Джон Гришам
Фирмата (13)

13

Ейвъри се усмихна, след като видя компютърната разпечатка.

— За месец октомври си отчитал средно по шестдесет и един часа на седмица.

— Мислех, че са шестдесет и четири — възрази Мич.

— И шестдесет и един са много. Всъщност никога не сме имали човек, който първата година да представя такива високи средни отчети. Отговарят ли на извършената работа?

— Не съм раздувал. Можех да отчета и повече.

— По колко часа седмично работиш?

— Между осемдесет и пет и деветдесет. Ако исках, щях да отчета по седемдесет и пет.

— Не бих те съветвал, поне засега. Току-виж някой ти завидял. Младите адвокати на щат те държат под око.

— Искаш да работя по-малко ли?

— Не, разбира се. Ние с теб изоставаме с месец. Само се тревожа, че работиш прекалено много. Тревожа се, и толкоз. Повечето служители започват при нас като хали — отчитат по осемдесет, че и по деветдесет часа на седмица, ала след два месеца капват. Шестдесет и пет — седемдесет часа е нормално. Но ти, изглежда, имаш необикновена енергия.

— Не съм от поспаливите.

— Какво мисли жена ти?

— Има ли значение?

— Не се ли сърди, че работиш до толкова късно?

Мич погледна Ейвъри и за миг си спомни караницата предната нощ, когато се бе прибрал три минути преди полунощ. Накрая се сдобриха с Аби, но дотогава не се бяха спречквали така, а можеше да се очаква, че пак ще се скарат. Той не бе отстъпил. Аби бе казала, че се чувства по-близка със съседа, господин Райс, отколкото със съпруга си.

— Тя ми влиза в положението. Обясних й, че след две години ще стана съдружник и ще се пенсионирам, преди да съм навършил тридесет.

— Доста се стараеш да го постигнеш.

— Нали не се сърдиш? През всеки час, който съм отчел миналия месец, съм работил върху твои дела, тогава май не се тревожеше толкова, че ме претоварваш с работа.

Ейвъри остави разпечатката върху шкафа и погледна намръщено Мич.

— Просто не искам да изгориш като свещ или да си зарежеш семейството.

На Мич му се видя странно, че за брака го поучава човек, изоставил жена си. Погледна Ейвъри колкото се може по-презрително.

— Няма защо да се тревожиш какво става в моя дом. Бъди доволен, че си върша работата тук.

Ейвъри се наведе над бюрото.

— Виж, Мич, не ме бива много за такива неща. Натискат ме шефовете. Ламбърт и Макнайт се безпокоят, че може би се престараваш. Идваш в пет, и то всяка сутрин, понякога и в неделя. Това е огромно напрежение.

— Какво казаха?

— Нищо особено. Вярваш или не, Мич, но наистина държат на теб и на семейството ти. Държат да работят с щастливи адвокати с щастливи съпруги. Ако всичко е наред, адвокатите нямат грешка. Ламбърт се отнася много бащински. Смята да се пенсионира след две години и се опитва да изживее още веднъж славните си години чрез теб и другите млади служители. Ако разпитва твърде много или изнася по някоя лекция, не го вземай присърце. Той си е извоювал правото да бъде тарторът тук.

— Кажи им, че съм много добре. И Аби е добре, щастливи сме и си гледаме работата.

— Чудесно. Свършихме по този въпрос. Искам да ти съобщя, че след седмица двамата с теб отиваме в командировка на Големия Кайманов остров. Трябва да се срещна с неколцина банкери там от името на Съни Капс и на трима други клиенти. Заминаваме по работа, но както и друг път, все ще намерим време да се погмуркаме. Казах на Ройс Макнайт, че ми трябваш, и той се съгласи. Според него навярно се нуждаеш от малка промяна. Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се. Само съм донякъде изненадан.

— Отиваме по работа, затова ще бъдем без съпругите си. Ламбърт се безпокоеше дали няма да си имаш проблеми вкъщи.

— Господин Ламбърт се безпокои твърде много какво става вкъщи. Кажи му, че владея положението. Нямам проблеми.

— Значи ще дойдеш?

— То се знае, че ще дойда. Колко време ще бъдем там?

— Няколко дни. Ще отседнем в една от вилите на кантората. В другата може би ще се настани Съни Капс. Ще се опитам да използваме самолета на фирмата, но ако не може, ще летим с редовен полет.

— За мен няма значение.

 

 

Само двама от пътниците в самолета на «Кайман Еъруейс», излитащ от Маями, бяха с вратовръзки и след първия пунш с ром Ейвъри свали своята и я напъха в джоба на сакото си. Пуншът бе поднесен от красиви тъмнокожи стюардеси кайманки със сини очи и приятни усмивки. Ейвъри непрекъснато повтаряше, че островитянките били страхотни.

Седнал до прозореца, Мич се стараеше да прикрие вълнението си от това, че за пръв път напуска страната. В една библиотека бе намерил книга за Каймановите острови. Имаше три острова — Големият Кайман, Малкият Кайман и Кайман Брак. Двата по-малки били слабо населени и рядко посещавани. Големият Кайман имал осемнадесет хиляди жители, дванадесет хиляди регистрирани фирми и триста банки. Двадесет на сто от населението било бяло, двадесет — чернокожо, а останалите шестдесет на сто били със смесена кръв и не се интересували към коя раса принадлежат. През последните години столицата Джорджтаун се била превърнала в убежище за мнозина чужденци, решили да укрият доходите си от данъчните служби, и банкерите там били потайни като швейцарските. Нямало данък общ доход, данък оборот, данъци върху печалбите, нито имуществени данъци и такси върху даренията. Някои компании и инвеститори получавали гаранция, че ще бъдат освободени от данъци в продължение на половин век. Островите били британско владение с необикновено стабилно правителство. Приходите от митата върху вноса и туризма осигурявали необходимите на властите средства. Нямало престъпност, нито безработица.

Големият Кайман бил дълъг тридесет и пет километра и на няколко места широк до тринадесет километра, но от въздуха изглеждаше много по-малък. Представляваше неголяма скала, заобиколена от прозрачна сапфирена вода.

