Джон Гришам
Фирмата (2)

2

Пететажната сграда била построена от някакъв търговец и синовете му преди сто години, след Реконструкцията^[1], когато търговията с памук в Мемфис отново потръгнала. Намираше се в средата на Котън Роу на Фрънт Стрийт, при реката. Във вестибюлите, на бюрата в нея са били закупени милиони бали памук, та от делтите на Мисисипи и Арканзас да поемат към целия свят. Напусната, изоставена, после ремонтирана няколко пъти след Първата световна война, през 1951 година тя била закупена от един оправен данъчен адвокат на име Антъни Бендини. Той я обновил и я напълнил с адвокати. Дал й ново име — Бендини Билдинг.

Обичал много сградата, давал мило и драго за нея, от година на година я правел все по-хубава. Укрепил я, обезопасил вратите и прозорците и наел въоръжена охрана, която да пази сградата и хората в нея. Добавил асансьори, електронни детектори, кодове, спортен салон, сауна, съблекални и стол за съдружниците на петия етаж с невероятна гледка към реката.

За двадесет години успял да създаде най-богатата адвокатска фирма в Мемфис, за която никой не знаел нищо. Бендини бил вманиачен на тема секретност. На служителите, назначавани във фирмата, било втълпявано да си държат езика зад зъбите. Всичко се пазело в тайна. Заплати, допълнителни възнаграждения, повишения и най-вече — клиентите. Новопостъпилите били предупреждавани, че разгласят ли нещо, няма да получат скоро светия граал — правото да станат съдружници. Крепостта на Фрънт Стрийт бе обвита в потайност. Съпругите знаели, че не бива да задават въпроси, или ще бъдат лъгани. От служителите се очаквало да работят къртовски, да си затварят устата и да харчат тлъстите си заплати. И те го правели.

Със своите четиридесет и един адвокати фирмата била четвърта по значение в Мемфис. Работещите в нея не вдигали шум около себе си. Образували нещо като клан и не общували с други адвокати. Жените им играели тенис и бридж заедно, ходели заедно по магазините. Служителите на «Бендини, Ламбърт и Лок» се превърнали в голямо семейство. И то доста богато.

 

 

Един петък в десет часа сутринта лимузината на фирмата спря на Фрънт Стрийт и от нея слезе Мичъл И. Макдиър. Учтиво благодари на шофьора и изпрати с възхитен поглед колата. За пръв път пътуваше с лимузина. Стоеше на тротоара до уличната лампа и се любуваше на странната, живописна и въпреки това някак си внушителна сграда, където се помещаваше толкова потайната фирма на Бендини. Нямаше нищо общо с величествените кули от метал и стъкло, където бяха канцелариите на най-тежкарските юридически фирми в Ню Йорк, или с огромния цилиндър, който бе посетил в Чикаго. Но веднага почувства, че тази сграда ще му хареса. Не бе така претенциозна. Приличаше повече на него.

Ламар Куин се показа на главния вход и слезе по стълбището. Извика на Мич и му махна да се приближи. Беше ги посрещнал на летището предишната вечер и ги бе настанил в «Пийбоди» — «грандхотела на Юга».

— Добро утро, Мич! Как спа?

Ръкуваха се като приятели, които не са се виждали отдавна.

— Много добре. Хотелът е чудесен.

— Знаехме, че ще ти хареса. Всички харесват «Пийбоди».

Влязоха в предното фоайе, където на малката дъска за обяви бе написано приветствие към господин Мичъл И. Макдиър, госта на деня. Добре облечената, но непривлекателна служителка на пропуска му се усмихна мило и се представи като Силвия, сетне добави да й се обади, ако има нужда от нещо, докато е в Мемфис. Той й благодари. Ламар го поведе по дълъг коридор, откъдето започнаха обиколката на сградата. Обясни му плана й и пътьом го представи на разни секретарки и стажант-адвокати. В библиотеката на втория етаж неколцина адвокати бяха седнали на сладкиши и кафе около огромната заседателна маса. Млъкнаха, щом влезе гостът.

Оливър Ламбърт го поздрави и го представи на другите. Бяха двадесетина души, повечето служители във фирмата горе-долу на възрастта на Мич. Ламар му бе обяснил, че съдружниците били много заети, по-късно щели да обядват с него. Мич застана до масата, а Ламбърт призова за тишина.

— Господа, това е Мичъл Макдиър. Всички сте чували за него. Тази година е пръв сред кандидатите. Нашият избраник, така да се каже. Ухажват го големите клечки от Ню Йорк и Чикаго, затова трябва да го примамим някак в нашата малка фирма в Мемфис.

Всички се усмихнаха и кимнаха одобрително. Гостът се смути.

