Джон Гришам
Фирмата (16)

16

Старите двуетажни къщи на кръстовището на Мадисън и Купър в центъра на града бяха ремонтирани и превърнати в малки кафенета, хотели, магазини за подаръци и скъпи ресторанти. Районът бе известен като площад Овъртън, тук кипеше нощният живот на Мемфис. Театърът и книжарницата донякъде облагородяваха площада. В средата на Мадисън имаше тясна ивица, засадена с дървета. В края на седмицата тук се тълпяха студенти и моряци от военноморската база, инак ресторантите, макар и посещавани, не бяха претъпкани и шумни. «Полет», приятно заведение с френска кухия, което се помещаваше във варосана сграда, бе прочуто с вината и десертите си, както и с приятния глас на певеца. След внезапното си забогатяване семейство Макдиър се сдоби и с колекция от кредитни карти, които използваше в най-добрите ресторанти на града. Предпочитаха «Полет».

Седнал в ъгъла на бара, Мич пиеше кафе и наблюдаваше входа. Нарочно бе дошъл по-рано. Преди три часа се обади на Аби и й определи среща тук в седем. Жена му го попита защо, а той й отговори, че ще й обясни после. След командировката на Каймановите острови бе сигурен, че го следят, наблюдават и подслушват. През последния месец внимаваше какво говори по телефона, в колата не сваляше очи от огледалото за обратно виждане, подбираше думите дори вкъщи. Някой го наблюдаваше и подслушваше, бе убеден.

Аби се втурна от студа навън и затърси с поглед съпруга си в салона. Той я пресрещна пред бара и я целуна по бузата. Свали палтото й и двамата последваха салонния управител до маса на хвърлей от другите, на които вече седяха хора и се дочуваше разговорът им. Мич се огледа за друга маса, но свободни нямаше. Благодари на управителя и се настани срещу Аби.

— По какъв случай сме тук? — попита тя подозрително.

— Трябва ли да има случай, за да вечерям с жена си?

— Да. Седем часът в понеделник вечер, а ти не си в кабинета си. Наистина специален случай.

Един келнер се промуши между тяхната и съседната маса и попита ще поръчат ли нещо за пиене. Помолиха го за две чаши бяло вино. Мич още веднъж огледа салона и през пет маси забеляза някакъв господин. Лицето му се стори познато. Когато го погледна отново, онзи се скри зад листа с менюто.

— Какво има, Мич?

Той сложи ръка върху нейната и се намръщи.

— Аби, трябва да поговорим.

Дланта й потрепна леко и тя престана да се усмихва.

— За какво?

Той сниши глас.

— За нещо много сериозно.

Аби въздъхна дълбоко и каза:

— Дали да не изчакаме виното? Сигурно ще имам нужда.

Мич погледна отново към лицето зад менюто.

— Не можем да говорим тук.

— Тогава защо дойдохме?

— Слушай, Аби, нали знаеш къде са тоалетните? По онзи коридор, вдясно.

— Да, знам.

— В дъното има заден изход. Води към пресечката зад ресторанта. Ще те чакам отвън.

Тя не каза нищо. Смръщи вежди и присви очи. Понаведе надясно глава.

— Имай ми доверие, Аби. После ще ти обясня. Ще те пресрещна отвън и ще намерим заведение. Тук не мога да говоря.

— Плашиш ме.

— Моля те — отсече Мич и стисна ръката й. — Всичко е наред. Ще ти донеса палтото.

Аби стана с чантата и излезе от салона. Мич погледна през рамо към човека, сторил му се познат. В този миг той изведнъж се изправи и посрещна на масата си някаква възрастна дама. Не бе забелязал, че Аби е излязла.

На улицата зад «Полет» Мич заметна жена си с палтото и посочи на изток. Заповтаря, че ще й обясни всичко. След тридесетина метра минаха между две високи огради и излязоха пред малко ресторантче с добра кухня и приятна музика. Мич погледна главния келнер, после двата малки салона и посочи маса в дъното.

— Тази маса.

Седна с гръб към стената и с лице към салона и входа. Заведението беше сумрачно. На масата горяха свещи. Двамата с Аби пак си поръчаха вино.

Тя го гледаше втренчено, наблюдаваше всяко негово движение и чакаше.