Самолетът започна да се снишава над нещо като лагуна, ала в последния миг се показа къса асфалтирана писта, на която той се приземи. Слязоха и минаха безпрепятствено през митницата. Някакво чернокожо хамалче грабна чантите на Мич и ги хвърли заедно с багажа на Ейвъри в един форд, модел 1972 година. Мич му даде щедър бакшиш.

— Севън Майл Бийч! — изкомандва Ейвъри, като гаврътна остатъка от последния пунш с ром.

— Дадено, мон — проточи шофьорът.

Отпрашиха с таксито към Джорджтаун. По радиото гърмяха весели ритми. Шофьорът се поклащаше и тактуваше с пръсти по волана. Беше навлязъл в насрещното платно, но тук никой не спазваше правилата. Мич се отпусна в износената седалка и кръстоса крака. Колата нямаше климатична инсталация, ако не се броят отворените прозорци. Влажният тропически въздух духаше в лицето му и рошеше косата му. Бе приятно.

Островът беше равен и по шосето към Джорджтаун пъплеха малки европейски коли, мотопеди и велосипеди. Къщите бяха едноетажни, с ламаринени покриви и бяха боядисани във весели цветове. Градинките им бяха мънички, с оскъдна трева, но добре поддържани. Когато приближиха града, се появиха магазини и къщи на два и три етажа с бели фасади, под чиито сенници туристите се криеха от слънцето. Шофьорът зави рязко и изведнъж се оказаха в центъра на града, където бяха струпани модерните сгради на банките.

Ейвъри пое ролята на гид.

— Тук има банки от всички страни. Германия, Франция, Великобритания, Канада, Испания, Япония, Дания. Дори от Саудитска Арабия и Израел. По последни данни са над триста. Всеки може да се спаси от данъците. Тук банкерите са много мълчаливи. В сравнение с тях швейцарците изглеждат дърдорковци.

Таксито намали скоростта поради натовареното движение и разхлаждащият вятър спря.

— Виждам много канадски банки — отбеляза Мич.

— В тази сграда е канадската банка «Монреал». Трябва да отидем там утре в десет сутринта. Работим главно с канадски банки.

— Защо?

— Те са сигурни.

Оживената улица правеше завой и се вливаше в друга. На хоризонта зад кръстовището се виждаше блестящата синева на Карибско море.

— Това е заливът Хогсти — обясни Ейвъри. — Там преди триста години са хвърлили котва пиратските кораби. Не друг, а Черната брада е обикалял островите и е заравял на тях плячката си. Преди няколко години намериха част от нея в една пещера близо до Бодън Таун.

Мич кимна, сякаш бе повярвал. Шофьорът се усмихна в огледалото за обратно виждане.

Ейвъри избърса потта от челото си.

— Това място винаги е привличало пиратите. Някога е идвал Черната брада, а сега съвременните пирати създават фирми и крият парите си тук. Така ли е, мон?

— Така е — отвърна шофьорът.

— А това е Севън Майл Бийч — каза Ейвъри. — Един от най-красивите и прочути плажове в света. Така ли е, мон.

— Точно така, мон.

— Довечера в «Палмите» има ли вечеря на открито?

— Да, мон. В шест часа.

— Намира се точно до нашата вила. «Палмите» е известен хотел с най-екзотичната програма на плажа.

Мич се усмихна, загледан в хотелите, край които минаваха. Спомни си разговора в Харвард, когато Оливър Ламбърт го бе поучавал, че фирмата не обича разводите и женкарството. Също и пиенето. Може би Ейвъри бе пропуснал тези поучения. Или не?

Вилите на кантората бяха в центъра на Севън Майл Бийч, в съседство с друг комплекс и с «Палмите». Както можеше да се очаква, бяха просторни и скъпо обзаведени. Ейвъри каза, че всяка от тях може да се продаде за половин милион, но не били за продан. Нито се давали под наем. Тук си почивали изморените адвокати от «Бендини, Ламбърт и Лок». И неколцина много специални клиенти.

От балкона пред спалнята на втория етаж Мич наблюдаваше малките лодки, които се носеха по искрящото море. Слънцето вече клонеше на залез и ситните вълни пречупваха лъчите му в хиляди посоки. Екскурзионно корабче се отдалечаваше бавно от острова. Десетки туристи се разхождаха по плажа, подритваха пясъка, джапаха във водата, ловяха раци или пиеха пунш с ром и ямайска бира «Ред Страйп». От «Палмите» се носеха ритмични карибски мелодии — големият бар на открито с тръстиков покрив привличаше като магнит летовниците. В тръстикова колиба наблизо даваха под наем водолазни костюми, лодки и топки за волейбол.

Ейвъри излезе на балкона в ярки шорти на оранжеви и жълти цветя. Тялото му бе слабо и стегнато, нямаше корем. Той бе акционер в един спортен клуб в Мемфис и всеки ден ходеше да спортува. Там явно човек можеше да получи и загар. На Мич това му хареса.

— Какво ще кажеш за шортите ми? — попита Ейвъри.

— Страхотни са. И много подходящи.

— Имам още един чифт, мога да ти услужа.

— Не, благодаря. Ще си остана по моите физкултурни шорти от «Уест Кентъки».

Ейвъри отпиваше от питието си и се любуваше на гледката.

— Идвал съм десетки пъти, но винаги се вълнувам. Мислил съм дори да се установя тук, след като се пенсионирам.

— Ще е хубаво. Ще можеш да се разхождаш по плажа и да ловиш раци.

— Да играя домино и да пия «Ред Страйп». Опитвал ли си тази бира?

— Май не.

— Я да си вземем по една.

Откритият бар се наричаше «Ръмхедс». Беше пълен с жадни туристи, и няколко местни жители, които играеха на домино около дървена маса. Ейвъри си проби път през навалицата и се върна с две бутилки. Намериха си място до играчите на домино.

— Веднъж да се пенсионирам, и ще дойда да живея тук. Ще си изкарвам прехраната, като играя домино. И ще пия «Ред Страйп».

— Бирата си я бива.

— А щом ми омръзне доминото, ще се забавлявам с мятане на стрелички. — Ейвъри кимна към ъгъла, където неколцина пияни англичани хвърляха стрелички към мишената и се ругаеха. — А щом ми втръсне и от стреличките, не знам какво ще правя. Извинявай.

