Джон Гришам
Фирмата (12)

12

Надзирателят го извика, претърси го за оръжие и го въведе в голямо помещение, в което дошлите на свиждане разговаряха през дебелата телена мрежа, разделяща кабинките.

— Кабина четиринадесета — каза надзирателят и му я посочи.

Мич влезе вътре и се разположи. След минута се появи Рей, който седна между двете преградки от другата страна на решетката. Ако не бяха белегът върху челото на Рей и бръчките около очите му, можеха да минат за близнаци. И двамата бяха високи близо метър и деветдесет, и двамата тежаха около осемдесет килограма, имаха светлокестенява коса, малки сини очи, високи скули и широка брадичка. Бяха им казвали, че в рода им има индианска кръв, но тъмният цвят на кожата се бе изгубил през дългите години в каменовъглените мини.

Мич не бе идвал в Бръши Маунтън от три години. От три години и три месеца. Вече от осем години си пишеха два пъти месечно.

— Как е френският ти? — попита най-после Мич.

Тестовете, през които Рей бе минал в армията, бяха доказали, че има удивителна дарба за езиците. Две години бе служил като преводач от виетнамски. Бе овладял немски език през шестте месеца, когато частта му бе в Германия. Испански бе усвоил за четири години, но бе принуден да го учи по речник от библиотеката в затвора. Сега изучаваше френски.

— Вече го владея добре, така поне мисля — отговори Рей. — Трудно ми е да кажа. Тук нямам възможност да го практикувам. Изглежда, по строежите не учат френски, та повечето от тия приятелчета тук знаят само майчиния си език. Но дума да няма, френският е най-красивият език.

— Лесен ли е?

— Не колкото немския. Е, да, по-лесно научих немски, защото живеех там и всички го говореха. Знаеш ли, че петдесет на сто от езика ни е дошъл от немския чрез староанглийския?

— Не, не знаех.

— Така си е. Английският и немският са като първи братовчеди.

— После с кой ще се заемеш?

— Вероятно с италианския. Той е романски език като френския, испанския и португалския. А може би с руски. Или с гръцки. Четох за гръцките острови. Смятам скоро да ида там.

Мич се усмихна. Рей трябваше да лежи в затвора поне още седем години.

— Мислиш, че се шегувам, нали? — попита Рей. — Ще изляза оттук, Мич, и то скоро.

— Какво смяташ да правиш?

— Тук не мога да говоря. Но работя по въпроса.

— Не го прави, Рей.

— Ще ми трябват малко помощ отвън и пари, за да напусна страната. Хиляда долара сигурно ще ме оправят. Можеш да ги отделиш, нали? Няма да те замесвам.

— Не ни ли подслушват?

— Понякога.

— Да говорим за друго.

— Разбира се. Как е Аби?

— Добре.

— Къде е?

— Сега е на черква. Искаше да дойде, но й казах, че няма да може да те види.

— Домъчняло ми е за нея. От писмата разбирам, че сте се устроили добре. Нова къща, коли, скъпи отпуски. Много се гордея с теб. Ти си първият Макдиър от две поколения насам, който струва нещо.

— Родителите ни бяха свестни хора, Рей. Не са имали възможност и не им е провървяло. Направили са, каквото е било по силите им.

Рей се усмихна и погледна настрана.

— Да, сигурно. Говорил ли си с мама?

— Преди доста време.

— Още ли е във Флорида?

— Май да.

Помълчаха, загледани в пръстите си. Мислеха с много болка за майка си. Беше имало и по-щастливи времена, когато бяха малки, а баща им бе жив. Майка им така и не се възстанови подир смъртта му, а след като Ръсти бе убит, лелите и чичовците я пратиха в лудница.

Рей вдигна пръст и го прокара по тънките метални пръчки на решетката. Наблюдаваше пръста си.

— Да поговорим за друго.

Мич кимна в знак на съгласие. Можеха да говорят за много неща, но всички бяха свързани с миналото. Нямаха нищо общо, освен миналото, ала предпочитаха да не се връщат към него.

— Споменаваш в едно от писмата си, че един твой бивш съкилийник е станал частен детектив в Мемфис.

— Еди Ломакс. Бил е девет години полицай в Мемфис, преди да го затворят за изнасилване.

— Изнасилване ли?

— Да. Тук му беше трудно. Не гледат с добро око на изнасилвачите. А полицаите пък са мразени до смърт. Едва не го убиха, добре че се намесих. Пуснаха го преди около три години. Пише ми редовно. Занимава се главно с издирвания във връзка с разводи.