— Помниш ли едно момче на име Рик Аклин от «Уест Кентъки»?

— Не — каза Аби, без да помръдва устни.

— Играеше бейзбол, живееше в общежитието. Май веднъж се запозна с него. Много свястно момче, учението му вървеше. Беше като че ли в отбора «Боулинг Грийн». Не бяхме приятели, но се знаехме.

Жена му поклати глава и продължи да чака.

— Завърши година преди нас и отиде да следва право в Уейк Форест. Сега работи във ФБР. И то тук, в Мемфис. — Мич наблюдаваше дали думата «ФБР» ще й направи впечатление, но Аби не реагира. — И днес, докато обядвах в ресторантчето на Обло на Мейн Стрийт, Рик сякаш изникна от земята и ми вика: «Здрасти». Сякаш се бяхме срещнали случайно. Побъбрихме си малко и ето че на масата ни се появи друг агент, Тарънс. Откакто си взех изпита, Тарънс ме търси за втори път.

— За втори път ли…

— Да, от август насам.

— И те са… агенти на ФБР?

— Да, имат значки и всичко останало. Тарънс е обигран агент от Ню Йорк. Тук е от около две години. Аклин е в Мемфис отскоро, от три месеца.

— Какво искаха?

Донесоха виното и Мич огледа салона. Оркестърът върху малката естрада в дъното се готвеше да свири. На бара се бяха събрали много хора, добре облечени и явно заможни, говореха неспирно. Келнерът посочи менюто, което още не бяха разтворили.

— По-късно — каза Мич грубо, после додаде: — Аби, не знам какво искат. Потърсиха ме за пръв път през август, веднага след като взех изпита и името ми се появи във вестника.

Той отпи от виното и описа най-подробно, дума по дума, първата си среща с Тарънс в закусвалнята на Лански на авеню Юниън, предупрежденията му на кого да не вярва и къде да не говори, събранието с Лок, Ламбърт и другите съдружници. Изложи й тяхната версия, че ФБР проявявало интерес към фирмата, спомена, че е говорил за това с Ламар и е повярвал на всичко, което са му казали Лок и Ламбърт.

Аби преглъщаше всяка дума, но не питаше нищо.

— И днес, както си гледам работата и си ям наденицата с лук, довтасва момчето, с което се познавам от колежа, и ми съобщава, че те във ФБР знаят със сигурност: телефоните ми се подслушват, в къщата ни има микрофони и някой във фирмата «Бендини, Ламбърт и Лок» знае кога съм кихнал и съм ходил в клозета. Помисли си, Аби, Рик Аклин е преместен тук, след като взех адвокатския изпит. Какво съвпадение, а?

— Но какво искат?

— Не казват. Засега не можели. Настояват да съм им вярвал и така нататък. Не знам, Аби, нямам представа какво целят. Но по някаква причина са избрали мен.

— Каза ли на Ламар за новата среща?

— Не. Не съм казвал на никого. Освен на теб. И нямам намерение да казвам.

Аби отпи от виното.

— И какво, телефоните ни се подслушват?

— Според ФБР. Но откъде знаят?

— Те не са глупаци, Мич. Ако ФБР каже, че телефоните ни се подслушват, ще повярвам. А ти?

— Вече се чудя на кого да вярвам. Лок и Ламбърт говореха толкова смислено, когато ми обясняваха как фирмата се бори със Службата за държавни приходи и ФБР. Какво не бих дал да им повярвам, но нещо не се връзва. Да го погледнем от друг ъгъл — ако фирмата има богат и съмнителен клиент, когото ФБР е решило да «прослуша», защо ФБР ще избере точно мен, новака, който знае най-малко, и ще тръгне да ме следи. Какво знам аз? Работя по преписки, които ми дава друг. Нямам свои клиенти, правя каквото ми наредят. Защо не се закачат за някой от съдружниците?

— Може би искат да доносничиш за клиентите.

— Няма как. Аз съм адвокат и съм се заклел да пазя в тайна делата на клиентите си. Всичко, което знам за някой, е строго поверително. Агентите на ФБР са наясно. Никой не може да задължи адвокат да говори за клиентите си.

— Виждал ли си незаконни сделки?

Мич сви юмруци и огледа салона. Усмихна се на жена си. Виното бе започнало да го хваща.