Ейвъри се отправи към една маса, на която току-що бяха седнали две млади жени по бикини. Представи се, а те го поканиха при тях. Мич си поръча още една бира и отиде на плажа. В далечината се издигаха банките на Джорджтаун. Тръгна натам.

 

 

Храната бе подредена върху сгъваеми маси около басейна. Костур на скара, пушено филе от акула, пържени скариди, костенурки, миди, омари. Всичко бе прясно, току-що извадено от морето. Гостите се трупаха около масите и си сервираха сами, а келнерите сновяха напред-назад с големи кани пунш с ром. Хранеха се на масички във вътрешния двор, който гледаше към «Ръмхедс» и морето. Музикантите настройваха инструментите. Слънцето се скри в облак, после изчезна зад хоризонта.

Мич последва Ейвъри към бюфета, после, както очакваше, до една маса, където вече седяха две жени. Бяха сестри, около тридесетгодишни, и двете бяха разведени и доста пийнали. Едната — казваше се Кари, се бе залепила за Ейвъри, а другата, Джулия, веднага започна да прави мили очи на Мич. Той се питаше какво ли им е казал Ейвъри.

— Виждам, че си женен — прошепна Джулия и се премести до Мич.

— Да, и то много щастливо.

Тя се усмихна, сякаш приемаше предизвикателство. Ейвъри и неговата дама си намигнаха. Мич грабна чашата и я гаврътна.

Ядеше и не можеше да мисли за нищо освен за Аби. Трудно би могъл да й обясни, ако се наложеше. Вечеряше с две привлекателни, почти голи жени. Невъзможно бе да й обясни. Разговорът на масата вървеше трудно, а Мич се държеше сковано. Келнерът сложи на масата голяма кана, която за нула време бе изпразнена. Ейвъри ставаше досаден. Каза на жените, че Мич е играл в отбора на «Джайънтс» и на два пъти е бил носител на големи награди. Печелел по милион долара годишно, докато не си наранил коляното. Мич поклати глава и пак отпи от чашата. Джулия го ухажваше и се приближи още повече.

Оркестърът засвири още по-силно, бе време за танци. Половината посетители се отправиха към дъсчения дансинг под две дървета между басейна и плажа.

— Хайде да танцуваме! — изкрещя Ейвъри и грабна своята дама.

Изтичаха между масите и скоро се изгубиха в тълпата от подскачащи и подрусващи се туристи.

Мич усети, че Джулия се е приближила още повече, после ръката й се плъзна по крака му.

— Искаш ли да танцуваме? — попита тя.

— Не.

— Добре. И на мен не ми се танцува. Какво ти се прави?

Тя потърка гърди в неговата ръка и само на сантиметри от лицето му се усмихна с най-съблазнителната си усмивка.

— Не смятам да правя нищо.

Мич отмести ръката й.

— О-о, я не се занасяй. Хайде да се позабавляваме. Жена ти няма да разбере.

— Слушай, много си хубава, но си губиш времето с мене. Още е рано. Има кога да си намериш истински тъпкач.

— Много си сладък.

Джулия отново му пусна ръка и Мич си пое дълбоко дъх.

— Защо не се разкараш?

— Моля?

Тя си прибра ръката.

— Казах да се разкараш.

Жената се дръпна.

— Какво ти е?

— Изпитвам ужас от заразни болести. Разкарай се.

— Защо не се разкараш ти?

— Какво чудесно хрумване. Точно така, ще се разкарам. Беше ми приятно да вечеряме заедно.

Мич грабна една чаша пунш и се отправи през танцуващите двойки към бара. Поръча си бира «Ред Страйп» и седна сам в един тъмен ъгъл на двора. Плажът отпред бе опустял. По водата бавно се движеха светлините на десетина лодки. Отзад в карибската нощ бумтяха звуците от оркестъра «Босоногите» и смехове. Хубаво е, помисли си Мич, но щеше да е още по-хубаво, ако тук беше Аби. Може би догодина щяха да прекарат отпуската си на островите. Имаха нужда да бъдат заедно, далеч от фирмата и от къщи. Сега между двамата бе зейнала някаква пропаст. Пропаст, за която не можеха да говорят, но която и двамата чувстваха. Тя го плашеше.

— Какво гледаш?

Гласът го стресна. Някаква жена се приближи до масата и седна до него. Беше местно момиче, тъмнокожо, със сини или лешникови очи. Мич не можеше да определи цвета им в тъмното, но те наистина бяха красиви, сърдечни и открити. Тъмната й къдрава коса бе опъната назад и падаше почти до кръста. Момичето бе екзотична смесица от черната и бялата раса, може би във вените му течеше и испанска кръв. А може би и друга. Бе с много изрязано горнище на бански, което едва покриваше едрите й гърди, и с дълга пола в ярки цветове, разцепена почти до талията, така че когато момичето седна и кръстоса крака, се видя почти всичко. Не носеше обувки.

— Всъщност нищо — отвърна Мич.

Беше млада, с детинска усмивка, която откриваше идеални зъби.

— Откъде си? — попита го.

— От Щатите.

Тя се усмихна и изцъка.

— То се знае. Откъде в Щатите?

Говореше с мекия, нежен, точен уверен английски на Карибите.

— От Мемфис.

— Тук идват мнозина от Мемфис. Дай им да се гмуркат.

— Ти тук ли живееш? — попита той.

— Да. Откакто се помня. Майка ми е местна. Баща ми е от Англия. Сега не е тук. Върна се, откъдето е дошъл.

— Ще пиеш ли нещо? — попита я Мич.

— Да. Ром със сода.

Той отиде на бара и почака за напитките. От притеснение го сви стомах. Можеше да се измъкне в мрака, да се изгуби в навалицата и да се върне в безопасната вила. Да се заключи и да почете как се укриват данъци. Да си умреш от скука! Освен това Ейвъри вече сигурно беше там с пламенната си дама. Момичето не бе опасно, мислеше той под въздействието на рома и бирата. Щяха да изпият по чашка-две и да си кажат лека нощ.