— След два месеца ще се дипломира в Харвард, и то с отличие. Заместник главен редактор е на «Харвард Ло Ревю». — Това направи впечатление, Мичъл го забеляза. — Преди е учил в «Уест Кентъки», където също е завършил с отличие. — Това не направи толкова силно впечатление. — Играл е и футбол четири години, бил е защитник.

Сега присъстващите наистина бяха заинтригувани. Някои дори изпитаха нещо като благоговение.

Старши съдружникът продължи монолога си, докато Мич стоеше до него и се чувстваше неудобно. Ламбърт говореше монотонно колко взискателни са при избора си и колко подходящ бил кандидатът. Мич сложи ръце в джобовете си и престана да слуша. Вгледа се в събралите се. Бяха млади, преуспяващи и богати. Бяха облечени строго, но не по-различно, отколкото адвокатите в Ню Йорк и Чикаго. Тъмносиви или тъмносини костюми, бели или сини ризи, колосани яки, копринени вратовръзки. Нищо крещящо или нетрадиционно. Имаше една-две папийонки, но нищо по-предизвикателно. До един бяха спретнати. Никакви бради, мустаци или коса над ушите. Неколцина бяха невзрачни, но повечето бяха представителни.

Ламбърт каза в заключение:

— Ламар ще обиколи с Мич кабинетите, тъй че ще имате възможност да си поговорите с него. Нека му покажем, че е добре дошъл. Довечера той и очарователната му съпруга, наистина очарователната Аби ще хапнат котлети в ресторант «Рандеву», а утре, разбира се, вечерята от името на фирмата ще бъде в моя дом. Ще помоля всички да се представите колкото може по-добре. — Ламбърт се усмихна и погледна госта. — Мич, ако ви е омръзнал Ламар, кажете ми, за да намерим по-квалифициран придружител.

Когато тръгнаха да излизат, Мич се ръкува още веднъж с всички, като се мъчеше да запомни повече имена.

— Да започнем обиколката — предложи Ламар, щом помещението се опразни. — Това е библиотеката, имаме такива библиотеки на първите четири етажа. Използваме ги и за големи събрания. Книгите са различни на отделните етажи, човек не знае къде ще се озове, докато прави някоя справка. Имаме двама щатни библиотекари, използваме и много микрофилми и микрофишове. По принцип не правим справки извън сградата. Разполагаме с около сто хиляди тома, включително с изданията на всички данъчни служби. Библиотеката ни е по-богата, отколкото на някои юридически факултети. Ако ти трябва книга, която нямаме, само кажи на библиотекаря.

Минаха покрай дълга заседателна маса, между десетки лавици с книги.

— Сто хиляди тома — промърмори Мич.

— Да, харчим почти половин милион годишно, за да попълваме и обогатяваме библиотеката. Съдружниците все мърморят, но и през ум не им минава да спестят това перо в разходите. Виждаш една от най-големите частни правни библиотеки в страната и ние се гордеем с нея.

— Много е внушителна.

— Стараем се справките да не ни затрудняват. Знаеш, понякога е много отегчително и губиш сума ти време, докато намериш нужните материали. Първите две години ще прекарваш тук доста часове, затова бихме искали да ти бъде приятно.

Зад отрупаното бюро в дъното седеше един от библиотекарите — представи се и ги разведе набързо из компютърната зала с десетина терминала, съдържащи най-новите данни. Предложи да им покаже закупения наскоро софтуер — наистина последна дума на техниката, но Ламар каза, че може да се отбият по-късно.

— Свястно момче е — рече той, когато излязоха от библиотеката. — Плащаме му четиридесет хиляди годишно само за да поддържа и попълня библиотеката. Удивителна е.

Наистина удивителна, помисли си Мич.

Вторият етаж беше съвсем същият като първия, третия и четвъртия. В средата на всеки етаж бяха секретарките, бюрата им, шкафовете с папките, копирните машини и другата техника. От едната страна на откритото пространство бе библиотеката, а от другата — по-малките заседателни зали и кабинетите.

— Няма да видиш красива секретарка — обясни Ламар тихо, докато ги наблюдаваха как работят. — Това е неписан закон във фирмата. Оливър Ламбърт много държи да назначава най-възрастните и най-грозничките. А, някои работят тук от двадесет години и знаят за правото повече, отколкото ще научиш в университетите.

— Струват ми се възпълни — забеляза Мич почти на себе си.

— Да, това влиза в цялостната ни стратегия да си гледаме само работата. Флиртовете са строго забранени и доколкото знам, никога не ги е имало.

— А ако се случи?