— Има ли го в телефонния указател?

— 969-38-38. Защо ти е?

— Жената на един приятел адвокат го е ударила през просото, а той все не може да я спипа. Твоят човек добър ли е?

— Много добър, поне твърди така. Вече е припечелил малко пари.

— Мога ли да му имам доверие?

— Шегуваш ли се? Само му кажи, че си ми брат, и той, ако трябва, ще убие заради теб човек. Ще ми помогне да се измъкна оттук, но още не го знае. Можеш да му го споменеш.

— Защо не се откажеш?

Един надзирател мина зад Мич и подметна:

— Остават ви три минути.

— Какво да ти пратя? — попита Мич.

— Искам да ми направиш една голяма услуга, стига да нямаш нищо против.

— Казвай.

— Иди в някоя книжарница и потърси касета, с които можеш да научиш гръцки за двадесет и четири часа. Това и гръцко-английски речник.

— Ще ти ги пратя другата седмица.

— А може ли и за италиански?

— Няма проблем.

— Не съм решил дали да ида в Сицилия или на островите в Гърция. Двоумя се. Съветвах се с пастора на затвора, но и той не ми помогна особено. Мислех да ида и при директора. Ти какво мислиш?

Мин изцъка и поклати глава.

— Защо не идеш в Австралия?

— Чудесна идея. Прати ми касети на австралийски и речник.

И двамата се усмихнаха, после станаха сериозни. Наблюдаваха се внимателно и чакаха надзирателят да им каже, че свиждането е приключило. Мич погледна белега върху челото на Рей и си спомни за безбройните кръчми и за безбройните сбивания, довели до неизбежното убийство. Рей го наричаше самозащита. Години наред на Мич му идеше да прокълне брат си за глупостта му, но вече не му се ядосваше. Сега му се искаше да го прегърне, да го заведе вкъщи и да му помогне да си намери работа.

— Не ме съжалявай — каза Рей.

— Аби смята да ти пише.

— Ще се радвам. Смътно си я спомням като мъничка в Дейнсбъро, все се навърташе около банката на баща си на Мейн Стрийт. Кажи й да ми прати своя снимка. А също снимка и на вашата къща. От сто години насам ти си първият Макдиър, който притежава недвижим имот.

— Трябва да тръгвам.

— Направи нещо заради мене. Потърси мама, поне да сме сигурни, че е жива. Редно е да го сториш, нали вече свърши университета.

— Мислил съм за това.

— Помисли още малко, чу ли?

— Разбира се. Ще дойда да те видя след около месец.

 

 

Девашър смукна от пурата и издиша пушека към вентилатора.

— Открихме Рей Макдиър — обяви той гордо.

— Къде? — попита Оли.

— В щатския затвор в Бръши Маунтън. Преди осем години в Нашвил е осъден за убийство на петнадесет години затвор без право да бъде освобождаван под гаранция. Истинското му име е Реймънд Макдиър. На тридесет и една години е. Не е женен. Служил е три години в армията. Разжалван е позорно. Пълен несретник.

— Как го открихте?

— Вчера по-малкият брат му бе на свиждане. Следяхме го. Нали знаеш, наблюдаваме го денонощно.

— Всички знаят, че братът е в затвора. Можехте да го издирите и по-бързо.

— Щяхме да го сторим, Оли, стига да бе важно. Вършим си работата.

— Осъден на петнадесет години значи? Кого е убил?

— Както обикновено. В някаква кръчма пияници се сбиват за жена. Но не е имало оръжие. Полицейският доклад и аутопсията са показали, че е ударил жертвата два пъти с юмрук и е счупил черепа й.

— А защо е бил разжалван?

— За грубо неподчинение. И за нападение на офицер. Направо се чудя как се е отървал без военен съд. Изглежда, е непоносим.

— Прав си, не е толкова важно. Какво друго си научил?

— Нищо особено. Къщата на Мич се подслушва, нали така? Не е споменал на жена си за Тарънс. Всъщност го подслушваме през цялото денонощие. Пред някого не е отварял дума за агента.

Оли се усмихна и кимна одобрително. Гордееше се с Макдиър. Какъв адвокат!

— А сексът?

— Можем само да слушаме, Оли. Но слушаме много внимателно. Мен ако питаш, от половин месец не са се любили. То се знае, виси тук по шестнадесет часа в денонощието и бъхти като негър над задачите, които му възлагате. На Аби като че ли започва да й омръзва. Може да е обичайният синдром, характерен за съпругите на новопостъпилите. Обажда се често на майка си — за нейна сметка, за да не разбере Мич. Казва й, че той се е променил и други такива глупости. Смята, че мъжът й се самоубива, като работи толкова много. Това чуваме. Но нямам снимки, Оли, и съжалявам, защото знам колко ги обичаш. При първа възможност ще ти доставим и снимки.

