Джон Гришам
Фирмата (17)

17

Снегът се стопи много преди Коледа, накваси земята и отстъпи пред традиционното за Юга време по празниците със сиво небе и студен дъжд. През последните деветдесет години в Мемфис по Коледа бе имало сняг само два пъти и до края на столетието специалистите не предвиждаха да натрупа пак.

В Кентъки имаше сняг, но шосетата бяха разчистени. Аби се обади на родителите си рано сутринта на празника, след като бе приготвила багажа. Каза им, че пристига, ала сама. Те бяха разочаровани и предложиха да не идва и тя, ако гостуването ще й създаде неприятности. Аби обаче не се отказа. Щеше да пътува с колата десет часа. Но едва ли щеше да има много движение и тя смяташе да пристигне на свечеряване.

Мич не каза почти нищо. Докато жена му товареше багажа в колата, разтвори сутрешния вестник на пода до коледната елха и се направи, че е погълнат от него. Кучето се скри наблизо под един стол, сякаш очакваше взрив. Бяха разгърнали подаръците и ги бяха наредили по дивана. Дрехи, парфюми, албуми, а за Аби — дълго кожено палто от лисица. За първи път през краткия им брак можеха да се поохарчат за Коледа.

Аби преметна палтото през ръката си и отиде при вестника.

— Аз тръгвам — каза тихо, но твърдо.

Мич се изправи бавно и я погледна.

— Защо не дойдеш с мен? — примоли се жена му.

— Може би догодина.

Бе лъжа, и двамата го знаеха. Но звучеше добре и обещаващо.

— Моля те, карай внимателно.

— Грижи се за кучето ми.

— Бъди спокойна.

Мич сложи ръце на раменете й и я целуна по бузата. Погледна я и се усмихна. Беше красива, много по-красива, отколкото когато се ожениха. Беше на двадесет и четири години, възрастта я разхубавяваше.

Излязоха на алеята пред гаража и той й помогна да се качи в колата. Целунаха се пак и Аби потегли.

Честита Коледа, каза Мич на себе си. Честита Коледа пожела и на кучето.

 

 

Цял час седя, загледан в стените, после хвърли два ката дрехи в беемвето, сложи Хърси на предната седалка и напусна града. Подкара на юг, излезе от Мемфис и навлезе в Мисисипи. Шосето бе пусто, но той не снемаше поглед от огледалото за обратно виждане. Кучето започваше да скимти на кръгъл час и Мич спираше отстрани на пътя, по възможност след някой хълм. Намираше дървета, зад които да се скрие и да наблюдава шосето, докато Хърси си свърши работата.

Не забелязваше нищо. След пет спирания бе сигурен, че не го следят. Очевидно бяха в почивка по случай Коледата.

След шест часа стигна Мобийл, а след още два пресече залива при Пенсакола и се отправи към Изумрудения бряг във Флорида. Магистралата минаваше през крайбрежните градове Навар, Форт Уолтън Бийч, Дестин и Сандестин, покрай жилищни сгради и мотели, край търговски центрове, разпрострели се на километри, сетне край увеселителни паркове и магазинчета за спортни стоки, повечето от които бяха затворени още от началото на есента. След това пътят криволичеше из местност без нито една къща, откъдето се откриваше изумителна гледка към снежнобелите плажове и блещукащите яркозелени води на залива. Източно от Сандестин магистралата се стесняваше и се отдалечаваше от брега. Близо час Мич не срещна нито една кола по двупосочния път, край който нямаше нищо освен гори и от време на време по някоя бензиностанция на самообслужване или магазинче.

По здрач подмина голямо възвишение и табела, че Панама Сити Бийч е на осем километра. Магистралата отново излезе на крайбрежието и се разклони на две — на отсечка в северна посока и на панорамен път, който минаваше направо и се наричаше Миракъл Стрип. Мич избра тридесеткилометровия панорамен път покрай водата, от двете страни на който имаше множество вили, евтини мотели, къмпинги за каравани, малки ваканционни селища, закусвални и магазини за спортни стоки. Точно това бе Панама Сити Бийч.

Повечето вили бяха празни, ала пред някои бяха спрени коли, явно имаше и семейства, дошли да прекарат коледните празници на крайбрежието, на по-топъл климат. Поне са заедно, помисли си Мич. Кучето излая и той спря при кей, където хора, дошли от Пенсилвания, Охайо и Канада, ловяха риба, вторачени в тъмната вода.