— Знае ли човек! Естествено, секретарката ще бъде уволнена. А адвокатът вероятно ще бъде строго наказан. Може да му коства правото да стане съдружник. Но никой не иска да проверява какво би се случило, особено с тези крави.

— Обличат се добре.

— Не ме разбирай погрешно. Назначаваме най-оправните секретарки и им плащаме повече от всички други фирми в града. Виждаш най-добрите, но не непременно най-хубавите. Трябва да са опитни и зрели. Ламбърт не назначава секретарки, които не са навършили тридесет.

— Всеки адвокат ли разполага със секретарка?

— Да, докато стане съдружник. Тогава получава още една, защото има нужда от нея. Нейтън Лок има три, всичките с по двадесет години стаж, търчат като луди.

— Къде се намира кабинетът му?

— На четвъртия етаж. Там не може да припада никой.

Мич понечи да зададе въпрос, но се отказа.

— Ъгловите кабинети са най-просторни — обясни Ламар, — там са старши съдружници. Кабинетите на властта — рече той с възхищение.

Обзавеждали се според личния вкус, без да се жалят средства, и се освобождавали само при пенсиониране или смърт, а тогава за тях се борели по-младите съдружници.

Ламар пъхна ключ в една от бравите и те влязоха в кабинета.

— Изгледът е хубав, нали? — каза той, когато Мич отиде до прозорците и погледна реката, която течеше лениво зад крайбрежния булевард.

— Как можеш да получиш този кабинет? — запита той, любувайки се на един шлеп, който излизаше изпод моста за Арканзас.

— Трябва доста да почакаш, а щом се настаниш тук, ще бъдеш много богат и много зает, та да се радваш на гледката.

— На кого е този кабинет?

— На Виктор Милиган. Шеф е по данъците, голям добряк. От Нова Англия е, но е в Мемфис от двадесет и пет години и го смята за свой роден град. — Ламар мушна ръце в джобовете си и се разходи из стаята. — Дюшемето и таваните са още от построяването на сградата преди сто години. Повечето подове са с мокет, но в някои помещения още са дървени. Когато дойдеш, ще можеш да избираш между килимите и мокета.

— Дюшемето ми харесва. А килимът?

— Много стар е, персийски. Не знам откъде се е взел. Писалището е на прадядо му, съдия в Роуд Айланд, така поне твърди Милиган. Голям фукльо е, никога не знаеш дали ти казва истината.

— Къде е той?

— Май в отпуска. Казаха ли ти за отпуските?

— Не.

— Първите пет години получаваш по две седмици. Платени, разбира се. После по три седмици, докато станеш съдружник, а тогава си вземаш колкото искаш. Фирмата има вила във Вейл, хижа край едно езеро в Манитоба и две къщи в Севън Майл Бийч на Големия Кайманов остров. Ползват се безплатно, но трябва да се запишеш предварително. Съдружниците имат предимство. След това отива който е направил пръв заявката. Дай им на колегите да ходят на Каймановите острови! Там мнозина укриват данъците си и много от пътуванията не се смятат за отпуска. Милиган май е там, гмурка си се на воля и му вика, че върши работа.

На лекциите по данъчно облагане Мич бе чувал за Каймановите острови и знаеше, че са някъде в Карибско море. Понечи да попита точно къде се намират, но реши да провери сам.

— Само две седмици? — поинтересува се той.

— Ами да. Това проблем ли е?

— А, не. Но фирмите в Ню Йорк предлагат поне три седмици.

Говореше като човек, който пръска луди пари за почивка. Ала с изключение на трите дни — техния така наречен «меден месец», и на редките разходки с кола из Нова Англия всъщност не бе почивал никога и не бе напускал страната.

— Можеш да ползваш и една седмица неплатена отпуска.

Мич кимна, сякаш това бе предостатъчно. Излязоха от кабинета на Милиган и продължиха обиколката. Коридорът образуваше дълъг правоъгълник, от едната му страна бяха кабинетите на адвокатите — просторни, слънчеви, с хубав изглед. Тези, които гледали към реката, се смятали за по-престижни, обясни Ламар, и обикновено там работели съдружниците. Имало списъци на чакащи за тях.

Заседателните зали, библиотеките и бюрата на секретарките бяха от вътрешната страна на коридора, далеч от прозорците и всичко, което може да те разсее. Кабинетите на служителите бяха по-малки, но затова пък бяха обзаведени скъпо и бяха много по-внушителни от кабинетите, които Мич бе видял в Ню Йорк и Чикаго. Ламар каза, че фирмата пръснала цяло състояние за консултанти по обзавеждането. Парите тук сякаш растяха по дърветата. По-младите адвокати бяха приветливи и словоохотливи, сякаш бяха чакали някой да прекъсне работата им. Повечето казваха две-три приказки колко велики са фирмата и Мемфис. Човек се привързвал към стария град, ала се искало малко време. Те също били канени от големите клечки във Вашингтон и на Уолстрийт, но съвсем не съжалявали, че са дошли тук.