Оли гледаше в стената. Не каза нищо.

— Слушай, Оли, мисля, че трябва да го командироваме с Ейвъри на Големия Кайманов остров. Опитай се да го уредиш.

— Не е трудно. Мога ли да попитам защо?

— Не сега. Ще научиш по-късно.

 

 

Сградата беше близо до центъра на града, в квартал с ниски наеми на две пресечки от сенките на модерните кули от алуминий и стъкло, наблъскани една до друга, сякаш земята в Мемфис не достигаше. Табелата на пътната врата отпращаше посетителите на горния етаж, където бе кантората на Еди Ломакс, частен детектив. Приемал само по предварително уговорен час. На вратата горе пишеше, че Ломакс извършва всякакви разследвания — за развод, злополуки, безследно изчезнали роднини. В рекламата в телефонния указател се наблягаше на опита му като полицай, но не се споменаваше, че кариерата му в полицията е приключила. Пишеше още с какво се занимава фирмата му: подслушване, охрана, попечителство на деца, снимки, съдебни показания, анализ на гласове, издирване на имущество, застрахователни искове и сведения за предбрачния живот. Кантората била финансово осигурена, застрахована, притежавала разрешително и била на разположение двадесет и четири часа в денонощието. Етична, надеждна, поверителна, честна.

На Мич му направи впечатление, че се набляга на поверителността. Определиха му час за пет следобед, но той подрани с няколко минути. Стройна ослепителна блондинка в тясна кожена пола и черни ботуши го запита как се казва и му посочи оранжевия пластмасов стол до прозореца. Еди щял да се освободи след минута.

Мич огледа стола, забеляза, че е прашен и с няколко мазни петна, и отклони поканата да седне, като каза, че го боли гърбът. Тами вдигна рамене и продължи да дъвче дъвка и да пише някакъв документ на пишещата машина: Мич се чудеше дали е сведение за предбрачен живот, резултатът от следенето на някого или може би план на нанасяне на контраудар. Пепелникът върху бюрото на секретарката бе пълен с угарки, изцапани с розово червило. Докато тя удряше по клавишите на машината с лявата ръка, с дясната напипваше поредната цигара в пакета и я мушкаше между лепкавите си устни. Със забележителна координация щракна нещо с лявата ръка и над невероятно дългата и тънка цигара блесна пламъче. Щом пламъчето изгасна, устните на секретарката се свиха, стиснаха края на цигарата и тя започна да вдишва дима с цялото си тяло. Буквите оформяха думи, думите — изречения, изреченията — абзаци, а блондинката продължаваше отчаяно да изпълва дробовете си. Най-после, когато цигарата се бе превърнала до половината във висяща пепел, секретарката преглътна, махна я от устните си с два лакирани червени нокътя и мощно изпусна дима. Пушекът полетя към потъмнелия гипсов таван, където раздвижи издишания по-рано облак и се завъртя около флуоресцентната лампа. Блондинката се закашля; от сухата й дразнеща кашлица лицето й почервеня, а огромните й гърди се заклатиха и почти опряха в клавишите на машината. Жената грабна една чаша и отпи от нея, после отново захапа филтъра на цигарата и запуфка.

След две минути Мич вече се опасяваше, че ще се задуши от въглеродния окис. Забеляза малка дупчица в едно стъкло на прозореца, по което чудно защо нямаше паяжина. Приближи се до овехтелите прашни пердета и се опита да вдъхне въздух през дупката. Призляваше му. Зад гърба му отново се чуха кашляне и хриптене. Мич направи опит да отвори прозореца, но той бе залепнал от много пластове напукана блажна боя.

Тъкмо когато започна да му се вие свят, тракането на машината и пушенето спряха.

— Адвокат ли сте?

Мич се обърна и погледна секретарката. Сега тя бе седнала в края на бюрото с кръстосани крака, черната кожена пола се бе вдигнала високо над коленете й. Пиеше диетична пепси-кола.

— Да.

— В голяма кантора ли?

— Да.

— Така си и знаех. Личи си по костюма, по хубавата риза и по цветната копринена връзка. Винаги познавам адвокатите от големите фирми, не приличат на ония, дето се тъпчат с омлети и се навъртат около градския съд.