По панорамния път нямаше други коли. Хърси се бе залепил на прозореца, гледаше и лаеше срещу малкото светещи неонови реклами на мотелите, от които личеше, че те работят и не са скъпи. По Коледа всички заведения тук бяха затворени освен няколко кафенета и мотели, чиито собственици явно бяха най-упорити.

Мич спря да сипе бензин на денонощна бензиностанция, продавачът се държеше необикновено приятелски.

— Сан Луис Стрийт? — попита Мич.

— Да, да — каза мъжът с акцент и посочи на запад. — При втория светофар надясно. Първата улица вляво. Това е Сан Луис.

В квартала имаше само очукани каравани, които служеха за жилища. Явно не бяха помръдвали от местата си с десетилетия. Бяха наредени само на хвърлей една от друга като плочки домино. Късите тесни улички бяха задръстени със стари пикапи и ръждясали градински столове, а също с паркирани коли, повечето от които бяха излезли от употреба и изоставени. На караваните бяха облегнати мотоциклети и велосипеди, отдолу се подаваха дръжки на косачки. На една табела пишеше, че това е пенсионерско селище «Сан Педро — само на километър от Изумрудения бряг». Но по-скоро приличаше на бедно предградие на колела или на строителна площадка, осеяна с фургони.

Мич намери Сан Луис Стрийт и изведнъж почувства, че нервите му са опънати. Улицата бе тясна и криволичеща, а караваните по нея бяха по-малки и по-очукани от другите «пенсионерски жилища». Караше бавно, следеше напрегнато номерата и забеляза, че много коли са с регистрация на други щати. Улицата бе празна, ако не се броят паркираните и изоставени коли.

Жилището с номер 486 бе едно от най-вехтите и малките. Бе почти колкото палатка. Някога караваната явно е била боядисана в сребристо, но боята се бе олющила, а покривът бе покрит с тъмнозелен мъх, който се спускаше почти до прозорците. Нямаше щори. Стъклото на прозореца над теглича бе цялото напукано и за да не се разпадне, бе залепено с изолирбанд. Над единствената врата имаше малък навес. Вратата бе отворена и през мрежата Мич видя портативен цветен телевизор, пред който се мярна силует на мъж.

Бе се надявал да съгледа друго. Не познаваше втория мъж на майка си, а сега не му беше времето да се представя. Продължи да кара, вече съжаляваше, че е дошъл.

На магистралата видя познатата емблема на «Холидей Ин». Мотелът бе празен, но работеше. Спря беемвето встрани от магистралата. На регистрацията се представи като Еди Ломакс от Дейнсбъро, щата Кентъки. Плати в брой за единична стая с изглед към океана.

 

 

В указателя на Панама Сити Бийч намери телефоните на три заведения от веригата «Уофъл Хътс». Легна напреко на леглото и избра първия номер. Нямаше късмет. Завъртя втория и пак потърси Айда Ейнзуърт. Казаха му да почака. Той затвори. Беше единадесет вечерта. Бе спал два часа.

Минаха двадесет минути, докато дойде таксито. Шофьорът веднага заобяснява, че си е бил вкъщи и е дояждал останалото от пуйката заедно с жена си и децата, когато диспечерът го е повикал, пък все пак било Коледа и той се надявал да остане със семейството си и да не мисли за работа поне веднъж в годината. Мич подхвърли двадесетдоларова банкнота на предната седалка и му каза да замълчи.

— Какво има в «Уофъл Хът», мой човек? — попита шофьорът.

— Карайте де!

— В «Уофъл Хът», нали? — Засмя се и измърмори нещо. Усили радиото и намери любимата си станция. Погледна в огледалото, после през прозореца, подсвирна и попита: — Какво те води тук по Коледа?

— Търся някого.

— Кого?

— Една жена.

— А, всички правим това. Коя по-точно?

— Една стара приятелка.

— Тя в «Уофъл Хът» ли е?

— Надявам се.

— Ти да не си някой частен детектив?

— Не.

— Струва ми се много подозрително.

— Защо не си гледаш пътя?

«Уофъл Хът» бе малка правоъгълна сграда, прилична на кутия, с десетина маси и дълъг тезгях, обърнат към грила, където всичко се приготовляваше пред клиентите. Стената откъм масите бе остъклена и посетителите можеха да се любуват на панорамния път и вилите зад него, докато си похапват вафли с орехи и бекон. На малкия паркинг почти нямаше места и Мич каза на шофьора да спре до сградата.

