затвори. Ламбърт, Нейтън Лок и Ройс Макнайт стояха до малката заседателна маса. На нея пак имаше магнетофон. Мич седна отсреща. Черноокия се настани на председателското място и се загледа в Мич. Заговори, заплашително намръщен. В стаята нямаше усмивки.

— Мич, след първата среща през август свързвал ли се е с теб Тарънс или някой друг от ФБР?

— Не.

— Сигурен ли си?

Мич удари по масата.

— По дяволите! Казах ви вече! Защо не ме накарате да се закълна?

Лок се стресна. Всички бяха стреснати. Последва тежко, напрегнато мълчание от тридесет секунди. Мич гледаше право в Черноокия, който едва забележимо кимна с глава.

Намеси се Ламбърт, който вечно замазваше положението.

— Слушай, Мич, знаем, че е страшно.

— Разбира се, че е страшно. И никак не ми харесва. Гледам си работата, трепя се по деветдесет часа на седмица и се стремя единствено да бъда добър адвокат и служител на фирмата, а ФБР, кой знае защо, продължава да ми прави тези малки посещения. Сега, сър, аз бих искал да получа някои отговори.

Лок натисна червеното копче на магнетофона.

— Ще поговорим за това след малко. Първо ни кажи какво се случи.

— То е много просто, господин Лок. Отидох във Федералната съдебна палата в десет часа, за да се явя пред съдията Коуфър по делото на Малкълм Дилейни. Бях там около един час и си свърших работата. Излязох от Съдебната палата и тръгнах към кантората, вървях бързо. Навън е седем градуса под нулата. На една-две пресечки северно от авеню Юниън този Тарънс изникна сякаш изпод земята, сграбчи ме за ръката и ме набута в някакво магазинче. Почнах да ругая, но той все пак е агент на ФБР. Не исках да правя сцени. Вътре ми каза, че искал да поговорим. Отскубнах се и се спуснах към вратата. Той ме последва и се опита да ме хване, но аз го блъснах. После изтичах дотук и отидох право в кабинета на Ейвъри. Това е. Друго не ми е казвал.

— За какво искаше да говорите?

— Не му дадох възможност да ми обясни, господин Лок. Нямам намерение да разговарям с разни агенти на ФБР, ако не ми връчат призовка.

— Сигурен ли си, че е същият агент?

— Да. В първия момент не го познах. Не съм го виждал от миналия август. Щом влязохме в магазина, извади значката и пак си каза името. В този миг избягах.

Лок натисна друго копче и се облегна на стола. Ламбърт седеше зад него и се усмихваше донемайкъде сърдечно.

— Слушай, Мич, обяснихме ти и миналия път. Тези приятелчета стават все по-дръзки. Миналия месец са ходили и при Джак Олдрич, докато обядвал в ресторантче на Секънд Стрийт. Не сме наясно какво целят, но тоя Тарънс не е добре. Само ви стряска.

Мич наблюдаваше устните му, но чуваше малко от онова, което той му казваше. Когато заговори Ламбърт, си спомни за Козински и Ходж, за хубавите им вдовици и деца на погребенията.

Черноокия се изкашля.

— Работата е сериозна, Мич. Но ние нямаме какво да крием. Ако ни подозират в нещо, да проучат клиентите ни. Ние сме адвокати. Може да представляваме хора, които заобикалят законите, но не сме допускали никакви нарушения. Много сме учудени.

Мич се усмихна и разпери ръце.

— Какво искате да правя аз? — попита той чистосърдечно.

— Не можеш да направиш нищо, Мич — каза Ламбърт. — Просто стой далеч от това приятелче и бягай, ако го видиш. И ни уведомявай веднага, дори само да те погледне.

— Той тъкмо това и направи — обади се Ейвъри в негова защита.

Мич гледаше много жално.

— Свободен си — рече му Ламбърт. — И ни дръж в течение.

Той излезе от кабинета сам.

 

 

Девашър кръстосваше зад бюрото, без да обръща внимание на съдружниците.