Пушекът се разсейваше и Мич дишаше по-леко. Възхити се от краката на блондинката, които тя бе изложила на показ. Секретарката пък гледаше обувките му.

— Значи костюмът ти харесва? — поде той.

— Скъп е. Личи си, както и вратовръзката. Не съм толкова сигурна за ризата и обувките.

Мич огледа кожените ботуши, краката, полата и пуловера, прилепнал около едрите й гърди, и се замъчи да измисли какво да каже на блондинката. На нея й стана приятно, че я оглеждат, и тя пак отпи от пепси-колата.

После кимна към вратата на Еди и рече:

— Сега вече можете да влезете. Еди ви очаква.

Детективът говореше по телефона, мъчеше се да убеди някакъв нещастен старец, че синът му е хомосексуалист. И то много активен. Посочи дървения стол и Мич седна. Видя два широко отворени прозореца и задиша по-спокойно.

Еди изглеждаше отвратен и запуши с ръка слушалката.

— Човекът плаче — прошепна на Мич, който учтиво се усмихна, сякаш това му се бе сторило забавно.

Детективът носеше островърхи сини ботуши от гущерова кожа, дънки «Ливайс», силно колосана риза в прасковен цвят, която бе разкопчана, така че се виждаха черните му космати гърди, две тежки златни верижки и една с тюркоаз. Очевидно харесваше Том Джоунс, Хъмпърдинк или някой от чорлавите тъмнооки певци с гъсти бакенбарди и солидна брадичка.

— Имам снимки — каза той и махна слушалката от ухото си, тъй като старецът изкрещя.

Извади от една папка пет големи лъскави снимки и ги плъзна по бюрото към Мич. Да, наистина, бяха някакви хомосексуалисти. Еди се усмихна гордо. Виждаха се тела на сцена, вероятно в клуб на хомосексуалисти. Мич остави снимките на бюрото и погледна през прозореца. Фотографиите бяха качествени, цветни. Онзи, който ги е заснел, трябва да е бил в клуба. Мич си спомни присъдата за изнасилване. Полицай, осъден за изнасилване.

Еди тресна телефона.

— И тъй, ти си Мич Макдиър! Приятно ми е да се запознаем.

Ръкуваха се през писалището.

— И на мен — отвърна Мич. — Видях се с Рей в неделя.

— Имам чувството, че се познаваме от години. Страшно приличаш на Рей. Той ми е споменавал. Разказал ми е всичко за теб. А сигурно на теб е говорил за мен. Че съм бил полицай. За присъдата. За изнасилването. Обясни ли ти, че бях обвинен в изнасилване на малолетна, че момичето бе на осемнадесет години, но изглеждаше на двадесет и пет и ме натопиха несправедливо?

— Спомена ми. Рей не е словоохотлив, нали го знаеш.

— Много свестен човек. На него дължа живота си в буквалния смисъл на думата. В затвора едва не ме пречукаха, когато разбраха, че съм ченге. Той се намеси и дори чернокожите се отдръпнаха. Когато иска, може да удря силно.

— Той е единственият ми близък роднина.

— Да, знам. Прекараш ли с някого години в една килия три на четири метра, научаваш всичко за него. Говорил ми е за теб с часове. Когато ме пуснаха под гаранция, ти се канеше да кандидатстваш право.

— Завърших през юни и постъпих на работа в «Бендини, Ламбърт и Лок».

— Не ги знам.

— Юридическа кантора, занимава се с данъчно законодателство, собственост е на неколцина акционери и се намира на Фрънт Стрийт.

— Аз пък правя много разследвания за разводи, възлагат ми ги адвокати. Следя обекта, щракам снимки, трупам гадости за пред съда. — Говореше бързо, с кратки насечени думи и изречения. Бе вдигнал каубойските си ботуши върху бюрото, та да се виждат. — Освен това подготвям и дела за някои адвокати. Ако открия добра автомобилна катастрофа или случай на телесна повреда, надавам ухо да видя кой ще ми плати повече. Така купих сградата. Оттук идват парите — от телесните повреди. Адвокатите вземат четиридесет на сто от обезщетението. Цели четиридесет на сто!

Той поклати възмутено глава, сякаш не можеше да повярва, че в града живеят такива алчни адвокати.

— На час ли ти плащат? — попита Мич.

— Тридесет долара плюс разноските. Нощес прекарах шест часа в камионетката си пред един скъп хотел от веригата «Холидей Ин», причаквах съпруга на моята клиентка да излезе с курвата си и да му щракна още снимки. Шест часа. Това прави сто и осемдесет долара, задето съм седял на задника си, разглеждал съм порносписания и съм чакал. Включих в сметката и вечерята.