Върна се с напитките и седна колкото може по-далеч срещу девойката. Бяха сами във вътрешния двор.

— Ти леководолаз ли си? — попита тя.

— Не. Може да не ти се вярва, но съм тук по работа. Адвокат съм и утре имам срещи в няколко банки.

— Колко ще останеш?

— Няколко дни.

Беше учтив, но не се впусна в дълъг разговор. Колкото по-малко кажеше, толкова по-безопасно щеше да е. Тя отново кръстоса крака и се усмихна невинно. Мич усети, че се размеква.

— На колко години си? — попита я.

— На двадесет и се казвам Айлийн. Достатъчно голяма съм.

— А аз се казвам Мич.

Стомахът пак го присви и той усети, че главата му е замаяна. Сръбна бързо от бирата. Погледна часовника си.

Момичето го наблюдаваше със същата прелъстителна усмивка.

— Много си красив.

Нещата се развиваха бързо. Запази самообладание, каза си Мич, запази самообладание!

— Благодаря.

— Спортуваш ли?

— От дъжд на вятър. Защо?

— Приличаш на спортист. Много си мускулест и здрав.

От начина, по който натърти на «здрав», стомахът отново го присви. Мич се възхищаваше от фигурата й и се помъчи да измисли някакъв комплимент, който да не е многозначителен. Накрая се отказа.

— Къде работиш? — попита я — търсеше по-безопасна тема.

— Продавачка съм в магазин за бижутерия.

— Къде живееш?

— В Джорджтаун. А ти къде си отседнал?

— В една вила наблизо.

Мич кимна с глава и момичето се обърна наляво. Явно искаше да види вилата. Отпи от чашата си.

— Защо не си на увеселението? — попита девойката.

— Не съм много по увеселенията.

— Харесва ли ти плажът?

— Много е красив.

— Още по-хубав е на лунна светлина.

Отново тази усмивка!

Мич не можа да й отговори нищо.

— На около километър и половина оттук по плажа има по-хубав бар — допълни момичето. — Хайде да се поразходим.

— А, не, трябва да се прибирам. Имам малко работа за утре.

Тя се засмя и стана.

— Никой не се прибира толкова рано на Кайманите. Хайде, мой ред е да те черпя едно питие.

— Не, не ми се ходи.

Момичето го хвана за ръката и Мич го последва към плажа. Вървяха мълчаливо, докато «Палмите» не се изгубиха от погледа им и музиката не позаглъхна. Луната бе точно над тях и сега светеше по-силно, на плажа нямаше никой. Девойката откопча полата си и я свали. Остана само с един ширит около кръста и един между краката. Нави полата си и я сложи около врата на Мич. Хвана го пак за ръката.

Нещо му подсказваше, че трябва да бяга. Да хвърли шишето бира в океана. Да запокити полата на пясъка. И да бяга като попарен. Да изтича до вилата. Да заключи вратата. Да затвори прозорците. Бягай, бягай, бягай!

Но чуваше и друг глас, който му нашепваше: отпусни се! Това е безобидно забавление. Пийни още малко. И да се случи нещо, направи си удоволствието. Никой няма да разбере. Мемфис е на хиляди километри оттук. Ейвъри няма да научи. По дяволите Ейвъри. Какво би могъл да каже? Всеки го прави. И на Мич му се беше случвало веднъж в колежа, още не бе женен, но вече бе сгоден. Беше се оправдал с многото бира и не бе последвало нищо особено. Времето изличаваше всичко. Аби нямаше как да узнае.

Бягай! Бягай! Бягай!

Бяха вървели близо километър, а не се виждаше някакъв бар. Плажът бе станал по-тъмен. Един облак услужливо закри луната. Не бяха срещали никого след «Ръмхедс». Момичето го затегли към два пластмасови плажни стола край морето.

— Хайде да си починем — каза то.

Мич допи бирата.

— Не си от разговорливите — продължи девойката.

— Какво да ти кажа?

— Според теб хубава ли съм?

— Много хубава. Имаш и хубаво тяло.

Тя седна в края на стола и потопи крака във водата.

— Хайде да поплуваме.

— Аз… хм… не ми се плува.

— Хайде, Мич. Обичам водата.

— Ти плувай. Аз ще те гледам.

Момичето коленичи до него на пясъка и го погледна, лицето му бе само на педя от неговото. Бавно откопча горнището на бикините и го остави да падне. Гърдите й, които сега бяха много по-големи, лежаха до левия му лакът. Тя му поднесе върха на гърдата си.

— Подръж я малко.

Беше топла, бяла и лека като перце. Мич бе като вкаменен, дишането му, допреди секунди тежко и трудно, сега съвсем замря.

Момичето влезе бавно във водата. Отзад тънкият бял ширит не скриваше нищо. Дългата, тъмна, красива коса падаше чак до кръста й. Девойката нагази до колене и се обърна към плажа.

— Ела, Мич! Водата е чудна.

Отпрати му лъчезарна усмивка, която Мич улови. Той докосна горната част на бикините — знаеше, че това е последната му възможност да избяга. Но се чувстваше замаян и слаб. Нямаше достатъчно сила да тича. Искаше просто да си седи, момичето може би щеше да си иде. Или да се удави. Може би изведнъж щеше да дойде приливът и да я отнесе в морето.

— Хайде, Мич!

Той си свали ризата и нагази във водата. Девойката го наблюдаваше усмихната и когато Мич я доближи, го хвана за ръката и го поведе към по-дълбокото. Обхвана врата му с ръце и се целунаха. Той напипа тънките ширити. Целунаха се пак.

Момичето се дръпна рязко и без да продума, се отправи към плажа. Мич я следеше с поглед. Тя седна на пясъка между двата стола и свали останалата част от бикините. Той се гмурна под водата и задържа дъха си сякаш цяла вечност. Когато показа глава, девойката лежеше, опряна на лакти. Мич огледа плажа и разбира се, не забеляза никого. Точно в този миг луната отново се скри зад облак. В морето нямаше нито един кораб, нито една яхта, плувец или гмуркач.

— Не мога да го направя — промълви Мич през зъби.

— Какво каза?

— Не мога да го направя — изкрещя той.