Съдружниците бяха по-заети, но също се държаха любезно. Отново и отново повтаряха на Макдиър, че са се спрели на него след внимателен подбор и че бил много подходящ. Обещаваха, че ще си поговорят на воля по време на обеда.

 

 

Един час преди това Кей Куин бе оставила децата на бавачката и прислужницата и се бе срещнала с Аби за закуска в «Пийбоди». Бе израсла в малък град, също като нея. Омъжила се за Ламар след колежа, после живели три години в Нашвил, докато той следвал право във «Вандербилт». Ламар печелел толкова много, че тя напуснала работа и родила две деца, разликата им била четиринадесет месеца. Сега, нали вече не работела и била родила децата, прекарвала повечето време по местните клубове и в черквата. Макар че получаваха много пари и бяха заможни, Кей бе скромна, непринудена и очевидно бе решена да си остане такава, независимо от успеха на мъжа си. Аби си намери приятелка.

Закусиха кроасани и пържени яйца, после седнаха във фоайето на хотела да си изпият кафето и да погледат патиците, които плаваха в кръг в шадравана. Кей предложи да пообиколят Мемфис и по-късно да обядват близо до тях. А защо и да не минат през някои магазини?

— Казаха ли ви за нисколихвения заем? — попита тя.

— Да, при първия разговор.

— Ще настояват да купите къща, когато се преместите тук. Повечето юристи не могат да си го позволят веднага след като завършат право, затова фирмата ще ви отпусне пари при по-ниска лихва и ще поеме ипотеката.

— Колко ниска?

— Не знам. Тук сме от седем години, а вече купихме и втора къща. Ще е изгодно, наистина. Фирмата ще се грижи да имате дом. Това е нещо като неписан закон.

— Толкова ли е важно?

— Да, по няколко причини. Преди всичко държат да се преселите тук. Фирмата много внимава кого назначава и обикновено успява да привлече хората, на които се е спряла. Но Мемфис не е най-интересният град, затова трябва да предлага повече. Има и големи изисквания, особено към служителите си. Те работят и извънредно, по шестнадесет часа на ден, често отсъстват от къщи. Няма да ви бъде лесно и на двамата и съдружниците го знаят. Смятат, че здравият брак прави адвокатите щастливи, а щастливият адвокат работи по-добре, тоест всичко опира до печалбата. До нищо друго. Има и още една причина. Тези приятелчета — всички са мъже, няма жени — се гордеят много, че са богати, и държат това да си личи. Би било обида за фирмата, ако някой от служителите й е принуден да живее в апартамент. И вие трябва да живеете в къща, а след пет години — в по-голяма къща. Ако ни остане малко време, следобед ще ти покажа някои от къщите на съдружниците. Щом ги видиш, няма да имаш нищо против шестнадесетчасовия работен ден.

— Вече съм свикнала.

— Много добре, но следването не може да се сравнява с работата във фирмата. Работят и по сто часа на седмица, когато стане време да се събират данъците.

Аби се усмихна и кимна, сякаш това й е направило силно впечатление.

— Ти работиш ли?

— Не. Повечето от жените на служителите не работят. Парите стигат, не ни се налага, а и мъжете не могат да ни помагат много при отглеждането на децата. Разбира се, не е забранено да се работи.

— Забранено от кого?

— От фирмата.

— Дано!

Аби повтори наум думата «забранено», но не каза гласно нищо. Кей пиеше кафето на малки глътки и гледаше патиците. Едно момченце се отдалечи от майка си и застана до шадравана.

— Смятате ли да имате деца? — попита Кей.

— Може би след година-две.

— Това се насърчава.

— От кого?

— От фирмата.

— Какво я интересува фирмата дали имаме деца?

— Пак заради стабилността на семействата. Всяко новородено е голямо събитие във фирмата. Изпращат в родилния дом цветя и подаръци. Отнасят се с теб като с царица. Съпругът ти получава една седмица отпуска, но е прекалено зает, че да се възползва. Внасят хиляда долара в специален фонд, за да ги дадат на детето, когато постъпи в колеж. Много е забавно.

— Прилича на едно голямо братство.

— По-скоро на голямо семейство. Животът ни се върти около фирмата и това е важно, защото никой от нас не е от Мемфис. Всички сме преселници.

— Това е чудесно, но не искам някой да ми казва кога да работя, кога да си стоя вкъщи и кога да имам деца.