— Лъже, казвам ви. Лъже кучият син. Сигурен съм.

— Твоят човек какво е видял? — поинтересува се Лок.

— Видял е друго. Малко по-различно. Всъщност много по-различно. Според него Макдиър и Тарънс са влезли в магазина за обувки съвсем спокойно. Агентът не го е вкарал вътре насила. Няма такова нещо. Приближил се, поговорили и двамцата се вмъкнали в магазина. Отишли в дъното и се спотайвали там три-четири минути. После друг от моите хора минал край магазина, надникнал вътре, но не забелязал нищо. Очевидно ония са го мернали, защото след няколко секунди са изхвърчали от магазина и Макдиър почнал да блъска Тарънс и да крещи. Има нещо гнило, казвам ви.

— Тарънс хванал ли го е за ръката, за да го вкара насила в магазина? — попита Нейтън Лок бавно и отчетливо.

— Ами, друг път! Макдиър си е влязъл най-спокойно и лъже, че онзи го е стиснал за ръката. Според моя човек са щели да стоят още вътре, ако не са ни забелязали.

— Но не си сигурен — отбеляза Нейтън Лок.

— Не съм сигурен, я! Не са ме канили в магазина.

Девашър продължи да снове, адвокатите гледаха пода. Отви една пура и я пъхна в устата си.

Накрая Оливър Ламбърт поде:

— Слушай, Девашър, не е изключено Макдиър да казва истината, а твоят човек да не е видял добре. Така де! Защо да приемаме информацията ти на гола вяра, Макдиър не го заслужава.

Девашър изръмжа и не му обърна внимание.

— Знаеш ли дали са се срещали от август насам? — поинтересува се Ройс Макнайт.

— Не, но това не значи, че не са разговаряли. И за ония двамата научихме, когато вече бе късно. Не е възможно да следим всяко тяхно движение. Просто не е възможно.

Девашър сновеше напред-назад при шкафа, очевидно бе потънал в мислите си. Най-после каза:

— Трябва да поговоря с него.

— С кого?

— С Макдиър. Сега е моментът да си поприказваме.

— За какво? — попита Ламбърт изнервено.

— Оставете на мен. Не ми пречете.

— Не избързваш ли? — възрази Лок.

— Пет пари не давам какво мислите. Ако вие, палячовци такива, отговаряхте за сигурността, всички отдавна да сте зад решетките.

 

 

Мич седеше в кабинета, бе затворил вратата и гледаше стената. Главата го цепеше, беше му зле. Някой почука.

— Влез — каза той тихо.

Ейвъри надникна, после дойде при бюрото.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно?

— Не, благодаря. Не съм гладен.

Съдружникът мушна ръце в джобовете си и се усмихна приятелски.

— Знам, Мич, че си разтревожен. Хайде да си починем малко. И бездруго имам в града среща. Ела в един часа в клуба «Манхатън». Ще си похапнем като хората и ще си поприказваме. Ангажирал съм лимузината за теб. Ще те чака долу в един без четвърт.

Мич се усмихна насила, уж трогнат от вниманието.

— На драго сърце, Ейвъри.

— Хайде тогава. До един.

В един без четвърт Мич излезе от сградата и тръгна към лимузината. Шофьорът му отвори вратата и той се качи в автомобила. Вътре го очакваха.

В единия край на задната седалка кротко седеше набит плешив шишко с огромна увиснала шия. Протегна му ръка.

— Казвам се Девашър. Приятно ми е да се запознаем.

— Да не съм сбъркал лимузината? — попита Мич.

— Не, не. Бъди спокоен.

Шофьорът потегли.

— С какво мога да ви бъда полезен? — поинтересува се Мич.

— Изслушай ме. Трябва да си поговорим.

Шофьорът зави по крайбрежния булевард и се насочи към моста Ернандо де Сото.

— Къде отиваме? — попита Мич.

— Ще се поразходим малко с колата. Отпусни се, момчето ми.

Значи съм шестият, помисли си Мич. Това беше. Не, чакай. Когато са намислили да очистят някого, проявяват много повече въображение.

