Джон Гришам
Фирмата (10)

10

В събота след изпита гледаше да не стои в кабинета си и вкъщи; цяла сутрин прекопава цветните лехи и чака. Къщата вече бе обзаведена и можеха да я показват. Естествено, най-напред трябваше да поканят родителите на Аби. Тя бе чистила цяла седмица. Обеща, че майка й и баща й няма да стоят дълго, само няколко часа. Мич пък обеща, че ще бъде колкото може по-любезен.

Бе измил и лъснал двете нови коли и те изглеждаха така, сякаш току-що са излезли от магазина. Моравата в двора бе подстригана от едно съседче. Господин Райс я бе торил един месец и тя бе заприличала на тучна ливада, както той обичаше да се изразява.

Родителите на Аби пристигнаха по обед и Мич остави без желание цветните лехи. Усмихна се, поздрави ги и след като се извини, отиде да се измие. Виждаше, че се чувстват неудобно, така им се падаше. Стоя дълго под душа, а в това време Аби им показа всяка мебел и всеки сантиметър от тапетите. Тези неща направиха впечатление на семейство Съдърланд. Дреболиите винаги ги впечатляваха. Живееха с онова, което другите имат или нямат. Бащата бе управител на малка провинциална банка, която от десет години бе на ръба на фалита. Майката се смяташе за много издигната, че да работи, и цял живот бе търсила обществено положение в град, където не можеше да го намери. Бе установила, че е потомка на някаква кралска фамилия в една от старите държави, а това винаги бе правило впечатление на миньорите от каменовъглените мини в Дейнсбъро, щата Кентъки. С толкова синя кръв във вените си смяташе, че е неин дълг да се налива с горещ чай, да играе бридж, да говори за парите на мъжа си, да осъжда по-малко преуспелите и да работи неуморно в Клуба на градинарите. Бащата бе надут пуяк, който се стряскаше от всяка дума на жена си и живееше във вечен страх да не я ядоса. И двамата бяха натяквали на дъщеря си още от раждането й, че трябва да бъде най-добрата, да постигне най-много и най-важното, да се омъжи за най-добрата партия. Дъщеря им се бе разбунтувала и се бе омъжила за бедно момче без семейство, само с една луда майка и брат престъпник.

— Хубава къща имате, Мич — поде господин Съдърланд, опитвайки се да счупи леда.

Бяха седнали да обядват и започнаха да си подават чиниите.

— Благодаря.

Мич не каза нищо друго. Беше се съсредоточил върху яденето. Нямаше намерение да им се усмихва. Колкото по-малко говореше, толкова по-неудобно щеше да им бъде. Искаше да почувстват, че са виновни и са сгрешили. Искаше да се потят, да се измъчват. Те бяха решили да не дойдат на сватбата им, те бяха хвърляли камъни, не той.

— Всичко е толкова хубаво — заахка майката, обърната към Мич.

— Благодаря.

— Много се гордеем с къщата си, мамо — обади се Аби.

Разговорът веднага се насочи към обзавеждането. Мъжете ядяха мълчаливо, докато жените продължаваха да бъбрят за това какво е направила дизайнерката в еди-коя си стая. От време на време Аби, почти отчаяна, се мъчеше да запълва паузите с каквото й хрумне. Мич дори я съжали, но бе заковал очи в масата. Нищо не можеше да разсее напрежението.

— Значи си си намерила работа? — попита госпожа Съдърланд.

— Да. Ще започна другия понеделник. Ще преподавам на трето отделение в епископалното училище «Сейнт Андрю».

— Учителите не печелят много — изтърси баща й.

Той е неумолим, помисли си Мич.

— Не ми е до парите, татко. Аз съм учителка. За мене това е най-важната професия на света. Ако съм искала да печеля много, щях да следвам медицина.

— Трето отделение — каза майка й. — Толкова сладки са дечицата на тази възраст! Скоро и ти ще поискаш да имаш деца.

Мич вече знаеше, че ако нещо ще привлича тези хора в Мемфис, това ще са внуците, и бе решил, че може да почака. Около него никога не бе имало деца. Нямаше племенници и племеннички освен може би няколкото незаконни деца на Рей из цялата страна. Нямаше слабост към малките.

— Може би след няколко години, мамо.

Може би след като и двамата умрат, помисли си Мич.

— Ти искаш деца, нали, Мич? — попита тъщата.

— Вероятно след няколко години.

Господин Съдърланд отмести чинията и запали цигара. В дните, преди да дойдат на гости, Мич и Аби бяха обсъждали многократно проблема с пушенето. Мич държеше в неговата къща да не пуши никой, особено родителите й. Бяха спорили яростно и Аби бе победила.