— Не се безпокой. Грижат се много един за друг, но фирмата не се бърка в живота на служителите си.

— Започвам да се съмнявам.

— Бъди спокойна, Аби! Фирмата е като едно семейство. Хората са чудесни, а Мемфис е прекрасен стар град, в който да живееш и да отгледаш децата си. Животът тук е много по-евтин, няма ги лудешките скорости. Може би мечтаете за по-големите градове. И ние искахме да живеем в голям град, но сега не бих сменила Мемфис за никой друг.

— Ще го поразгледаме ли?

— Нали за това съм тук. Мисля да започнем от центъра, после да идем на изток, в по-хубавите квартали, а защо да не видим някои къщи и да обядваме в любимия ми ресторант?

— Звучи чудесно.

Кей плата кафето, както бе платила и закуската, и двете потеглиха от «Пийбоди» с новия мерцедес на семейство Куин.

 

 

Столът, както простичко го наричаха, бе в западната част на петия етаж, над крайбрежния булевард и реката, която се виждаше долу в далечината. Върху едната стена имаше огромни прозорци, от които се откриваше великолепна гледка към параходите, моторниците, шлеповете, доковете и мостовете.

Помещението бе нещо като запазена територия, като светилище за адвокатите, достатъчно кадърни и амбициозни, за да бъдат наричани съдружници в тихата фирма на Бендини. Събираха се всеки ден за обеда, приготвен от Джеси Франсес, огромна и темпераментна възрастна негърка, и поднасян от съпруга й Рузвелт, който носеше бели ръкавици и възширок избелял смачкан смокинг, подарен му лично от господин Бендини малко преди смъртта му. Събираха се понякога и сутрин на кафе и сладки, за да обсъдят проблемите на фирмата, и — рядко — на чаша вино в късния следобед, за да отпразнуват успешното приключване на месеца или необикновено голям хонорар. Столът бе само за съдружниците и понякога за някой гост, например богат клиент или бъдещ служител. Работещите във фирмата можеха да обядват там по два пъти в годината, само по два пъти — за това се водеше отчет — и то по покана на някой съдружник.

До стола имаше малка кухня, където действаше Джеси Франсес — пак там преди двадесет и шест години тя бе приготвила първия обед за господин Бендини и за още неколцина. Двадесет и шест години бе готвила южняшки ястия и не обръщаше внимание на молбите да опита да приготви блюда с имена, които й бе трудно да произнася. «Не яжте, щом не ви харесва», бе обичайният й отговор. Ако се съди по онова, което Рузвелт прибираше от масите, храната биваше изяждана с огромно удоволствие. Джеси разпращаше седмичното меню в понеделник, искаше заявките до десет часа всеки ден и не забравяше с години, ако някой откажеше да обядва или не дойдеше. Двамата с Рузвелт работеха по четири часа на ден и получаваха хиляда долара месечно.

Мич седеше на една маса с Ламар Куин, Оливър Ламбърт и Ройс Макнайт. Днес имаше чудесни котлети, гарнирани с бамя и варена тиква.

— Няма никаква тлъстина — отбеляза господин Ламбърт.

— Много е вкусно — каза Мич.

— Вие свикнали ли сте да ядете мазно?

— Да. Така готвят в Кентъки.

— Във фирмата съм от 1955 година — вметна господин Макнайт, — а идвам от Ню Джърси. Дума да няма, не можех да гледам южняшките ястия. Всичко се запържва с животинска мазнина. Тогава господин Бендини реши да открие това малко кафене. Назначи Джеси Франсес и затова последните двадесет години имам киселини. Пържени червени домати, пържени зелени домати, пържени сини домати, пържена бамя, пържена тиква, пържено не знам си какво. Един ден Виктор Милиган каза, че му е дошло до гуша. Той е от Кънектикът, нали? А Джеси Франсес беше приготвила цяла купа пържена туршия с копър. Пържена туршия с копър, моля ви се! Милиган измърмори нещо на Рузвелт, а той го предал на Джеси Франсес. Тя се измъкнала през задната врата. Нямаше я никаква цяла седмица. Рузвелт искаше да работи, но тя го държеше вкъщи. Накрая господин Бендини замаза положението и тя склони да се върне, при положение че никой вече не се оплаква. Но все пак намали мазнината. Затова, мен ако питате, всички ще живеем с по десет години повече.

— Много е вкусно — каза Ламар и си намаза с масло още една филийка.

— Винаги е вкусно — добави Ламбърт, когато Рузвелт се приближи. — Ястията на Джеси са калорични и хранителни, но ние рядко пропускаме обеда.