— Но аз те искам.

— Не мога.

— Хайде, Мич. Никой няма да научи.

Никой няма да научи. Никой няма да научи. Тръгна бавно към нея. Никой няма да научи.

 

 

Когато адвокатите поеха към Джорджтаун, на задната седалка на таксито цареше пълно мълчание. Бяха закъснели. Бяха се успали и пропуснаха закуската. И двамата не се чувстваха особено добре. Ейвъри изглеждаше направо капнал. Очите му бяха червени, а лицето — бледо. Дори не се бе избръснал.

Шофьорът спря сред множеството коли пред банка «Монреал». Горещината и влагата вече не се търпяха.

Банкерът — казваше се Рандолф Осгуд — бе набит британец с двуреден тъмносин костюм, очила с рогови рамки, огромно лъскаво чело и остър нос. Поздрави Ейвъри като стар приятел и се представи на Мич. Поканиха ги в голям кабинет на втория етаж с изглед към залива Хогсти. Вече ги чакаха две секретарки.

— Какво ти трябва, Ейвъри? — попита носово Осгуд.

— Да започнем с по едно кафе. Трябват ми извлеченията от всичките сметки на Съни Капс, Ал Коша, Долф Хемба, «Рацлаф Партнърс» и «Грийн Груп».

— За какъв период?

— За последните шест месеца. От всичките им сметки.

Осгуд щракна с пръсти към едната секретарка. Тя излезе и се върна с поднос, на който имаше кафе и сладкиши. Другата пишеше нещо.

— Няма проблем, Ейвъри, но трябва да имаме пълномощно от всички изброени клиенти — рече Осгуд.

— Пълномощните са в папките — отговори Ейвъри и отвори куфарчето си.

— Да, ала срокът им е изтекъл. Трябват ни нови. За всяка сметка.

— Чудесно! — Ейвъри плъзна една папка през масата. — Ето ги. Сроковете на всички пълномощни са продължени.

Той намигна на Мич.

Секретарката взе папката и подреди документите по масата. Прегледаха ги с колежката й, после ги видя и Осгуд. Адвокатите пиеха кафе и чакаха.

Осгуд се усмихна и подхвана:

— Изглежда, всичко е наред. Ще имате извлеченията. Какво друго ви трябва?

— Възложено ни е да регистрираме три фирми. Двете са на Съни Капс, а третата — на «Грийн Груп». Ще следваме обичайната процедура. Банката ще бъде посредник.

— Ще ви осигуря необходимите документи — кимна Осгуд и погледна едната секретарка. — Друго?

— Засега няма.

— Добре. До половин час ще ви предоставим извлеченията. Ще обядвате ли с мен?

— Извинявай, Рандолф, но трябва да ти откажем. Ние с Мич имаме друг ангажимент. Може би утре.

Мич не знаеше да са поемали някакъв ангажимент.

— Защо не! — отвърна Осгуд и излезе със секретарките.

Ейвъри затвори вратата и си свали сакото. Отиде до прозореца и отпи от кафето.

— Слушай, Мич! Извинявай за снощи. Много съжалявам. Напих се и ме прихвана нещо. От къде на къде ще ти пробутвам онази жена!

— Няма нищо. Но да не се повтаря.

— Няма. Обещавам ти.

— Добра ли беше?

— Мен ако питаш, да. Не си спомням много. Ти какво направи със сестра й?

— Каза ми да се разкарам. Отидох на плажа и се поразходих.

Ейвъри отхапа от сладкиша и избърса устата си.

— Нали знаеш, разделих се с жената. Сигурно след около година ще получим развод. Аз съм дискретен, да не разлайвам кучетата покрай развода. В нашата фирма има неписано правило — това, което вършим извън Мемфис, си остава извън Мемфис. Разбираш ли?

— Не се занасяй, Ейвъри! Знаеш, че няма да кажа на никого.

— Знам! Знам!

Мич с радост чу това неписано правило, макар да се бе събудил убеден, че е извършил най-страшното престъпление. Онова момиче не му излизаше от главата, докато той се къпеше и пътуваха с таксито, сега му бе трудно да се съсредоточи. Когато стигнаха Джорджтаун, забеляза, че се заглежда в бижутерийните магазини.

— Имам един въпрос — каза Мич.

Ейвъри кимна и продължи да дъвче.

— Когато преди няколко месеца предстоеше да ме назначат, Оливър Ламбърт, Макнайт и другите непрекъснато ми втълпяваха, че във фирмата е недопустимо да се развеждаш, да ходиш по жени, да пиеш и да си пристрастен към наркотиците, че от теб се иска само да работиш упорито и да печелиш пари. Вече видях упоритата работа и парите, сега обаче виждам и други неща. Ти в какво прегрешаваш? Или и другите го правят?

— Въпросът ти не ми харесва.

— Знам. Но все пак ми отговори. Заслужавам го. Чувствам се излъган.

— И какво ще направиш? Ще напуснеш, защото съм се напил и съм преспал с някаква курва?

— И през ум не ми е минавало да напускам.

— Така те искам.

— Но държа да чуя отговора ти.

— Да де. Прав си. Аз съм най-големият негодник във фирмата и ще си изпатя доста, когато съобщя за развода. Ходя по жени от време на време, но никой не го знае. Най-малкото няма как да ме хванат. Сигурен съм, че и други съдружници го правят, но не могат да ги спипат. Е, не всичките, само някои. Повечето имат здрави семейства и са верни на жените си. Открай време съм си лошото момче, но ме търпят, защото съм много способен. Знаят, че пия на обед, а понякога и в кабинета си, знаят, че нарушавам и други свещени правила, но ме направиха съдружник, защото съм им нужен. А сега, когато вече съм съдружник, не могат и с топ да ме помръднат. Не съм толкова покварен, Мич.

— Не съм казал, че си покварен.

— Не съм и съвършен. Някои наистина са съвършени. Те са машини, роботи. Живеят, ядат и спят за «Бендини, Ламбърт и Лок». Аз пък обичам да се забавлявам.

— Значи си изключение…

— По-скоро да. Но нямам намерение да се извинявам за това.

— Не съм ти искал извинение, а само разяснение.

