Джон Гришам
Фирмата (14)

14

Епископалното училище «Сейнт Андрю» се намираше зад едноименната черква, сред залесена, идеално поддържана площ от двадесет декара в сърцето на Мемфис. Бяло-жълтите тухли, от които бе изградено училището, се показваха само тук-таме, където бръшлянът, кой знае защо, бе тръгнал в друга посока. Покрай тротоарите и малкото игрище имаше симетрични плетове от старателно подкастрен чемшир. Сградата бе едноетажна, във формата на буквата «Г» и бе скътана в сянката на десетина стари дъба. «Сейнт Андрю» минаваше за най-престижното и най-скъпото частно начално училище в Мемфис. Заможните родители записваха децата си още след раждането им в списъците на кандидатите.

Мич спря беемвето на паркинга между черквата и училището. Тъмночервеното пежо на Аби беше три места по-нататък. Самолетът бе кацнал преди един час и Мич се бе отбил вкъщи, за да се преоблече в официален костюм. Смяташе да се види с жена си, после да се върне в кабинета и да поработи няколко часа — срещу сто и петдесет долара на час.

Искаше да изненада Аби тук, в училището. Да я смае. Нещо като самозащита. Щеше само да й каже «здравей». Бе му липсвала. Изгаряше от нетърпение да я види, затова спря пред сградата. Щеше да стои малко, колкото да докосне, да усети жена си, да й каже нещо след случката на плажа. Дали тя щеше да разбере само като го погледне? Може би щеше да го прочете в очите му. Щеше ли да забележи лекото напрежение в гласа му? Не, ако той я изненадаше. Не, ако се почувстваше поласкана от посещението му.

Стиснал кормилото, Мич гледаше нейната кола. Какъв идиот беше! Какъв глупак! Защо не избяга? Трябваше да хвърли полата на момичето върху пясъка и да избяга като попарен. Но той, разбира се, не го направи. Каза си, че никой няма да узнае. Затова сега трябваше да махне с ръка и да си втълпи, че всички го правят.

Бе обмислил всичко в самолета. Първо, щеше да изчака до късно през нощта и да каже на Аби истината. Нямаше да я лъже, нямаше желание да живее в лъжа. Щеше да си признае и да й обясни какво точно се е случило. Тя сигурно щеше да го разбере. Боже мой, почти всеки мъж, не, всеки мъж би го направил въпреки риска. Следващата му стъпка щеше да зависи от реакцията й. Ако Аби запазеше спокойствие и покажеше поне малко съчувствие, Мич щеше да се извини и да й обещае, че няма да се повтаря. Ако жена му си изпуснеше нервите, той щеше да й поиска прошка и да се закълне в Библията, че е направил грешка, която няма да повтори. Щеше да й каже, че я обича, че я боготвори, и да я помоли за още един шанс. А ако тя започнеше да събира багажа си, Мич навярно щеше да си даде сметка, че не е бивало да й признава.

Отричай! Отричай! Отричай! Преподавателят по наказателно право в Харвард, човек с радикални възгледи на име Московиц, прочул се като адвокат на терористи, убийци и хора, прелюбодействали с деца, имаше проста теория за защитата: Отричай! Отричай! Отричай до дупка! Не признавай нито един факт или улика.

Мич си спомни за Московиц, докато кацаха в Маями, и разработи и втори вариант, според който трябваше да изненада Аби в училището и по-късно да я заведе в любимия й ресторант, и да не споменава нищо, освен че се е скъсал от работа на Каймановите острови. Отвори вратата на колата, представи си красивото, усмихнато, доверчиво лице на Аби и му призля. Стомахът пак го присви. Мич тръгна бавно срещу есенния вятър към входа.

Коридорът бе безлюден и тих. Вдясно бе кабинетът на директора. Мич почака да го забележат, но не се появи никой. Продължи бавно нататък, докато пред третата класна стая не чу напевния глас на жена си. Тя говореше за таблицата за умножение тъкмо когато Мич подаде глава през вратата и се усмихна. Аби застина, сетне се зарадва. Извини се и каза на децата да стоят по местата си и да прочетат следващата страница. После затворя вратата.

— Какво правиш тук? — попита тя, а Мич я грабна и я притисна до стената.

Аби огледа нервно по коридора.

— Липсваше ми! — каза той убедено.

Притисна я силно до себе си. Целуна я по врата и усети сладостта на парфюма й. И изведнъж си спомни отново за момичето. Ах, ти, жалка отрепко, защо не избяга?

— Кога се върна? — попита Аби, като оправи косата си и пак огледа коридора.

— Преди около час. Изглеждаш чудесно.

Очите й се навлажниха. Хубавите й честни очи.

— Как мина командировката?

— Добре. Липсваше ми. Умирам от скука, когато не си до мен.

Аби се усмихна още по-лъчезарно и извърна глава.

— И ти ми липсваше.

Хванаха се за ръце и тръгнаха към изхода.

— Определям ти среща за довечера — каза Мич.

— Няма ли да работиш?

— Не, няма да работя. Ще ида с жена си в любимия й ресторант. Ще ядем, ще пием скъпи вина и ще стоим до късно, после ще се приберем вкъщи и ще се съблечем голи.

— Наистина съм ти липсвала. — Аба отново го целуна по устните и огледа коридора. — Я си отивай, докато някой не ни е видял!

Стигнаха изхода, без да се натъкнат на никого.