Мич ядеше внимателно, говореше изнервено и се стараеше да изглежда спокоен. Едвам успяваше. Заобиколен от видни преуспели адвокати, всичките милионери, в техния скъпо обзаведен просторен ресторант, той се чувстваше като на свещена земя. Присъствието на Ламар, както и на Рузвелт му действаше успокоително.

Когато стана ясно, че Мич се е нахранил, Оливър Ламбърт си избърса устата, изправи се бавно и почука с лъжичка по чаената чаша.

— Господа, моля за внимание.

Помещението утихна, двадесетината съдружници се обърнаха към централната маса. Оставиха салфетките и загледаха госта. На бюрото на всеки лежеше копие от неговото досие. Преди два месеца бяха гласували единодушно, че измежду кандидатите се спират на него. Знаеха, че тича за здраве по няколко километра на ден, че не пуши, алергичен е към сулфитите, сливиците му са извадени, има синя мазда, че майка му е луда и че веднъж за едно полувреме е спасил три сигурни гола. Знаеха, че не взема нищо по-силно от аспирин дори когато е болен и че е достатъчно беден, та ако поискат, ще работи и по сто часа на седмица. Харесваше им. Имаше приятна външност, атлетически вид, бе човек с блестящ ум и здраво тяло.

— Както ви е известно, днес имаме много специален гост, Мич Макдиър. Скоро ще се дипломира с отличие в Харвард…

— Браво, браво! — обадиха се двамина, завършили Харвард.

— Да, благодаря ви. Той и жена му Аби са отседнали за уикенда в «Пийбоди» като наши гости. Мич ще завърши като един от петимата първенци измежду триста студенти и има много предложения за работа. Ние искаме да дойде тук и съм уверен, че ще поговорите с него, преди да си тръгне. Довечера ще бъде на вечеря с Ламар и Кей Куин, а утре ще вечеряме вкъщи. Поканени сте всички.

Мич се усмихваше притеснено на съдружниците, а господин Ламбърт продължи да говори колко преуспяваща е фирмата. Когато свърши, продължиха да ядат — Рузвелт бе поднесъл пудинг и кафе.

 

 

Любимият ресторант на Кей бе изискан, намираше се в източната част на Мемфис и в него ходеха само богати млади хора. Почти навсякъде се виеше папрат, джубоксът свиреше само парчета от началото на шестдесетте години. Дайкирито се сервираше във високи сувенирни чаши.

— По едно ни стига — предупреди Кей.

— Не съм много по пиенето.

Поръчаха си банички с шунка и дайкири.

— Мич пие ли?

— Съвсем малко. Спортува и много държи на формата си. Пие от време на време само по една бира или чаша вино. А Ламар?

— И той почти не пие. Всъщност обикна бирата в юридическия факултет, но има склонност към пълнеене. Съдружниците във фирмата не гледат с добро око на хората, които пият.

— Това е похвално, но какво им влиза в работата?

— Алкохолът и правото са несъвместими. Повечето юристи пият като смокове и сред тях има много алкохолици. Май се пропиват в университета. Във «Вандербилт» все се намираше някой, който да домъкне буре бира. Сигурно и в Харвард е същото. Професията е свързана с голямо напрежение, значи и с много пиене. Хората от фирмата не са въздържатели, но пият с мярка. За да си добър адвокат, трябва да си здрав.

— Съгласна съм! Мич казва, че нямало текучество.

— Да. Не си спомням някой да е напуснал през седемте години, откакто сме тук. Парите са много добри, а и фирмата подбира внимателно служителите си. Предпочита да не са от богати семейства.

— Не разбирам.

— Никога не назначават адвокати, които имат и други доходи. Държат хората, които вземат, да са млади и безпарични. Въпрос на лоялност. Ако всичките ти пари идват от един източник, естествено е да бъдеш лоялен. Фирмата изисква изключителна преданост. Според Ламар никой не обелва и дума за напускане. Всички са доволни и богати или са на път да забогатеят. Ако някой реши да напусне, едва ли ще намери друга кантора с такива заплати. Ще предложат на Мич всичко, за да го привлекат. Много се гордеят, че плащат повече.

— Защо не назначават жени?

— Опитаха веднъж. Беше голяма мръсница, непрекъснато създаваше неприятности. Повечето адвокатки са скандалджийки. С тях се работи мъчно. Ламар разправя, че се боят да назначат жена, защото ако се окаже неподходяща, не могат да я уволнят без нейно съгласие и така нататък.

Донесоха им яденето и те отказаха второ дайкири. Стотици млади професионалисти се тълпяха под кичестата папрат и в ресторанта стана весело. Смоуки Робинсън пееше тихо от джубокса.

— Хрумна ми чудесна идея — каза Кей. — Познавам една агентка за недвижими имоти. Хайде да й се обадим и да видим някои къщи.