— Как мина изпитът? — попита тъстът.

Разговорът можеше да стане интересен, помисли си Мич.

— Беше изтощителен.

Аби дъвчеше нервно.

— Мислиш ли, че си го издържал?

— Надявам се.

— Кога ще разбереш?

— След четири до шест седмици.

— Колко време продължи?

— Четири дни.

— Откакто сме се преместили тук, не е правил друго, освен да учи и да работи. Почти не съм го виждала това лято — каза Аби.

Мич се усмихна на жена си. Вече се караха, загдето той почти не се свърта вкъщи, и му беше забавно да чуе как Аби го извинява.

— Какво ще стане, ако не си го издържал? — поинтересува се баща й.

— Не знам. Не съм мислил.

— Ще те повишат ли, ако си го издържал?

Мич реши да бъде любезен, както бе обещал. Но му бе трудно.

— Да, ще ме повишат и ще ми отпуснат доста пари.

— Колко души работите във фирмата?

— Четиридесет.

— Боже мой! — възкликна госпожа Съдърланд и запали една от своите цигари. — В целия окръг Дейн няма толкова юристи.

— Къде е офисът ви? — попита бащата.

— В центъра на града.

— Възможно ли е да го видим? — попита тъщата.

— Някой друг път. Затворено е за посетители в събота.

Мич се забавляваше със своя отговор. Затворено за посетители, сякаш бе музей.

Аби усети, че облаците се сгъстяват, и заговори за черквата, към която се числяха. Имала четири хиляди енориаши, гимнастически салон и пътека за боулинг. Тя пеела в хора и преподавала на осемгодишните в неделното училище. Мич идвал, когато нямал работа, но в неделя най-често ходел във фирмата.

— Радвам се, че си намерила черква, Аби — каза баща й.

Уж бе набожен, години наред всяка неделя в Първа методистка черква в Дейнсбъро бе започвал молитвата, а останалите шест дни неуморно бе грабил и лъгал хората. Според Рей също тъй неуморно, само че тайно се бе наливал с уиски и бе хойкал по жени.

Настъпи неловко мълчание. Бащата запали още една цигара.

Пуши, пуши, стар негоднико, помисли си Мич.

— Хайде за десерта да излезем на терасата — предложи Аби и започна да раздига масата.

Похвалиха го, че го бива за градинар. Същото съседско момче бе подкастрило дърветата, бе оплевило и бе подрязало живия плет. Мич умееше само да скубе бурени и да изгребва нечистотиите на кучето. Можете да нагласи и автоматичната пръскачка за тревата, но обикновено предоставяше на господин Райс да върши това.

Аби поднесе кейк с ягоди и кафе. Погледна безпомощно мъжа си, но той стоеше безучастно.

— Имате наистина хубава къща — потрети бащата, като огледа задния двор.

Мич си представяше какво му минава през ума. Беше оценил къщата и квартала и любопитството му ставаше непоносимо. Колко ли струваше тая къща, по дяволите? Ето какво искаше да узнае. Колко са платили за нея? Колко е месечната й издръжка? Всичко. Щеше да подпитва, докато не изтръгне нещичко.

— Чудесна е — повтори и майката за десети път.

— Кога е строена? — попита бащата на Аби.

Мич остави чинийката на масата и се изкашля. Бе предусетил въпроса.

— Преди около петнадесет години — отговоря той.

— Колко квадратни метра е?

— Стотина — отговори Аби припряно.

Мич я погледна. Вече губеше търпение.

— Чудесен квартал — додаде майката услужливо.

— С кредит ли я купихте? — попита бащата, сякаш разговаряше с човек, който иска заем, но няма гаранции, че ще го изплати.

— Да — потвърди Мич и зачака.

Аби също зачака, като се молеше да се размине.

Но бащата не чакаше, не можеше да чака.

— Колко платихте?

Мич си пое дълбоко дъх и понечи да отвърне: «Луди, пари». Аби обаче го изпревари.

— Не сме платили кой знае колко, татко — отсече тя и се смръщи. — Оправяме се някак с парите.

Мич се усмихна криво, но не каза нищо.

Госпожа Съдърланд се изправи.

— Хайде да се поразходим с колата! Ще ми се да видя реката и новата пирамида, дето я построиха край нея. Ще идем ли? Хайде, Харолд!

Господин Съдърланд пак се канеше да пита нещо за къщата, но жена му го задърпа за ръката.

— Чудесна идея! — обади се Аби.

Качиха се в лъскавото ново беемве и отидоха на реката. Аби ги помоли да не пушат в новата кола. Мич караше мълчаливо и се стараеше да бъде любезен.