Мич го слушаше внимателно, сякаш му се искаше и той да го прави.

Тами подаде глава през вратата и каза, че си тръгва. След нея се понесе кълбо пушек и Мич се обърна към прозорците. Тя тресна вратата.

— Страхотна е! — каза Еди. — Има неприятности с мъжа си. Той е шофьор на камион, а си е въобразил, че е Елвис Пресли. Има същата гарвановочерна, зализана нагоре коса и дълги бакенбарди. Носи същите дебели златни очила, каквито носеше Елвис. Когато не е на път, седи край камиона и слуша албумите на Елвис или ходи на ония ужасни филми. Преместиха се тук от Охайо, та този палячо да е по-близо до гроба на Краля. Познай как се казва.

— Нямам представа.

— Елвис. Елвис Арън Хемпхил. След смъртта на Краля си сменил името по съдебен път. Явява се като Елвис в разни нощни клубове. Видях го една вечер. Беше облечен с бяло впито сако, разкопчано до пъпа. Не че имам нещо против, но шкембето му висеше като обелена диня. Тъжна картинка. Гласът му е силен, звучи като на някой стар индиански вожд, който пее около огъня.

— И какъв е проблемът?

— Жените. Нямаш представа колко побъркани по Елвис се стичат в Мемфис. Трупат се да гледат как този палячо се държи като Краля. Хвърлят по него гащи, големи гащи за широки, тежки и мазни задници, той си бърше с тях челото и им ги мята обратно. Дават му номерата на стаите си; подозираме, че се промъква тук-там и се прави на пръв сваляч, досущ като Елвис.

Мич не знаеше какво да каже след всичко това. Хилеше се като идиот, сякаш бе чул една наистина невероятна история. Ломакс го разбра.

— Неприятности с жена си ли имаш?

— Не. Няма такова нещо. Трябва ми информация за четирима души. Трима са умрели, един е жив.

— Звучи интересно. Слушам.

Мич извади една бележка от джоба си.

— Ясно ти е, че е строго поверително.

— То се знае. Толкова поверително, както между теб и твоя клиент.

Мич кимна, но се сети за Тами и Елвис и се зачуди защо ли Ломакс му е разказал за тях.

— Трябва да бъде поверително.

— Вече казах, че ще бъде. Можеш да ми имаш доверие.

— Тридесет долара на час?

— За теб двадесет. Нали те изпраща Рей?

— Благодаря ти.

— Кои са тези хора?

— Тримата умрели са били адвокати в нашата фирма. Робърт Лам е бил убит през 1970 година при злополука по време на лов някъде в Арканзас. В планината. Бил в неизвестност близо половин месец, после го намерили с куршум в главата. Правили са му аутопсия. Това е всичко, което знам. Алис Наус е починала през 1977 година при автомобилна катастрофа тук, в Мемфис. Била блъсната от пиян шофьор. Джон Микъл се самоубил през 1984 година. Намерили са трупа в кабинета. Имало е пистолет и писмо.

— Само това ли знаеш?

— Да.

— Какво те интересува?

— Искам да знам колкото се може повече как са умрели тези хора. При какви обстоятелства. Кой е разследвал случаите. Останали ли са някои неизяснени въпроси или съмнения.

— Какво подозираш?

— Засега нищо. Правя го просто от любопитство…

— Не е само любопитство.

— Добре де, така е. Но засега да не го обсъждаме повече.

— Правилно. Кой е четвъртият?

— Някой си Уейн Тарънс. Агент от ФБР тук, в Мемфис.

— От ФБР ли?

— Смущава ли те?

— Да, смущава ме. Вземам по четиридесет долара на час за полицаи.

— Няма проблем.

— Какво те интересува?

— Провери го. Откога е тук. Откога е агент. С какво име се ползва.

— Фасулска работа.

Мич сгъна листа и го мушна в джоба си.

— Колко време ще ти отнеме?

— Около месец.

— Чудесно.

— Как се казваше вашата фирма?

— «Бендини, Ламбърт и Лок».

— Тези двама, дето загинаха през лятото…

— Работеха във фирмата.

— Някакви подозрения?

— Не.

— Просто реших да попитам.

— Слушай, Еди. Трябва да внимаваш много. Не ми се обаждай вкъщи, нито във фирмата. Ще те потърся след около месец. Имам съмнения, че ме следят съвсем отблизо.

— Кой?

— И аз искам да знам.