— Няма ли да освободиш таксито? — попита мъжът.

— Не. Не спирай брояча.

— Нищо не разбирам, мой човек.

— Ще ти платя.

— То оставаше да не платиш.

Мич се наведе и се подпря на лакти върху предната седалка. Броячът цъкаше тихо, докато той оглеждаше посетителите в заведението. Шофьорът поклати глава, смъкна се на седалката, но от любопитство продължи да наблюдава.

В ъгъла до автомата за цигари седяха дебели туристи с дълги ризи, бели крака и черни чорапи, пиеха кафе и говореха в един глас, както разглеждаха листа с менюто. Екскурзоводът с разкопчана риза и масивна златна верижка върху косматите гърди, с гъсти прошарени бакенбарди и бейзболен каскет час по час извръщаше поглед към тезгяха и търсеше с очи някоя келнерка.

— Видя ли я? — попита шофьорът.

Мич не отговори, наведе се и се смръщи. Тя изниква най-неочаквано отнякъде и застана до масата с химикалка и бележник. Екскурзоводът изтърси някаква шега и дебеланковците се засмяха. Жената не се усмихна, само продължи да записва. Беше крехка и много по-слаба. Направо кльощава. Черно-бялата униформа бе впита и подчертаваше тънката й талия. Сивата й коса бе опъната назад под униформената шапчица. Бе на петдесет и една и доколкото можеше да се съди от полата, не се бе състарила. Обратното. Дори младееше. Взе поръчката, прибра бързо листа с менюто, каза нещо учтиво и изчезна, леко усмихната. Движеше се чевръсто между масите, сипваше кафе, подаваше шишенцата с кетчуп и предаваше поръчките на готвача.

Мич се отпусна успокоен. Броячът цъкаше бавно.

— Това ли е тя? — попита шофьорът.

— Да.

— Сега какво?

— Не знам.

— Е, намерихме я, нали?

Мич я гледаше, без да казва нищо. Тя наля кафе на един мъж, който седеше сам. Той й рече нещо и жената се усмихна. С чудесна, нежна усмивка. Усмивка, която бе виждал хиляди пъти, загледан в тъмнината към тавана. Усмивката на майка му.

Започна да се спуска лека мъгла, на всеки десет секунди чистачките забърсваха предното стъкло. Наближаваше Бъдни вечер.

Шофьорът почукваше нервно по волана. Отпусна се още повече на седалката и смени радиостанцията.

— Още колко ще стоим тук?

— Малко.

— Ама че странна история.

— Ще ти платя.

— Парите не са всичко, човече. Бъдни вечер е. Вкъщи ме чакат децата, на гости са дошли роднини, трябва да доизядем пуйката и да допием виното, а аз вися пред «Уофъл Хът», та ти да зяпаш през прозореца някаква старица.

— Това е майка ми.

— Какво?

— Чу какво.

— О, боже! Какви ли хора не возя!

— Искаш ли да помълчиш?

— Готово. Няма ли да поговориш с нея? Нали е Коледа. Намери майка си. Трябва да се видите, нали?

— Не. Не сега.

Мич се облегна и погледна към тъмния плаж зад магистралата.

— Да тръгваме.

 

 

На разсъмване си сложи дънки и тениска и бос изведе кучето на разходка по плажа. Вървяха на изток, към първите оранжеви отблясъци, показали се над хоризонта. Вълните се разбиваха леко на двадесетина метра и се плъзгаха бавно по брега. Пясъкът бе хладен и мокър. Небето бе ясно и гъмжеше от чайки, които неспирно си говореха. Хърси изтича смело в морето, после, когато се приближи следващата разпенена вълна, се дръпна като попарен. Нали бе домашно куче, искаше да проучи безкрайните пространства пясък и вода. Тичаше на сто метра пред Мич.

След около три километра стигнаха кей, огромна бетонна конструкция, вдадена на половин километър в океана. Хърси, който вече не се страхуваше, се спусна по пристана към кофа, пълна с рибки за стръв, до която стояха неподвижно двама мъже, загледани във водата долу. Мич ги заобиколи и стигна края на кея, където десетина рибари си казваха от време на време по някоя дума в очакване въдиците им да се размърдат. Кучето се потърка о крака му и спря. Слънцето изгряваше ослепително червено, искреше по водната шир и от черна я оцветяваше в зелено.