— Мога ли да ти викам Мич?

— Разбира се.

— Чудесно. Мич, аз отговарям за сигурността във фирмата и…

— Защо фирмата трябва да има служба за сигурност?

— Само ме изслушай, момчето ми, и ще ти обясня. Кантората отдава голямо значение на сигурността още от времето на стария Бендини. Той беше маниак на тема секретност. Моята работа е да пазя фирмата и честно да ти кажа, сме много загрижени от тази история с ФБР.

— И аз.

— Да. Смятаме, че ФБР е решило да внедри сред нас свой човек, за да събира информация за някои наши клиенти.

— За кои?

— Някои от едрите риби, които укриват данъци.

Мич кимна и погледна към реката долу. Вече бяха в щата Арканзас и очертанията на Мемфис зад тях избледняваха. Девашър мълчеше. Седеше като жаба със скръстени на корема ръце. Мич чакаше, докато разбра, че дебеланкото не се смущава от паузите в разговора. На няколко километра от реката шофьорът пое по издълбан междуселищен път, който лъкатушеше и отново се насочваше на изток. После зави по посипано с чакъл шосе, което близо два километра се виеше край ниви с фасул. Изведнъж Мемфис пак се показа зад реката.

— Къде отиваме? — попита Мич донякъде притеснен.

— Не се безпокой. Искам да ти покажа нещо.

Някакви гробища, помисли си Мич. Лимузината спря на скала, под която на три метра имаше дюна. Отсреща се открояваше внушителният силует на Мемфис. Виждаше се и върхът на Бендини Билдинг.

— Хайде да се поразходим — предложи Девашър.

— Къде?

— Ела. Не се тревожи.

Девашър отвори вратата и отиде при задната броня.

Мич го последва бавно.

— Както вече ти казах, сме много обезпокоени от тази среща с ФБР. Ако разговаряш с агентите им, те ще се развихрят и един бог знае какви ще ги забъркат. В никакъв случай не говори повече с тях. Ясен ли съм?

— Да. Разбрах го още след първата среща през август.

Изведнъж Девашър се доближи на педя от лицето му. Ухили се злобно.

— Знам как да те накарам да си останеш честен. — Бръкна в джоба на спортното си сако и извади голям жълт плик. — Разгледай ги — каза той насмешливо и се отдалечи.

Мич се облегна на лимузината и припряно отвори плика. Вътре имаше четири големи черно-бели снимки, бяха много ясни. На плажа. С момичето.

— Божичко! Кой ги е направил? — изкрещя той към Девашър.

— Толкова ли е важно? Това си ти, нали?

Нямаше никакво съмнение кой е на снимките. Мич ги накъса на малки парченца и ги запокити към Девашър.

— Имаме колкото щеш от тях във фирмата — рече Девашър спокойно. — Нямаме намерение да ги използваме, но поговориш ли си още веднъж с господин Тарънс или с някой от колегите му, начаса ще ги пратим на жена ти. Какво ще кажеш, Мич? Представи си как хубавичката ти женичка отива да си вземе женското списание от пощенската кутия и вижда този странен плик, адресиран до нея? Опитай се да си го представиш. Следващия път, когато вие с Тарънс решите да си купувате сандали, си спомни за нас. Защото ние ще те държим под око.

— Кой знае за снимките? — попита Мич.

— Аз и фотографът. Сега и ти. Никой от фирмата не знае и не смятам да им ги показвам. Но ако продължаваш да вършиш глупости, мога да се обзаложа, че ще си ги предават един на друг през обедната почивка. Аз не си поплювам.

Мич седна на багажника и потърка слепоочия. Девашър се приближи до него.

— Слушай, малкият. Ти си много кадърен и скоро ще натрупаш цяло състояние. Не си играй с огъня. Гледай си работата, играй играта, купувай си нови коли, по-големи къщи, изпълнявай съпружеските си задължения. Както всички останали. Не ми се прави на герой. Не искам да използвам тези снимки.

— Разбрах.