— Какви къщи?

— Като за тебе и Мич. За най-новия служител в «Бендини, Ламбърт и Лок». Тя ще ти покаже няколко за сума, каквато можете да си позволите.

— Не знам каква е сумата.

— Някъде около сто — сто и петдесет хиляди. Последният служител, когото назначиха, си купи къща в Оукгроув горе-долу за тези пари.

Аби се наведе и почти прошепна:

— Какви ще бъдат вноските?

— Не знам. Но ще ви е по джоба да ги плащате. Около хиляда месечно или малко повече.

Аби я погледна втренчено и преглътна. Наемът на малките апартаменти в Манхатън бе двойно по-голям.

— Да й се обадим.

 

 

Както можеше да се очаква, кабинетът на Ройс Макнайт беше от тези за «хората с власт» и от него се откриваше прекрасна гледка. Намираше се на едно от най-хубавите места на четвъртия етаж, почти срещу кабинета на Нейтън Лок. Ламар си тръгна, а съдружникът мениджър покани Мич да седне край малката заседателна маса до канапето. Прати една от секретарките за кафе.

Попита Мич какво мисли за гостуването си и той му отговори, че дотук впечатленията му са много добри.

— Мич, искам да уточня подробностите на нашето предложение.

— Разбира се.

— Основната заплата за първата година е осемдесет хиляди годишно. Когато се дипломираш, ще получиш повишение от пет хиляди долара. Не премия, а повишение. Изпитът е през август и почти цяло лято ще се подготвяш за него. Провеждаме опреснителен курс върху материала и някой от съдружниците ще ръководи подготовката ти. Това става главно в работно време. Както знаеш, повечето фирми те назначават и очакват да се готвиш за изпита през свободното си време. Но не и ние. Никой от нашите служители не е бил късан на този изпит и сме сигурни, че няма да нарушиш традицията. Осемдесет хиляди първоначално, а след половин година осемдесет и пет хиляди. След една година стаж заплатата ти ще се повиши на деветдесет хиляди, освен това всеки декември ще получаваш премиални в зависимост от печалбата и положения труд. Миналата година служителите взеха средно девет хиляди долара премии. Както знаеш, адвокатите на щат в юридическите кантори рядко участват в подялбата на печалбата. Имаш ли въпроси за заплатата?

— Какво става след втората година?

— Основната ти заплата ще се увеличава с около десет на сто годишно, докато станеш съдружник. Не са гарантирани нито повишенията, нито премиалните. Те зависят от работата.

— Това е справедливо.

— Както знаеш, за нас е важно да си купите къща. Това създава сигурност и престиж, а ние много държим на тях, особено при служителите на щат. Фирмата осигурява нисколихвен ипотечен заем за тридесет години при твърда лихва. Ако след няколко години решиш да продадеш къщата, няма да получиш отново заем. Това важи само за първото ви жилище. После ще се оправяте сами.

— Каква е лихвата?

— Възможно най-ниската, според законите в страната. Сегашната лихва при кредитите е десет — десет и половина процента. Ние ще ти издействаме лихва между седем и осем процента. Сред клиентите ни има и банки и те ни оказват съдействие. При твоята заплата не е проблем да ти отпуснат такъв заем. Всъщност, ако е нужно, фирмата ще се подпише като гарант.

— Много щедро, господин Макнайт.

— За нас е важно. Пък и не сме на загуба. Само си намерете къща, и нашият отдел за недвижими имоти ще се заеме с всичко. Вие трябва просто да се нанесете.

— А как стои въпросът с беемвето?

Макнайт се подсмихна.

— Правим го от десет години, и то с успех. Не е кой знае каква философия. Избираш си беемве от по-малките модели, ние го наемаме за три години и ти даваме ключовете. Плащаме регистрацията, застраховката, поддръжката. След три години можем да купим колата от компанията, от която сме я взели, на приемлива цена. Това също става еднократно.

— Много е съблазнително.

— Знаем.

Макнайт погледна бележника си.

— Поемаме изцяло здравното осигуряване на семейството. Бременност, контролни прегледи, зъбни протези, всичко. Плаща ги фирмата.

Мич кимна, но това не му направи впечатление. Такава беше практиката навсякъде.

— Имаме и великолепна програма за пенсионно осигуряване. За всеки долар, който заделяш за пенсионния фонд, фирмата добавя два, при условие обаче че инвестираш поне десет на сто от основната си заплата. Да речем, първоначалната ти годишна заплата е осемдесет хиляди и първата година ти влагаш осем хиляди. Фирмата внася шестнадесет хиляди, така че още след първата година разполагаш с двадесет и четири хиляди. Имаме представител в Ню Йорк, който се грижи за фонда, и миналата година лихвеният процент по него бе деветнадесет на сто. Не е лошо. Заделяш ли в продължение на двадесет години пари за него, на четиридесет и пет ще бъдеш милионер само от пенсионните си вноски. Има обаче едно условие — ако напуснеш, преди да са минали двадесет години, губиш всичко освен парите, които си вложил, без лихви върху тях.