Мич се облегна на парапета и потрепери от хладния вятър. Босите му крака бяха измръзнали, по тях бе полепнал пясък. Хотелите и вилите от двете страни на плажа бяха притихнали в очакване на изгрева. На плажа нямаше никой. Няколко километра по-нататък във водата се бе врязал друг пристан.

От резките точни думи личеше, че рибарите са от северните щати. Мич ги послуша колкото да разбере, че рибата не кълве. Беше се взрял в морето. Както гледаше на югоизток, си спомни за Каймановите острови, за Ейбанкс. За миг му се мерна образът на момичето. През март щеше да се върне на островите заедно с жена си — за отпуската. По дяволите момичето! Сто на сто нямаше да го види. Щеше да се гмурка с Ейбанкс и да се сприятели с него. Щяха да пият в барчето бира «Хайнекен» и «Ред Страйп», да си говорят за Ходж и Козински. Щеше да следи всеки, опитал се да следи него. Сега, нали бе посветена в тайната, Аби щеше да му помага.

 

 

Човекът чакаше в мрака зад Линкълн Таун Кар. Поглеждаше нервно часовника си и слабо осветения тротоар пред зданието. На втория етаж някой угаси лампата. След минута частният детектив излезе от зданието и се отправи към колата си. Човекът го последва.

— Вие Еди Ломакс ли сте? — попита го тревожно.

Ломакс забави крачка, после спря. Застанаха лице в лице.

— Да. А вие кой сте?

Мъжът бе бръкнал в джобовете си. Беше студено и влажно, той трепереше.

— Ал Килбъри. Помогнете ми, господин Ломакс. Здравата съм загазил. Ще ви платя още сега в брой, колкото поискате. Само ми помогнете.

— Късно е, приятелю.

— Моля ви, парите са у мен. Само посочете сумата. Трябва да ми помогнете, господин Ломакс.

Извади пачка пари от левия си джоб, готов да почне да ги брои. Ломакс погледна парите, после хвърли поглед през рамо.

— За какво става дума?

— Жена ми. След един час трябва да се срещне с един мъж в мотел в Южен Мемфис. Знам номера на стаята. Просто елате с мен и ги снимайте, когато влизат и излизат.

— Откъде знаете?

— Засякох ги по телефона. Колеги са и аз имах подозрения. Богат съм, господин Ломакс, а и на всяка цена трябва да спечеля бракоразводното дело. Още сега ще ви платя хиляда долара в брой.

Мъжът бързо отброи десет банкноти и му ги подаде. Ломакс ги взе.

— Добре. Ще ида да взема фотоапарата.

— Побързайте, моля ви. Ще ви плащам в брой, става ли? Без разписки.

— Нямам нищо против — рече Ломакс и тръгна обратно към зданието.

След двадесет минути линкълнът се плъзна бавно и влезе на паркинга на «Дейс Ин». Килбъри посочи стая на втория етаж в задната част на мотела, после свободното място за паркиране до кафяв пикап марка «Шевролет». Ломакс влезе внимателно на заден ход до пикапа и паркира линкълна. Килбъри пак посочи стаята, пак погледна часовника си и пак каза на Ломакс колко му е благодарен за услугата. Детективът мислеше за парите. Хиляда долара за два часа. Ей това се казва работа! Извади фотоапарата и нагласи светкавицата. Килбъри го наблюдаваше нервно и гледаше ту фотоапарата, ту стаята срещу паркинга. Изглеждаше нещастен. Говореше за жена си и за чудесните години, които са прекарали заедно, не проумявал защо го правела.

Ломакс слушаше и наблюдаваше редиците паркирани пред него коли. Държеше фотоапарата.

Не забеляза вратата на кафявия пикап. Тя тихо и бавно се отвори само на половин метър от него. Някакъв тип с черно поло и черни ръкавици се сви в кабината и зачака. Когато на паркинга нямаше никой, той изскочи от пикапа, отвори бързо лявата задна врата на линкълна и изстреля със заглушител три куршума в тила на Еди. Никой не ги чу.

Вече мъртъв, Еди се стовари върху волана. Килбъри се отдалечи от линкълна, метна се в пикапа и отпраши заедно с убиеца.