— Достатъчно ясен ли бях?

— Да. Възхищавам се на откровеността ти.

— А аз — на дисциплината ти. Само силен човек може да остане верен на жена си при изкушенията, които имаше снощи. Аз не съм толкова силен. И не искам да бъда.

Изкушенията. Мич бе решил да обиколи по обед бижутерийните магазини.

— Слушай, Ейвъри, не съм светец и не съм стъписан. Нямам право да те съдя — цял живот са ме осъждали. Просто бях смутен от правилата, нищо повече.

— Правилата никога не се променят. Те са бетон. Изсечени са върху гранит. Изрязани са върху камък. Нарушиш ли повечето от тях, с теб е свършено. Или ги нарушавай, но така, че да не те хванат.

— Ясно.

В кабинета влязоха Осгуд и няколко чиновници с компютърни разпечатки и цяла камара документи. Подредиха ги на купчинки по азбучен ред върху масата.

— Отворихме ви работа чак до довечера — рече Осгуд с изкуствена усмивка. Щракна с пръсти и чиновниците изчезнаха. — Ако ви потрябвам, ще бъда в кабинета си.

— Да, благодаря — отговори Ейвъри и се наведе над първия куп документи.

Мич си свали сакото и разхлаби вратовръзката.

— Какво точно ще правим? — попита той.

— Две неща. Първо ще прегледаме постъпленията по всички сметки. Интересуват ни главно лихвеният процент и общата сума. Ще прегледаме набързо всяка сметка, за да се уверим, че лихвата отива там, където трябва. Например Долф Хемба разпределя получените лихви между девет банки на Бахамските острови. Глупаво е, но смята, че така е по-добре. И никой, освен мен не може да го хване. Той държи близо дванадесет милиона в тази банка, така че си струва да му правим мили очи. Може и сам да си извърши проверката, но предпочита да я направя аз. Нямам нищо против, щом ми плаща по двеста и петдесет долара на час. Ще проверим каква лихва изплаща банката по всяка сметка. Процентът е различен в зависимост от редица фактори. Определя се по преценка на банката, сега ще ги видим дали пипат честно.

— Пък аз смятах, че честността им се разбира от само себе си.

— Така е, но не забравяй, че освен това са и банкери. Ще проверим тридесетина сметки и когато си тръгнем, ще знаем точния баланс, получената лихва и къде е отишла. На второ място, трябва да регистрираме тук три компании. Процедурата е сравнително проста и бихме могли да го свършим и в Мемфис. Но според клиентите трябва да го направим тук. Работим с хора, които влагат милиони. За тях няколкото хиляди долара за адвокатски хонорари не са нищо.

Мич прегледа една разпечатка от купчината на Хемба.

— Кой е този Хемба? Не съм го чувал.

— Имам много клиенти, за които не си чувал. Хемба е голям фермер от Арканзас, един от най-едрите земевладелци в щата.

— Дванадесет милиона долара?

— Толкова има само в тази банка.

— Това значи огромни количества памук и соя.

— Е, занимава се и с друго.

— С какво?

— Не знам точно.

— Законно или незаконно?

— Да кажем, че укрива от Службата за държавни приходи двадесет милиона плюс лихвите в различни карибски банки.

— И ние му помагаме?

Ейвъри нареди документите в единия край на масата и започна да преглежда постъпленията. Мич го наблюдаваше в очакване да му отговори. Мълчанието ставаше все по-тягостно и накрая той разбра, че няма да получи отговор. Можеше да настоява, но сметна, че за днес е задал достатъчно въпроси. Запретна ръкави и се зае с работа.

 

 

На обед научи какъв ангажимент е поел Ейвъри. Неговата дама от предната вечер го чакаше във вилата. Ейвъри предложи да си починат час-два и подметна, че Мич можел да хапне в едно кафене в града.

Но вместо да потърси кафенето, Мич намери библиотеката на Джорджтаун, която се намираше на четири пресечки от банката. На втория етаж му посочиха къде са периодичните издания и той откри рафта с течението на «Дейли Кеймъниън». Прерови броевете отпреди половин година и извади един с дата 27 юни. Сложи го на малка маса, от която се виждаше улицата. Погледна през прозореца. Загледа се по-внимателно. Долу стоеше човек, когото бе видял само преди няколко минути на улицата пред банката. Седеше зад кормилото на очуканата жълта кола марка «Шьовет», паркирана в тясната пресечка срещу библиотеката. Бе набит, чернокос, с вид на чужденец, носеше ярка риза в зелено и оранжево и евтини тъмни очила.

Същият шьовет със същия шофьор бе спрял пред магазина за сувенири до банката, а сега, само минута по-късно, бе паркиран четири пресечки по-надолу. Някакъв местен човек на велосипед се приближи и му поиска цигара. Мъжът в колата посочи библиотеката. Островитянинът остави велосипеда и бързо пресече улицата.

Мич сгъна вестника и го мушна в сакото си. Обиколи рафтовете, намери брой на списание «Нешънъл Джиографик» и седна на една маса. Както разглеждаше списанието, се заслуша в стъпките на местния човек, който се качваше по стълбите. Онзи забеляза Мич, мина зад гърба му, поспря, за да види какво чете, после пак слезе по стълбите. Мич почака малко и се върна на прозореца. Местният човек взе още една цигара и поговори с шофьора на шьовета. Запали цигарата и подкара велосипеда.

Мич разтвори вестника на масата и прегледа уводната статия за двамата американски адвокати и техния инструктор при гмуркането, загинали при мистериозна злополука предния ден. Запомни няколко неща и върна вестника на място.

Шьоветът още чакаше. Мич мина пред него, стигна до първата пресечка и тръгна по посока на банката. Търговската част бе сбутана между сградите на банката и залива Хогсти. Улиците бяха тесни и пълни с туристи, които се движеха пеш, с мотопеди и с взети под наем тандеми. Свали сакото си и се мушна в магазин за спортни фланелки, над който имаше закусвалня. Качи се по стълбите, поръча си кока-кола и седна на терасата.

След няколко минути островитянинът с велосипеда бе на бара, поръча си бира и го загледа иззад написания на ръка лист с менюто.