Мич вдъхна дълбоко от хладния въздух и бързо отиде при колата. Бе успял. Погледна Аби в очите, прегърна я и я целуна както винаги. Тя не подозираше нищо. Беше поласкана и дори трогната.

 

 

Девашър крачеше припряно зад бюрото и смучеше пурата. Седна на изтъркания въртящ се стол и се опита да се съсредоточи върху един доклад, после скочи на крака и пак заснова напред-назад. Погледна часовника са. Обади се на своята секретарка. После на секретарката на Оливър Ламбърт. Продължи да крачи.

Най-после, седемнадесет минути след определеното време, Оли мина през охраната и влезе в кабинета на Девашър.

Той се изправи зад бюрото и го изгледа.

— Закъсня.

— Затънал съм в работа — отговори Оли и седна на един износен кожен стол. — Какво толкова има?

Лицето на Девашър моментално се изкриви в хитра, зла усмивка. Той издърпа театрално едно чекмедже на бюрото и гордо метна върху писалището голям жълт плик, който се плъзна до Оли.

— Рядко сме пипали толкова добре.

Ламбърт отвори плика и се облещи срещу големите черно-бели снимки. Разгледа ги една по една, като ги държеше почти до носа си и се мъчеше да запомни всяка подробност. Девашър го наблюдаваше самодоволно.

Запъхтян, Ламбърт прегледа снимките още веднъж.

— Направо невероятно.

— Да. И ние сме на това мнение.

— Кое е момичето? — попита Оли, все така облещен.

— Местна проститутка. Изглежда хубавка, нали? Не сме я използвали досега, но сто на сто ще прибегнем до услугите й и в бъдеще.

— Искам да я видя, и то бързо.

— Няма проблеми. Така си и знаех.

— Невероятно. Как е успяла?

— Отначало изглеждало трудно. Казал на първото момиче да се разкара. Ейвъри се забавлявал с едната, но онова приятелче отпратило приятелката й. Напуснал заведението и отишъл на барчето на плажа. Там се появило момичето. Тя е професионалистка.

— Твоите хора къде са били?

— Къде ли не! Тези снимки са направени иззад една палма на около три метра. Доста добри са, нали?

— Чудесни. Плати повечко на фотографа. Колко са се търкаляли на пясъка?

— Доста дълго. Добре си пасвали.

— Наистина си е направил кефа.

— Извадихме късмет. Плажът бил безлюден, време само за тая работа.

Ламбърт вдигна една снимка към тавана, точно пред очите си.

— Поръча ли копия и за мен? — попита той иззад фотографията.

— Разбира се, Оли. Знам колко ги обичаш тези неща.

— Мислех, че Макдиър ще се окаже костелив орех.

— Такъв си е, но нищо човешко не му е чуждо. И не е глупав. Не сме сигурни, но по обед на другия ден май е усетил, че го следим. Бил напрегнат, тръгнал да обикаля търговската част. После изчезнал яко дим. Закъснял с цял час за срещата си с Ейвъри в банката.

— Къде е ходил?

— Не знаем. Следяхме го просто от любопитство. По дяволите, може да е седял в някоя кръчма в центъра на града. Но просто е изчезнал.

— Не го изпускайте от погледа си. Той ме тревожи.

Девашър размаха друг жълт плик.

— Стига си се тревожил, Оли. Сега е в ръцете ни. Щом научи за тези снимки, поискаме ли, и човек ще убие.

— А Тарънс?

— Няма и помен от него. Макдиър не го е споменавал пред никого, поне пред хората, които подслушваме. Понякога ни е трудно да следим Тарънс, но май не се е вестявал отново.

— Внимавай в играчката!

— Не бери грижа за мен, Оли. Ти си адвокатът, паралията, баровецът, ти получаваш снимките. Ти ръководиш фирмата. Аз пък ръководя наблюдението.

— Какво е положението в семейството на Макдиър?

— Не е много розово. Жена му се намуси, че отива в командировка.

— Какво правеше, докато него го нямаше?

— Не е от тези, дето ще си стоят у дома. Две вечери ходиха с жената на Куин в онези, тежкарските ресторанти. После на кино. Една вечер излезе със своя приятелка учителка. Ходи по пазар. Обаждаше се доста често и на майка си. Очевидно нашият човек не мели с тъста и тъщата, а жена му си е наумила да изглади отношенията. Тя е много близка с майка си и наистина й е криво, че не са задружно щастливо семейство. Иска да идат при техните в Кентъки за Коледа, а се бои, че той няма да се съгласи. Има доста голямо напрежение. Доста подводни течения. Аби се оплаква на майка си, че мъжът й работи като побеснял, а майката отвръща, че го вършел, за да им натриел носовете. Не ми харесва това, Оли.

— Продължавай да подслушваш. Помъчихме се да го поукротим, но той е като машина.

— Да, плащате му по сто и петдесет на час, значи наистина искате да го поукротите. Защо не накарате всичките си сътрудници да работят само по четиридесет часа на седмица, за да прекарват повече време със семействата си? Можеш да понамалиш и твоята заплата, да продадеш един-два ягуара или малко от диамантите на жена си, можеш да продадеш и резиденцията си и да си купиш по-малка къща до местния клуб.

— Я млъквай, Девашър!

Оливър Ламбърт излезе сърдит от кабинета. Девашър почервеня от гръмкия си смях, после, когато остана сам, заключи снимките в един шкаф.

— Мичъл Макдиър! — каза си той с широка усмивка. — Вече си ни в ръчичките.