— Не съм длъжен да отговарям на такъв въпрос, дори когато ми го задаваш ти, Аби. Но отговорът е отрицателен. Работил съм по преписките на двадесетина-тридесет клиенти на Ейвъри и по няколко други, но не съм се натъквал на нищо подозрително. Забелязал съм, че някои приходи биват прикривани доста рисковано, но не и незаконно. Усъмних се за банковите сметки, които видях на Каймановите острови, ала и това не е сериозно.

Каймановите острови! Стомахът го присви, когато той си помисли за момичето на плажа. Призля му.

Келнерът пак се приближи и извърна очи към листа с менюто.

— Още вино — каза Мич и посочи чашите.

Аби се наведе към свещите и погледна озадачена мъжа си.

— Добре, кой е монтирал в телефоните ни подслушвателна уредба?

— Нямам представа. При първата на среща през август Тарънс подметна, че го е направил някой от фирмата. Така поне го схванах. Посъветва ме да не се доверявам на никого от колегите и наблегна пак, че всичко, което говоря, се подслушва и записва. От думите му излизаше, че са го сторили те.

— А какво каза Лок?

— Нищо. Не споменах за подслушването. Спестих някои неща.

— Значи някой е сложил подслушвателна уредба в телефоните и в къщата ни?

— Вероятно и в колите. Днес Рик Аклин наблегна на това. Повтаряше ми като курдисан да не отварям дума за нищо, което не искам да бъде записано.

— Мич, това е невероятно. Защо ще го прави една адвокатска фирма?

Той поклати бавно глава и погледна празните чаши.

— Нямам представа, скъпа, наистина.

Келнерът сложи на масата две нови чаши за вино и застана с ръце зад гърба си.

— Ще поръчате ли нещо? — попита той.

— След няколко минути — отговори Аби.

— Ще ви повикаме, когато сме готови — допълни мъжът й.

— Ти вярваш ли, Мич?

— Има нещо гнило. И това не е всичко.

Тя бавно скръсти ръце върху масата и го загледа наистина уплашено. Мич й разказа за Ходж и Козински — започна с Тарънс в закусвалнята, после за Каймановите острови и как са го следили, сетне за срещата си с Ейбанкс. Предаде й всичко, което му бе съобщил собственикът на леководолазния клуб. Разправи й за Еди Ломакс, за смъртта на Алис Наус, Робърт Лам и Джон Микъл.

— Вече не ми се яде — отсече Аби, когато той приключи.

— И на мен. Но сега се чувствам по-добре, нали си изплаках душата.

— Защо не ми каза по-рано?

— Надявах се, че ще отмине. Че Тарънс ще ме остави на мира и ще се лепне за друг. Но той няма да ме остави. Затова са преместили в Мемфис и Рик Аклин. Да ме обработва. ФБР ме е нацелило да изпълня някаква мисия, за която не знам нищо.

— Зле ми е.

— Трябва да бъдем внимателни, Аби. И занапред да живеем така, сякаш не подозираме нищо.

— Не го вярвам. Слушам те, но не вярвам в това, което ми казваш. Не може да е вярно, Мич. Искаш да живея в къща, която се подслушва, да водя телефонни разговори, които се записват, а някой чува всичко, което си говорим.

— Какво предлагаш?

— Да платим на Ломакс и той да провери къщата.

— Мислил съм го. Но какво ще стане, ако намери нещо? Какво, ако узнаем, че къщата се подслушва? Ами ако той счупи някое устройство, монтирано от тях? Тогава те, които и да са, ще разберат, че знаем. Прекалено опасно е, поне засега. Може би по-късно.

— Това е лудост, Мич. Да не искаш да търчим в задния двор, за да си кажем две думи?

— Не, разбира се. Защо да не използваме предния?

— Сега не мога да оценя чувството ти за хумор.

— Съжалявам. Виж, Аби, нека се държим естествено и известно време да потърпим. Тарънс ме убеди, че е сериозен и няма да ме забрави. Не е по силите ми да го спра. Нали помниш, той ме търси. Струва ми се, че ме следят и ме дебнат. Засега най-важното е да се държим естествено.

— Естествено ли? Честно казано, напоследък не си говорим кой знае колко вкъщи. Горките те, седнали да чакат някакъв смислен разговор. Е, да, приказвам доста на кучето.