Мич си пиеше колата и наблюдаваше навалицата долу. Шьоветът не се виждаше, но той знаеше, че е някъде наблизо. Забеляза друг човек, който гледаше към него от улицата, после изчезна. След това една жена. Дали не го бе хванала параноя? После шьоветът се показа иззад един ъгъл малко по-надолу и бавно мина под него.

Слезе в магазина за фланелки и си купи чифт тъмни очила. Вървя до следващата пресечка, после се спусна по уличката. Изтича през тъмната сянка до съседната улица и влезе в магазин за подаръци. Излезе през задната врата. Съгледа голям магазин за туристически дрехи и се вмъкна през страничния вход. Наблюдаваше улицата внимателно, но не забеляза нищо. Рафтовете бяха отрупани с шорти и разноцветни ризи — дрехи, каквито местните жители не биха си купили, ала американците харесваха. Мич предпочиташе да не е в крак с модата — бе по бели къси панталони и червен плетен пуловер. Намери чифт сламени сандали, подхождаха на шапката, която си бе харесал. Продавачката се засмя и го заведе в пробната. Мич отново погледна улицата. Нямаше нищо. Дрехите му ставаха и той попита момичето дали може да остави костюма и обувките си при нея за два часа.

— Разбира се, мон — съгласи се то.

Плати в брой, мушна в джоба й десет долара и я помоли да му извика такси. Тя му каза, че е много хубав.

Мич наблюдаваше улицата изнервено, докато пристигна таксито. Притича през тротоара и се метна на задната седалка.

— Леководолазен клуб «Ейбанкс Дайв Лодж» — каза на шофьора.

— Далече е, мон.

Мич хвърли двадесет долара върху предната седалка.

— Тръгвай. Наблюдавай огледалото. Ако някой ни следи, кажи ми.

Шофьорът грабна двадесетачката.

— Дадено, мон!

Мич се смъкна на задната седалка, нахлупил новата шапка, а шофьорът си проправи път на Медън Роуд, излезе от търговския район, мина покрай залива Хогсти, насочи се на изток край Червения залив, напусна Джорджтаун и пое по шосето към Бодън Таун.

— От кого бягате, мон?

Мич се усмихна и свали стъклото на прозореца.

— От Службата за държавни приходи.

Стори му се, че го е измислил добре, ала шофьорът изглеждаше смутен. Спомни си, че на острова няма данъци, нито данъчни агенти. Мъжът отпред продължи да кара мълчаливо.

Според вестника инструктор на двамата загинали адвокати бил някой си Филип Ейбанкс, син на Бари Ейбанкс, собственик на клуб за леководолазен спорт. Бил деветнадесетгодишен, когато загинал. Тримата се удавили, след като лодката им била разтърсена от взрив. От много тайнствен взрив. Телата с водолазните костюми били намерени в морето, на два и половина метра дълбочина. Нямало свидетели на взрива и никой не можел да каже защо злополуката е станала на три километра от брега, на място, където обикновено не ходят водолази. Във вестника пишеше, че имало много въпроси без отговор.

Бодън Таун бе селце на двадесет минути път от Джорджтаун. Клубът за леководолазен спорт се падаше южно от него, край запустял плаж.

— Следваше ли ни някой? — попита Мич.

Шофьорът поклати глава.

— Добре се справи. Ето ти четиридесет долара. — Мич погледна часовника си. — Наближава един. Можеш ли да бъдеш тук точно в два и половина?

— Разбира се, мон.

Пътят свършваше в края на плажа, където имаше покрит с бели камъни паркинг с десетица високи палми. В предната част на клуба се виждаше голяма двуетажна къща с ламаринен покрив и външна стълба, която водеше до средата на горния етаж. Наричаха я Голямата къща. Бе боядисана в светлосиньо, имаше хубави бели первази и бе отчасти покрита от виеща се лозница и пълзящи растения. Ръчно изработената дърворезба бе боядисана в розово. Масивните дървени капаци бяха маслиненозелени. Тук бяха канцеларията и столът на клуба. Палмовите дървета вдясно се разреждаха и водеха към пътека, която заобикаляше Голямата къща и се спускаше към широка бяла скала. От двете страни на пътеката имаше десетина колиби с тръстикови покриви, където отсядаха летовниците, любители на подводния спорт. Множество постлани с дъски пътеки водеха от колибите до центъра на клуба, където край морето имаше открит бар.

Мич се отправи към бара, откъдето се носеха познатите карибски ритми и смях. Приличаше на «Ръмхедс», но нямаше толкова посетители. След няколко минути барманът Хенри му донесе бира «Ред Страйп».

— Къде е Бари Ейбанкс? — попита Мич.

Хенри кимна към океана и се върна на бара. На около километър се виждаше лодка, която пореше бавно тихата вода и се насочваше към брега. Мич изяде един сандвич със сирене и погледа хората, които играеха домино.

Лодката спря при дървения мостик между бара и някаква по-голяма колиба; над един от прозорците й бе изписано с цветна боя «Магазин за леководолазни принадлежности». Водолазите скочиха от лодката, понесли торбите с екипировката, и се отправиха към бара. До лодката бе застанал нисък слаб мъж, който на висок глас даваше нареждания на няколко хамали, разтоварващи върху мостика празните бутилки за сгъстен въздух. Беше с бял бейзболен каскет, инак бе почти гол, ако не се броеше изрязаният черен бански. По кафявата му загоряла кожа личеше, че през последните петдесет години не е носил често дрехи. Мъжът надникна в магазина, подвикна на инструкторите леководолази и на хамалите, после се насочи към бара. Не обърна внимание на посетителите, отиде право при хладилника, извади бира «Хайнекен», отвори я и отпи голяма глътка.

Барманът каза нещо на Ейбанкс и кимна към Мич. Той си отвори още една бира и тръгна към масата му. Не се усмихна.

— Мен ли търсите? — рече почти насмешливо.

— Вие ли сте господин Ейбанкс?

— Да. Какво искате?

— Да поговорим.

Собственикът отпи жадно от бирата и се загледа в океана.

— Много съм зает. След четиридесет минути ще излизам с друга лодка.

— Казвам се Мич Макдиър. Адвокат съм от Мемфис.