— Звучи доста сурово.

— Не, всъщност сме доста щедри. Посочи ми друга кантора или компания, която да внася в пенсионния фонд суми в съотношение две към едно. Доколкото знам, няма такива. Така се грижим за себе си. Мнозина съдружници се пенсионират на петдесет, а някои — на четиридесет и пет години. При нас няма пределна възраст за пенсиониране и някои работят и след като са навършили шестдесет-седемдесет години. Който както реши. Целта ни е просто да осигурим добра пенсия, та който иска, да може да се пенсионира рано.

— Колко пенсионирани съдружници имате?

— Двадесетина. Ще ги виждаш тук от време на време. Обичат да идват и да обядват с нас, а някои си запазват и кабинетите. Ламар спомена ли ти за отпуските?

— Да.

— Добре. Правѝ заявките предварително, особено за Вейл и за Каймановите острови. Покриваш сам пътните, но квартирата е безплатна. Имаме доста клиенти на островите и понякога ще те командироваме там за два-три дни. Тези пътувания не се смятат за отпуска, а ще отскачаш дотам по работа почти всяка година. Работим здраво, Мич, но и почиваме добре.

Мич кимна одобрително и си представи как се пече на карибски плаж, пие пина колада и гледа момичетата по бикини.

— Ламар спомена ли за извънредната заплата при постъпването?

— Не, но звучи интересно.

— Ако постъпиш във фирмата, получаваш чек за пет хиляди долара. Предпочитаме да изхарчиш повечето от тях за дрехи. Седем години си носил дънки и фланелки, едва ли имаш много костюми и ние го знаем. Държим много на външния вид. Адвокатите ни трябва да са облечени строго и изискано. Нямаме правила за облеклото, но ще схванеш кое е прието.

Пет хиляди долара ли каза? За дрехи? Сега Мич имаше два костюма, единия от които бе облякъл. Все пак не се усмихна.

— Някакви въпроси?

— Да. Големите фирми имат лошата слава, че скъсват от работа служителите си, че първите три години ги товарят с досадни проучвания и ги държат по библиотеките. Нямам намерение да го правя. Е, ще си изпълнявам задълженията, знам, че ще съм нещо като чирак. Но не искам да правя справките на всички служители. Бих искал да работя с истински клиенти и с техните истински проблеми.

Макнайт слушаше внимателно и изчакваше с отрепетирания си отговор.

— Разбирам, Мич. Прав си, това наистина е проблем в големите фирми. Но не и тук. Първия месец и половина ще се готвиш главно за изпита. Щом го вземеш, започва адвокатската ти практика. Ще бъдеш прикрепен към някой от съдружниците и неговите клиенти ще бъдат и твои клиенти. Е, да, ще се наложи да правиш повечето справки, които ти възложи той, ти също ще правиш проучванията, които те интересуват, а сегиз-тогиз от теб ще се иска да помогнеш на някой друг при подготовката на справка или проучване. Искаме да си доволен. Гордеем се, че при нас няма текучество, и полагаме особени усилия служителите да напредват в кариерата. Ако не се сработиш със съдружника, към който си прикрепен, ще те пратим при друг. Ако видиш, че не ти допада данъчното облагане, ще ти дадем възможност да опиташ с ценните книжа или с банковите проблеми. Ще решиш ти. Фирмата скоро ще вложи много пари в теб и се надяваме да работиш ефикасно.

Мич отпи от кафето и се замисли какво друго да попита. Господин Макнайт погледна списъка си.

— Покриваме всичките разноски по преместването ти в Мемфис.

— Няма да са големи. Само един камион за багажа.

— Нещо друго, Мич?

— Не, сър. Не се сещам за друго.

Съдружникът сгъна списъка и го прибра в папката. Подпря се на лакти върху масата и се наведе.

— Мич, не че те притесняваме, но искаме да ни отговориш час по-скоро. Ако постъпиш другаде, трябва да си търсим човек. Става бавно, а ни се ще новият служител да започне от първи юли.

— Приемлив срок ли е десет дни?

— Чудесно. Да кажем, до тридесети март.

— Разбира се, но аз ще ви се обадя преди това.

Мич се сбогува. Ламар го чакаше в коридора пред кабинета на Макнайт. Уговориха се да вечерят в седем часа.