Ейбанкс го изгледа с малките си кафяви очи. Мич бе привлякъл вниманието му.

— Е, и?

— Двамата мъже, които загинаха със сина ви, ми бяха приятели. Ще ви отнема само няколко минути.

Ейбанкс седна на една табуретка и се опря на лакти.

— Темата не ми е много приятна.

— Знам. Извинявайте.

— Полицията ми нареди да не говоря за това с никого.

— Няма да ви издам. Повярвайте.

Ейбанкс се намръщи и погледна блестящата синя вода. Лицето и ръцете му носеха белезите на морския живот, на живот, прекаран на два метра под повърхността на водата, където Ейбанкс насочваше новаците през кораловите рифове и останките от разбити кораби.

— Какво ви интересува? — попита тихо той.

— Може ли да поговорим на друго място?

— Да. Хайде да се поразходим.

Той изкрещя нещо на Хенри и пътьом каза няколко думи на леководолазите, насядали около една маса. Излязоха на плажа.

— Нека поговорим за злополуката — подхвана Мич.

— Слушам ви. Но не съм длъжен да ви отговарям.

— Какво е причинило взрива?

— Не знам. Може би компресорът. Или горивото. Не сме сигурни. Лодката бе силно повредена, пламъците заличиха следите.

— Ваша ли беше?

— Да. От малките. Деветметрова. Приятелите ви я бяха наели за сутринта.

— Къде бяха намерени телата?

— На дълбочина два и половина метра. Нямаше нищо подозрително около труповете, освен че по тях нямаше следи от изгаряния и други наранявания, които да показват, че са пострадали от взрива. Всъщност е много съмнително.

— При аутопсиите е било установено, че тримата са се удавили.

— Да. Но приятелите ви бяха с водолазните костюми. Един от хората ми провери костюмите, всичко бе наред. А двамата бяха добри водолази.

— Ами синът ви?

— Той не бе с костюм. Но бе ненадминат плувец, плуваше като риба.

— Къде стана експлозията?

— Смятаха да се гмуркат около няколко рифа при нос Роджърс Рек. Познавате ли острова?

— Не.

— Рифовете са зад Източния залив при Североизточния нос. Приятелите ви не се бяха гмуркали там и синът ми предложи да опитат. Познавахме колегите ви добре. Бяха опитни и се отнасяха сериозно към този спорт. Винаги наемаха сами лодка и плащаха от щедро по-щедро. Държаха с тях да ходи Филип. Не знаем дали са се гмуркали при носа. Лодката бе намерена в пламъци на три километра от брега, далеч от местата за гмуркане.

— Възможно ли е да е била отнесена от течението?

— Не. Ако е имало повреда в мотора, Филип щеше да се свърже с нас по радиостанцията. Имаме съвременна апаратура и инструкторите непрекъснато поддържат връзка с леководолазния магазин. Изключено е взривът да е станал при носа. Никой не го е видял и чул, а там винаги има хора. Освен това, ако лодката е била повредена, как се е отдалечила на три километра от брега? И най-важното, телата не бяха в нея, не бива да го забравяме. Да предположим, че наистина е била отнесена навътре, защо тогава телата бяха на дълбочина два и половина метра? Откриха ги на двадесет метра от лодката.

— Кой?

— Моите хора. Чухме новината по радиото и изпратих неколцина души. Знаехме, че лодката е наша, и започнахме да търсим под водата.

— Наясно съм, трудно ви е да говорите за това.

Ейбанкс допи бирата и хвърли празната бутилка в дървен кош за отпадъци.

— Да, трудно е. Но времето притъпява болката. Вие защо се интересувате толкова?

— Семействата на приятелите ми задават доста въпроси.

— Горките, миналата година се запознах с жените им. Прекараха една седмица при нас. Добри хора.

— Възможно е да са изследвали нов район, когато се е случило.

— Възможно е. Но е малко вероятно. Лодките съобщават, когато се местят от едно място за гмуркане на друго. Това е установена практика. Правят го всички без изключение. Уволних един инструктор, загдето не съобщи кога е напуснал едно място и се е отправил към друго. Моят син бе най-добрият инструктор на острова. Израсна в морето. Никога не би пропуснал да съобщи къде отива. Толкова е просто. Според полицаите се е случило именно това, нали трябва да намерят някакво обяснение. А нямат друго.

— А как обясняват състоянието на труповете?

— Не могат да го обяснят. За тях това е поредната злополука с водолази.

— А злополука ли е?

— Едва ли.

Сандалите вече бяха направили мазоли по краката на Мич и той ги събу. Обърнаха се и тръгнаха обратно.

— Щом не е злополука, какво е?

Ейбанкс вървеше и гледаше как океанът се е разпрострял към плажа. За първи път се усмихна.

— Какви са другите възможности?

— В Мемфис се носи слух, че вероятно има някаква връзка с наркотиците.

— Я кажете!

— Говори се, че синът ви е бил забъркан в наркотрафика и този ден явно е използвал лодката, за да се срещне в морето с някой доставчик, че двамата са се скарали, а моите приятели са се намесили.

Ейбанкс се усмихна пак и поклати глава.

— Филип ли? А, не. Доколкото знам, никога не е посягал към наркотиците и съм сигурен, че не е търгувал с тях. Той не се интересуваше от пари. Само от жени и от леководолазен спорт.

— Няма ли такава възможност?

— Не, няма. Никога не съм чувал такъв слух, а в Мемфис едва ли знаят повече. Островът ни е малък и ако се говореше нещо подобно, досега щях да съм разбрал. Това е опашата лъжа.

Разговорът бе приключил и те спряха при бара.

— Искам да ви помоля нещо — каза Ейбанкс. — Не споменавайте нищо на семействата им. Не мога да докажа истината, затова е по-добре никой да не я знае. Особено семействата.

— Няма да кажа на никого. И аз ще ви помоля да не отваряте дума за нашия разговор. Някой може да ме е проследил и да ви разпита за посещението ми. Просто кажете, че сме говорили за подводен спорт.

— Както искате.

— Ние с жена ми ще дойдем другата пролет да прекараме тук отпуската си. Непременно ще ви се обадя.